Нобелови лауреати – 1951 година

Макс Тейлър (Max Theiler)

30 януари 1899 г. – 11 август 1972 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1951 г.

(За откритията му, свързани с жълтата треска и начините за борба с нея.)

Южноафриканският бактериолог Макс Тейлър е роден в Претория и е по-малкият от двамата синове на Ема (Джеги) Тейлър и Арнолд Тейлър, швейцарци по произход. Баща му, известен ветеринарен лекар, е началник на южноафриканската държавна ветеринарна служба. Подкрепян от баща си да работи в областта на медицината, Тейлър се записва през 1916 г. за двегодишни медицински курсове в Кейптаунския университет. След това заминава за Лондон, където учи в медицинското училище на болницата „Сент Томас“ и в Лондонското училище по хигиена и тропическа медицина, филиали на Лондонския университет.

Като получава медицинска степен през 1922 г., Тейлър заема длъжността асистент в отдела по тропическа медицина към Харвардското медицинско училище. Първите му изследвания в Харвард засягат амебната дизентерия и контролираното използване на содоку (болест при ухапване от плъх) с лечебна цел (по аналогия на използваната от Юлиус Вагнер фон Яурег /1927/ маларийна треска за лечение на сифилис). Скоро обаче Тейлър започва да се интересува от жълтата треска.

Жълтата треска е остро вирусно заболяване, което се среща в страните на Африка и Америка. Смъртността ѝ често надминава 10 процента и дори днес това заболяване е неизлечимо. По време на проектирането на Панамския канал от американците членовете на комисията за жълтата треска, сред които Уолтър Рийд и Уилям Горгас, установяват, че болестта се предизвиква от определен вид комари. Опирайки се на изследванията на Рийд, Рокфелеровото дружество подготвя през 1916 г. програма за ликвидиране на жълтата треска. Предприемането на подобни мерки изглежда много належащо, защото медицинските експерти предполагат, че корабите, преминаващи през канала, ще пренасят жълтата треска от Карибско море в Азия. Бедствието все пак не се случва, защото имунитетът към треската денга (срещаща се в азиатските страни - бел. П. Н.) е сходен с имунитета към жълтата треска.

Но този факт не е още известен и Рокфелеровата програма изглежда доста целесъобразна.

Основавайки се на резултатите от работата на комисията за жълтата треска, учените достигат до извода, че болестта поразява само хората и може да бъде ликвидирана с унищожаването на популацията на комарите или със създаването на ваксина. Понеже второто изглежда по-вероятно, основна задача стават фундаменталните изследвания на болестта и нейния причинител.

През 1919 г. японският изследовател Хидео Ногучи съобщава, че е изолирал бактериите, предизвикващи появата на жълта треска. Към средата на 20-те години други учени успяват да заразят с възбудителя на болестта лабораторни животни, което може да се смята за изключително достижение, и през 1926 г. Тейлър и неговият колега Андрю Селард получават убедително доказателство, че жълтата треска се предизвиква не от бактерия, а от филтриращ вирус. През следващата година учени от Рокфелеровото дружество успяват да заразят макак резус, като му преливат кръв на болен от жълта треска. Продължавайки работата си в Харвард, Тейлър съумява да инфектира мишки, въвеждайки вируса в мозъка им, а не подкожно, както правят другите изследователи. Това е важна стъпка, защото използването на мишки, значително по-евтини и по-удобни за работа от маймуните, ускорява проучването на жълтата треска.

През 1930 г. Тейлър напуска Харвард и започва работа в отдела за международно здравеопазване към Рокфелеровия фонд в Ню Йорк. В продължение на една година той усъвършенства мишия защитен тест, при който на мишките се инжектира смес от вируса на жълтата треска и човешки серум. Оживяването на мишките свидетелства, че серумът неутрализира вируса и че е имунен. Този тест позволява да се оцени за първи път точно разпространението на жълтата треска по света.

Една от постоянните опасности за медицинските изследователи, занимаващи се с инфекциозни болести, е възможността да се заразят. Наистина, през периода от 1928 до 1930 г. петима учени, сред които и Ногучи, се заразяват с жълта треска и умират. Тейлър също се заразява през 1929 г., но оживява и придобива имунитет към вируса.

Като използва комбинация от вирус и имунни серуми, Уилбър Сауер, ръководител на лабораторията на Рокфелеровото дружество, приготвя първата ваксина срещу жълтата треска. Инжектираните с тази смес не заболяват от жълта треска и развиват имунитет към нея. Понеже е много скъпа за всеобща употреба, ваксината се използва за имунизация на изследователите.

Щамовете на вирусите, култивирани от Тейлър при опитите му с мишки, се превръщат постепенно в основа за получаването на две ваксини. Първата е използвана през 1934 г. от френското правителство за защита на резидентите на френска територия в Западна Африка, където ваксината се оказва много ефективна и удобна, макар и не съвсем безопасна (понякога предизвиква енцефалит - възпаление на главния мозък). Затова Тейлър и неговият колега разработват втори щам, означен като щам 17D. За разлика първата, новата ваксина предизвиква само умерени реакции, ако изобщо ги предизвиква; по-лесна за масово производство, тя започва да се използва повсеместно през 1937 г. В продължение на много години тези две ваксини са доста ефективни в борбата с жълтата треска, въпреки откритието, че болестта се среща не само при човека. По специално в Африка тя поразява маймуните и периодично се предава отново на човека чрез ухапване от комари.

Освен жълтата треска, Тейлър проучва и други вирусни заболявания. Той се интересува особено от полиомиелита и открива идентична инфекция при мишките, известна като енцефаломиелит на мишките, или болест на Тейлър. През 1964 г. Тейлър става професор по епидемиология и микробиология в Йейлския университет. През 1967 г. излиза в оставка.

През 1928 г. Тейлър се жени за Лилиан Греъм, семейството има една дъщеря. Освен от работата си, той се увлича от бейзбол и четене, особено обича историческите и философските книги. Въпреки че живее в САЩ, ученията остава гражданин на Южна Африка.

Освен с Нобелова награда Тейлър е удостоен с медала Чалмър на Кралското дружество по тропическа медицина и хигиена (1939 г.), с медала Флатъри на Харвардския университет (1945 г.) и с наградата Албърт Ласкър на Американската асоциация по здравеопазването (1949 г.).

Превод от руски: Павел Б. Николов