СЛУЖБОМЕР

понеделник, декември 31, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 46

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 16

Доказаната от Пастьор възможност за произход „на живото само от живо“ означавала само едно: първо звено в цялата жизнена верига е бил мощен, високоорганизиран и надарен със способността за безкрайни съзнателни трансмутации начален организъм.

За да се даде възможност за развитие на цялото многообразие от органичен живот, той би трябвало да се раздроби на десетки хиляди различни начала, да даде живот на всичките видове и „да се събере в едно“, за да наблюдава и направлява развитието.

Тук наистина замирисало на бог. При това на такъв, какъвто не било способно да създаде никое религиозно въображение.

Никога още през цялата човешка история божествената реалност не била толкова ярка и убедителна.

Особено важно било това, че дошлият от колбите, дефлегматорите и изпарителите бог на Пастьор нямал нищо общо с фантазиите на култовете. Скроен по моделите на най-висшата метафизика, той бил много „научен“ и стерилно чист от жречески спекулации.

В книгите по история на науката този момент се характеризира деликатно като „криза на естествознанието“. Но това било повече от „криза“. Това било катастрофа.

О науката триели публично краката си тълпи „субективни идеалисти“, хегелианци, астролози, метафизици, спиритисти, виталисти и просто религиозни фанатици.

Безчетни личности като Достоевски, Авенариус, В. Соловьов, Вайсман, Де Фриз и Коржинский си отмъщавали на естествознанието за годините унижение на религиозната вяра и за разбиването на митовете.

Положението било крайно неприятно. То се задълбочавало и от това, че практически всички открития на науката били вече обърнати срещу самата нея.

Ще поясним.

Точната възраст на планетата, разбира се, бил все още неизвестен.

Но!

През XVII век ученикът на Нютон Едмънд Халей определил, че Земята е на 10 000 години. Малко по-късно Жорж Луи Льоклерк дьо Бюфон посочил 74 832 години от момента, когато откъснал се от Слънцето протуберанс образувал планетното тяло на Земята.

През 1862 година лорд Келвин посочил, че нашата планета е на възраст четиридесет милиона години.

През 1811 година сър Артър Холмс назовал цифрата 1,64 милиарда години.

Ceretum, скоро станало ясно, че Земята е още по-архаично формирование, отколкото се струвало на Келвин или даже на Холмс. (Откритите от Ф. Соди през 1913 година свойства на оловните изотопи, позволили да се внесе още малко яснота за нейната възраст.)

Представянето на все повече и повече нарастващи цифри предизвикало забавна паника сред естествениците. (Тогава те още не разбирали, че именно огромното пространство от време, простиращо се от момента на образуването на планетното тяло до палеозоя, ще се превърне в основна подсказка за разгадаването на тайната, съпътстваща появата на живота).

Към началото на ХХ век днешната (относително точна) цифра на земната възраст (4,75 милиарда години), разбира се, още не е прозвучала.

Но вече се е обозначила картината на катархайския (хадейския) еон и на ранния архай.

Това, без съмнение, бил строго минерален, безкислороден, високотемпературен свят, напълно беззащитен пред жарещото го късовълново слънчево излъчване.

Изглеждало, че върху ранната земя не е имало място за никаква форма на живот.

Последният „гвоздей в капака на ковчега“ на природната идея забила тогавашната геология.

Ще отбележим, че тя винаги е била мощен и верен съюзник на научното свободомислие. Затова именно нейното свидетелство било възприето най-драматично.

Геологията изпълнила честно своя дълг, стратифицирайки слоевете на земната кора и стигайки до извода, че „към архайската група се отнасят масите гнейс, слюдени шисти, филити и така нататък; както и кристалните шисти, които заедно с мрамора и кварцита лежат на голяма площ под древните породи на кембрийската система; до днес в тях не са намерени остатъци от животни или растения“ (М. Нермайер, „История на Земята“, 1903 г.).

Академичният сборник "Научни резултати", т. II, стр. 701 (1911 г.) отбелязва пораженческите настроения на натуралистите по това време: "Няма съмнение, че всичките по-нататъшни опити да се намерят в дълбините на гнейсошистовата земна броня някакви остатъци от родствени на нас "въглеводородни" организми е обречена на безплодие".

Едиакарските (късноархайските) организми още не били открити, но даже тяхното откриване би могло да премести само малко (със 100 милиона години) навътре във времето демаркационната линия, която в съзнанието на учените от XIX век разделяла "мъртвата" от "живата" епоха в историята на Земята.

Положението вероятно би могло да се промени частично от знанието за истинската възраст на биологичния живот, за това, че първите екзоглифи, иначе казано - биогенни утайки, молекулярни изкопаеми и археи се съдържат в пластовете утаечни породи, формирали се през сидерийския период на протерозоя, тоест преди 2,5 милиарда години, а първите цианобактерии - в породите на палеоархайската ера, образували се преди 3,5 милиарда години.

Но за да може в зеленокаменните пластове на Барбертън (Южна Африка) и на Стрели пул (Западна Австралия) за де открият следи от цианобактерии, е необходимо преди всичко точно знание за това, че трябва да бъдат търсени там.

А това знание можело да се основава само на силна и доказана теория, обясняваща неизбежността на плавния и естествен прехода на материята от минерално-химично в органично състояние.

Трябвало разбиране за това, че животът е непрекъснат химически процес, а разделянето му на "мъртва" и "жива" природа не е повече от недоразумение, натрапено на науката и погълнато слепешком от нея.

Такава теория в началото на века, разбира се, не съществувала.

Но!

Този, на когото предстояло да я формулира, скоро щял да носи фуражката на гимназист. През 1900 година обаче бъдещият академик Опарин бил само на шест години и повече се интересувал от ловене на шарани, а не от кризата на световното естествознание.

Вторият създател на теорията за абиогенезата, Джон Бърдън Сандерсън Холдейн, навършил по това време осем години. Величието на оксфордските зидове, сред които се родил и израснал, разбира се, вече му било повлияло.

Той асистирал на своя знаменит баща, физиолога Джон Скот Холдейн, миел много ентусиазирано епруветките и дори разглеждал алвеоли in vitro, но към теорията за абиогенезата още "не бил протегнал" ръце.

Бъдещият нобелов лауреат Харолд Клейтън Юри, на когото предстояло да докаже експериментално истинността на част от теорията, през 1900 година станал на седем години и вече си бил спечелил репутацията на двойкаджия и хулиган. Почти цялото му време било заето с това да слуша назидания и да измисля начини да се спаси от поредното шамаросване.

Систематизаторът на теорията за абиогенезата, победоносният академик Джон Дезмънд Бернал, бил току-що заченат и съответно бил ужасно зает с преминаването на ембриогенезните етапи.

Границата между двете столетия той посрещнал по всяка вероятност още без очи, опашка и хрилни цепнатини. Неговото жизнено и научно пространство било строго ограничено от стените на матката, така че изобщо не можел да повлияе на драматичните събития в научния свят.

А пък професор Мартин Герард Рутен, комуто предстояла да даде на теорията фундаментални геологически доказателства, през 1900 година даже не бил заченат.

Минимум петнадесет години трябвало да минат до раждането на Ф. Крик, Дж. Уотсън, А. Корнбърг, М. Ейген, М. Уилкинс, М. Калвин, М. Перуц и Дьо Дюв - нобеловите лауреати, чиито изследвания позволяват да се отхвърлят старите определения за "живота".

Благодарение именно на тях станало възможно да се разшири принципно това понятие и да се признае, че всяко междуатомно взаимодействие е вече "живот", независимо какъв е неговият резултат - прости химически реакции или сложни организми.

Alias, по едни или други причини цялата тази великолепна компания не можела изобщо да участва в сраженията между знанието и метафизиката.

По тези времена преимущество имали мистиците.

Те превъзхождали натуралистите по брой и сплотеност. На тяхна страна били общественото невежество, църквата, философията, психологията, литературата, изкуството и... голяма част от науките.

По-специално - физиката, биологията и геологията (според състоянието си за онова време).

Разбира се, с откриването на нови значения за възрастта на планетата библейската представа за създаването на живота окончателно се разпаднала на прах.

Но, (както помним) на креационистите, теолозите и виталистите им оставала в ръкава тяхната вечна метафизическа карта - някаква свръхестествена намеса в историята на планетата. Да, тя явно не е такава, каквото я описва Библията, но някъде преди камбрия, тя, без съмнение, се е осъществила.

Тази „някаква намеса“ била много удобен аргумент. Тя била неопровергаема, непроверяема и недоказуема. Тя не следвала от нищо и не водела до нищо. Невъзможно било нито да се оспори, нито да се формулира.

Тя, разбира се, можела да бъде подигравана, можела да бъде отричана, но никакво друго обяснение за „мълниеносната“ смяна на пълната безжизненост на архая с камбрийското изобилие, освен „намесата“, тогава нямало и изглеждало, че никога няма да се появи.

Богът на Пастьор подхождал великолепно за ролята на метафизически творец на живота.

Любопитно е, че в случая (почти) се повторила традиционната религиозна схема на „изпълненото пророчество“.

Появата на такъв именно бог, както се оказало, била предсказана. И не от кого и да е, а от самия Декарт.

Картезиус (Декарт на латински - бел. П. Н.) няма никаква кратка и разбираема формулировка на това свое „пророчество“, но ето че Паскал, който го проучил по-старателно от останалите, успял да я изведе: „Аз не мога да простя на Декарт следното: в цялата си философия той би минал съвсем успешно и без бог, но не съумял да се сдържи и да не го подбутне, като го накарал да пусне световната машина в движение. И след това нямал повече никакви отношения с него“ (Pascal. Pensees. Paris 1852, p. 41)

Малко по-късно бог, слабо подобен на "декартово-пастьоровия", се появил още един път, изплувайки от квантовата теория. Но неговото съществуване също не било дълго. Разяждащата интелектуална среда през 30—60-те години на ХХ век разтворила и него.

Какво имаме предвид.

Ще припомня.

Образът на "котката на Шрьодингер" "пропълзял" далече зад пределите на физиката, като се превърнал в модерна словесна играчка.

Едновременно с това е трудно да си представим, че има нещо по-злощастно от тази "котка". Шрьодингер искал много да създаде образ на взаимоотношенията между квантовата и "класическата" реалност, но точно тук не успял.

Дълбоката неистинност на предложения от Шрьодингер образ заставя Хокинг да признае: "Когато чувам за котката на Шрьодингер, ръката ми посяга за пушката".

И въпросът не е само в Ервин Рудолф Шрьодингер.

Неговото значение и неговият авторитет са извън всякакво съмнение. Но въпреки това да създаде удовлетворителен словесен образ на квантовата парадоксалност се оказало и за него не по силите му.

Защо?

Отчасти на този въпрос е отговорил друг творец на новата физика, Ричард Файнман. В книгата си "Квантовата електродинамика - странна теория за света и веществата" той признава, че сме обречени "да употребяваме обикновени думи в необикновено значение".

Б. Бова пише: "еволюцията не ни е подготвила в достатъчна степен за разбирането на такива неща като квантовата физика и изкривяването на пространствено-времевия континуум, даже възрастта на Земята е сложна за възприемане, да не говорим за възрастта на вселената... Метафорите помагат, но те не са нещо повече от патерица и в повечето случаи само подчертават ограничеността на нашето въображение".

Квантовият биохимик А. Сент-Дьорди отива по-нататък от Файнман и Бова. Той почти напипва същността на въпроса, отбелязвайки, че "явно в нашия днешен начин на мислене липсва нещо много важно, цяло измерение, без което не може да се намери подход към тези проблеми".

За какво става дума? За какво "цяло измерение" говори Сент-Дьорди?

Вероятно имаме отговор на този въпрос.

Работата е в това, че опитът да се опишат квантовите явления с думи, термини и образи е подобен на моделиране с... живак.

Не могат да се маркират прецизни явления с думи, които стават само за приказки като "Червената шапчица", за поеми и за прескрипции.

Вероятно нямаме лош език. Той малко или много осигурява междучовешките комуникации и всичките мили глупости като литературата. Но на повече не е способен.

Да се обясни един друг физически свят с негова помощ е също толкова невъзможно, колкото да се направи техническа характеристика на "Боинг", като се използва само мученето и грухтенето на парантропите, или да се преразкаже "Илиада" само с две букви от азбуката.

Думите, които са относително пригодни за описване на макросвета, се обезсмислят напълно в квантовата реалност и престават изобщо да означават нещо. Приспособявайки нашите архигруби формулировки към свръхпрецизните и малкоразбираеми явления, ние затваряме здраво за себе си смисъла на тези явления и изкривяваме тяхната същност.

Да, други думи и образи ние нямаме.

Може, разбира се, да се хванем за сламката на сложната терминология, но както показва опитът, и тя не е способна да ни спаси.

Трябва да съберем смелост и да признаем, че човешкият език е отчайващо беден и неразвит. Като не сме предявявали претенции към него, ние сме изгубили напразно три хиляди години, развличайки се със земни поклони, поеми и самохвалство.

Именно бедността и неразвитостта на езика ще стане в близкото бъдеще основен проблем на науката, който ще ограничава съществено нейното развитие.

Защо?

Работата е в това, че именно езикът установява границите на разбирането. Това, което няма словесно обозначение, няма място и в мисленето.

(Това е особено обидно като се има предвид, че квантовите теории, по всяка вероятност, могат наистина да дадат свръхзадълбочена и свръхточна формулировка на почти всички явления във физическия свят с изключение на гравитацията.)

Разбира се, можем да се опитваме. Но трябва предварително да се приготвим, че голяма част от смислите ще престане да съществува и резултатът ще бъде толкова абсурден, колкото е "котката на Шрьодингер".

Нека разгледаме това твърдение.

"Драмата в кутията" на Шрьодингер предполага (също така) някакъв съществен контраст между "смъртта" и "живота". Върху това е изградена метафората.

Уви, "живот" и "смърт" са много примитивни понятия, пригодни за поеми, но те не означават абсолютно нищо в сериозните текстове.

Работата е в това, че от гледна точка на биологията, а още повече на химията и физиката, умрялата котка не е умряла. По-точно казано, не може да се смята да някакъв "безжизнен обект".

Ако се опитаме да измерим биологическата и химическата активност в "умрялата" котка, ще видим грандиозен парад на живота.

(Некрозата, както е известно, отключва доста живописни биологически процеси.)

В покойната котка се образуват и размножават милиарди нови микроорганизми и бактерии, извършва се метаморфоза на ферменти, аминокиселини, газове и елементи. Котката се изпълва с удивителни трансмутации на клетъчното вещество. Подобно на невидим свръхмощен фойерверк по нейния организъм се разлитат завзелите властта кадаверин, скатол, путресцин и стафилококи. Материята се преобразува и весело се атакуват помежду си новосъздадените газове, киселини и бактериални колонии.

А на молекулярно и субмолекулярно равнище картината на "умрялата котка" е още по-любопитна. Известна (нищожно малка) част от молекулите и атомите са въвлечени в некротичния карнавал на промените, но основната част остава стабилна и невъзмутима. Също както (например) в котката, която мърка или дебне мишка.

С други думи, можем с много голяма степен на вероятност да констатираме, че при настъпването на "смъртта" на квантово равнище не се е случило абсолютно нищо. Като започнем от равнището на химическите елементи и слезем по-надолу, фактът на така наречената "смърт" е възприет с абсолютно безразличие или просто "не е забелязан".

Както виждаме, така наречената "смърт" пречупва само биологическата индивидуалност на конкретната котка, но всички съставящи я "микродетайли", разбира се, живеят и очакват нови трансмутации.

(Едва ли им е съдено да образуват някога котка, може би им предстои да станат тиква, пура или плешиво теме на министър-председател.)

Никаква драма. Осъществила се е само още една метаморфоза на живата материя. Подобни метаморфози протичат всяка секунда (според най-скромните изчисления) с квадралиони.

Работата е в това, че биологическата, а още повече химическата и физическата смърт са абсолютно непостижимо състояние. Във всеки случай ние нямаме и най-малката възможност да си представим подобно състояние.

И, разбира се, нямаме никакви шансове да го опишем.

Ние имаме само нашето щатно "мучене" на парантропи, които с помощта на няколко звука, жестикулации и драматично блещене на очи се опитват да характеризират работата на колайдер.

Опитът на Шрьодингер да формулира квантите с помощта на това "мучене" довел до грандиозна неразбория.

Именно с леката ръка на Ервин Рудолф в квантовата механика нахлули думи, думички, образи и словесни трактовки. Помията на човешката реч удавила непостижимостта на квантовия свят, изопачавайки, смесвайки и обърквайки всичко.

"Мученето" станало оглушително и многогласно.

Като резултат "котката" се превърнала в квас за шокиращия мит, че квантовият обект "оживява" само в момента, когато го наблюдаваш. Нещо повече, "котешката" фантазия на Шрьодингер позволила да се развие цяла теория, позволяваща да се разглеждат някои факти по доста ласкав за homo начин. Появило се убеждението, че наблюдението само по себе си оказва влияние и върху състоянието и върху поведението на квантовия обект.

"Човечеството повече не се намира в центъра на вселената, всичко стана много по-лошо, то определя природата на реалността" (Портър, 2009 г.)

Акциите на homo хвръкнали до небесата. От скромно животно, надарено с известна съобразителност, той отново се превърнал във важен фактор за мирозданието, способен да влияе на квантовия свят, да го нарушава или нормализира само с поглед и присъствие.

В. К. Хайзенберг отишъл още по-далече от Шрьодингер и заявил, че "квантовите обекти нямат история преди наблюдението".

Ще разгледаме тази важна реплика.

Тя се състои от 85% интелектуално опиянение, напълно обяснимо с остротата, красотата и загадъчните смисли на квантовите открития през ХХ век.

Но в 25% се крие много сериозната мисъл за вълшебното влияние на човешкото съзнание. Ако тази мисъл беше изказана от теолог (което е малко вероятно), тя би могла да бъде пренебрегната като типична мистическа глупост.

Но това е заявено (при това сериозно) от Хайзенберг, което прави пренебрегването невъзможно.

Ние вероятно не бихме могли да се справим "челно" с твърдението на Вернер Карл Хайзенберг, но, за щастие, през последните петдесет години физиката достигна до няколко важни разбирания, които ни избавят от необходимостта да започваме самостоятелна полемика с великата сянка. Заради нас ще направят всичко времето и развитието на науката.

Да припомним.

"Котката" и редица твърдения на Хайзеберг шокирали, разбира се, съвременниците.

Но бързо настъпило отрезвяване.

Първи отрезвяващ фактор било справедливото недоумение:

По какъв начин без "ръководното и направляващо" наблюдение на homo се е появила, сформирала и подредила вселената? Как е съществувала без него минимум 14 милиарда години, когато от човека не е имало и помен?

След това се появил още един коварен въпрос:

А защо едно такова влиятелно същество като човека в момента на откриването на квантовия свят се е оказало толкова неразвито, че е неспособно да опише процесите, протичащи на субмолекулярно равнище?

Този скептицизъм понижил съществено градуса на възторзите.

След това постепенно дошло разбирането, че понятията "малко" и "голямо" съществуват само за човека, който по стар неолитен обичай иска да съпостави всичко с личните си размери и с възможностите на своята скромна рецепторика.

За мирозданието няма нито "малко", нито "голямо". Има равноправни и равнозначни физически величини. Ролята на всяка от тях е еднакво съществена.

Нещо повече, както знаем, съществува всевластна симетрия.

Тя е, разбира се, "мъжделива", но все пак е симетрия, което се вижда добре при силното ядрено взаимодействие, симетричността на молекулите, кристалите и организмите, а също така при теорията за полето.

(Суперсиметричната теория на Бозе-Ферми за симетричната връзка на бозоните и фермионите не вземаме под внимание, защото е спорна.)

Но ако симетрията съществува, няма никаква логическа възможност да се спираме пред "миниатюрността" на кванта.

Да, от човешка гледна точка тази частица е малка. Но тя, несъмнено се състои от още по-малки фрагменти. Те, на свой ред, са също раздробими и делими. И така до безкрайност, която не можем да си представим.

Ще поясня.

Ако съществува симетрия (макар и мъжделива), а също така такива "свръхголеми" структури като галактиките, то трябва да им се противопоставят и "свръхмалки", в сравнение с които бозоните ще приличат на слонове.

Например:

През 2004 година беше открита гигантска празнина с диаметър около милиард светлинни години. Тя е несъмнено обособена космическа структура, за което говори нейната температура (с 30-45% по-ниска от температурата на останалия космос).

Ясно до каква степен тя е, ако се изразим с нашия език, невъобразимо огромна. А по правилата на симетрията би трябвало да ѝ съответства частица, "миниатюрността" на която е за нас също толкова невъобразима, колкото е "едромащабността" на споменатата "празнина".

За нейното означаване няма нито думи, нито понятия. А малките възможности на езика установяват, уви, доста тесни граници на разбирането.

От този прост пример виждаме, че квантите са изгубили статута си на "последна спирка" на деленето на физическата материя. Основавайки се даже само на това, да им възлагаме отговорността за развитието на вселената, е най-меко казано некоректно.

Малко по-късно се появила понятието "декохерентност". Без претенции за художественост то се опитало да обозначи отношенията на субатомните частици, съществуващи извън нашата обичайна логика с логичните и "законопослушните" обекти на класическата физика.

Този скромен, несъвършен, но много коректен термин погребал окончателно и "котката", и образа на homo като "повелител на квантите". К

ато фиксирахме "колапса" на тази мила хипотеза, ние се връщаме в деветнадесети век на полето на грандиозната битка между естествознанието и метафизиката.

Парадоксално е, но за метафизическата (креационистката) идея "работели" пряко или косвено практически всичките големи открития на XIX век.

И на първо място - теорията на Дарвин.

Както помним, първата реакция от нея била доста болезнена.

Знаменитият припадък на лейди Брюстър и драмата на бившия капитан на "Бигъл" Р. Фицрой станали символи на искрения ужас, който трябвало да преживее просветената публика при първото си запознаване с теорията за еволюцията.

Изтънчената викторианка Брюстър, припаднала по време на известните дебати в Оксфорд, била, разбира се, свестена. Но душевната рана, нанесена ѝ от мисълта за родство с животните, убила у нея (според израза на светската хроника) "всичко човешко". Отначало тя се отдала от любопитство на един носач индус, а след това престанала да ходи на опера.

Фицрой, макар че чувствал лична вина за "Произход на видовете", не бил способен на такива крайности като Брюстър. Той просто се самоубил.

Така (накратко) изглежда обществената реакция.

Жреците по това време - епископите Уилбърфърс, Менинг и Уайзмън, а също така просветените свещеници Гладстън и Бергтън, решили да приемат битката и да защитават достойнството на човека, унижен от теорията за еволюцията.

За борба със "скотската философия" (тоест с теорията на Дарвин) била основана цяла "Академия", събрала под своите знамена най-титулуваните теолози и професори от Англия, Германия и Франция.

"Настъпила е време, когато църквата трябва да започне решителна борба с движението, заплашващо да унищожи остатъците от християнската вяра в Англия.

Тези безчестни учения намират единствена подкрепа в най-отвратителните страсти. Техен баща е гордостта, тяхна майка - непристойността, а техни деца - революциите. Те идват от ада и се връщат в ада, като завличат със себе си тези, които не се срамуват да бъдат техни вестители". (Епископ Уайзмън)

Професор Лудгард (от Лайпцигския университет) произнесъл присъда: "Идеята за творението принадлежи на религията и на естествознанието не му е тук мястото".

Трудно е да се каже кой преследвал Дарвин с по-голяма страст: жреците или научният свят.

Ще припомним, че срещу еволюционната идея се надигнали такива титани на науката като Лайъл, Вирхов, Агасис, Оуен, Бозицио, Седжуик и Бър. Шествието на тези великани, които тъпчели снизходително дарвинизма, се съпровождало, разбира се, от тълпи научни джуджета, които искали "да бъде разобличен негодникът, надянал маската на учен" (така наричали Дарвин).

Включила се пресата.

Вестниците и списанията резюмирали мнението на академичния свят за еволюционната теория: "Крайно необоснована хипотеза", пълна с "неверни предпоставки, повърхностни изследвания и объркани разсъждения".

Самият Дарвин бил представян в повечето публикации като "повърхностен и необразован човек, обиден на света заради своята болест".

А после се случило това, което трябвало да се случи.

Първоначалната уплаха преминала и станало очевидно, че сам по себе си дарвинизмът не е никаква опасност за религиозната вяра и за устоите на обществото. Да, той противоречал отчасти на буквалното разбиране на Петокнижието, но буквалната трактовка може да бъде пожертвана, както направили някога бащите на църквата, когато признали generatio spontanea.

Днес виждаме резултатите: еволюционната теория "е превзета от неприятели".

По нейните скрижали се разхождат комфортно граждани със сутани, фройдисти, креационисти, окултисти и така нататък.

Към нея е благосклонен католическият Ватикан, признал в специалната енциклика на папа Пий XII "Humani generis" възможната ѝ правота.

(През 1996 година позицията на католиците беше потвърдена отново от папа Йоан-Павел).

Снизходително пощипват еволюцията по бузките православни фундаменталисти, шамани, равини и екстрасенси.

И за религиите, и за метафизиката в дарвинизма вече няма никакъв проблем.

Той е преглътнат, смлян и включен от тях в "обмяната на веществата".

Това е станало, защото теорията на Дарвин, извадена от контекста на "петте теории", е абсолютно беззащитна и безпомощна.

Понеже е само малък фрагмент от грандиозната картина, "останала сама", тя може да бъде монтирана лесно във всяка друга, дори и метафизическа конструкция.

Но това още не е всичко.

Еволюционната теория има и друго слабо място, което я прави безвредна за "бога".

Като безусловна научна даденост тя (меко казано) не ласкае homo.

В отговор homo си отмъщава за "покушението срещу прекрасния мит за човешката изключителност" с безразличие и глобално недоверие към дарвинизма. Това автоматично означава отказ да се приеме еволюционната теория в кръга на така наречените "вечни културни ценности" на човечеството.

В резултат от това дарвинизмът се е превърнал в персонална играчка на няколкостотин биолози. Като се има предвид безотговорността на тези "сълзливи очилатковци", теорията периодично им се отнема, "за да си поиграе" с нея всеки, когото не го мързи.

През 2002 година "Scientific American" публикува блестяща и пределно честна статия за еволюционизма - "Петнадесет отговора на креационистката безсмислица": "Когато преди 143 години Чарлз Дарвин предложил еволюционната теория на основата на естествения подбор, учените по това време я посрещнали на нож. Но многобройните палеонтологични свидетелства, постиженията на генетиката, зоологията, молекулярната биология и други науки потвърдиха в крайна сметка безспорността на еволюцията. Тази битка еволюцията спечели навсякъде, но не и в общественото съзнание.

Най-удивителното е, че, придобивайки световна слава, тя е останала съвсем неизвестна, повтаряйки отчасти съдбата на теорията за относителността. Това, че съществува, знаят като че ли всички, но какво именно. Сбъднали са се надеждите на уорчестърския епископ, който някога се покривал със студена пот по време на споровете между Хъксли и Уилбърфорс: Да се надяваме, че това не е истина. Но даже да е истина, да се надяваме, че няма да стане широко известна.".

Безсилието на дарвинизма, откъснато от контекста на "петте теории", станало напълно очевидно едва днес, но се виждало още в епохата на първата велика битка между метафизиката, култовете и науката.

Да, Дарвин преобръщал точната логика на развитието на видовете, но не посочвал "началната точка" на живота. Той не съумял да обясни нито първопричината за развитието, нито мнимата му внезапност.

Със своята сила и научна безупречност неговата теория само задълбочавала драматизма на ситуацията.

Описвайки с доказателства и подробно многообразието и невероятната приспособителна сила на организмите, техния стремеж да съществуват, теорията замлъквала объркано пред отговора на въпроса каква е причината за пълното отсъствие на живот през архая и за неговата стремителна поява през камбрия.

Самият Дарвин пише обезкуражено: "Трудността да се намери някакво подходящо обяснение за липсата на значителни натрупани слоеве, богати на изкопаеми, под камбрийската система е все пак доста голяма... Този факт трябва да се признае засега за необясним и той може да бъде сочен справедливо като силно възражение срещу защитаваните тук възгледи".

Станалото преди (около) 500 милиона години внезапно насищане с животни и растения на мъртвия до това време свят наистина приличало прекалено много на подчинена на нечия воля "смяна на декорите". На действие на разумен замисъл.

Б. Брайсън ехидно, но справедливо отбелязва, че книгата на Дарвин, озаглавена "Произход на видовете", изобщо не е в състояние да обясни именно произхода на видовете, тоест как и откъде са произлезли. (Bryson, 2003 г.)

Разбира се, вече известното в края на XIX в. и в началото на XX в. изобилие от камбрийски изкопаеми правело изключително силно впечатление.

Особено силно било то в контраст със зоологическата и ботаническата "празнина" на докамбрийските утаечни породи.

Тогава се появил популярният израз "камбрийски взрив". Ще отбележим, че осколките и ударната вълна от този "взрив" попаднали изцяло именно върху рационализма.

Помитайки го и осакатявайки го, "взривът" проправил отново път за най-изтънчени мистични и метафизични фантазии за "началото на света".

Едва през седемдесетте години на ХХ век вече оправилата се от шока развеселена наука ще иронизира чрез устата на Ван дер Влерк: "Камбрийското изобилие от останки не свидетелства за взрив на живота, а за модни раковини и кутикули".

Самият израз "взрив на живота" ще бъде оценен като недоразумение и от академичните си висоти М. Рутен ще провъзгласи, че "вривът на живот в началото на камбрия е само взрив на изкопаеми. Просто именно през този период някои групи животни придобили способността да оставят твърди раковини, които се запазват в изкопаем вид по-добре от меките тъкани на животните" (М. Рутен, "Произход на живота по естествен път", 1973 г.).

Но това ще стане, както вече казахме, значително по-късно.

(Следва)

СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6

37. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 7

38. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 8

39. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 9

40. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 10

41. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 11

42. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 12

43. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 13

44. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 14

45. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 15

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.