събота, октомври 27, 2018

„Жълтият пясък“

Най-лесно е да те накарат да направиш нещо, като ти го забранят.

Филмът на беларуския режисьор Аляксей Турович „Жълтият пясък“ („Жоўты пясочак“) излезе още миналата година и въпреки че е по разказ на дълбоко уважавания от мене - и като писател, и като човек - Васил Бикау (1924-2003), така и не му дойде ред да го гледам: Турович е автор на няколко филма, снимал се е и в много повече филми като актьор, но не е Звягинцев, да речем, за да събуди чак толкова любопитството ми.

Тази година обаче режисьорът качи своя филм в YouTube и обяви: „Жълтият пясък“ е забранен в Беларус през 2018 година“, което наклони везната в обратната посока - филмът се озова на компютъра ми – макар и с голямо закъснение - и стана достояние на очите ми.

Не зная какво точно е предизвикало забраната на „Жълтият пясък“ (при условие, че през 2017 година е официално прожектиран по киносалоните), не се рових за информация, но предполагам, че е връзката му с Курапати, печалният горски масив, намиращ се близо до град Менск (рус. Минск).

Курапати е безспорно кост в гърлото на руснаците (подобно на Катин) и на проруските беларуски власти, като постоянно става обект на разгорещени спорове, ту затихващи, ту отново разгарящи се.

В Курапати от 1937 до 1940 година репресивните органи на съветската власт организират масови екзекуции на беларуски граждани (според Зенон Пазняк, дългогодишен ръководител на беларуската опозиция - около 250000 души) под най-различни обвинения (най-често - шпионаж в полза на Полша).

По време на Съветския съюз, в чийто състав се намира и Беларус, за Курапати не се говори - разбира се! - нищо, въпросът започва да изпъква веднага след „перестройката“ на Горбачов и през 1988 година, въпреки забраната на властите, е проведено първото възпоменателно шествие от Менск до Курапати, в което участва и вече споменатият автор на разказа „Жълтият пясък“ Васил Биков (шествието е описано в автобиографичната му книга „Дългият път до дома“).

Но и до ден днешен беларуската власт предпочита за Курапати повече да се мълчи, отколкото да се говори.

И се мълчи.

А филмът „Жълтият пясък“, въпреки че се докосва само косвено до гората на разстрелите край Менск, явно е подразнил сериозно някого - било то вътре в Беларус, било то във „великата страна“ на Големия брат.

Самият филм не може да претендира за особени технически качества - заснет е с лични средства на Турович и като всяко нискобюджетно филмово произведение носи недостатъците на ограничените финанси.

От друга страна обаче, следвайки канавката на разказа, очертана с типичния маниер на Васил Биков да сблъсква съвсем различни хора и да разкрива техните характери и съдби, филмът показва кървавата същност на тоталитарния комунистически режим, който смазва безкомпромисно всеки набелязан, независимо от това какъв е бил преди това.

И ето че една закрита „полуторка“ вози към Курапати шестима души, чиято кратка „заключителна биография“ предстои да научим.


Шестимата са: възрастен белогвардеец, преживял Гражданската война...


...едноличен стопанин, който отказва да влезе в колхоза...


...селски учител и поет...


...твърдо убеден комунист, арестуван по донос и надяващ се до последно, че ще избегне наказанието, защото партията ще се погрижи за него...


...московски крадец, заловен по време на „гастроли“ в Менск...


...и бивш следовател, който до неотдавна сам е пращал с лека ръка невинни хора на смърт (изпълнител на ролята е режисьорът Турович).


Различната съдба на шестимата е останала в миналото, и те вече имат една и съща участ, която завършва в жълтия пясък на Курапати...


Това е филмът: непретенциозен, но жестоко правдив.

А между другото разказът на Васил Бикау „Жълтият пясък“ не е превеждан на български език, та чудя се дали да не го преведа за блога…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.