АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА
№ 15
До XVII век теорията за самозараждането на живот от гниещи органични тъкани (autogeneratio или Generatio spontanea) изглеждала толкова очевидна, че не изисквала никакви доказателства. Под автогенерацията успели "да се подпишат" почти всички основни творци на човешкия интелект от Аристотел до Декарт.
За формален автор на тази идея се смята Стагирит, макар че анализът на произведенията, в които са поместени изводи по темата ("За произхода на живота", "Учение за растенията"), показва, че Аристотел само е концентрирал в своите трактати основните научни възгледи на своето време.
Въпреки че при разработката и трактовките на Generatio spontanea е неоспоримо хронологически първенството на египетските и шумерските жреци, а също така на Талес, Анаксимандър, Анаксимен, Хераклит Ефески, Демокрит и Епикур, съществува традиция да се счита за основен неин автор именно Аристотел.
Ще се подчиним (в дадения случай) на традицията, защото първоначалното авторство няма как да бъде определено, а и не е принципно необходимо.
Ще отбележим, че автогенерацията, именно като авторска идея на Стагирит се е интерпретирала и е номадствала по всички късни антични произведения, от Цицерон до Лукреций и Плотин.
В раннохристиянската епоха аристотеловото "самозараждане на червеи, жаби и змиорки в разлагащо се месо, тор и тиня" било узаконено от "бащите на църквата" – Василий Кесарийски, Августин Хипонски и Исидор Севилски.
По-късно апологети на самозараждането станали Тома Аквински и Алберт фон Болщед, а Аристотел бил издигнат в ранг praecursor Christi in rebus naturalibus (предшественик на Христос по въпросите на естествознанието).
Много е подозрителна покорността, с която църквата приела откровено езическата идея.
Но историята с приемането на идеята за самозараждането от "светите отци" не е толкова проста, колкото изглежда днес.
Да разгледаме внимателно дословните цитати.
По-специално Исидор Севилски е автор на следния пасаж: "пчелите се образуват от разлагащо се телешко месо, хлебарките от конско месо, скакалците от месо на мулета, скорпионите – от морски раци" ("Etimologicon, sive de originibus"), а Августин Блажени пише: "Много съвсем малки животни не са били създадени явно на петия или шестия ден, а са се появили по-късно от гниеща материя".
Тома Аквински в своята "Равносметка на теологията" ("Summa theologiae") убеждава читателя, че: "Ако даже се появяват нови видове, то те потенциално са съществували преди това, което се доказва от факта, че някои животни се образуват от гниенето на други животни".
Лесно е да се забележи, че тези реплики на са напълно съгласувани с библейската картина на създаването на света, където автор и производител на всички форми на живот е без изключение само бог.
Разбира се, в библейските книги има малки фрагменти (в 20 ст. на I гл. и в 19 ст. на гл. II от книга Битие и в 8–9 ст. на 14 гл. от Книги Съдии), които при много голямо желание могат да се изтълкуват като свидетелство за образуване на пчели от труп на лъв, а на птиците, полските животни и рибите от "земя и вода", но адресацията на бащите на църквата към толкова нееднозначни стихове не е нещо повече от търсене на "теологична вратичка". По същество това е опасно балансиране на ръба на ереста, конфликт с магистралния смисъл на библейското предание. Подобни волности (като се има предвид агресивността на епископата, вселенските и местните събори, а също така вярващите тълпи) биха могли да струват скъпо и на Василий, и на Августин и на Исидор, и на Тома, като имаме предвид, че те са получили титлата "бащи на църквата" и сакралността на имената си едва посмъртно.
Възниква въпросът защо създателите на християнската идеология са поемали този риск.
И тук са възможни две версии на отговора.
Versio I.
По времето на блажения Августин (IV–V в.), на Василий Кесарийски (V в.) и на Исидор Севилски (VI–VII в.) е била все още жива гръцко-римската наука, предлагаща своето виждане за света.
То се различавало съществено от местните представи на древните евреи, фиксирани в Библията.
Между силата на античното знание и библейската догматика се появила конкуренция. Църквата не можела да победи честно в тази борба, а с права да унищожава учените заедно с техните произведения още не разполагала. (Регулярните изгаряния на инакомислещи били тогава само мечта.)
Разбира се, и по времето на ранното християнство църквата се опитвала да мери сили в полемика с науката.
И тогава още аргументите на астрономите и математиците губели убедителност пред главния довод на християните – " igni ferroque" ("огъня и меча").
Това виждаме от примера с (доста вероятното) физическо премахване на Целс и Порфирий, с (несъмненото) убийство на Хипатия и с унищожаването на множество антични книги. (Последното е неоспорим факт.)
Образец за тържеството на благочестието над знанието е успешното изгаряне на Александрийската библиотека от епископ Теофил през 391 г.; закопаването на книги по нареждане на набожния император Валент; унищожаването на "всички книги от дохристиянския период като оскърбителни за християните", извършено през 590 година по разпореждане на папа Григорий Първи.
Разбира се, това били впечатляващи, но все пак локални успехи. Ще признаем очевидното: през V–VII век фундаменталната класика на науката била все още костелив орех за църквата.
Защо?
Първо, поради огромния брой "списъци" с книги на Аристотел, Епикур et cetera, за чието унищожаване християните нямали физически възможности.
Второ, поради липсата на някаква своя ясна концепция за произхода на живота.
Нито Августин, нито Исидор, нито Василий са имали представа колко тотална ще бъде властта на църквата от IX век нататък.
Ако са можели да предвидят бъдещите възможности на своята организация, вероятно нямаше да хитруват и да търсят "вратички" в библейските текстове.
Но Исидор, Августин и Василий по всяка вероятност са предполагали, че конкуренцията с науката може да бъде дълга и драматична.
Ориентирайки се в съвременната им реалност, първите църковни идеолози предприели разбираеми защитни мерки, сключвайки с науката формален мир и навеждайки отчасти глава пред нея.
Ако приемем справедливостта на нашите съждения, всичко си идва на мястото и загадъчната ерес на бащите на църквата получава изчерпателно обяснение.
И така.
За да придадат порядъчност и конкурентоспособност на своята рожба, първите творци на теологията трябвало "да обтегнат" племенните и крайно провинциалните текстове на Библията върху някакъв научен скелет. Да използват за това можели само античните знания и затова… направили дълбок поклон пред Стагирит и неговата теория за самозараждането, поставяйки Аристотел над бога и Мойсей. В това имало малка, но много конструктивна хитрост, сваляща частично от християнството обвиненията в диващина и провинциализъм.
Versio II.
Втората версия ще прозвучи малко фантастично, но ние нямаме никакво право да я изключваме.
Съвсем възможно е откритото пренебрежение спрямо библейските смисли да е било предизвикано не от конюнктурни и стратегически съображения, а от силно иронична оценка на мирозданието "според възгледа на Мойсей".
Да, имената на Исидор Севилски, Василий Кесарийски, блажения Августин и Тома Аквински са станали днес синоним на ограниченост и фанатизъм.
Но!
Да не забравяме, че времето е крива и мътна лупа. Никой не може да се състезава с него в способността му да изкривява всеки факт и образ.
Може би тези хора са били наистина смелчаци, още тогава застанали на страната на знанието, истински гностици, които тъчели многоцветното платно на високата теология за себе си и за подобни на себе си единици, оставяйки църковната маса на библейския примитивизъм.
Ще отбележим, че бащите на църквата не обсъждали антогенерацията на по-сложни същества. Опасността от подобни размисли била прекалено голяма и очевидна. Библията поставяла категорично "авторското право" за създаването на по-голямата част от животинския свят и на човека в ръцете на бога. Тук вратички за идеолозите на християнството, принудени "да пригодят" леко Светото писание към Аристотел (и отчасти към Платон и Епикур), нямало. Но това изобщо не било необходимо. Всеобясняващият принцип на автогенерацията на живота в органични субстанции бил достатъчен, за да се изгради удовлетворителна картина на сътворението на света. Тя можела да бъде използвана в изследванията, без, разбира се, да се преминават незримите граници, обозначени в съчиненията на бащите на църквата, но като се приема, че е някакво универсално ключе за всички загадки на първоначалното формиране на живота.
Ще кажем, че търсенето на емпирични доказателства за самозараждането на организмите е изглеждало винаги излишно.
Бейкън, Галилей, Коперник, Хук, Картезиус и други приели идеята без възражения и я използвали като някаква "вечна истина". Разбира се, без почти да преминават границите, начертани от "бащите на църквата".
Френсис Бейкън (1561–1626) давал по-специално за пример самозараждането на магарешките тръни в земята, а Робърт Хук (1635–1703) настоявал, че така се появяват всичките видове гъби и плесени.
През XVI век Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм (Парацелз) нарушил рязко "правилата на играта", като разпространил принципа на Generatio spontanea от низшите форми на живот върху човека. Той пише: "Вземи известна човешка течност и я остави да гние в запечатана тиква, след това в конски стомах четиридесет дена, докато не започне там да мърда, да живее и да се движи, което лесно може да бъде забелязано. Полученото нещо не прилича още на човек, но е прозрачно и без тяло. Ако след това обаче внимателно, ежедневно и благоразумно го храним с човешка кръв и го държим в продължение на четиридесет седмици при постоянната и умерената температура на конския стомах, ще се получи истинско живо дете, но много малко" ("De natura rerum").
Днес този пасаж от Парацелз ни напомня фантастиките на Бош, зараждането на хомункулни мечти и на откровено мракобесие.
Но днес.
В годините, когато Парацелз го пише, това откровение е еталон на научност и свободомислие. Декларирайки възможността да се създаде в лабораторни условия "малко прозрачно човече", Хохенхайм не само нарушава границите на допустимото за науката, но и "атакува челно" бога.
Хомункулизмът (колкото и смешен да изглежда днес) отнема на божеството прерогатива да създава не само нисши, но и висши форми на живот, поставяйки с това под съмнение ролята на свръхестествената сила в мирозданието.
Парацелз платил за своята волност само с изгнание. Мекотата на това наказание има, разбира се, своята любопитна история, но тя засяга слабо обсъждания от нас въпрос.
А волната постъпка на знаменития лекар и алхимик не навредила изобщо на концепцията за самозараждането. Тя продължавала да живее, да владее умовете и да служи за основа на научния мироглед по това време.
Към VII век авторитетът на идеята бил толкова голям, че опитите на доктор Ян Батист ван Хелмонт (1580–1644), които направил с потно бельо и пшеница, били приети с уважение, но малко недоумяващо.
Repeto, самозараждането било приемано за толкова безспорен научен факт, че емпиричната проверка на неговата истинност изглеждала странно.
В какво се състоял опитът на Ван Хелмонт, който имал превъзходна научна репутация на лекар, химик и освен това на специалист по хранене на растенията?
Ще напомним, че почтения доктор натъпкал в глинени гърнета своите мръсни, подгизнали от пот ризи, които посипал с пшенични зърна, и след няколко седмици получил сред тази субстанция "самозародили" се мишки от двата пола.
Ще цитираме самия доктор: "Ако натъпчете в открито гърне долно бельо, пропито с пот, и добавите там известно количество пшеница, след около двадесет и един дена ще почувствате промяна на миризмата, защото закваската, която се намира в бельото, прониква през пшеничената обвивка и превръща пшеницата в мишка" (Van Helmont J. B. Ortus medicinae, 1667 г.)
Успехът от експеримента бил несъмнен. Представите на науката и теологията за произхода на живите организми се потвърдили от писъка на осемнадесет весели мишки.
Ако не бил този малък триумф на холандския учен, вероятно старата теория на Аристотел е щяла да си поживее безгрижно още петдесет години.
Но!
Именно от мишките на Ван Хелмонт започнало разпадането на "вечната истина за самозараждането".
В съответствие със законите за развитието на науката, успехът на Хелмонт подтикнал доктор Франческо Реди (1626–1697) към ответен експеримент с гнило месо и мухи.
Трябва да напомним, че Реди бил последовател и ученик на Харви, който се отнасял доста скептично към "вечната истина".
Реди поставил гнило змийско месо в отворен съд и много скоро открил там множество самозародили се червейчета, които след време се превърнали в мухи.
Тук той би могъл да се успокои и да свали шапка пред мишките, Аристотел и Исидор Севилски, но Реди бил крайно педантичен лекар и решил да провери своя експеримент "в чист вид".
Този път той взел два съда и поставил там еднакво прогнили парчета месо, като покрил плътно единия съд с муселин, затваряйки по този начин достъпа до него за всякакви насекоми.
В затворения съд, естествено, не се зародили "червейчета".
Реди заподозрял, че "вечната истина" не е безспорен научен факт. Той повторил многократно опитите, публикувал резултатите от тях, заслужил славата си на разрушител на фундаменти и, разбира се, бил атакуван от защитниците на автогенерацията.
Скоро забавният спор на двамата педанти се разраснал до мащабите на общоевропейска научна дискусия, в която били въвлечени авторитети като Марчело Малпиги (1628–1694), Антони ван Льовенхук (1632–1723), Ян Свамердам (1637–1680) и Пиер Гасенди (1592–1655).
Льовенхук критикувал Реди, пояснявайки снизходително от висотата на своето величие като "микроскопист № 1", че форматът на зародилите се в затворения съд организми е бил прекалено малък, за да се види без вълшебните стъкла.
Но позицията на Льовенхук не се отличавала с отчетливост и еднозначност. Тя по-скоро се променяла по естествен начин под влиянието на наблюденията и размислите. В свое писмо до Лондонското кралско дружество той пише: "Наблюдавайки удивителния промисъл на природата, благодарение на който се появяват тези "малки животинчета", способни да живеят и да продължават своя род, ние трябва да се смутим и да си зададем въпроса: нима все още има хора, които се залавят за старото убеждение, че живите същества могат да се зараждат в резултат от гниене?" Както виждаме, тук Льовенхук по-скоро подкрепя Реди, отколкото му опонира. С други думи, основен шум предизвикал самият факт от участието на великия микроскопист в дискусията, а не неговите променящи се позиции.
Абат Гасенди, който по това време бил един от властелините на мисълта, декларира пламенно постулатите на Стагерит за самопроизволното зараждане на живота в урината, оборската тор, труповете и потта, а по-нататък (след като все пак бил философ) обогатил идеята с размисли за тънкостите, характеризиращи механиката на автогенерацията.
В „De terrenis viventibus seu de animabilus“ Гасенди описал подробно процеса на самозараждането, като добавил, че новообразуваните организми получават душа от остатъчната душа, запазила се в трупа, който ги поражда.
Скептичният Свамердам, прецизен изследовател на анатомията и физиологията на инсектите, опровергал публично Гасенди и Ван Хелмонт, наричайки идеята за автогенерацията „глупава и недостойна даже за подигравки“. (Между другото, той не доказал изобщо своето убеждение експериментално, а се основавал само на опита си на морфолог и на разбирането за сложността на зародишния процес).
Към края на XVII век диспутът станал по-суров и по-мащабен.
Ситуацията се подгрявала усърдно от Реди, който изчерпал своите доводи, но запазил и на стари години дарбата да се подиграва изтънчено със „самозараждането“.
Дж. Нийдъм (1713–1781), прелат и естествоизпитател, се надсмял над покойните по негово време Свамердам и Реди, след което със серия експерименти затвърдил доводите на Гасенди и другите привърженици на автогенерацията. С което заслужил благосклонната оценка на самия Ж.-Л. Л. Бюфон (1707–1788), който също се изказвал в подкрепа на generatio spontanea.
Бюфон, между другото, не се главоболял с никакви доводи, предполагайки, че величието на личността му превръща автоматично всяко негово убеждение в неоспорима истина.
В отговор Лазаро Спаланцани (1729–1799) дръзко, красиво и безупречно „смлял“ с доказателства всичките доводи на привържениците на Нийдъм, Гасенди и Ван Хелмонт, разяснявайки природата на грешките им при експериментите. Громейки теорията за автогенерацията, Спаланцани покрай другото, но доста иронично засегнал и великия Жорж-Луи Льоклерк, предизвиквайки у директора на Кралската ботаническа градина пристъп на разбираема ярост.
Нийдъм, разбира се, „пламнал научно“, иначе казано - обявил, че Спаланцани е „невежа“ и „шарлатанин“, а след това отговорил с цяла серия експерименти, с които потвърждавал своята правота.
В своето авторитетно произведение за науката (“Discarden science“, 2006 г.) Джон Грант изказал увереността си, че „Нийдъм е използвал популярния научен метод, с който винаги може да се поправи почти всяко неприятно положение: излъгал е за протичането на експериментите“. Нийдъм е изобщо силна и недооценена фигура. В научния свят по това време го наричали „човекът червей“ заради страстта, с която изобразявал живота на най-простите организми в своето произведение „За новите микроскопични открития“ (1745 г.). За боевия характер на Нийдъм свидетелства дългата му полемична война с Волтер. В историята на науката той влязъл благодарение на отправеното към Волтер изречение: Според вас моралът е доста незначително нещо и трябва да бъде подчинен на физиката. А аз казвам, че физиката трябва да се подчини на морала“.
Постепенно темата се разгаряла все по-силно и към началото на XIX век в дискусията се оказали въвлечени Ж. Б. Ламарк, Волтер, Ф. Дюжарден, Ф. Пуше, Ж. Л. Гей-Люсак, Ж. Дюма, Дж. Тиндал, Г. Бестиан и още много зоолози, химици, физици и биолози от по-малък „калибър“.
„Самозарожденците“ се защитавали мъжествено, но Теодор Шван (1810–1882), а след него и Луи Пастьор (1822–1895) поставили най-сетне точка на спора, като доказали окончателно невъзможността за самозараждане на живи организми в органични субстрати.
Пастьор написал: „Никога повече доктрината за самопроизволното зараждане няма да се съвземе от смъртния удар...“ (Vallery-Radot R. The life of Pasteur 1960)
Ударът, както се изяснило по-късно, не бил смъртоносен, но феноменалната с педантизма си серия от опити на Пастьор осигурила все пак на противниците на generatio spontanea решителна победа.
Но веднага щом победата над „вечната истина“ била извоювана, се появил страшният за естествознанието въпрос: а как се е зародил животът?
Страшен бил с това, че съдържал намек за неизбежността на някаква свръхестествена сила, явно намесила се някога в процеса на мирозданието.
Ще отбележим проницателността на теолозите, които от средата на XIX век следели внимателно схватката между „вечната истина“ и научното естествознание.
Явно ги забавлявала страстта, с която натуралистите унищожавали идеята за самозараждането.
Още преди Пастьор да сложи „финалните точки“, мистиците започнали да злорадстват, предсказвайки, че в резултат от цялата експериментална работа науката сама ще достигне до признанието, че да сътвори живот е можело само същество, което стои над природата.
Приблизително това станало в последната трета на XIX век.
За учените волнодумци, положили значителни усилия за разгромяването на религиозните идеи победата над принципа за самозараждането имала доста горчив вкус.
Нямало на кого да се оплачат - науката сама си изкопала този гроб.
След крушението на generatio spontanea станало ясно, че в продължение на много векове именно тази теория е била „научна“, насочена към законите на природата, а не към мистиката.
След нейната „кончина“ се появило усещането, че не съществува нито една „зацепка“, нито една нишка, която да поведе към някакво рационално и проверяемо обяснение за появата на живота върху древната земя.
(Следва)
СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:
1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"
2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК
4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I
5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II
6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III
7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ
8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ
9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС
10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?
13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ
14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ
17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ
18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1
19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2
21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР
28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.