Нобелови лауреати – 1954 година - Литература - Ърнест Милър Хемингуей (21 юли 1899 г. – 2 юли 1961 г.)

За повествователното му майсторство, демонстрирано за пореден път в "Старецът и морето", а също така за влиянието му върху съвременния прозаичен стил.

Американският писател Ърнест Милър Хемингуей е роден в градчето Оук парк, привилегировано предградие на Чикаго. Майка му, по рождение Грейс Хол, изоставя операта и се жени за баща му Кларънс Едмънсън Хемингуей, лекар терапевт и спортист, който през 1928 г. се самоубива. Ърнест, най-голямото от шестте им деца, учи в различни училища в Оук парк и пише разкази и стихотворения в училищните вестници.

След като завършва училище през 1917 г., Хемингуей иска да постъпи в армията, за да участва в Първата световна война, но заради травма на окото не е призован и вместо това през 1917-1918 г. работи като кореспондент на канзаския вестник „Стар“ („Star“). Шест месеца по-късно заминава като доброволец за воюващата Европа и става шофьор в американско отделение на Червения кръст на италианско-австрийския фронт, където през 1918 г. е ранен сериозно в крака, но въпреки това успява да закара ранен италиански войник на безопасно място. За воинска доблест Хемингуей е награждаван два пъти с италиански ордени. Докато се лекува в болница, Хемингуей се влюбва в американска медицинска сестра; след десет години тази любовна история, а също така и военният му опит ще легнат в основата на романа „Сбогом на оръжията“ („A Farewell to Arms“, 1929 г.).

След завръщането си в Оук парк като герой от войната Хемингуей решава, че животът в предградието на Чикаго е извънредно скучен и скоро започва работа в редакцията на чикагско списание, където се запознава с писателя Шъруд Андерсън, който го убеждава да замине за Париж, за да се избави от „бездуховната“, както той се изразява, атмосфера на американския Среден Запад. Като се жени през 1921 г. за Елизабет Хардли Ричардсън (от брака с която има син), Хемингуей решава да последва съвета на Андерсън и заминава за Европа.

Живеейки в чужбина, Хемингуей пътешества много, пише статии на най-различни теми за „Торонто стар“ („Toronto Star“), запознава се с американски писатели, които живеят по това време в Париж – Гертруд Щайн, Езра Паунд, Скот Фицджералд и др. – и започва да пише проза, базирайки се на принципа „главното е да се съчини едно изречение истина, а по-нататък ще тръгне“. В Париж излизат първите книги на Хемингуей – „Три разказа и десет стихотворения“ („Three Stories and Ten Poems“, 1923 г.), написани под влиянието на Андерсън, а също така сборника с разкази „В наше време“ („In Our Time“, 1924 г.), преиздаден след една година в САЩ. Цикълът „В наше време“ се отличава с простия икономичен стил, характерен за зрелия Хемингуей; в него се появява и традиционния за писателя герой, който, ако си послужим с думите на Хемингуей, „няма да те подведе в трудна минута“.

Към „Пролетни порои“ („The Torrents of Spring“, 1926 г.), набързо написана пародия на един от романите на Шъруд Андерсън, проявява интерес известният редактор Максуел Паркинс от издателството „Чарлз Скринбърс“. През октомври 1926 г. Хемингуей публикува своя първи сериозен роман „И изгрява слънце“ („The Sun Also Rises“), който е приет извънредно благосклонно от критиката и създава на автора убедителна репутация на многообещаващ млад писател. В романа се разказва за американци и англичани, които живеят в Париж и Испания; приятелите на Хемингуей разпознавали много герои на книгата, включително и самия автор. Според Карлос Бейкър, като че ли най-авторитетния биограф на Хемингуей, изобразеното от писателя следвоенно поколение „става един от аспектите на социалната история през 20-те години на века“. Главните герои, представители на, според изключително точния израз на Гертруд Щайн, „изгубеното поколение“, са травмирани духовно (а самият разказвач, импотентният Джейк Барнс – и физически). Смисъл в живота на тези хора са само боксът, коридите, пиянството и любовта.

През 1927 г. Хемингуей се влюбва в Полин Пфайфър, за която се жени през същата година, след като се развежда с първата си жена; от втория си брак Хемингуей има двама сина. След като издава още един сборник с разкази - „Мъже без жени“ („Men Without Women“, 1927 г.), Хемингуей се връща в Съединените щати и, като се заселва във Флорида, в Кий уест, завършва втория си роман – „Сбогом на оръжията“ („A Farewell to Arms“), който има огромен успех както сред критиците, така и сред широката читателска публика. Много литературоведи смятат „Сбогом на оръжията“ и по-късния роман „За кого бие камбаната“ („For Whom the Bell Tolls“, 1940 г.) за най-добрите произведения на Хемингуей, в които неговият стил – ясен, сбит и силно концентриран – достига своето съвършенство.

Но през 30-те години в творчеството на Хемингуей се забелязва известен спад. Именно през този период писателят заболява от прословутата „звездна болест“ и започва да се прави на „истински мъж“ (проявява интерес към коридата, към африканския лов на хищници, към предизвикателното поведение), което мнозина възприемат като позьорство, отразяващо се по най-пагубен начин на неговото творчество. Към основните му произведения от това време спадат „Смърт след обяд“ („Death in the Afternoon“, 1932 г.), документален разказ за испанската корида, „Зелените хълмове на Африка“ („The Green Hills of Africa“, 1935 г.), дневник от първото сафари на писателя, в който описанията на ловни излети и африкански ландшафти се смесват с екскурси за литературата и естетиката, и „Да имаш и да нямаш“ („То Have and Have Not“, 1937 г.), повест, чието действие протича във Флорида, където главният герой, поради трудностите по време на Великата депресия, е принуден да стане контрабандист. През 30-те години признанието на критиката получават само два майсторски написани разказа, чието действие се развива в Африка: „Краткият щастлив живот на Франсис Макомбър“ („The Short and Happy Life of Francis Macomber“) и „Снеговете на Килиманджаро“ („The Snows of Kilimanjaro“).

По време на гражданската война в Испания Хемингуей се разкрива изцяло като художник и гражданин. През 1937 г., след като събира пари за републиканците, писателят заминава за Испания в качеството си на военен кореспондент на Северноамериканската вестникарска асоциация и сценарист на документалния филм „Земята на Испания“, реализиран от холандския режисьор Йорис Ивенс. Озовал се в Испания за втори път, Хемингуей пише пиесата „Петата колона“ („The Fifth Colunn“), която отразява обсадата на Мадрид през есента на 1937 г.; тогава започва и романа му с Марта Гелхорн, военна кореспондентка в Мадрид. Книгата на Хемингуей „За кого бие камбаната“ е посветена на събитията от гражданската война в Испания и описва последните дни от живота на американски доброволец, воюващ на страната на републиканците. Този роман, чието заглавие е част от думите на английския поет Джон Дън („…Не питай никога за кого бие камбаната; тя бие за тебе“), призовава за братство между хората. „За кого бие камбаната“ постига огромен успех. Според Карлос Бейкър „тази книга остава до ден днешен ненадминат шедьовър сред всички произведения (както художествени, така и документални), посветени на испанската трагедия от онези времена“).

След развода си с Полин Пфайфър Хемингуей се жени през 1940 г. за Марта Гелхорн, купува къща край Хавана и заедно с жена си заминава за Китай, където по това време тече Японско-китайската война. През 1944 г. Хемингуей се развежда с третата си жена, заминава за Лондон като военен кореспондент, участва в полетите на британските военновъздушни сили, описва дебаркирането на съюзниците в Нормандия и на 25 август 1944 г. влиза с американските войски в Париж. Писателят участва толкова активно в бойните действия на съюзниците, че едва не е даден на военен съд за нарушаване на правилата на Женевската конвенция за поведението на военните кореспонденти, което – между другото, не става пречка да получи Бронзова звезда за храброст. Като се връща на 14 март 1946 г. в Хавана, Хемингуей се жени за Мери Уелш, кореспондентка на списание „Таймс“, с която се запознава в Лондон през 1944 г. и с която живее до края на живота си.

След няколко години напрегната работа Хемингуей завършва романа „Отвъд реката, под дърветата“ („Across the River and Into the Trees“, 1950 г.), чието действие се развива по време на Втората световна война в Италия. Критиката признава единодушно романа за неуспешен: маниерен, сантиментален, самодоволен. Лилиан Рос публикува за произведението в „Ню Йоркър“ язвителен фейлетон, а писателят хуморист Е. Б. Уайт откликва със злачната пародия „Отвъд решетката, под дърветата“.

През 1952 г. Хемингуей печата в списание „Лайф“ повестта „Старецът и морето“ („The Old Man and the Sea“), лиричен разказ за стар рибар, който улавя, а след това изпуска най-голямата риба в живота си. Повестта постига огромен успех какво сред критиците, така и сред широката читателска публика, като предизвиква световен резонанс, репутацията на Хемингуей е възстановена и през 1953 г. писателят получава за „Старецът и морета“ наградата „Пулицър“.

През 1960 г. Хемингуей лежи в клиниката „Майо“ в Рочестър (щат Минесота) с диагноза депресия и сериозно умствено разстройство. Като излиза от болницата и се убеждава, че вече не е в състояние да пише, той се връща в дома си, в Кечъм (щат Айдахо), и на 2 юни 1961 г. се самоубива с ловна пушка. В некролога американският крити Едмънд Уилсън отбелязва: „С това събитие рухна един от крайъгълните камъни на нашето поколение“.

Някои произведения на Хемингуей, например „Острови по течението“ („Islands in the Stream“, 1970 г.), са публикувани посмъртно. Но, като изключим „Празник, който е винаги с тебе“ („A Moveable Feast“, 1964 г.), спомени за живота в Париж през 20-те години, повечето от публикуваните посмъртно произведения не добавят нищо към репутацията на писателя, която след смъртта му бързо пада. Като има предвид преди всичко „Старецът и морето“, критикът Кен Мориц заявява: „На нас ни е необходимо интелектуално мъжество, а не романтични митове за самотни герои“. Противниците на Хемингуей, пише критикът Робърт П. Уикс в предговора си към книгата „Събрани критически есета за творчеството на Хемингуей“ (1962 г.), смятат, че „Хемингуей е прекалено ограничен… неговите герои са мълчаливи, безчувствени… в книгите му се описват само бокс, бой с бикове, побоища, ловене на пъстърва и прочее мъжки утехи; стилът на Хемингуей не може и да се нарече стил – толкова е прост“.

Въпреки подобна критика обаче, Хемингуей си остава един от най-големите американски писатели, чиито книги са преведени на много езици по света. Робърт Уикс отбелязва, че въпреки всичките недостатъци, а отчасти и благодарение на тях, творчеството на Хемингуей „е вик на душата, който – макар че е лишен от многообразието на Толстой и от мощта на Мелвил, е трогателна и нееднозначна реакция на нашето време“.

Рецензирайки през 1985 г. две нови биографии на Хеимнгуей, американският новелист Реймънд Карвър отбелязва: „Колко свежо се четат и днес най-добрите произведения на Хемингуей!.. Ако съществува в природата общност на пръстите, прелистващи страниците, на очите, бягащи по редовете, и на мозъка, събиращ думите в мислите и образи, значи Хемингуей си е свършил работата, значи няма да остарее“.

Превод от руски: Павел Б. Николов