„Жълтият пясък“

Най-лесно е , да те накарат да направиш нещо, като ти го забранят.

Филмът на беларуския режисьор Аляксей Турович „Жълтият пясък“ („Жоўты пясочак“) излезе още миналата година и въпреки че е по разказ на дълбоко уважавания от мене - и като писател, и като човек - Васил Бикау (рус. Васил Биков, 1924-2003 г.), така и не му дойде ред да го гледам: Турович е автор на няколко филма, снимал се е и в много повече филми като актьор, но не е Звягинцев, да речем, за да събуди чак толкова любопитството ми.

Тази година обаче режисьорът качи своя филм в YouTube и обяви: „Жълтият пясък“ е забранен в Беларус през 2018 година“, което наклони везната в обратната посока - филмът се озова на компютъра ми – макар и с голямо закъснение - и стана достояние на очите ми.

Не зная какво точно е предизвикало забраната на „Жълтият пясък“ (при условие, че през 2017 година е официално прожектиран по киносалоните), не се рових за информация, но предполагам, че е връзката му с Курапати, печалният горски масив, намиращ се близо до град Менск (рус. Минск).

Курапати е безспорно кост в гърлото на руснаците (подобно на Катин) и на проруските беларуски власти, като постоянно става обект на разгорещени спорове, ту затихващи, ту отново разгарящи се.

В Курапати от 1937 до 1940 година репресивните органи на съветската власт организират масови екзекуции на беларуски граждани (според Зенон Пазняк, дългогодишен ръководител на беларуската опозиция - около 250000 души) под най-различни обвинения (най-често - шпионаж в полза на Полша).

По време на Съветския съюз, в чийто състав се намира и Беларус, за Курапати не се говори - разбира се! - нищо, въпросът започва да изпъква веднага след „перестройката“ на Горбачов и през 1988 година, въпреки забраната на властите, е проведено първото възпоменателно шествие от Менск до Курапати, в което участва и вече споменатият автор на разказа „Жълтият пясък“ Васил Бикау (шествието е описано в автобиографичната му книга „Дългият път до дома“).

Но и до ден днешен беларуската власт предпочита за Курапати повече да се мълчи, отколкото да се говори.

И се мълчи.

А филмът „Жълтият пясък“, въпреки че се докосва само косвено до гората на разстрелите край Менск, явно е подразнил сериозно някого - било то вътре в Беларус, било то във „великата страна“ на Големия брат.

Самият филм не може да претендира за особени технически качества - заснет е с лични средства на Турович и като всяко нискобюджетно филмово произведение носи недостатъците на ограничените финанси.

От друга страна обаче, следвайки канавката на разказа, очертана с типичния маниер на Васил Бикау да сблъсква съвсем различни хора и да разкрива техните характери и съдби, филмът показва кървавата същност на тоталитарния комунистически режим, който смазва безкомпромисно всеки набелязан, независимо от това какъв е бил преди това.

И ето че една закрита „полуторка“ вози към Курапати шестима души, чиято кратка „заключителна биография“ предстои да научим.

Шестимата са: възрастен белогвардеец, преживял Гражданската война...

...едноличен стопанин, който отказва да влезе в колхоза...

...селски учител и поет...

...твърдо убеден комунист, арестуван по донос и надяващ се до последно, че ще избегне наказанието, защото партията ще се погрижи за него...

...московски крадец, заловен по време на „гастроли“ в Менск...

...и бивш следовател, който до неотдавна сам е пращал с лека ръка невинни хора на смърт (изпълнител на ролята е режисьорът Турович).

Различната съдба на шестимата е останала в миналото, и те вече имат една и съща участ, която завършва в жълтия пясък на Курапати...

Това е филмът: непретенциозен, но жестоко правдив.

А между другото разказът на Васил Бикау „Жълтият пясък“ не е превеждан на български език, та чудя се дали да не го преведа за блога…