петък, януари 31, 2020

„Социалната война“ - една трилогия на Генка Шикерова

Колкото една страна е по-затрита, толкова простотията там е по-голяма и следователно толкова повече в нея избуяват митовете, легендите, предразсъдъците, плашилата, суеверията (възраждат се стари и се създават нови), шарлатанията (политическата и гражданската), псевдонауката и прочее явления, които нямат нищо общо със здравия разум, но се лепят по широките народи маси като мухи на мед и широките народни маси мигат на парцали, тресат се от плач Еремиев и вопият до седмото небе, че и по-нагоре: „Боже мили, изгоря ни душата!“

Еманация на гореказаното е безусловно и страшното, смразяващо кръвта изречение: „Ще дойдат норвежците и ще ни вземат децата!“

Отговор на тази крещяща глупост, заразила значителна част от народа ни със силата и ефективността на китайски коронавирус, е филмовата трилогия на Генка Шикерова „Социалната война“, която следва по-долу.

Който има очи и уши, да гледа, да слуша и да мисли, а който няма с какво да мисли, какво пък - нека тъне в неандерталската си дупка на невежеството, защото – както казваше един мой колега: „Акълът не е като онази работа, та да го вкараш на някого“.

(Павел Николов)

СОЦИАЛНАТА ВОЙНА

ЧАСТ 1. ДЕЦАТА НА НОРВЕГИЯ


ЧАСТ 2. ПРОПАГАНДАТА


ЧАСТ 3. БЪЛГАРИ В НОРВЕГИЯ


четвъртък, януари 30, 2020

Грета Тумберг - търговска марка...

С Каракачанов в казармата...

Защо Че Гевара не е достоен за паметник?

ИЗТОЧНИК: СНОБ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Финландският писател Ари Турунен е автор на книгата „Паметниците не са за тях. Ръководители, незаслужаващи слава“. Авторът е посветил произведението си на политици, владетели и завоеватели, които са били палачи, деспоти и жестоки диктатори, на чиято воля са се подчинявали хиляди и милиони хора. „Герои“ на сборника са станали личности като Александър Македонски, Октавиан Август, Мартин Лутер, Иван Грозний, Владимир Ленин и много други. Тук следва главата, посветена на кубинския революционер Че Гевара.

(Списание „Сноб“) .

Че Гевара (1928–1967)

Красивият палач

През март 1960 година Алберто Корда направил една от най-знаменитите снимки на света. Позирал му красив брадат мъж с черна барета, украсена със звезда. Образът на Че Гевара, запечатан на снимката, бързо станал символ за тези, които се биели за свобода по цялата земя. Снимката била тиражирана върху хиляди и хиляди сувенири, от плакати до тенис-фланелки. Че Гевара станал теоретик на герилята, партизанската война, но за благородството на това занятие може дълго да се спори. Че Гевара лично подписвал смъртни присъди и изпращал „контрареволюционери“ в затвори и лагери.

Че Гевара е роден в Росарио, Аржентина, през 1928 година. Той бил най-голямото от петте деца на буржоазното семейство Гевара. Бащата не можел да държи първородния си син в юзди и Че израснал буен и непокорен. От наказанията обикновено се изплъзвал. В училището го интересувала предимно историята. Според спомените на неговите учители той бил побойник, но при това надарен ученик, който още от училищния двор проявявал зачатъци на бъдещ лидер. Според Джон Андерсън, който написал биография на революционера, Че обичал от юношеските си години да привлича върху себе си вниманието и да се съревновава. Той често участвал в юмручни боеве и не можел да сдържи пристъпите си на ярост, които го обхващали от време на време. Когато семейството му се преместило в Кордова, четиринадесетгодишното момче започнало все по-явно да оспорва родителския авторитет. Въпреки ниския си ръст Че се увличал от ръгби. Заради маниера му на игра неговите съотборници го нарекли furibundo - „яростния“.

Когато през 1943 година армията свалила Рамон Кастильо от поста президент на Аржентина, студентите започнали да организират демонстрации в Кордова. Сред тези студенти бил и Алберто Гранадо, приятел на Че. Гранадо бил задържан и към другите студенти бил отправен призив да излязат на протестна акция с искане да се освободят затворените. Че отказал. Гранадо бил освободен след няколко месеца. Инцидентът не попречил на дружбата им. В студентските кръгове Че бил известен благодарение на своята язвителност и, както пише Джон Андерсън, даже получил прозвището El Loco - „Лудия“.

Семейството на Че Гевара. Отляво надясно: Че Гевара, майка му, сестра му Селия, брат му Роберто, баща му с брат му Хуан Мартин на ръце и сестра му Анна-Мария, 1941 година

Че учел медицина, но цялото си свободно време прекарвал в пътешествия. През 2004 година излезе филмът „Дневникът на мотоциклетиста“, посветен на тези пътешествия. Негов продуцент е известният американски актьор Робърт Редфорд. Филмът беше критикуван за това, че представя в прекалено романтична светлина и идеализира Че Гевара. В юношеството си Че се запознал с произведенията на Фройд и Маркс, но през студентските си години не проявявал особена симпатия към левите възгледи. През януари 1952 година заедно с Алберто Гранада той заминал с мотоциклета си на дълго пътешествие, което завършило във Венесуела. Пътуването, продължило девет месеца, отворило очите на юношата и Че Гевара се убедил, че с бедността и упадъка, породени от империализма, трябва да се води борба с насилствени революционни методи.

През 1953 година Че Гевара заминал за Гватемала. Една година по-късно бил свален президентът на Гватемала Хакобо Арбенс, подкрепян от ЦРУ, и това допринесло за превръщането на Че в радикален марксист. Че бил на двадесет и седем години, когато срещнал в Мексико Фидел Кастро и брат му Раул. Братята Кастро вече дълго време се мъчели да свалят в Куба диктатурата на Фулхенсио Батиста.

Батиста управлявал Куба с желязна ръка от 1933 година, когато завзел властта. Той предпочитал да стои зад кулисите, създавайки марионетни правителства и назначавайки президентите. През 1940 година заел поста президент, като станал де юре първо лице в Куба. Батиста, който започнал кариерата си като реформатор, затънал в корупция. Той започнал да печели от доставки на оръжия и получавал изгоди от от дружеските си и делови отношения с американските гангстери, които управлявали игралния бизнес в Куба. Като претърпял поражение на президентските избори през 1944 година, Батиста заминал с огромното си състояние за Флорида. Въпреки това се върнал по-късно в Куба и през 1952 година организирал поредния държавен преврат. Корупцията и спекулациите разцъфнали на острова с пищни цветове.

През 1953 година Фидел Кастро заедно с група революционери атакувал казармата Монкада. Задържали ги и ги осъдили на дълги години затвор, но през 1955 година Батиста помилвал неочаквано въстаниците. Кастро заминал за Мексико, където организирал партизанско движение – гериля, към което се присъединил и Че Гевара. Двамата били напълно предани на идеята за кубинска революция. Кастро се опитал да завземе властта в Мексико през 1957 година, но опитът се провалил. През ноември следващата година той се решил на отчаяно пътешествие със своя отряд по море с моторна яхта, която едва можела да издържи осемдесет и двамата партизани, отправили се да освобождават Куба. В началото на декември те акостирали на острова, но ги посрещнали войските на Батиста и като резултат в боя загинали повече от петдесет души. Братята Кастро и Че Гевара успели да се скрият в планината Сиера Маестра, където се установили на лагер. Постепенно към тях се присъединявали все повече противници на режима на Батиста. Кастро успял да убеди един кореспондент на „The New York Times“ да напише за него няколко материала в положителна светлина, в резултат от което към партизаните се присъединили нови хора. В планината Че Гевара основал радиостанцията „Radio Rebelde“, която разпространявала пропаганда, насочена рещу Батиста, и съобщавала информация за победите на партизаните, често силно преувеличена. До 1958 година към отрядите на Кастро се присъединили стотици хора.

Фидел Кастро и Че Гевара сред партизани (1956-1959)

Кастро и Че Гевара използвали умело средствата за масова информация, за да си създадат положителна репутация, но в действителност атмосферата в лагера понякога била плашеща. Че, който получил в планината свой отряд, се славел с твърдия си маниер на командване. През 1957 година Фидел Кастро наредил да бъде екзекутиран Еутимио Гера, заподозрян в шпионаж. Кастро възложил тази задача на човек от личната си охрана, но той не успял да изпълни заповедта. Че Гевара се предложил за доброволец и пуснал куршум в слепоочието на Гера. Според кубинско-американския журналист Умберто Фонтове по-късно Че Гевара разказал за тези събития в писмо до баща си: „Трябва да ти призная, татко, в този момент разбрах, че наистина ми харесва да убивам“. Според френския изследовател Паскал Фонтен Че Гевара екзекутирал и партизанин от своя отряд, млад човек, за това, че откраднал храна. Някои убити лично от Че хора били млади селяни, които не искали да помагат на революционерите. Че Гевара наричал своите жертви военни престъпници и контрареволюционери. В същото време Кастро смятал, че да се убиват пленените войници на Батиста е глупаво, защото тяхното освобождаване би могло да послужи за пропагандно оръжие. Но въпреки това той разбирал каква роля играел Че за сплашването на контрареволюционерите. През март 1958 година Че Гевара поканил репортера Августин Соберон, който посетил лагера, да види как действат наказателните отряди. Соберон отказал.

Прието е братята Кастро, Че Гевара и прочее пушещи пури брадати мъже (на испански „барбудос“) да бъдат чествани като герои на революцията, но и други протестни движения, а също така профсъюзите и опозиционните партии също се борели срещу Батиста. Съединените щати прекратили доставките на оръжие за Куба, а американският посланик помолил Батиста да си подаде оставката. В резултат от това Батиста и неговите приближени били принудени да избягат в Санто Доминго (Доминиканската република). Така че революцията не била дело изключително на Кастро и Че Гевара. По същество партизанските им набези даже нямали голямо значение. На 1 ноември 1959 година Кастро завзел без бой Сантяго. На следващия ден отрядът революционери нахлул в Хавана и отново не срещнал съпротива. Армията на Батиста не искала да се сражава.

Революциите имат обичая да изяждат своите деца и Куба не станала изключение. Веднага след победата на революцията започнали репресии, а с тях – военни следствия и екзекуции. На стадиона в Хавана се организирали публични съдебни процеси. И там съдели не само привърженици на Батиста.

Че Гевара бил назначен за комендант и ръководител на апелационния трибунал в затвора Ла Кабаня. Той отговарял за присъдите и екзекуциите. Помощ за създаването на кубинска тайна полиция получил от испанеца Анхел Сютат, който на свой ред бил инструктиран в съветското Главно разузнавателно управление. През февруари 1959 година Че издал заповед, според която всички кадети от военната академия трябвало занапред да отбиват част от службата си в състава на взводовете за разстрел. Тази заповед свързвала здраво кадетите със съмнителна отговорност.

Колко смъртни присъди е подписал в крайна сметка Че? Точният брой не е известен, но оценките се колебаят от 700 до 1900. При това се знае точно, че е разстрелвал и лично осъдените. Възрастта не била пречка за екзекуциите: според Фонтове Че екзекутирал четиринадесетгодишно момче и седемнадесетгодишно момиче за престъпления срещу революцията. Привържениците му също изпитвали неговия гняв и отмъстителност. Че осъдил на смърт партизанския ръководител Хесус Карерас, борец срещу режима на Батиста. Карерас се осмелил да критикува политиката на Че.

През юни 1959 година Кастро отменил свободните избори, чието провеждане обещал преди, и през септември Че Гевара се освободил от длъжността комендант на Ла Кабаня. Кастро готвел Че за нови важни постове. Че Гевара станал началник на промишления департамент и ръководител на Кубинската банка. И до днес на кубинските банкноти стои знаменитата снимка на Че, направена от Корда. Куба се управлявала вече от малък кръг избраници. В правителството не останали представители на други партии. Кастро свалил министрите от постовете им, мнозина се отправили в изгнание. Издателите на вестниците „Avance“ и „Bohemia“, които някога критикували Батиста, също трябвало да напуснат страната. Според Паскал Фонтен около 50 000 представители на средната класа, подкрепящи революцията, били принудени да си тръгнат през 60-те години от Куба.

През революционния период Че искал да забрани сексуалните отношения в своите смесени отряди. Той имал намерение също така да забрани танците и алкохола като „буржоазно разложение“. Не успял да го направи, но при всеки удобен случай подчертавал своя аскетизъм, който, между другото, бил пиар трик.

Че поддържал старателно имиджа си на партизанин. Той носел камуфлажно облекло и ходел постоянно със знаменитата барета. По негова заповед били заснети многобройни снимки и филми, които представяли как Че се труди с пот на лицето сред обикновените хора: работи в завод, реди тухли на строеж, реже тръстика на захарните плантации. В действителност Че, като Мао Цзедун, обичал разкоша и умеел да му се наслаждава. Според Умберто Фонтове той имал лично пристанище за яхти, огромен басейн, седем вани и пет телевизора в дома си. Един от телевизорите, доставен от Щатите, бил широк три метра.

Журналистът Антонио Монтес, който през януари 1959 година написал за разкошните апартаменти на Че в кубинския вестник „Carteles“, бил извикан на разпит. Монтес разказва как Че бил вън от себе си от злост и заплашвал да го разстреля. Докато чакал какво ще стане с него в кабинета на Че, Монтес станал едновременно свидетел на това как вождът на революцията раздавал наляво и надясно смъртни присъди. Според разказа на Монтес, Че крещял на асистента си, че не трябва да се дава на адвокатите възможност да бавят привеждането на присъдите в изпълнение. За справяне с адвокатите те трябвало да бъдат сплашени и обвинени в сътрудничество с режима на Батиста, обяснявал Че. Доказателствата били второстепенни буржоазни детайли, които нямат никакво значение.

Според свидетелството на кубинския журналист Луис Ортега, когато Че напускал затвора Ла Кабаня, звънял по навик там рано сутринта и се осведомявал за броя на екзекутираните. Ортега познавал Че Гевара от 1954 година.

Когато бил назначен за началник на промишления департамент и за ръководител на Кубинската банка, Че получил възможността да внедри на острова съветските принципи на управление. В Куба въвели нова работна седмична норма: шестдесет и четири трудови часа и „доброволен“ труд през почивните дни.

През 1960 година Че организирал работнически лагер на полуостров Гуанаакабибес, където изпращали тези, които според неговите думи са извършили престъпления срещу революционния морал. Те трябвало да бъдат възпитавани с помощта на физически труд. Затворниците в лагера преминавали през програма, която трябвало да ги подготви за връщане в социалистическия строй. Всичките затворници носели синя униформа. За превъзпитаване изпращали гейове, свидетели на Йехова, а също така тези, които се бунтували срещу системата, например дългокосите почитатели на рок музиката. Гейовете и свидетелите на Йехова не ги вземали в армията, затова се в лагера опитвали да направят от тях „истински мъже“. Затворниците, които били преследвани за „декадентство“, били принуждавани да работят в нечовешки условия. Жените били изнасилвани, мъжете подлагани на побой и част от изпратените за „превъзпитаване“ така и не се връщали никога обратно.

Че Гевара участвал също така в разгръщането на една от най-мащабните световни кризи след Втората световна война. По време на пътуване до Москва той сключил със съветския лидер Никита Хрушчов секретен договор за разполагане в Куба на ядрени бойни глави. Ракетната криза накарала отношенията между СССР и САЩ да се нажежат стремително, в резултат от което възникнала заплаха от трета световна война. В крайна сметка Хрушчов наредил да се демонтират и да се изнесат бойните глави от Куба. Че Гевара се противял на това решение и смятал, че Хрушчов е проявил непозволена за един комунистически лидер мекушавост. След края на кризата в интервю за „London Daily Worker“ Че за пореден път разкрил своя твърд характер и възгледа си за света. Той заявил: „Ако ракетите бяха останали, щяхме да ги насочим към самото сърце на Съединените щати, включително към Ню Йорк. За мирно съществуване не може и дума да става. Ние трябва да крачим по пътя на победата, дори това да струва милиони ядрени жертви!“ Според Че гневът трябвало да се поддържа тлеещ. Дали говорел сериозно, или не, но неговата жестокост била очевидна. Броят на жертвите не бил от значение, ако ставало въпрос за благото на революцията. Че се разочаровал от светската политика.

Преди това той успял да си спечели подкрепа в Китай, където кормчията Мао също жадувал да има ядрено оръжие за най-голям страх на останалия свят. Че Гевара посетил Китай през 1960 година и Мао му направил ярко впечатление. Двамата разбирали добре ефективността на терора в класовата борба. Според Паскал Фонтен Че благодарил на Моа за организирането на Културната революция.

Че Гевара бил човек безкомпромисен и прям, като Мао, от когото се възхищавал. На заседанието на Генералната асамблея на ООН на 11 декември 1964 година Че се изказал пределно ясно. „Разбира се, ние извършване екзекуции и ще продължим дотогава, докато това бъде необходимо“ – заявил той. Към началото на 70-те години в Куба били екзекутирани над 14000 души.

През 1965 година Че заминал за Алжир, където призовавал за глобална революция. Последвала Танзания, а оттам се отправил със своите отряди в Конго, където имал намерение да помогне на лидера на републиката Лоран Кабиле, подкрепян и от СССР. В крайна сметка обаче се наложило да се откаже от операцията. Че се върнал в Куба и след продължителен разговор с Кастро оставил всичките си държавни пълномощия и престанал да се изказва публично. Той решил да напусне Острова на свободата и заминал за Боливия, където организирал партизански отряд, но идеологията не му помогнала да си спечели подкрепата на боливийските селяни. От своя лагер Че организирал нападения срещу боливийската армия. На 26 септември войниците, с подкрепата на ЦРУ, пленили Че в село Ла Игера. По заповед на президента на Боливия на 9 октомври 1967 година Че Гевара бил екзекутиран. Той бил само на тридесет и девет години.

Мао не бил единственият кумир на Че. Той се възхищавал и от Сталин и даже се подписвал с псевдонима Сталин II. Че подкрепил и намесата на СССР в Унгарското въстание през 1956 година. Според Умберто Фонтове той наричал унгарските въстаници фашисти. Френският изследовател и журналист Режис Дебре познавал Че Гевара и бил с него в Боливия. Според Дебре Че бил нетърпим и студен човек, проповядващ омраза. Че казвал, че омразата превръща хората в ефективни машини за убийства.

Че вярвал безусловно в своите революционни идеали, но подобно на други революционни вождове смятал, че има правото да управлява масите и не му било до чувствата и идеалите на другите хора. От гледната точка на статистиката Че съвсем не е най-ужасният персонаж в тази книга, но удивителното е това, че и досега предпочитат да го смятат за идеалист с чисти помисли и за борец за свобода. Ярък пример за това е споменатият по-преди филм на Робърт Редфорд „Дневникът на мотоциклетиста“. Много знаменитости, включително рапърът Джей Зи и актьорът Джони Деп, са се появявали с тенис-фланелки, на които има лика на Че. Футболистът Диего Марадона даже си е татуирал портрета на Че върху рамото си (на крака му, между другото, се кипри портретът на Кастро). Ако знаменитият китарист Карлос Сантана, който също позира охотно с тенис-фланелка и Че на нея, живееше в онези времена в Хавана, щяха да го изпратят в изправителен лагер като заклет рокер. Старателно пазеният романтичен образ на Че като човек, носещ благородна мисия, също говори за това колко важна роля играе днес създаването на имидж. Красивите хора преднамерено се смятат за благородни и носещи важни морални идеали. Очевидно Александър Македонски е бил също красавец или поне такъв искат да го представят създателите на филми. Александър Македонски и Че Гевара, първият и последният герой на нашата книга, са дотолкова канонизирани, че е практически невъзможно да анализираме критично и безпристрастно техните постъпки. Иначе красивата картина ще се разлети на парчета.

сряда, януари 29, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ;

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ

Може би ще успеем да изясним нещо за Исус и неговото учение от някои независими източници – иначе казано, от тогавашните римски историци? Но римските източници от това време не говорят почти нищо за Исус.

Ако си помислим, това е много странно.

Управлението на император Тиберий – времето, когато бил разпънат Исус – изобщо не може да се нарече безписмена древност. Тази епоха е описана от най-добрите историци. Но бележките на тези историци за християните могат да се преброят на пръстите даже на едноръкия адмирал Нелсън.

Светоний в своята биография на Клавдий споменава, че императорът изгонил от Рим юдеите, „подстрекавани от някой си Христос (sic!)“. Тацит пише, че Нерон, като запалил Рим, хвърлил вината върху християните, а Плиний Младши, като се сблъскал с християните в поверената му провинция Витания и Понт, уведомил за тях Траян. Освен това за Исус споменава два пъти Йосиф Флавий в „Юдейските древности“.

Това е практически всичко.

Като започнем от времето на Просвещението, тази удивителна липса на езически писмени източници за дейността на Исус е пораждала различни занимателни теории. Една от тях гласи, че Исус никога не е съществувал и митът за Христос е разновидност на известния античен мит за умиращото и възкръсващото астрално божество.

Тази теория, изказана от Волне, не би заслужавала да бъде спомената тук, ако един от нейните горещи привърженици не бил професорът от Берлинския университет Бруно Бауер, за което го изгонили през 1839 г. от университета. За съжаление, професор Бауер имал един възторжен ученик, който попивал всяка негова дума като абсолютна истина. Този ученик се наричал Карл Маркс и благодарение на това теорията на професор Баур станала крайъгълен камък, алфата и омегата на съветския атеизъм. Именно нея обяснява на Воланд като ново Евангелие почтеният Берлиоз.

Очевидният проблем на тази теория се състоял например в това, че астрални черти (например рождената дата, съвпадаща с деня на зимното слънцестоене) Христос придобил едва по времето на император Константин, в началото на IV в. Изглежда странно, че едно астрално божество е придобило толкова късно астрален характер и че за този характер не е знаел никой от античните противници на християнството.

Фактът, че за един човек се разказват фантастични басни, изобщо не означава, че той не е съществувал. Това означава само, че този човек е обект на фантастични слухове или сам ги разказва за себе си.

„Нашият съотечественик Уел – пише Волтер за „соларната теория“ - си е измислил най-фантастична генеалогия; някакъв ирландец написал, че той и Жансин притежавали spiritus familiaris, който винаги ги снабдявал с тузове, когато играят на карти. Стотици удивителни истории се разказвали за тях. Но това не означава, че двамата изобщо не са съществували и този факт лесно могат да го потвърдят тези, които са изгубили от тях купища пари. Какви само нелепици не се говорели за херцог Бъкингам? Но въпреки това той е съществувал и е живял по времето на кралете Джеймс I и Чарлз. Аполоний от Тиана не е възкресявал никога никого, Питагор нямал златен крак; но въпреки това Аполоний и Питагор са били реални персонажи“ [1].

За съжаление, същият Волтер, който развенчава така убедително астралната хипотеза за произхода на Исус, изказва друга, не по-малко остроумна. Според Волтер Исус е бил прекалено незначителна фигура, за да бъде смъртта му забелязана от някого, освен от самите християни, а авторите на Евангелията са раздули произшествията, засягащи Исус, до невероятни мащаби.

„Несъмнено и точно е това, че първите общини на галилейците, наречени по-късно християни, са съществували в неизвестност и са се влачели в калта – пише Волтер в „Послание до римляните“. - Нито един римлянин до времето на Траян не знаел за съществуването на Евангелията, нито един гръцки и латински автор никога даже не е цитирал дума от Евангелията; Плутарх, Лукиан, Петроний и Апулей, които говорят за всичко, не знаят съвсем нищо за съществуването на Евангелията“ [2].

„Нито един римски или гръцки автор не говори за Исус – продължава Волтер в „Бог и хората“, - всичките евангелисти си противоречат; нито Йосиф Флавий, нито Филон благоволява да спомене Исус. Не виждаме никакъв документ за Исус у римляните, които, казват ни, го разпънали [3].

Без преувеличение можем да кажем, че именно хипотезата на Волтер била работна за по-голямата част от библеистиката през XIX и XX век.

Според тази хипотеза никакво тържествено влизане на Исус в Ерусалим на магаре, под виковете на народа, застилащ пътя му с палмови листа и одежди, не е имало, крясъците на поддържащата група: „Осанна! Благословен е Царят на Израил!“ не се чували и на десет метра, а погромът с масите на сарафите бил незабелязан от никого дребен пърформънс. Даже тялото на Исус не било изчезнало никъде: то било погребано заради пълната си незначителност в общ гроб. Исус бил „слабо известен евреин от простолюдието, разпънат за богохулство по времето на император Тиберий, неизвестно за нас в коя година“ [4].

Именно в руслото на тази хипотеза е написана книгата „Животът на Исус“ на Ернест Ренан, в нащи дни неин най-известен носител е Барт Ерман. Но изглежда най-добър свой израз тя е намерила в литературата: в „Майсторът и Маргарита“ на Михаил Булгаков и в прекрасната новела на Ги дьо Мопасан, в която остарелият прокуратор на Юдея Понтий Пилат, наслаждавайки се на залязващото слънце тридесет години след екзекуцията на Исус, произнася: „Исус ли? Не го помня“.

Проблемът обаче се състои в това, че са изчезнали бележките не само за християните – от нашите антични източници са изчезнали тайнствено бележките за събитията, които биха могли да бъдат свързани с последователите на Исус и за които точно знаем, че са се случили.

Например Светоний, както вече казахме, споменава, че Клавдий е изгонил от Рим „юдеите, подстрекавани от Христос“ [5]. Това е скъпоценно свидетелство и ние можем да очакваме, че ще научим подробности от Йосиф Флавий, чиито книги, в края на краищата, са посветени на въпроса за сложните взаимоотношения между римляните и юдеите.

Но ни чака разочарование: в запазилите се текстове на Флавий няма изобщо никакви бележки за това, че Клавдий е гонил евреи от Рим – било то заради Христос, било то заради парче хляб.

Тацит споменава, че Нерон е организирал масови екзекуции на християни, обвинявайки ги за палежа на Рим. И отново, струва ни се, трябва да очакваме подробности от Флавий, който плюс това се е намирал по времето на пожара в Рим – отишъл да се застъпва там за някакви „бедни“ юдейски свещеници.

„Бедни“ на арамейски е ебионим. Така наричали себе си светците и праведниците в кумранския „Свитък за войната“ и така ще се наричат след това юдействащите християни. Диетата на свещениците съвпадала точно с веганската диета на някои юдейски миленаристи – те се хранели само с плодове и смокини, иначе казано – с това, с което се хранел Адам в Рая. При такива входни данни Йосиф Флавий като че ли би трябвало да ни разкаже къде повече за пожара в Рим от Корнелий Тацит, но в запазените текстове на Йосиф за пожара в Рим отново няма нито дума.

Особено не провървяло на Юдейската война и на предшестващите я събития. Тук изчезнало решително всичко: изчезнала книгата на Юст Тибериадски, изчезнала книгата на Николай от Дамаск, придворен историк на Ирод; изчезнала специалната книга, която Филон Александрийски посветил на преследването на евреите по времето на Тиберий; изчезнала книгата на Антоний Юлиан De Judaeis, изчезнал даже фрагментът от Тацит, посветен на превземането на Ерусалим.

Съответен фрагмент от „Римската история“ на Дион Касий (книги 64-65) е известен само в препис на константинополски монах от XI в., а единственото, което се е запазило – книгите на Йосиф Флавий, изглежда доста странно.

Да вземем например „Юдейските древности“. В днешния им текст се споменава за Христос. Йосиф Флавий ни съобщава, че Исус е бил Христос, че е бил разпънат по времето на Понтий Пилат и е възкръснал на третия ден, както възвестили за него и за неговите чудеса боговдъхновените пророци. На точността на теологичните формулировки на придворния историк Йосиф Флави, цитиращ близо до текста никейския символ на вярата двеста и петдесет години преди неговото написване, би могъл да завиди всеки баща на църквата.

Проблемът е в това, че Ориген, който е чел Йосиф Флавий по-рано от нас, съобщава, че Йосиф не признава Исус за Христос. Ще се съгласим, че за да изкаже едно толкова категорично съждение, Ориген едва ли не е прочел у Йосиф нищо за Исус. Едва ли е прочел някакъв неутрален текст.

Той вероятно е прочел у Йосиф текст, посветен на Исус, но оценяващ съвсем не ласкаво дейността му.

Иначе казано, Ориген е чел някакъв съвсем друг Testimonium Flavianum.

Същото засяга и сведенията за Яков, брата на Исус. Ние вече говорихме, че Ориген, блажения Йероним и Евсевий Кесарийски споменават с възмущение, че според Йосиф Флавий Юдейската война е станала заради смъртта на Яков, брат на Исус, наречен Праведника. Но стигналите до нас текстове на Флавий не съдържат подобно твърдение.

И това не е всичко.

Ако прегледаме внимателно нашите – съвсем немногобройни – езически източници за Христос, честно казано, те изглеждат много странно.

Да вземем например кореспонденцията на Плиний Младши и Траян.

Около 110 г. Плиний Младши, назначен от император Траян за легат в провинция Витания и Понт, се сблъскал с една неприятност. Храмовете в провинцията били изоставени, богослужение почти не се извършвало. Плиний бързо научил, че причина за това положение са значителните на брой християни, живеещи в провинцията.

Плиний арестувал християните и поискал да се отрекат от Христос. Някои се отрекли, а други – не. Тези, които се отрекли, Плиний пуснал, а тези, които не се отрекли – екзекутирал.

Но това не бил краят. Оказало се, че християните в провинцията са доста много. „Появиха се многобройни техни видове“. Започнала епидемия от доноси и сред тях бил един анонимен, „съставен от неизвестен човек и съдържащ много имена“ [6].

Тук трябва да припомним, че римската съдебна процедура имала принципно различен характер от съвременната. Римската държава била минималистична и значителна част от своите задължения давала за изпълнение на частни лица. По-специално, в Рим нямало държавни обвинители. Делото в съда се възбуждало по заявление на частен обвинител, който се наричал със специалния юридически термин delator (доносник) и който доказвал пред магистрата справедливостта на своите обвинения. Ако обвиненията се окажели клевета, delator-ът подлежал на сурово наказание.

Така че анонимният донос, който стигнал до Плиний, нарушавал основно правило в римското правосъдие. Доносниците в Рим бивали негодници, но не бивали анонимни.

Въпреки това Плиний приел доноса близо до сърцето си. Той извикал хората, споменати в него, на разпит, но те заявили, че са престанали отдавна да бъдат християни. Освен това, те настоявали, че християнството е религия на любовта, мира и доброто и че докато са били християни, не са направили нищо страшно.

„Те твърдяха, че тяхната вина или заблуждение се състоели в това, че обикновено се събирали в определени дни преди разсъмване, за да възпяват, редувайки се, Христос като Бог (quasi Theos) и да се задължават клетвено да се въздържат от кражби, грабежи, прелюбодеяния, нарушаване на дадената дума и издаване на довереното. След това обикновено се разотивали и идвали отново за храна, обикновена и невинна“ [7].

Плиний не повярвал на техните уверения и подложил обвиняемите на тест. Той им предложил да принесат жертви на боговете и императори и да прокълнат Христос, защото „истинският християнин не може да бъде подтикнат към никоя от тези постъпки“. Обвиняемите принесли жертви на драго сърце.

След това Плиний поискал от императора да оцени неговите действия. Той не знаел дали е постъпил правилно.

„Никога не съм присъствал на следствени дела срещу християни: затова не зная как и до каква степен трябва да бъдат наказвани или как трябва да се води дознанието“ – пише Плиний [8].

Освен това го интересувал въпросът трябва ли да дава ход на анонимни доноси, а също така следва ли да екзекутира разкаяли се християни и деца.

„Трябва ли да се произнася присъда, да се прави разлика между възрастите – питал Плиний, - да се прощава на разкаялите се или… трябва да се наказва заради самото име, даже при липса на престъпление“ [9].

В ответен рескрипт Траян заобиколил въпроса за децата, но – общо казано - одобрил поведението на Плиний. Той посочил, че „в случая не може да се установи някакво общо определено правило“ и че „няма защо да се търси“ специално дали някой е християнин.

Ако християнинът твърди, че повече не е християнин и принася жертви на „нашите богове“ (не на императора), това е достатъчно, а на безименните доноси „за всяко престъпление не трябва да се обръща внимание. Това ще бъде лош пример и не съответства на духа на нашето време“ [10].

Първото, което прави впечатление в тази кореспонденция, е, че двамата събеседници са прекрасно осведомени по темата. „Съдебни процеси срещу християните“ под път и над път, ама така се случило, че Плиний Младши никога не е присъствал на тях. Двамата събеседници също така не подлагат на съмнение обстоятелството, че християните са крайно лоши хора. Плиний обаче не знае трябва ли да екзекутира хората само за това, че са християни („заради самото име“), или за престъпления, които са свързани с него (flagitia cohaerentia nomini). И ако е първото – трябва ли да се екзекутират малолетните деца и тези, които преди двадесет години са престанали да бъдат християни?

Ако се замислим, това е съвършено поразителен момент. Въпреки по-късните християнски представи, Римската империя изобщо нямала обичая да екзекутира своите поданици наляво и надясно без съд и следствие. Точно обратното, ако нещо отличавало Рим, това бил добре регулираният държавен механизъм, който забранявал произволното насилие не само над гражданите, но и над всички свободни хора.

И ето че двама високопоставени сановници – единият Август, а другият негов приятел и наместник – обсъждат въпроса за поголовен геноцид на някакви християни така непринудено, както две светски дами обсъждат кройката на нова лятна рокля. При това тестът, на който Плиний подлага християните, съвпада напълно с теста, на който римляните подлагат зилотите, избягали след потушаването на Юдейското въстание в Египет. Съобщавайки за този тест, Йосиф Флавия отбелязва особеното упорство на децата.

„Всевъзможните изтезания и мъчения, на които ги подлагали, само за да признаят императора за свой повелител, не склонили нито един от тях на тази отстъпка; от никого не получили това признание, а всички запазили несъкрушимото си от нищо упорство, все едно тялото им не било чувствително нито към огъня, нито към другите мъчения, а душата им едва ли не намирала наслада в страданията. Най-голямото удивление на зрителите предизвиквали децата, защото от тях нито едно не се поддало на това да нарече императора свой властелин“ [11].

Въпреки че текстът на Плиний има вид на кореспонденция, най-малко става въпрос за частни писма. Кореспонденцията в Античността е просто литературен и държавен жанр, още повече ако се отнася за писмата на императора.

Плиний Младши пише на Траян държавен доклад, а Траян му отговаря с рескрипт, който има статут на закон: и вместо да представи деликатно на императора справка за християните, които може би не са му съвсем познати, Плиний избягва напълно същността на техните вярвания, а вместо това само уточнява, че понтийският вид християни почитат Христос quasi Theos, „все едно е бог“. Иначе казано, кой е Христос, Планий, както и неговият събеседник, знае прекрасно и, за разлика от привържениците на астралните теории, не се съмнява в неговото съществуване: той само се подсмива, че този Христос е почитан като бог.

Иначе казано, в тези писма става въпрос за съвсем известно явление, дотолкова известно, че императорът вероятно би се обидил, ако Плиний започне да му разказва подробности: Плиний не би написал, ако спомене Юпитер, че това е един бог и че на Капитолия има негов храм.

Освен това, ако се вярва на Плиний, тези „християни“ били много. Даже в отдалечената и от Рим, и от Юдея провинция на брега на Черно море те били толкова, че имало „различни техни видове“. Нещо повече: заради тях се прекратили богослуженията в храмовете! Заради огромния брой привърженици на суеверието намаляло даже търсенето на жертвени животни! [12] Едва след усърдните преследвания на заразата храмовете се оживили пак.

От писмата на Плиний изобщо не може да се направи извод, че става въпрос за явление, което е дребно по значение и е почти неизвестно на властите.

Същото е при Тацит. Той посвещава значителен фрагмент от своите „Анали“ на ужасните подробности, свързани с разправата над „тези, които със своите престъпления (flagitia) са навлекли върху себе си всеобщата омраза и които тълпата нарича християни“.

„Христос, от името на когото произлиза това название, бил екзекутиран по времето на Тиберий от прокуратора Понтий Пилат; смазано някога, суеверието започнало да избива отново на повърхността и не само в Юдея, откъдето дошла тази беда, но и в Рим, където отвсякъде се стича всичко най-гнусно и най-срамно и където то намира привърженици“ [13].

Като характеризира по този начин християните, Тацит преминава към подробности за разправата с тях.

„Отначало били хванати тези, които се признавали открито за принадлежащи към тази секта, а след това по техни указания и голямо множество други хора, изобличени не толкова за злодейския пожар, колкото за омразата им към човешкия род. Тяхното умъртвяване се съпровождало с издевателства, защото ги обличали в кожи на диви зверове, за да бъдат разкъсани до смърт от кучета, разпъвали ги на кръст или, обречени на смърт в огъня, ги запалвали с настъплението на тъмнината, за да светят през нощта.

За това зрелище Нерон предоставил своите градини… И макар че върху християните лежала вина и те заслужавали най-сурово наказание, всички тези жестокости събуждали състрадание към тях, защото изглеждало, че ги избиват не заради обществена полза, а заради кръвожадността на самия Нерон“ [14].

И отново Тацит, вместо да обясни в какво се състоят вярванията на християните, говори просто за тях като за шайка, ненавиждана от целия свят, наричайки тяхното суеверие зловредно, смъртоносно (exitiabilis), а техните постъпки – престъпления (flagitiа). Той споменава също така, че християните били смазани. Казва, че те били в Рим огромно множество.

Публий Корнелий Тацит изобщо не бил кабинетен историк. Той започнал своята кариера по времето на Веспасиан и Тит, движел се във високия интелектуален кръг на приятелите на Траян, а през 112 година заемал пост, много по-важен от този на Плиний: управлявал провинция Азия. „Аналите“ били последната и незавършена книга на Тацит и той започнал да я пише, след като станал наместник.

Дори ако си представим, че по времето на Тиберий смъртта на един незначителен персонаж, наречен Исус, е минала незабелязано за широката публика, за провинция Азия осемдесет години по-късно това не можело да се каже: регионът гъмжал от християни.

Отново се срещаме с този ефект, с който се сблъсква героят в разказа на Станислав Лем за сепулките. Всички около него знаят прекрасно какво е сепулка, и само той при опита си да разбере какво представлява тази загадъчна и централна част на местната култура, се натъква на редица препратки: сепулка, вж. сепулкарий.

Да вземем още една бележка за християнството. Тя се съдържа в писмото на император Адриан (117–138) до проконсула на Азия Минуций Фундан.

Краткият му текст е по-добре да се цитира изцяло.

„Адриан до Минуций Фондан. Получих писмо, написано от твоя предшественик, знаменития Серений Граниан. Изглежда ми неправилно, ако делото се реши без съд, защото може да притесни невинните и да даде на доносниците възможността да направят нещо гнусно.

И така, ако поданиците на провинцията могат да подкрепят ясно тази петиция срещу християните и да дадат отговор в съда, нека използват именно този начин, а не гръмки викове и ропот. Защото, ако някой повдига обвинение, справедливо е да имаш възможността да проведеш дознание.

Ако някой ги обвини и докаже, че те постъпват срещу закона, обяви своето решение според гнусотията на престъплението. Но кълна се в Херкулес! Ако някой обвини, клеветейки, накажи този човек според злодеянието му“ [15].

Този текст е стигнал до нас, защото бил присъединен от християнския апологет Юстин Мъченик към неговата „Апология“. По-късно към това писмо на Адриан били приложени още две фалшиви писма на императорите Антонин Пий и Марк Аврелий.

В писмото си Марк Аврелий съобщава, че дължи своите победи на християнските молитви и заповядва да се екзекутират всичките врагове на християните. Писмото на Антонин Пий е адресирано изцяло до „азиатските църкви“. В такъв контекст писмото на Адриан се възприема или като предписание да се наказват клеветниците, неизвестно защо обвиняващи християните, или като банален фалшификат.

Но внимателното четене на писмото ни убеждава в обратното. Писмото на Адриан, живо и кратко, е съвсем истинско.

Адриан изобщо не иска да се наказват доносниците, клеветящи християните. Той иска да се наказват доносниците, обвиняващи лъжливо хората в християнство.

Адриан и неговият респондент обсъждат всъщност същия проблем, който обсъждат Траян и Плиний Младши. Основен проблем на Плиний не бил въпросът как да постъпва с християните. Основен проблем на Плиний бил как да постъпва с анонимните доноси.

Към абсолютно същия проблем се обръща Адриан. Предшественикът на Фундан, Граниан, е получил или анонимен донос, или петиция на граждани с искане за поголовна разправа с християните.

В отговор императорът заповядва делото да се разгледа в съда и – ако обвиняемите са наистина християни – да бъдат наказани „според гнусотията на престъплението“, а ако обвинението в християнство се окаже клевета, да се накаже доносникът.

В това, че християните трябва да бъдат наказани, Адриан не се съмнява. Той просто се страхува, че обвиненията в християнство ще доведат до епидемия от лъжливи доноси или, което е още по-лошо, до погроми, нарушаващи монопола на държавата над насилието. Затова настоява делото да бъде разгледано в съда.

Освен това, Адриан не се съмнява, че да бъдеш християнин е само по себе си „гнусно престъпление“. Съставът на престъплението в дадения случай не е в това, че човекът, който е християнин, е направил нещо. Съставът на престъплението е самият факт, че човекът е християнин, тоест самото име - nomen ipsum, както казва Плиний Младши.

И така, имаме пред себе си парадокс. Запазили са се много малко бележки за ранното християнство. При тези условия би трябвало да се очаква, че римските историци и още повече римските чиновници ще положат всички сили, за да разкажат на своите читатели за същността на това рядко и малко наблюдавано явление.

Вместо това единствените достигнали до нас източници или споменават за християнството между другото, като за известен на всички феномен, или съдържат фрази, които могат да бъдат изтълкувани в полза на християните.

Блестящият немски библеист и последовател на Юнг Роберт Айслер е първият историк, който предположил, че това странно положение на нещата изобщо не се обяснява с незначителността на фигурата на Исус, а с над хиляда години християнска цензура, изразила се в тотално унищожаване на антихристиянските абзаци и в цели изгубени поради нея книги [16].

Наистина. Да погледнем нашите текстове по-внимателно.

Писмото на Плиний Младши, в което пита императора трябва ли да екзекутира децата християни, съдържа дълъг абзац за безобидността на тази вяра. Писмото на Адриан, наместило се между два фалшификата, изглежда в техния контекст като искане да се наказват обвинителите на християните.

А Тацит? Той съобщава за „зловредните суеверия“ (exitiabilis superstitio) на християните, подложени на ужасни екзекуции заради пожара в Рим. На пръв поглед това съобщение на Тацит не е изобщо ласкаво за християните. Но да се вгледаме по-внимателно в текста.

За какво говори той? За това, че християните не са запалили Рим. Рим го запалил от Нерон, а след това стоварил отговорността за своето чудовищно престъпление върху невиновните християни. Възниква въпросът: ако Тацит мразеше по-малко Нерон или ако той, не дай боже, наистина беше обвинил християните за запалването на Рим – какъв шанс би имало този откъс да оцелее?

Нямаше ли да изчезне по време на над хилядата години християнска цензура, както изчезнала без следа онази част от петата книга на „Историята“, разказваща за превземането на Ерусалим?

„Ако Тацит беше изобразил Исус като инициатор на всички беди, които са се случили в Юдея по времето на Тиберий, щяха ли християнските преписвачи да копират този абзац и щеше ли да позволи християнският цензор той да се запази?“ – пита иронично Роберт Айслер [17].

БЕЛЕЖКИ

1. Voltaire. Dieu et les hommes; в: Œuvres complètes de Voltaire, Garnier, 1883, tome 28, p. 195.

2. Voltaire. L’Épître aux Romains, указ. соч., tome 27, p. 91.

3. Voltaire. Dieu et les hommes, указ. соч., tome 26, p. 200.

4. Пак там.

5. Светоний. Божественный Клавдий, 25.

6. Плиний Младший. Письма, 96, 5; цит. по: прев. М. Е. Сергеенко, М.-Л. 1950 («Литературные памятники»).

7. Плиний Младший. Посоч. съч., 96, 7.

8. Пак там, 96, 1.

9. Пак там, 96, 2.

10. Пак там, 97.

11. Иосиф Флавий, Иудейская война, 7, 10, 1.

12. Пак там, 96, 10.

13. Тацит. Анналы, XV. 44:4.

14. Пак там, 44:5–8.

15. Юстин Мученик. Апология, 69.

16. Robert Eisler. Jesus Messiah, p 12.

17. Robert Eisler. Указ. соч., p. 67.

(Следва)

вторник, януари 28, 2020

Васил Левски – Сметки, бележки и други – 7

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, всичките негови писма, които успях да намеря, и протоколите от разпитите на трите следствени комисии, разследващи обира на пощата в прохода Арабаконак (третата комисия – Софийската – разпитва и заловения по-късно Васил Левски).

Сега продължавам с документите, събрани от Димитър Страшимирав във втората част на първия том на книгата му „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) - „Сметки, бележки и други от Васил Левски“.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6.

№ 152

Писмена клетва на Левски

Приема възложените му длъжности, отговаря по устава и се кълне пред отечеството.

Долуподписаният, като приемам всичките длъжности, които ми се налагат чрез упълномощението ми, дадено от ЦБРК, [като] съзнавам отговорността на своите действия, съгласявам се във всичко и с действията на другите членове на ЦК, които ще разпоредят длъжностите помежду си по способността на всякого. Същият отговарям за действията си по устава пред другите членове на ЦК и се заклевам пред нашето Отечество България, че ще следвам точно длъжността си.

16/28 юни, 1872

В. Левски

Н. Б. II. Б., п. 102, Арх. К. Цанков

М. Сб., кн. XVI и XVII; стр. 6 в предговора

от отделния отпечатък 

№153

Псевдоними

Около Ловеч

Врачеш Лезооглу

Лажане Мехмедола

Елешница Караибо

Монилт елеш шех

Мурат видинли

Н. Б. II. А., п. 60, №8118

№154

Сметка с печатницата

Колко устави и квитанции е взел от ЦК и колко остават.

В Казанлък

Доку Мирчов касап [1]

Взимам

Частни 520 коли по 8 билета

Цен.[трални] [2] 204 коли по 8 билета

Устави 500

остават в Ком.[итета] Буку.[рещ] чяс

билети 521 №-ра Цен. 29 коли

по 8 билета устави 899.

Н. Б. II. А., п. 60, № 8126

1. Адрес на гърба на листа.

2. Общи.

№155

Пълномощно с по-широки права

Натоварва Хр. Иванов Книговезеца да контролира следните частни комитети и местни организатори: Асланоолу Аслан, Бору Иленчинец, Петко Паров, Вичо Севлиевец, Кючюк Мехмед Търновала и X. Бекираа Стамболу. Особени препоръки за личността и обозначение на главните му функции.

БРЦК

вБ.

Месец юли 25,1872

Пълномощно

Носещият това писмо под името нов книговезец... [1], което според обстоятелствата ще изменя, като предварително яви за това. Това лице от 62-ра г. [2] досега между своя си частен интерес, занимавал се е и с народни работи доколкото са го допускали силите. И тия му работи го препоръчват за верен, решителен и постоянен. Следователно и отсега нататък упълномощава се до известно време да работи за освобождението на милото ни отечество България с всеки българин, който желае да постъпи в народното дело по пределите на устава. Асланоолу Аслан, Бору Иленчинец, Петко Паров, Вичо Севлиевец, Кючюк Мехмед Търновала и X. Бекираа Стамболу, да пребира работите им, които им са поръчали от ЦК да вършат, да наглежда делата им, от време да дава сметка в ЦК за всичките станали добри и не добри работи.

В това лице, като има пълно доверие Централният] комитет, затова и приканва всеки родолюбив българин да даде мнението си пред реченото лице относително за народната ни цел, че ако той не е в състояние да докаже на някакви предложения, то той всякога покорен да се допитва от Ц [ентралния] комитет, за което не разбира. На същото лице ще се дават и парите за в Централния комитет от речените частни комитети.

Аслан Дервишооглу Кърджала

„Из миналото“ – под редакцията

на П. С. Кършовски. Кн. I, № 88, стр. 305

1. Самото име на Книговезеца е изрязано. Навярно това е станало после от притежателя за предпазване.

2. Хр. Иванов Книговезеца e член на Първата легия в 1862 г. в Белград при Раковски.

№ 156

Сметки и бележки

I.

За къщата на Н. Сирков в Ловеч

1872 Разноски за един и за пране в тайната къща, дето живее 3 август в Алилаа Силевли – гр. 54

II.

Лични.

Мои разноски

1:20 – вакса

2: – скорбяла

3: – копчета за жилетката ми

III.

Пътни от Оряхово до Ловеч и други

Разноски от 1-ви юли 1872

гр.

25: – от Оряхово до Ловеч, заедно с още един другар и с коня

3: – за книги

6: – за книги

15: – за малко менгеме за пушката

15: – за кама

IV.

Пощенски

Пощенски разноски Сюлюманооглу - Даудовата поща гр. 45 от Дервишооглу Мее. Кърд. до Сюлюманооглу Дауд.

V.

Пътни

Коня с един човек, 26 август – гр. 8

Калугерово

VI.

Означени вноски в монети от Каран (Рустем)

франга жълта 1 – гр. 91

минца 3 – гр. 162

бели миджета – гр. 63

и други пари разни – гр. 8

–––––––-

314

VII.

Номера на комит. тайна полиция, която лъже

1872, 20 юли

На първи №-р и 2-ри в Алилаа Силевли на тайната полиция от три дни да вземем коне // народни пари все ме лъжеха // два коня с кирия и разноски за шест дни всичко гр. 107 [1].

VIII.

Скица на ред задачи (планове) за изпълнение

Център за споразумяване [2]. За отношението на Д. Общи [3]. Тайни бележки с войводата и председателя [4]. Пари за пушки и събирането им на едно място [5]. Лъжи не трябва [6].

IX.

Поканителна записка

Бай Димитре!

Трябваше да дойдеш, за да слушаш с ушите си за какво питам и хората какво ми отговарят. Но вече си болен и ако не можеш да дойдеш за нагоре, докъдето ще отида, то да се знае къде си, та като се завърна в Бочукооглу, да бъдеш и ти там, та да се разправят работите Ви, за да ги вършите както трябва занапред.

А. Дер. Кър. [7]

X.

Препоръчителна записка

Приятелю Стефане!

Забележете на приносящия, който познавате като народен човек в Хаскьой, за да се отправя направо към тях.

Димитроолу Ованез ефенди

В Калпак(ла) Мах(але) Бр. Ад. Велиаа [8]

Н. Б. II. А., п. 60, № 8058

1. Следва сметка за Асланоолу Аслан № 1; за Алилаа Силевли № 1; „за да убият Величка ефенди гр...[не се чете]“ - цялото зачеркнато.

2. Наченки от мисъл за окръжни центрове. Отнася се до лятото 1872 г. Мъчно четливо, почти заличено. Писано с молив - както и целия лист.

3. Първите признаци на вироглавство от страна на Д. Общи поне по-осезателно спадат през лятото 1872 г.

4. Предполага се всеки окръг да има войвода. С него и с окръжния председател трябваше Левски да се среща тайно като шеф на Временното правителство.

5. За окръга. Досега тези пари се събират само от Левски.

6. Знак, че Д. Общи събирал пари за пушки, разточителствал и отказва да даде сметка на Левски.

7. Чернова от отправено писмо (вж. № 81, раздел I).

8. Писано с преправен почерк и с мастило (вж. писмо № 82, раздел I).

№ 157

Приходи:

Вноски от трима членове на частен комитет

В Дервишооглу меемет Кърджала

Сем. П - 210

Map. Ма - 91

Васил П. – 182

--------------------

събрани - 483

Н. Б. II. А., п. 60, № 8121

№ 158

Разписка

Сава Младенов и Васил Йонков удостоверяват, че са прибрали сума от Сливенския частен комитет.

№16.

Приехме от Сливенския ЧБРК 371,10 (триста седемдесет и един и десет пари).

С. М. и В. Йонков

1872, 7/ври 27

Н. Б. II. А., п. 68, № 9129

№ 159

Сметка за път

Разноски във Враца

На Д. Поща за гащи и обувки – гр. 76:10

във Враца с двама души и един кон

за две денонощия – гр. 35

за ситни разноски – гр. 4

на дяда - гр. 3

на момчето - гр. 1 1/2

наши -14:12

-----------------

19

на три за яде(не) - 6

25:

------------------

От дядо поп - 23:20

Н. Б. II. А., п. 60, № 8124

№ 160

Забелязан комитетски деец

Име на лице от Галешник - Западна Македония

Особени Бележки за чисти [1]

близо Охрид отсам шест сахата

Галешник

82, 99, 87

84

96, 91, 90

- 80 [2]

Н. Б. II. А., п. 60, № 8124

1. Приятели на революционната идея.

2. Всички цифри означават име на лице по шифър.

№ 161

Дадено пълномощно на лице

Мито Цветков от Враца е натоварен да уреди преминаване през Дунав в Лом и Оряхово.

№ 3

Пълномощно

16 септември 1872

За Авраамчо Часовников Така:

Носещият това писмо Митю Цветков се упълномощава за в Лом и в Оряхово, да направи със съгласието на речените места: по-лесен път и по-сигурно за споразумения с Ц[ентралния] к[омитет] и с другите места на окръжието им; и да наглежда в селото, откъдето е реченият Митю, чрез дето пак ще взема и ще дава за всичко до известно време.

Из „Археологически и исторически изследвания" –

Д-р В. Берон, стр. 312, 1886 г.

№162

Бележки

По път през Т. Пазарджик, Ст. Загора и Сливен

[Т.] Пазар.[джик]

Приемам 12 коли по 8 билета централни от № 109

25-ти 8/ври [октомври], 1872

Оставям в Едирнели Афазаа коли централни 10 от № 205

1872, 9 ное.[мври]

В Стамболу Мехмет Ефенди Бил. Цен. от № 285

1872, 9 ное.[мври]

Н. Б. II. А., п. 60, № 8074

№163

Квитанция

Приета сума от Сливен след завръщане от Котел. От тази квитанция имаме запазена контраразписка-кочан, попълнена също от Левски.

№ 102

№ 86

месец ное.[мври], 1872

ЦБРК

в

България

Приехме от ЧБРК в Стамболлу Мехмет Ефенди гр. 1560 (или хиляда и петстотин и шейсет от л. т.) гр. 104 сто и четири.

чрез касиера

Български революционен

централен комитет

(печат)

Н. Б. II. А., п. 60, № 8079

№ 164

Квитанция

Образец квитанция от кочан

№ 101-ви

55 месец 187...

ЦБРК

в

България

Приехме от ЧБРК в или Юдачооглу Селиникли гр. 416 (четиристотин и шестнадесет) от л. тур. четири от 104 гр. Чрез X. Асанаа [1]

Н. Б. II. А., п. 60, № 8081

1. Тази квитанция, попълнена от Левски като образец, е кочан; лична не притежаваме.

(Следва)

понеделник, януари 27, 2020

Духовно-рицарските ордени на Реконкистата

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ОТКРАДНАЛ И ПРЕПРАВИЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През XII век християнските господари на Испания се включили активно в борбата с емирите, чиито предци покорили почти напълно Толедското кралство на вестготите. .

През 711 година арабите завзели голяма част от Пиренейския полуостров. Северните земи, като Астурия и Галисия, успели да се противопоставят и да съберат сили за по-нататъшна съпротива. Сложният планински релеф пречел постоянно да се контролират тези територии от римляните и вестготите преди това. Разпространителите на идеите на Мухамад се сблъскали със същия проблем. Походът на войските на Карл Велики през 797 година и създаването на Испанската марка с център Барселона през 804 г. стимулирали постепенното връщане на завзетите обрасти. Ал Андалус, или Кордовското емирство, в което се разпореждали владетелите от династията на Омаядите, било преобразуваон през 939 г. в халифат. Държавата на мюсюлманите в Испания преживяла своя разцвет през Х-началото на XI век. Триумфът на арабите в региона не продължил дълго: още през XI век халифатът се разпаднал на 30 дребни независими емирства. Войници от християнските кралства организирали малки набези срещу друговерците в Сеговия и Саламанка, които получили името „алгаради“.

Битка с арабите

През 1085 година кралят на Леон и Кастилия Алфонсо VI вече навлязъл със своите рицари в Толедо. Въпреки нахлуването на алморавидите в Испания християните постепенно, стъпка по стъпка, се придвижвали на юг. В началото на XII век в ръцете на леоно-кастилските владетели били Сарагоса и Барбастро, а в средата на столетието освободителите достигнали до Лисабон и река Ебро. Смяната на властта в арабските области и инвазията на алмохадите от Мароко били добре дошли за християните, но не успели да спасят кастилците от тежко поражение край Аларкос през 1195 г. Въпреки това горчивината от загубената военната инициатива успяла да консолидира силата на три кралства: Кастилия, Навара и Арагон. Именно техните обединени армии смогнали да постигнат славна победа край Лас Навас де Толоса и да си отворят път към юга на Испания.

Традициите на първите братства

Иберийската поява на духовно-рицарски организации е до най-голям степен оригинална. Местната традиция да се създават братства съчетавала в себе си и християнски, и мюсюлмански черти. Мюсюлманите имали рибати – прототипи на военните манастири по границите на техните територии, в които постъпвали благочестиви и набожни доброволци, подчиняващи се на свой началник [шейх]. Отначало испанците създали само две братства: Монреал дел Кампо и Белчите. Второто било основано от арагонците през 1122 година след превземането на Сарагоса. Там приемали всякакви християни. Духовниците или миряните можели да служат на богоугодното дело по желание около година или цял живот. Монашеският обет и военната служба били основното условие за участие в братството. Но след като в Арагон се появили първите филиали на военно-монашеските ордени от Палестина, дейността на Белчите затихнала. Хоспиталиерите се установили в Сен Жил, на територията на Каталуня, в началото на XII век. Кастилската кралица Урака и нейният син, бъдещият крал Алфонсо VII Императорът, били първите спомоществователи на ордена. По-уверено положение в Испания имали тамплиерите. През 1128 година те се настанили в замъка Сори в Португалия, Орденът на Храма станал също така собственик на барселонската крепост Гранена и на замъка на арагонците Монреал дел Кампо. По-късно, през 1143 година, бедните рицари на Соломоновия храм получили от Арагон крепостите Монсон, Барбера и Чаламера. Братята рицари участвали в много сражения по време на испанската Реконкиста, но военната сила и снабдяването явно не им достигали. Усилието на ордените от Светата земя било недостатъчно за придвижване на юг в Испания.

Испански кръстоносци

Иберийските кръстоносци

Локомотив на националните военно-монашески ордени станали цистерцианците от френското абатство Сито. Разполагайки с пари и с влияние в християнския свят, французите започнали да подкрепят създаването на рицарски братства на испанска територия през XII век. Кралят на Леон и Кастилия Алфонсо VII превзел през 1147 година с щурм крепостта на маврите Калаат Рава и я оставил на тамплиерите. Рицарите на Храм не се справяли с отбраната на толкова значимата крепост и помолили наследника на престола Санчо III да им помогне. През 1157 година цистерцианците се заловили за работа. С подкрепата на кастилския крал се появил орденът на Калатрава. Народът тръгнал към граничната крепост и през 1164 година рицарите свикали капитул. За първи път в историята се появило наименованието „братя от Калатрава“. Римският понтифик одобрил създаването на новия военно-монашески орден. Историята на братството не започнала добре: след поражението край Аларкос последвала загуба на Кампо де Калатрава. Кастилските кръстоносци реагирали много бързо и от 1199 до 1221 година си върнали своите владения и дори ги умножили.

Орденът на Калатрава

В Леон, близо до църквата „Сан Хулиан де Перейро“, Суеро, рицар от Саламанка, основал рицарско братство. Цистерцианците отбелязали появата на новия орден през 1156 година, но едва през 1176 година с грамота на леонския крал Фернандо II било учредено „братството на Алкантара“. Папа Луций III дал на рицарите независимост от местните епископи и им наредил да защитават християнските земи. Орденът получил монашеския устав на Бенедикт Нурсийски и имал няколко имена: отначало „Сан Хулиан дел Перейро“, по-късно – „Трухильо“, а още по-късно – „Алкантара“. По подобен начин били организирани и „братята от рицарството на Евора“, или Авиския орден. С помощта на тези рицари португалският крал завзел през 1211 година крепостта Авис. През 1213 година братството се установило там и приело бенедиктинския устав. Основна задача на бъдещия Ависки орден била да защитава завзетата цитадела и околните територии.

Връзката между братята от трите ордена укрепвала, защото те имали един корен и една важна мисия – защитата и разширяването на границите на християнските кралства в Испания.

Рицари от ордена „Сантяго“

Единствената организация на рицари монаси, която нямала връзки с цистерцианците, бил „Великият военен орден на Меча на свети Яков от Компостела“, или орденът „Сантяго“. През 1169 година крал Фернандо II предал на монашеското братство замъка Касерес и му поверил охраната на ръководителя на бъдещия орден Педро Фернандес. Първоначално рицарите защитавали владенията на епископа на Компостела и в замяна на това получили правото да носят символа на свети Яков ( matamoros, убиец на маври). През 1173 година папа Александър III взел рицарите от ордена „Сантяго“ под своя опека. Любопитно е, че римският понтифик признал правото членове на ордена да стават женени дворяни. Касерес бил завзет отново от мюсюлманите през 1172 година и войниците на свети Яков трябвало да се настанят в град Уклес и да отбраняват източните граници.

Мечът на свети Яков

Постепенно силите на ислямските владетели в Испания започнали да намаляват. Към края на XIII век станало ясно, че завършекът на Реконкистата е близък. Ордените, основани от леоно-кастилските и арагонските крале, носели не малка полза и съумели да привлекат не малко борци за връщане на иберийските земи. А към XVI век много духовно-рицарски братства в Испания се превърнали в светски и елитарни организации.

неделя, януари 26, 2020

Нобелови лауреати – 1963 година

Юджийн Уигнър (Eugene Wigner)

17 ноември 1902 г. – 1 януари 1995 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Мария Гьоперт-Майер и Ханс Йенсен)

(За приноса му към теорията за атомното ядро и елементарните частици, по-специално за откриването и прилагането на основните принципи на симетрията.)

Унгарско-американският физик Юджийн Пол Уигнър (на унгарски Еньо Пал Вигнар – бел. П. Н.) е роден в Будапеща в семейството на Антал Вигнар, представител на деловите кръгове, и Е. Вигнар (преди женитбата Айнхор). Като завършва лютеранско училище през 1920 г., той учи една година в Будапещенския технологичен институт, след това се мести в Берлинския технически институт, където получава степента бакалавър по инженерна химия през 1924 г. и степента доктор по техническите науки през 1925 г. След задължителната работа като инженер-химик в завод за хартия, Уигнър става асистент-изследовател, а след това лектор по физика в Берлинския технически университет, като междувременно една година е и асистент в Гьотингенския университет.

През 1930 г. Уигнър става асистент-професор по физика в Гьотинген, но още през същата тази година емигрира в САЩ, където свързва завинаги работата си с Принстънския университет. Той работи една година като лектор по физика, а след това като почасов професор по математическа физика от 1931 до 1937 г., ако не се смята отпуската му през 1931 г., когато работи в Института „Кайзер Вилхелм“ в Берлин. През 1937-1938 г. заема длъжността професор по физика в Уисконсинския университет, но през 1938 г. се връща в Принстън, където получава длъжността професор по математическа физика.

Основен научен принос на Уигнър е прилагането на теорията за групите, раздел от математиката, към квантовата механика – област, която се развива бързо през 30-те години. Най-ранните му изследвания засягат скоростите на химичните реакции, а също така теорията за металните връзки, за строежа на атома и ядрата и за характеристиките на ядрените реакции. През 1933 г., една година след откриването на неутрона от английския физик Джеймс Чадуик, Уигнър доказва, че силите, удържащи заедно протоните и неутроните, трябва да действат само на много близки разстояния и да бъдат много по-силни от действащите електрически сили, които привличат електроните към атомното ядро.

Уигнър използва теорията за групите с бившия си съученик Джон фон Нойман (на унгарски Янош Нойман – бел. П. Н.), за да свърже енергетичните равнища на ядрото с негово наблюдавано поведение. Тази работа се оказва много полезна при опита да се обясни това, което Уигнър нарича магически брой. Ядрата, съдържащи магически брой или протони, или неутрони, както се установява емпирично, се оказват особено устойчиви и многобройни. Изследванията на Уигнър помагат на Мария Майер и Ханс Йенсен в успешните им опити, направени независимо един от друг, да намерят дълбокия източник на магическия брой в квантово-механичното движение на протоните и неутроните в ядрото.

Уигнър е един от първите физици, които оценяват силата на принципите на симетрията при предсказването на инвариантностите на физичните процеси. Тези принципи засягат запазването на някои характеристики, съществуващи преди прехода, в крайните продукти след прехода. Например принципите на симетрията и изискванията на инвариантността могат да помогнат за предсказването на това какви ядрени реакции са възможни, а какви не са.

След като Ото Хан и Лиза Майтнер откриват деленето на ядрото, скоро, през 1939 г., избухва Втората световна война и американските физици са обезпокоени, че нацистка Германия може да се опита да създаде ядрено оръжие. Уигнър се присъединява към Алберт Айнщайн, Енрико Ферми и други учени, настояващи правителството на САЩ да финансира ядрените изследвания и през 1941 г. президентът Франклин Рузвелт утвърждава Манхатънския проект, чиято цел е създаването на атомна бомба.

През 1941-1942 г. Уигнър работи като консултант във Федералното управление за научни изследвания и развитие на САЩ. След това си взема отпуска от Принстън, за да се присъедини към Манхатънския проект. В металургичната лаборатория на Чикагския университет той провежда теоретични изследвания и участва в разработката на ядрен реактор за производство на плутоний. Работата му подпомага не малко разбирането на неутронните процеси и позволява да се предскаже поведението на свръхкритичните маси на ядрените заряди. На 2 декември 1942 г. Уигнър присъства при първото стартиране на ядрена верижна реакция.

След войната Уигнър прекарва 1946-1947 г., работейки като ръководител на научно-изследователските и опитно-конструкторските дейности в лабораториите „Клинтън“ към Комисията за атомна енергия в Оук Ридж (щат Тенеси), където оглавява група от 400 учени и техници, произвеждащи изотопи за мирни цели. Първият такъв материал, въглерод-14, е използван в Онкологичната болница в Сейнт Луис (щат Мисури).

Като се връща след войната в Принстън, Уигнър се изказва активно срещу резултатите от ядрените изследвания. Ръководейки конференцията, посветена на бъдещето на атомната наука, която се провежда във връзка с 200-годишнината на Принстънския университет през 1946 г., той призовава своите колеги учени да бъдат социално отговорни за последиците, свързани с ядрената технология. По-късно Уигнър изразява разочарованието си от това, че появата на водородната бомба не е подтикнала ООН да стане ефективен орган „за нейната неутрализация“.

Уигнър помага за разработването на атомни реактори както за производство на електроенергия, така и за производство на изотопи, предназначени за изследвания, анализи и медицински цели. Той се страхува от надпреварата в ядреното въоръжаване и не е съгласен с гледната точка, че ядрената технология носи строго военен характер и трябва да се контролира от военните. В следвоенните си изследвания Уигнър използва своите изследвания, свързани с теорията за групите, за да описва взаимодействията на енергичните елементарни частици.

През 1971 г. Уигнър става в Принстън почетен професор в оставка. Той запазва активния си интерес към философските въпроси на квантовата механика и към бъдещето взаимодействие между науката и обществото. Директор е на проекта за гражданска отбрана към американската Национална академия на науките през 1963 г. и на аналогичен проект в Оук Ридж през 1964-1965 г.

Уигнър се жени за Амелия Ципора Франк през 1936 г. През следващата година Амелия умира. Четири години по-късно той се жени за Мери Анет Уилър, професор по физика в колежа „Васър“, семейството има син и дъщеря. Мери умира през 1977 г. и през 1979 г. тай се жени за Айлин Хамилтън. От 1937 г. е гражданин на Съединените щати.

Освен с Нобелова награда Уингър е удостоен от правителството на САЩ с медала „За заслуги“ (1946 г.), с медала Енрико Ферми на Американската комисия за атомна енергия (1958 г.), с медала Макс Планк на Германската физическо дружество (1961 г.) и с Националния медал „За научни постижения“ на Националния научен фонд (1969 г.), а също така с много други награди. Присъдени са му почетни научни степени от повече от двадесет колежа и университета в САЩ и Европа. Той е член на американската Национална академия на науките, на Американското философско дружество, на Американското математическо дружество, на Американската академия на науките и изкуствата и на Американското физическо дружество. Член-кореспондент е също така на Гьотингенската академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, януари 25, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ

От Новия завет знаем, че по времето, което описва Йосиф Флавий, из Юдея ходел още един пророк. Този пророк бил пълна противоположност на лъжепророците от „четвъртата секта“.

Те водели хората в пустинята и той водел хората в пустинята. Но те правели това, за да проповядват на хората омраза, а той – за да проповядва в пустинята любов. Те вършели чудеса и той вършел чудеса. Но те правели това със силата на дявола, а той – със силата на бога.

Те обещавали на своите привърженици вечен живот и лъжели, а той обещавал на своите привърженици вечен живот и говорел истината. Всичките пророци съблазнявали и прелъстявали хората, като се наричали Месии, а Исус бил Месия и Божи син наистина. Той съществувал до началото на времената, бил роден от девственица, оставил се да бъде разпънат за греховете на човечеството и възкръснал на третия ден.

За съжаление всички тези важни биографични сведения са ни известни изключително от привържениците на Исус. Проблемът, който възниква при това положение, е напълно ясен.

Представете си, че сте журналист, пишещ репортаж за човек, който претендира да е Божи син, да лекува с полагане на ръце и да възкресява мъртви хора. Ако цитирате в репортажа си само свидетелства на неговите поклонници, вашият репортаж едва ли може да се смята за обективен. Много е вероятно скептично настроените наблюдатели, а също така полицията, специалните служби и данъчната инспекция да могат и те да добавят към репортажа ви детайли, останали незабелязани за поклонниците.

Освен това, оригиналът на Новия завет е написан на гръцки език. Като цяло тази разновидност на християнството, която се развивала в Римската империя, била на първо място източна гръкоезична религия. Даже донякъде приличният превод на Библията на латински език – Вулгата – се появил едва в началото на V век.

Ако си помислим, този гръцки оригинал е много странно нещо.

Не че евреите по това време не са знаели изобщо гръцки език. Точно обратното.

За огромен брой евреи гръцкият език бил тогава роден език, точно така, както днес за много евреи роден език е английският или руският. Гръцкият език бил lingua franca за всички територии, покорени от елинските монархии – Египет, Мала Азия и Пентаполис (така се наричали гръцките градове в провинция Африка, днешна Либия). Евреите, живеещи в Александрия, Атиохия, Ефес и Смирна, говорели, пишели и мислели на гръцки.

Що се отнася до евреите, живеещи в Палестина и Вавилон, те също загубили по това време до голяма степен древния еврейски език. Но не започнали да говорят на гръцки, а на арамейски език - друга lingua franca за Азия в античността, език, на който говорели народите, покорени от Вавилонската империя.

За палестинските евреи гръцкият език бил наречие на езическите нашественици. Той бил език, на който говорели в омразната Кесария – елински град, разрушен до основи от Хасмонеите, но възстановен от Сина на беззаконието Ирод и превърнат в столица на омразните китим. Той бил език, на който говорели в още по-омразната Самария – столицата на самарянина Санавалат, заличена от лицето на земята от Йоан Хиркан през 108 г. пр. н. е. и възродена и включена в състава на римската Сирия след падането на Хасмонеите.

Той бил език, на който говорели в Хипос, Скитополис, Пела, Дия, Марис, Азот, Ямния, Аретуза – градове, които при Хасмонеите били сринати по време на херема до основите или били заселени с евреи, а сега станали пак гръцки и влезли в състава на римската Сирия.

Всичките тези градове – също като гръцкия език – били в Палестина символ на националния позор и унижение и именно затова Исус забранявал пряко на своите ученици да ходят в тях.

„Не отивайте сред езичниците и не влизайте в самарянски град, а идете сред народа на Израел, който е като стадо изгубени овце (Матей, 10:5-6).

Когато елинката, родена във Финикия (Марк, 7:26), моли Исус да изгони беса от дъщеря ѝ, моментално се натъква на политически некоректен отговор: „не е добре да се взема хляба на децата и да се хвърля на кучетата“ (Марк, 7:27). Ще отбележим, че тази жена не е гъркиня. Тя е финикийка, иначе казано – представителка на близък западносемитски народ, говореща на същия като Исус арамейски език. Думата „елинка“ в дадения случай – и изобщо в целия Нов завет – не означава „гъркиня“, а „езичничка“.

Ако не смятаме съмнителната „елинка“, която е „езичничка“, а не „гъркиня“, Исус не сътворява в Евангелието нито едно чудо с грък. Но въпреки това оригиналите на текстовете, които ни разказват за Исус, са написани на гръцки – език, който Исус не знаел и който говорели хора, наречени от него „кучета“.

Доколко това променя нещата, можем да демонстрираме със самото име „Христос“. Христос е дословен гръцки превод на древноеврейската дума „Машиях“ (на арамейски - „Машияха“), иначе казано – Помазаник. Докато бил жив, Исус никога не е бил „Христос“, а неговите ученици никога не са били „християни“. Историческият апостол Петър не е можел фактически на въпроса „кой съм аз“ да отговори: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Матей, 16:16). Той е можел да отговори само: „Ти си Машияха, Синът на живия Бог“.

Как се е получило така, че Исус е проповядвал на арамейски, а Христос – на гръцки?

Но и гръцкият език на Новия завет не е последният наш проблем! Още един проблем е неговата датировка.

Нашите обичайни източници на сведения за Исус са четирите канонични Евангелия.

Но всички те са написани доста след екзекуцията на Исус.

Датировката на Евангелията през последните години се е превърнала в доста увлекателен спорт; рядко минава година, без да бъде отпечатана някоя нова книга, която твърди, че първото Евангелие е било написано от еретика Маркион през 30-те години на II век или че Евангелието от Марк е всъщност преправена „Одисея“.

Ние, от своя страна, не виждаме причини да не се доверяваме в тази книга на старите добри традиционни датировки на великата библеистика от XIX в. Според нея първо е било написано Евангелието от Марк. Написано е веднага след Юдейската война.

След него, през 80-85 година, са били написани Матей и Лука, а след всичките, в самия край на I век, е бил написан Йоан.

Но тази датировка поставя пред нас цели две загадки.

Християнството принадлежало на две велики писмени култури – юдейската и гръцката. За евреите статутът на Свещената книга не отстъпвал много на статута на Бога. Защо Книгата за Исус не била написана веднага? А ако е била написана – какво е станало с нея и къде са я дянали след това?

Позоваването на това, че ранните християни са били неграмотни, не спасява положението. Именно поради неграмотността на населението Книгата играело огромна роля. Диктували я на писар, а след това я четели на глас в цялата община. Именно защото населението било неграмотно, Книгата значела за него много повече от днес и играела по-скоро тази роля, която играе днес като инструмент за пропаганда телевизията.

Да се каже, че първите християни не са се нуждаели от книги, защото са били неграмотни, е все едно да се каже, че телевизионните зрители не се нуждаят от телевизор, защото не могат да монтират телевизионни предавания.

Възниква въпросът: какви са били свещените книги за ранните християни и къде са отишли?

Всичките ли?

Не, не всичките.

Четирите канонични Евангелия се приписват на четирима автори. Тава са Матей, Марк, Лука и Йоан. Матей и Йоан били апостоли. Марк, според традиционните възгледи, бил преводач на апостол Петър. А Лука бил спътник и по-млад съвременник на апостол Павел.

Това на пръв поглед са много добри новини. Имаме цели четири различни разказа за Исус, от които два принадлежат на хора, които са пътешествали лично с него, а един – на човек, който е бил дясна ръка на самия апостол Петър! От античните деятели изглежда само Александър Македонски може да се похвали с толкова забележителни биографи.

Проблемът обаче се състои в това, че в продължение на почти цял век след появата на Евангелието от Марк тези четири Евангелия не са се наричали никак. Даже ортодоксалният апологет Юстин Мъченик, който пише между 130-160 година, макар че цитира тези Евангелия, никога не ги нарича „от Матей“, „от Марк“, „от Лука“ или „от Йоан“.

За първи път названията „от Лука“ и „от Йоан“ се срещат в текст, който се нарича „Мураториан фрагмент“. Той е написан около 170 т. в Рим и съдържа списък на книгите, които Римската църква считала тогава за канонични.

Скоро след съставянето на този спикък Ириней Лионски, назначен от римската църква за епископ в галския град Лион, написал съчинението си „Срещу ересите“ и в това съчинение нарекъл вече Евангелията с техните обичайни названия: от Матей, от Марк, от Лука и от Йоан.

И така, представителят на римската църква Юстин Мъченик още не знаел през 60-те години на II век имената на евангелистите, а представителят на римската църква Ириней Лионски вече през 80-те години на II век знаел тези имена. Нещо повече, той твърди, че Евангелията трябва да бъдат четири и само четири. По този повод Ириней плете някакви сложни нумероложки разсъждения.

Както предположи неотдавна Барт Ерман, това означава, че названията „от Марк“, „от Лука“ и прочее са се появили в Рим през 70-те години на II век. Вероятно по това време „са били издадени“ четирите Евангелия, който по-късно Римската църква признала за канонични. Именно в това издание те получили днешните си имена [1].

До това време тяхното авторство било неясно.

Това, от една страна, радва, защото сваля от авторите на Евангелията подозрението, че са писали прословутите фалшификати, както често твърдят това примитивните атеисти. Ние нямаме никакви основания да твърдим, че човекът, написал половин век след екзекуцията на Исус Евангелието от Матей, е представял лично този текст за Евангелие, написано от апостол Матей. Но от друга страна, имаме повече основание да подозираме, че това Евангелие не е написано от Матей и че е било приписано на Матей през 70-те години на II век.

И така, пред нас са текстове, написани на език, който Исус не владеел, и този език принадлежал на хора, които Исус нарича „кучета“. Тези текстове са написани две-три поколения след смъртта на Исус. А са приписани на днешните „автори“ след още сто години.

Свършиха ли с това нашите проблеми?

Уви, не.

Ние не можем да бъдем сигурни, че съвременният текст на Евангелията е именно този, който е излязъл изпод стилуса на техните автори.

От времето на книгопечатането ние сме свикнали да мислим, че книгата е нещо неизменно. В света на масовото производство всяка книга, излязла от печатарската машина, е също така подобна на другите от съответния тираж, както автомобилът, излязъл от конвейера, е подобен на автомобилите от същата марка, серия и окомплектова.

Но в света на Античността процесът на книгоиздаване изглеждал иначе. Книгите се преписвали на ръка. Понякога това се правело от професионални издатели и тогава един четец, седнал на високо място, четял ръкописа, а професионални преписвачи скърцали с перата си. При такива случаи в текста се промъквали основно фонетични грешки. Но понякога се осъществявал самиздат: книгите се преписвали от любители. Любителят, който не е професионален преписвач, можел да обърка нещо, да преправи нещо, а нещо да премахне.

В продължение на първите четири века от съществуване на християнството Евангелията се преписвали основно от непрофесионални преписвачи. Те допускали грешки. Техните представи за Христос били много различни. Ако виждали в книгата нещо, което според тях не било правилно, те можели да поправят текста.

За тази цел те не трябвало даже да преиначават съзнателно текста: достатъчно било само да убедят себе си, че неправилният текст е резултат от злите намерения на някой еретик и поправката възстановява първоначалното значение.

Ние сме свикнали да мислим за текста като за твърдо състояние на думата – обратно на газообразното състояние на устното слово. Но текстът на Новия завет през първите векове от неговото съществуване не бил твърд и не бил газообразен – той бил, ако можем така да кажем, желеобразен. Той приличал на пръчка пластилин, която, ако не бъде пипана, запазва своята форма, но при известни условия се деформира лесно.

Например, в Евангелието от Матей Исус казва за настъпването на Царството божие: „За този ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Синът, а само моят Баща“ (Матей, 24:36). След приемането от Никейско-Константинополския събор на символа на вярата един от преписвачите намерил идеята за това, че Синът не знае нещо, за зле съвместима с идеята за всезнаещия Триединен бог. С едно движение на перото той оправил положението, като зачеркнал от боговдъхновения текст думите „нито Синът“ [2].

Лука ни разказва, че Исус посетил едва дванадесетгодишен Ерусалимския храм и удивил книжниците с разумните си отговори. „Бащата и майката на Исус се чудеха на това, което се говореше за сина им“ (Лука, 2:33) – съобщава евангелистът.

Един от бдителните преписвачи забелязал, че думите „бащата на Исус“ по отношение на Йосиф са теологично неблагонадеждни; той решил проблема, като заменил „бащата на Исус“ с „Йосиф“ [3].

Оригиналният разказ за кръщаването на Исус вероятно е съдържал цитат от Псалтира. При кръщаването на Исус небесата се разтворили и Глас от Небето възвестил: „Ти си мой син, аз днес те родих“. Именно в този вид са цитирали тази сцена ранните християни, като се започне от „Послание до евреите“ (Послание до евреите, 1:5 – бел. П. Н.).

Но в края на краищата на някого от преписвачите това изречение му се сторило съмнително: не намирисва ли на гностичното твърдение, че надсветовният дух на Христос е слязъл в човека на име Исус по време на кръщаването? Преписвачът коригирал за всеки случай Божия глас и оттам нататък той гласял: „Ти си моят възлюбен син, в който е моето благоволение“ (Марк. 1:11; Лука. 3:22; Матей. 3:17) [4].

Всички тези поправки като че ли не са много значителни. Но, както споменатата по-рано поправка на Химна на Мойсей, заменила „синовете на Ел“ със „синовете на Израил“, така и тези минимални намеси променят изцяло теологията.

Знаел ли е Исус за настъпването на Царството божие, или не е знаел? Бил ли е Йосиф негов баща, или не е бил? Провъзгласил ли е по време на неговото кръщаване Бат Кол (Глас от Небето) химн, употребяван при възкачването на царете от Давидовия род на престола, или Бат Кол се е отървал с някакво беззъбо собствено съчинение?

Примерите могат да се множат и да се множат, но техният смисъл е ясен.

Достоверността на свидетелите, които ни разказват за жизнения път на Исус, не е много висока.

Първо, няма да е преувеличено да предположим, че нашите свидетели са малко пристрастни. Второ, те свидетелстват няколко десетки години след събитията. Трето, правят това на език, който Исус не е знаел, и този език принадлежал на хора, които Исус нарича „кучета“. Четвърто, тези свидетели са получили днешните си имена около 170 година. Пето, даже в тези, доста съмнителни свидетелства в продължение на векове са се внасяли многобройни поправки: християнството било религия с непредсказуемо минало.

Да се изясни от текста на Новия завет какво именно е ставало в Палестина по времето на злощастния Понтий Пилат, е толкова трудно, колкото да се разберат от адвокат подробностите за криминално дело, единствен източник на сведенията за което е самият адвокат.

БЕЛЕЖКИ

1. Bart Ehrman. Jesus Before the Gospels, HarperCollins, 2016, p. 124.

2. Bart Ehrman. Misquoting Jesus, HarperCollins, 2005, p. 95.

3. Bart Ehrman. Посоч. съч., p. 158.

4. Пак там, стр. 159.

(Следва)