АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА
№ 14
Както е известно, магията има родна сестра. Метафизиката.
Тя никога не се принизявала да показва фокуси и да събира медни петачета от стари жени. Никога не поемала ангажимента да поучава или да обяснява, предполагайки, че тайните, заложени в основите на света, не се измерват със знания и не се променят с молитви.
Тя с еднаква гнусливост се мръщела, съзерцавайки и религиозните фокуси, и димящите реторти.
Тя не горяла хора на клади и не режела скришом трупове в мазетата.
В самото ѝ име, което в превод означава „това, което е след физиката“, се е разположела доста уютно претенцията за достигане до крайния смисъл.
Това име тя получила съвсем случайно, но то характеризирало много добре домогването на метафизиката до това да бъде извън всичко, след всичко, до всичко и в основата на всичко.
В метафизиката по правило се влюбвали всички разочаровани от нейната достъпна сестрица.
За интелектуалците, като започнем от времето на Симплиций, именно в метафизиката, а не в религията намирало обяснение вълшебството на любовта, музиката, доблестта, римите, затъмненията и великите открития.
Зад всяко жизнено събитие стояла именно тя като някое свръхчувствено, неосезаемо начало на света, което е истинската причина за „чудото“ на мисленето, изкуството, вярата и красотата на природата.
Нейните доводи били силни с това, че никога и никак не се формулирали. Те оставали невидими и безплътни.
За разлика от магията, която обрасла с уязвима фразеология и забавна атрибутика, „надсветовната тайна за началото на битието“ никога не се обличала в никакви конкретни думи и образи. Благодарение на това тя дълго оставала неуязвима за злословието.
Нейната призрачност е, разбира се, очарователна, но ние трябва поне някак си „да опипаме“ предмета на нашето обсъждане. С други думи, нужни са ни поне някакви осезаеми характеристики на тази тайна.
Те, разбира се, могат да бъдат потърсени у Аристотел, но нашата задача не е просто да разсмеем публиката.
Други антични автори също не предлагат нещо разумно.
Европейските адепти на метафизиката – Хегел, Хайдегер, Хусерл, ловейки нейната вечно изплъзваща се същност, трупали една върху друга милиони думи, променяли доста причудливо техния ред, но така и не могли да изведат нито една характеристика на даденото явление.
Търсейки формулировки за нейните смисли, ние нямаме друга възможност, освен да се обърнем към първобитното мислене (като към възможен автор).
Класическата антропология предлага множество негови варианти, но ние се нуждаем от абсолютно примитивния, казано с езика на Леви-Брюл, „домагичен“ и „дологичен“ начин на мислене.
Задачата изглежда неизпълнима, но това не е това не е така.
Наистина, кристална, непомътнена от магизма чистота на представите е огромна рядкост. Безполезно е да я търсим в европейската или азиатската митология.
Но за щастие имаме „родина на всичко и всички“ – Тропическа Африка. Именно там, през 50-те години на ХХ век, Бохумил Холас открил у племената кроу и сенуфо стари представи на човека за свръхестествените начала на света.
Тази находка е сравнима по своята важност за антропологията с откриването на едиакарската фауна за биологията.
Въпреки това тя останала (както много други неща) почти незабелязана и категорично неоценена. Но благодарение на нея ние можем да разберем как би могло да изглежда разбирането за паранормалното, ако не е станало обект на жреческия бизнес.
Според представите на кроу съществува „лишена от образ и облик потенция, наречена Нионсва или Ниесва“. Тя е напълно абстрактна и недосегаема. Контактът с нея е невъзможен. Но именно тя е начало и края на света. (Б. Холас, „Боговете на тропическа Африка“).
Европейската метафизика до шестдесетте години на ХХ век не знаела африканската рецепта за „мълчание и намеци“, но в общи линии я следвали изцяло (без да смятаме несвързаните неща на Хегел – Хусерл – Шелер).
В това виждаме не просто забавно съвпадение.
„Надсветовната тайна“ на метафизиката наистина може да съществува само в режим на необясненост и неформулираност. Нейното очарование е в нейната пълна неопределеност, а нейният език е мълчанието.
Сенуфо разбирали това по-добре от Хегел. Затова техният Кулотиоло е значително „по-метафизичен“ от „световния дух“ на Хегел.
Хегелианството, разбира се, свършило своята работа, но в основни линии Европа изплела паяжината на „неизразимото свръхестествено начало“ дълго преди тиражирането на мъчителното многословие на Георг Фридрих Вилхелм Хегел.
За основна нейна суровина послужили безбройните поетични дрънкулки, а също така мимолетните нюанси и образи на хуманитарната култура.
Като лястовиче гнездо със слюнка тези дрънкулки слепяли самолюбуването в едно цяло. (Както помним, homo желаел страстно да бъде уникално създание, което няма нищо общо с другите животни.)
Много хаотично и небрежно, но у европейците се оформял все пак образът на някаква световна тайна, намираща се над всичко, включително и над науките.
Но растял малкият Давид на точното знание.
От времената на Галилей и Везалий той започнал да върти своята прашка, гледайки изразително метафизиката право в очите ѝ, сияещи с неземна светлина.
Долу-горе от XVI век натам започнала вечната битка между нея и науката. Днес е трудно да се каже кой именно е ударил метафизиката в челото с първия, но наистина болезнен камък.
Може да е бил Бруно, Льовенхук, Свамердам или Бюфон. Днес е трудно да се установи.
Тогава метафизиката се отървала с цицина и кратка загуба на съзнание, но даже не си представяла какво я чака в близко бъдеще.
Ние не знаем съвсем точно каква е била обстановката в тишината на кабинетите, но първото публично изнасилване на тази особа осъществил Жулиен Офре дьо Ламетри. Тъй като обаче към него се присъединил бързо Олбах, изнасилването може да се характеризира като групово.
Уморените енциклопедисти били сменени от Лаплас и Ламарк.
Като свършили своето дело, те отстъпило галантно мястото си на тълпа физиолози.
Които не били склонни към куртоазии и шегички.
Те не люлеели дантелите на маншетите си и не се затруднявали с празни комплименти, както правели техните предшественици. Като се запознала отблизо с Клод Бернар, Иван Сеченов, а също така с Бюхнер, Фог, Молешот, Функ, Вунд и прочее, метафизиката видяла какво е истински кошмар.
Като цяло с нея се подиграли успешно мнозина.
Метафизиката ридаела с поеми и симфонии, зъбела се с платната на Гро и томовете на Кант.
Но осемнадесети век и следващите век и половина били за нея времена на пълен ужас и позор.
Освен серията публични групови изнасилвания тя трябвало да преживее и други екзекуции.
До кръв я надупчили с перата си Хъксли и Тейлър, а Дарвин я нашибал с бастунчето си.
Слюнката от кучетата на Павлов прогаряла огромни дупки в нейните святкащи ризи, а Айнщайн начертал право върху челото ѝ Е=mc2.
С други думи, постепенно, но сигурно, с усилията на физици, химици, физиолози, археолози и геолози, метафизиката била изтласкана практически от цялото интелектуално пространство. Процесът не бил лесен, но към началото на ХХ век значителна част от явленията и събитията вече получили просто и лесно за проверяване обяснение.
В лабораториите една след друга се разгадавали загадките на природата, а заедно с всеки отговор загивала и частица от „световната тайна“.
Издъхващата метафизика, спасявайки се от киселините и ланцетите, пропълзяла в първоначалните пластове на времето, в епохата на образуването на планетата и на зараждането на живота върху нея.
Там тя се окопала, съскайки отмъстително, че тайната за възникването на живите същества е недостъпна за познанието, че никога и никаква определеност по въпроса за произхода на живота няма, не е имало и няма да има.
В това амгъловско съскане се долавя добре познатият мотив за наличието на някакви „нефизически свойства“ на нашия свят.
К. Сейгън пише: „запазвало се убеждението не само сред богослови и философи, но и сред много биолози, че животът не се свежда до законите на физиката и химията, че има още някаква жизнена сила, ентелехия, тао, манна, която движи живите същества, вдъхва им живот. Немислимо било да се повярва, че цялата сложност и красота, точното съответствието на формата и функциите в живия организъм се състои във взаимодействието на атомите и молекулите.“ (Carl Sagan, 1996)
В това вероятно има някакъв смисъл. Но, така или иначе, ние сме длъжни да проверим дадената версия, за да решим окончателно за себе си въпроса за някои спорни свойства на централната нервна система.
(Следва)
СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:
1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"
2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК
4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I
5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II
6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III
7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ
8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ
9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС
10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?
13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ
14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ
17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ
18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1
19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2
21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР
28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.