Изкуството да оскърбяваш - 13

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ [1]

Ако говорят с мене от името на истината, веднага разбирам, че имам работа с идиот

Специалистите по „седене на стола“ нещо се размърдаха и започнаха да ме поучават. Явно са си въобразили сериозно, че миналото е тяхна собственост, където без конвой от историци никой не трябва изобщо да поглежда.

Предполагам, че си струва да използвам ситуацията и да разясня отношението между нашите два занаята. (А едновременно с това да дам на историците урок по вежливост.) Разбира се, мога да направя това само от позициите на публицистиката.

Каква е тази позиция? Ще поясня.

Публицистиката е картечно гнездо на камбанария. Тя дава възможност да разстрелваш от разумна височина когото и да е, а също така да организираш всякакви фойерверки, като при това не отговаряш за нищо.

Като учебник смятам да използвам рецензията на една моя статия, засягаща епизод от войната на истинското знание с „научния свят“. Благодарение на нейната поява ние имаме доброкачествен и много пресен „препарат“ от едно стандартно виждане за трагедията на Галилей.

Да вземем показалката и да се разходим по „препарата“.

Ще започнем с това, че нашият рецензент несъмнено има лична мотивация. Тя не е съвсем ясна. Остава да се надяваме, че това е обикновен сърбеж да бъде забелязан. По-лошо е, ако го движи „магическата връзка с миналото“ и знанието за „истинската картина“ на събитията. В този случай му е време да помисли за участие в „битката на екстрасенсите“ [2].

Отначало ще се спрем на по-ласкавото за нашия рецензент предположение: това е само сърбеж. Ако е така, дадената мотивация трябва да повлияе на съвкупността от аргументи и изводи.

Нашият „препарат“ ще ни даде сега възможност да изясним това.

Ще видим колко лесно се огъва и изглажда в умели ръце „историческото знание“, приспособявайки се към обслужването на която и да е цел и идея. Понеже това знание няма никакъв реален фактологичен скелет, то е крайно пластично. То няма константи и дори догми. С него може да се направи всичко. Аз правя това съвсем откровено, като предупреждавам предварително, че ще „закръглявам“ фактурата по моя преценка. Но се оказва, че същото прави потайно и нашият историк рецензент. А това е вече липса на ред.

Ще напомня, че публицистиката не рови сама в архиви и сандъци. Тя само използва това, което е подготвено за нея от корифеите на различните дисциплини. Нейната задача е да прави глобални изводи, да обобщава и да формулира. А коя именно от множеството предложени ѝ доктрини ще избере – това е лична работа. Историята служи на публицистиката. Но не и обратното.

Работата на историка е да намери материал за публициста и да нареди красиво своята „стока“, като се старае при това да пакости на съседа си, който предлага на другия щанд своята. Работата на публициста е да мине край търговската редица, да избере това, което му хареса, и да го използва за парадигми и изводи.

Но нашият рецензент се опитва да наруши правилата на тази вечна игра. Артикулирайки своя загадъчен сърбеж, той се прави, че никакви други представи за процеса срещу Галилей, освен неговите, изобщо не съществуват. Още по-забавно е, че се пренебрегват версии, които принадлежат на значително по-известни и успешни изследователи от него.

И така, внимание. (Оголваме показалката.)

Сантиляна, Ронан, Хамъл, Сперанский, Айнщайн, Коен, Менкен, Льоци et cetera почти не се съмняват, че процесът срещу Галилей е браншова кавга между астрономи и математици. Сантиляна свидетелства еднозначно за „научния“ характер на процеса. Колин Ронан пише, че „случилото се с Галилей напомня епизод от съветските времена, когато покровителстваният от властите Лисенко преследва генетиците“. Чарлз Хамъл е убеден, че „Галилей е осъден само заради интригите на учените“. Сперанский сочи процеса като пример за противопоставянето на аристотелианците и математиците. Ще отбележим, че Айнщайн (макар че само се докосва до темата) също не се е съмнявал в научната причина за процеса.

Ще преместим показалката малко по-долу по текста, там, където рецензентът настоява за баналната трактовка на процеса като противодействие на знанията и вярата.

Искала ли е църквата да осъди Галилео? Ще отбележим, че дори доминиканците, винаги жадни да изгорят някого, се изказват (и то представлявани от Марафи) за оправдаване на Галилей. В писмо до херцога на Тоскана папата пише за Галилей: „Ние виждаме в него не само велико научно дарование, но и любов към благочестието. Той, повече от всеки друг, е надарен с всички качества, даващи му правото на папско благоволение“.

Неизвестно защо рецензентът „забравя“, че след процеса папата предлага да се даде на уличения в злостна ерес Галилей… пенсия (Хамъл). Малко вероятно е, че рецензентът не знае тази общоизвестна подробност. Вероятно тя е извадена умишлено от комплекта доводи, защото разрушава мита, че Урбан се е разсърдил много на Галилео.

Както виждаме, нашият злостен критик премълчава неудобните за него детайли. Това е прекрасно, защото потвърждава нашата версия за мотивацията от „сърбеж“, а не от „магическите видения на миналото“. Най-вероятно нашият рецензент е здрав и просто си играе с безотговорни „факти“.

Но! Историкът трябва да играе по-внимателно. Пасажът за епитимията се е получил много недодялан. Според версията на рецензента папата „е наказал“ Галилей с четене на псалми.

(Тук трябва да начертаем с върха на показалката най-сложната завъртулка от всички възможни.)

Но дори най-незначителният медиевист трябва да знае, че четенето на псалми не може да се смята за истинска епитимия, защото влиза в обичайното молитвено правило на всеки католик. Допълнителни псалми можел да даде духовникът, разбрал по време на изповед, че неговото чадо, се е увлякло, например, в прекомерно надзъртане за пикаещи перачки. Като „предписал“ на еретика Галилей псалми, може би Урбан просто му „е намигнал“, напомняйки още един път на обидения старец за изключителната мекота на присъдата и за старата им дружба.

Дали папа Урбан е бил „начетен“ или невежа, е също доста дискусионен въпрос. Нашият мил критик набира смелост да атестира познанията на Урбан в областта на астрономията и математиката и стига до неутешителни за нещастния Барберини [3] изводи. Но! (Чукаме с показалката.) Вероятно трябва да му припомним, че Погребиский, Майстров и Фигуиер характеризират папата именно като „начетен“; Хамъл представя Матео Барберини като „начетен математик“, а Р. Коен – като астроном.

Бил ли е Галилео лекар? (Чертаем с показалката въпросителен знак). Безусловно, според единственото образование, което получава, той е лекар. Наистина, не завършил и него, което позволило на съвременниците му да го наричат „недоучилият лекар“ или просто „недоучилият“, а биографите му да пишат за него, че е „недоучил, но велик“ (Предтеченский).

Нямам никакво желание да продължавам издевателствата над бедния рецензент. Смятам, че това, което посочихме, е достатъчно, за да се убедим или в преднамерени манипулации и жонгльорства, или в известна непълнота на неговите знания. Впрочем, надявам се, че за своя труд той е бил възнаграден щедро с читателска възбуда и с ликуване на местната общественост.

Разбира се, „глупаците и гъските са създадени специално, за да бъдат дразнени“. Но ние няма да безпокоим повече нашия доцент. Трябва да го оставим във властта на сърбежа му. А може би в света на неговите „виолетови гъби“ [4] и на увереността в магическата връзка на историка с миналото. В това, че само той познава „истинската картина“ на миналото.

Ще бъдем откровени: това състояние на историка не пречи на никого. Ако може да добива в своята архивна мина „руда“ и да я изнася редовно на повърхността, в науката и публицистиката, нещастникът не трябва да бъде нервиран излишно. Нека мърмори. Той върши според възможностите си своята трудна работа. За утеха ще му оставим сгрешената датата на смъртта на кардинала. Тук той има възможността да надуе бузи на „професионален историк“ и да почувства своята незаменимост.

Разговорът е за съвсем друго нещо. За много по-сложни и важни неща. И при този разговор историкът е вече неуместен. (Слагаме показалката настрани.) Истинският проблем е в това, че мята картина на съда срещу Галилей е също така фалшива, както и тази, която предлага моят рецензент. Да бъдем откровени: те са равностойни по недъгавост. Нито аз имам, нито той има какъвто и да е факт.

Ще поясня. Всичко, което не можем да проверим и потвърдим многократно, не може да се смята за факт в строгия смисъл на думата. А друг смисъл, освен строг, тази дума, уви, няма. Ние можем само да допуснем, че нещата са били „такива“ или примерно „такива“.

Всяко събитие, както голямо, така и най-малко, се състои от огромно множество съставки. Достатъчно е да изкривим една от тях, да променим който е да е акцент, да разменим местата на нюансите и цялата огромна картина рухва в „неточността“. А за излизане от неточността има един път - към „нефакта“, иначе казано - към такава белетристика, която се различава от съчиненията на Сабатини или Дюма само със своята досада.

Реалното минало е сбор от вероятности, предположения, косвени свидетелства, артефакти, късчета спомени, частици от догадки, комплект от легенди и двусмислени документи. Този сбор е огромен, но в никаква цялостна картина никога няма да се превърне отново.

Ще дадем поясняващ пример. Да предположим, че успеем да съберем всичките пръстени, обеци, медальони, копчета за ръкавели и зъбни коронки, направени от злато, добито, да речем, от жилите на Чувалското местонаходище. Да предположим, че стопим всичкото това злато, частично го раздробим, частично го спечем, след това го остържем и се опитаме да го върнем обратно в бреговете на уралската река. Но колкото и старателно да правим това, никога няма да успеем да пресъздадем жилата в нейната цялост, разклоненост и специфичен химически състав на чувалското злато. Защо? По много причини. Уникалността на неговия химичен състав е изчезнала в тигелите на ювелирите, които са пречиствали или са придавали оттенък на метала с добавки. Милата заостреност на малките съставки в рудата е безвъзвратно загубена в топилните пещи и ретортите. Да създадат нейната геометрия отново биха могли само силурските процеси, които никога вече няма да се повторят.

Но дори да успеем с цената на някакви немислими усилия да възстановим химическия състав и даже формата на златните рудни съставки, все едно няма да успеем да възстановим жилата. Всички заобикалящи я породи са променени и смесени в процеса на рудодобива. За да върнем първоначалните слоеве от кварц, сфалерит и други минерали, ще трябва да създадем отново Земята.

Приблизително така стоят нещата и с „жилите“ на събитията от истинската история. Голяма вина за това имат историците. В желанието си да направи „медальон или пръстен“ всеки от тях отново и отново топи и троши рудата и само задълбочава хаоса.

Това отчасти е прекрасно. Като разберем, че никакви „исторически факти“ не съществуват, получаваме правото на изключителна свобода при работата с материята на миналото. Опитвайки се да намерим отговорите на различни въпроси, вече имаме правото на всичко: на деформации, на фантазии, на прилагане на чиста лъжа и на всякакви жонгльорства. Защото, като набираме по случаен принцип „числовия шифър“ за вратата към едно или друго събитие, сме в правото си да използваме всякакви „цифри“. Както правилно казва класикът, характеризирал историята като най-безсмислената дисциплина: „Няма значение каква глупост ще предпочетем пред друга глупост“.

Примирението с липсата на истинска картина на миналото е много трудно. Homo са дресирани да мислят, че наличието на разбираема и ласкава за тях „история“ е важна част от тяхното битие. Да се съгласят с това, че известната история се състои, по всяка вероятност, от 98% илюзии, че е грубо съставен и многократно преписван мит, вероятно ще бъде за тях непоносимо. Но рано или късно ще им се наложи да го направят. Защото някога и историята ще стане наука.

Вероятно след двеста години физиката ще се научи да конструира квантовата картина на всяко минало събитие. Теоретически това не е толкова сложно и е напълно реално. Вероятно квантовите картини ще имат строга последователност и науката ще съумее „да прелиства“ квадрилиони подобни на тях и да съзерцава квантовата реалност отпреди 800, 300 или 300 000 години. Като се научат да я правят зрима или да я разшифроват математически, хората ще могат да погледнат в очите някой ергастер, да разберат имало ли е наистина битка при Термопилите и да преброят колко са гърдите на Ан Болейн. Твърденията, догадките и предположенията ще могат да бъдат проверявани. В историята ще се появят факти и тя най-сетне ще стане наука.

Но за да стане това, трябва да се изниже цяло поколение от чудаци. Така безстрашни и фанатични като Коперник, Галилей, Дарвин, Вагенер, Агасис, Ейвъри, Гамов, Шлиман и Фарадей. На новите чудаци, между другото, ще им бъде по-трудно, защото гръбнакът на доцентския свят от времето на спора на Галилей с Ватикана е станал съществено по-здрав и по-едър.

------------------------------

1. Отговор на критиките, които историкът Игор Дмитриев отправя към Невзоров за негова статия, разглеждаща процеса срещу Галилей. Игор Дмитриев нарича мисълта на Невзоров „дразнеща“, което е повод за това заглавие.

2. "Битки на екстрасенсите" - долнопробно руско телевизионно шоу, което внушава на зрителите, че реално съществуват паранормални явления.

3. Светското име на папа Урбан VIII е Матео Барберини.

4. В света на илюзиите, на фантазиите, на измислиците.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА