Нобелови лауреати – 1951 година

Пер Лагерквист (Pär Lagerkvist)

23 май 1891 г. – 11 юли 1974 г.

Нобелова награда за литература, 1951 г.

(За художествената сила и истинската независимост на ума, с които се стреми да намери в поезията си отговор на вечните въпроси, стоящи пред човечеството.)

Шведският романист, поет и драматург Пер Фабиан Лагерквист е роден в малкия град Векшо в Южна Швеция. Той е най-малкото от седемте деца на Йохана (Блад) Лагерквист и Андерс Йохан Лагерквист. Баща му работи отначало във ферма, а след това е кантонер в железницата. Като ученик Пер чете „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин и други произведения, които формират в него представи, отличаващи се много от консервативните възгледи на лютеранското му семейство. След завършване на училището през 1910 г. той учи две години изкуство и литература в Упсалския университет.

Литературният дебют на Лагерквист е през 1912 г., когато публикува няколко пламенни стихотворения и повестта „Хора“ („Människor“). През 1913 г. писателят заминава за Париж, където му оказва силно влияние съвременната живопис; Лагерквист се възхищава особено от дръзката енергия на фовистите и от интелектуалната подреденост на кубистите. През същата година той публикува есето „Словесното и изобразителното изкуство“ („Ordkonst och bildkonst“), в което отхвърля натурализма, противопоставяйки му скандинавския и гръцкия епос. Това критично есе се оказва първото произведение, което привлича вниманието към Лагерквист, и скоро той въплъщава своите теории в сборника с поезия и проза „Мотиви“ („ Motiv“), който излиза през 1914 г. , а също така и в сборника новели „Желязо и хора“ („Järn och människor“, 1915 г.)

През 1916 г. Лагерквист получава признание, след като публикува поетичния сборник „Безпокойство“ („Ångest“), който се смята за първото шведско експресионистично произведение. Ярката образност на тази книга и нейният равномерен стил отразяват интереса на Лагерквист към фовизма и кубизма. В „Безпокойство“ са изразени също така болката и отчаянието, предизвикани от бедствията на Първата световна война. Американският поет и критик Кенет Рексрот пише в „Американски поетически обзор“, че „Безпокойство“ говори не само за изгубените политически илюзии, но и за душевната раздвоеност на писателя.

Почти през цялата Първа световна война Лагерквист живее в неутралната Дания. По това време той пише много за театъра. Първата му публикувана пиеса „Последният човек“ („Sista människan“, 1917 г.) изобразява дълбоките страдания на последния останал на земята човек и продължава темата за отчаянието, предизвикано от войната. В есе от сборника „Театър“ („Teater“, 1918 г.) Лагерквист се изказва срещу натуралистичната драма и се възхищава от късните символистични пиеси на Август Стриндберг. Именно с влиянието на Стриндберг се обяснява връзката между драматичното творчество на Лагерквист и немския експресионизъм.

През 1919 г., работейки като театрален критик в стокхолмския вестник „Свенска дагбладет“ („Svenska Dagbladet“), Лагерквист публикува поетическия сборник „Хаос“ („Kaos“) и пиесата „Небесна тайна“ („Himlens hemlighet“), най-успешната от ранните му пиеси, в която се отразява дълбокият песимизъм на Лагерквист, убеждението му, че ако животът изглежда за човечеството висша ценност, това е резултат от пълното безразличие към бога. Същата тема писателят развива и в повестта „Вечната усмивка“ („Det eviga leendet“, 1920 г.). В тази повест героите разговарят с бога, като го питат защо ги е създал. Бог отговаря, че не е имал определена цел, но е направил всичко по най-добрия начин. Този отговор оставя хората объркани. Те не намират духовната подкрепа, от която се нуждаят. И това ги кара да търсят духовна опора не в божествената сила, а в себе си.

През 20-те години Лагерквист пътешества много, посещава Франция и Италия, и песимизмът му през тези години се смекчава, а стилът му става по-конкретен и не толкова маниерен. Поезията му от този период - сборниците „Щастливият път“ („Den lyckliges väg“, 1921 г.) и „Сърдечни песни“ („Hjärtats sånger“, 1926 г.) - е изпълнена с простота и оптимизъм, които липсват в ранните му произведения. Освен сборника с къси разкази „Зли саги“ („Onda sagor“, 1924 г.) Лагерквист пише две книги, които мнозина критици смятат за най-личните му произведения: „Гост в реалността“ („Gäst hos verkligheten“, 1925 г.) и „Победеният живот“ („Det besegrade livet“, 1927 г.). В книгата „Гост в действителността“ се разказва за детството на писателя, за това как в ранните му години го преследва идеята за смъртта. „Победеният живот“ е сборник с философски размисли, в които са изложени възгледите на автора за творчеството му и за света. Според американския критик Алрик Густафсън тези произведения утвърждават вярата на Лагерквист в „нерушимия дух на човека“ и в „крайната победа на доброто над злото“. Освен това двете книги разкриват високата повествователна техника на Лагерквист, който пише на прост език, ясно и рядко целенасочено.

Към драматичните произведения на Лагерквист принадлежи и пиесата „Човекът, който изживя живота си“ („Han som fick leva om sitt liv“, 1928 г.). Тази и други пиеси, написани през 30-те години, се отличават с голямата си правдоподобност и с използването на разговорния език. С нарастването през 30-те години на фашистката заплаха творчеството на Лагерквист става все по-хуманистично по дух, писателят подчертава необходимостта от борба със злото. Макар че е обявил своята хуманистична програма в поетическия си сборник „Край огъня“ („Vid lägereld“, 1932 г.) и в пиесата си „Кралят“ („Konungen“, 1932 г.), най-строга присъда срещу тиранията той произнася в „Палачът“ („Bödeln“). Тази повест, написана през 1933 г. и преработена в пиеса със същото заглавие през 1934 г., е изградена върху съпоставката на средните векове със съвремието, потвърждавайки известната мисъл за вечното зло. Политическите и социалните проблеми, появили се в предвоенна Европа, продължават да доминират в творчеството на Лагерквист през 30-те години. В драмата „Човекът без душа“ („Mannen utan själ“, 1936 г.) авторът показва как се преражда след влюбването си един политически терорист, който е служил на злото, а започва да служи на доброто. В „Победа в тъмното“ („Seger i mörkret“, 1939 г.) се открояват двама братя близнаци, единият държавен деец, демократ, а другият - продажен демагог. Нахлуването на Германия в Дания и Норвегия окозва влияние върху много стихотворения на Лагерквист от сборника „Песен и битка“, 1940 г.), публикуван в деня, когато писателят е избран за член на Шведската академия. Лагерквист продължава да пише стихотворения и пиеси, но най-значителното му произведение през този период е алегоричният роман „Джуджето“ („Dvärgen“, 1944 г.) - история за живота на злобно джудже, живеещо по времето на италианското Възраждане, която всъщност е остра критика на фашизма, а също така и на човешката алчност, лицемерие и злоба. В драмата „Нека е жив човекът“ („Låt människan leva“, 1949 г.) пред зрителя преминават съдбите на жертва на нетърпимостта, сред които има и измислени персонажи, и исторически личности като Сократ, Христос и Жана д`Арк.

Романът на Лагерквист „Варава“ („Barabbas“) е публикуван през 1950 година и веднага привлича вниманието на критиците и писателите, сред които и Андре Жид, който го нарича „забележителна книга“. Разказвайки историята на жестокия разбойник, когото за разлика от Христос освобождават от разпятието, писателят говори за опитите на човека да намери бога, за необходимостта да има вяра. Анализирайки романа „Варава“ в „Атлантик монтли“ („Atlantic Monthly“), Чарлз Роло го нарича „истински шедьовър“. Много критици са на мнение, че никога до това време евангелската история не е била разказана с такава достоверност и духовна сила. Преведен на девет езика, романът „Варава“ намира широк отзвук сред критиците и е най-популярната книга на писателя. През 1952 г. по него е заснет филм.

През следващите години Лагерквист продължава да се труди плодотворно; завършва деветия си сборник със стихотворения „Вечерна земя“ („Aftonland“, 1953 г.) и пише още пет романа: „Сибила“ („Sibyllan“, 1956 г.), „Смъртта на Агасфер“ („Ahasverus död“, 1960 г.), „Пилигримът в морето“ („Pilgrim på havet“, 1962 г.), „Свещената земя“ („Det heliga landet“, 1962 г.) и „Маримн“ („Mariamne“). Тези романи са тясно свързани помежду си, в тях е разработена темата за любовта, която се решава в духа на контрастната символика.

Извънредно затворен човек, Лагерквист отделя личния си живот от професионалния. През 1918 г. се жени за Карен Дагмар Йохана Сьоренсон. През 1925-та двамата се развеждат и през същата година писателят се жени за Елен Халберг, вдовица на шведския художник Йост Санделс. Лагерквист умира от паралич в стокхолмска болница на 83 години.

Чувството на отчуждение е основна тема в литературата на ХХ век и в този смисъл Лагерквист е близък до писатели като Франц Кафка и Албер Камю - пише през 1971 г. шведския критик Гункел Малстрьом. - Лагерквист е сред тези, които борбата срещу дехуманизацията на човечеството е довела до търсенето на някакъв скрит бог, до решаването на метафизическите загадки на живота“.

Превод от руски: Павел Б. Николов