понеделник, януари 20, 2020

Щази – държавна сигурност на социалистическа Германия

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Специалната служба на Германската демократична република (ГДР) се смятала за една от най-ефективните в света, защото провеждала блестящи операции извън страната, а най-важното – осигурявала спокойствието вътре в нея. Хората я наричали „червеното гестапо“. Но сътрудниците ѝ се смятали за приемници на друга организация: те наричали себе си „чекисти“. .

Именно така - „ der Tschekist“. И се учели от съветските чекисти. Сътрудниците на Щази се следели помежду си, следели своите началници и почти всеки възрастен гражданин на ГДР. За четиридесет години работа те не само успели да достигнат равнището на КГБ и ЦРУ, но и по някои неща да ги надминат.

Щази и КГБ

Щази (съкращение от немската дума Staatssicherheit – държавна сигурност) – Министерството на държавната сигурност на ГДР – е създадена през 1950 г. От самото си начало структурата е замислена като „щит и меч“ на ГЕСП (Германската единна социалистическа партия). Не на народа, на държавата или на конституцията на ГДР, а именно на партията, чиято върхушка се състояла от Централния комитет на Политбюро, била подчинена Щази, представляваща по-скоро министерство на партийната сигурност. Разбира се, почти всички сътрудници на Щази също били партийни членове.

Емблема на Щази, „щит и меч“.

Вимпел на Щази, 1986 г.

Общата цел на работата била да се поддържа господството на ГЕСП в страната и поради това партията допускала в работата на „чекистите“ много разнообразни методи: източните германци били обучавани на тези методи от дружески съветници от СССР, помагащи (особено през първите няколко години) да бъде изградена специалната служба. А първият ръководител на Щази, немският комунист В. Цайсер, е сътрудничел през 1930-1930 година за съветското разузнаване. През 1953 г. в ГДР работели 2200 съветници от Министерството на държавната сигурност на СССР. След няколко години, когато Щази си стъпила на краката, броят им намалял до 32. И немските другари винаги изказвали своето уважение към съветските приятели: даже полкът за охрана на специалната служба носел името на Феликс Едмундович Дзержинский (основателя на ВЧК, болшевишката партийна специална служба). По-нататък в ГДР имало постоянно резиденти на съветската Държавна сигурност, те си сътрудничели с Щази и имали към Щази свои представителства (между другото КГБ следяло и съветските туристи в ГДР). В едно от тези представителства през 1985-1990 г. работел Владимир Путин.

Удостоверението за сътрудник на Щази, издадено на Владимир Путин.

Щази, която при основаването си през 1950 г. имала само около 2700 сътрудници, бързо укрепвала и нараствала. През октомври 1989 г. в специалната служба работели вече 91 хиляди души: на 160 граждани се падал по един сътрудник. За сравнение – по времето на Хитлер на един гестаповец се падали 2 хиляди граждани, в СССР на един сътрудник на КГБ се падали 600 граждани. Така Щази станала най-голямата специална служба в света.

Само около 10 хиляди „щазисти“ се занимавали с външно разузнаване и с участие в граничната охрана. Особено големи успехи службата постигнала в разузнаването си в Западна Германия – Германската федеративна република (ГФР). Там мрежата от осведомители и агенти на Щази достигнала връх от 38 хиляди души: свои хора имало и в средите на политическите дейци, и в западногерманските предприятия, и в бундесвера. Така бил завербуван Х. Тидге, ръководител на отдела за контраразузнаване срещу ГДР в специалните служби на ГФР. Грандиозен успех постигнал (и предизвикал голям скандал в ГФР) агентът на Щази Гюнтер Гийом. Отивайки на Запад като бежанец, за няколко години работа в ГСДП (Германската социалдемократическа партия) той успял да се внедри във върхушката на политическия елит в ГФР. През 1972 г. Гийом станал референт и близък помощник на канцлера на ГФР Вили Брант: „щазистът“ имал достъп до секретни документи и преговори и влияел непосредствено върху политиката на ГФР по отношение на ГДР и СССР. Успели да го разкрият едва през 1974 г. След няколко години Гийом се върнал в ГДР като герой.

Гюнтер Гийом и Вили Брант.

Контрол над населението

Но по-голямата част от служителите на Щази се борели не с чуждия противник, а с „враговете на народа“ вътре в страната. Именно заради репресиите по отношение на източните немци Щази получила своята репутация на една от най-зловещите световни специални служби. Броят на заетите в Щази нараснал значително през 70-те години, когато заради „политическото разведряване“ в студената война се засилили връзките със Запада, а поражението на социализма в икономическото съревнование с капитализма за жизненото равнище на гражданите ставало все по-очевидно. При тези условия борбата с различното политическо мислене придобила приоритетно значение и населението се препълнило с агенти. „Чекистите“ станали основен инструмент за удържане на властта на ГЕСП. Освен официалните сътрудници (91 хиляди) за Щази работели около два пъти повече така наречени „неофициални сътрудници“: агенти, осведомители, доносници на различни равнища.

Сътрудници на Щази, 80-те години.

Поне един сътрудник на Щази имало задължително във всяко промишлено предприятие (във всички малки населени места). Такъв можело да бъде някой обикновен работник, застанал зад струга и докладващ „където трябва“ за появата на опозиционни настроения. Щазисти имало във всички жилищни блокове (често осведомители ставали пенсионерите), в училищата (почти всички учители били завербувани), в университетите, в болниците и в другите учреждения. Вербували даже келнерите и камериерките в хотелите. Понякога осведомители се оказвали най-неочаквани хора, например Хенрих Финк, професор по теология и вицепрезидент на берлинския Хумболдски университет. Често един друг се шпионирали „приятели“ и членове на семействата. След падането на ГДР се изяснило, че Шази има досие за почти всеки възрастен гражданин на страната. „Маловажна информация няма“ – тези думи били популярна в специалната служба поговорка. „Чекистите“ се следели и помежду си: дори по възможност ги настанявали да живеят близо един до друг (например в Берлин, където се намирала централата на Щази, имало и жилища за сътрудниците).

Централният комплекс от здания на Щази в Берлин.

Сътрудниците на Щази били вербувани много лесно: избирали най-лоялните полицаи и членове на партията. Мнозина се решавали да сътрудничат на „червеното гестапо“ с желание, вярвайки искрено в делото на социализма или заради материалните привилегии. В условията на социалистическия дефицит сътрудниците имали преимущества – получавали по-големи жилища, леки коли без да чакат петнадесет години, продукти и промишлени стоки от Запада. Освен това те си присвоявали или си купували конфискувани вещи (от колетите, изпратени от ГФР). Част от конфискуваните вещи се продавали в берлинския квартал на Щази в магазин само за сътрудниците. Други хора се решавали да сътрудничат от страх или поради шантаж. Големият брой на сътрудниците давал възможност за почти тотално следене на хората. Всички колети и писма от чужбина се отваряли от Щази. А с подслушване на телефонните линии от ГФР се занимавали денонощно около 2 хиляди „щазисти“.

Отваряне на поща от сътрудничка на Щази.

За постоянното следене в ГДР знаели всички и във всички слоеве на обществото страхът от Щази бил огромен. Постъпвайки в университета, студентите веднага бивали предупреждавани от по-големите, че най-малко двама „шпицела“ (така наричали „чекистите“) има във всяка семинарна група и те съобщават за „неправилните изказвания“ и – обратното – за лоялните студенти, които могат да се окажат полезни. Всичко това предизвиквало взаимно недоверие и опасенията твоите приятели да се окажат сътрудници на „фирмата“ (Щази имала много названия, службата била наричана даже „банда прасета“).

Един популярен немски виц показва параноята на обществото, наложена от следенето: „В един бар мъж разговаря с другите посетители: „Знаете ли каква е разликата между тази бира и партията?“ – „Не, каква е?“ – „Бирата е течна, а партията излишна“ (игра на думи – „течен“ на немски е „флюсиг“, а „излишен“ – „юберфлюсиг“). Един от съседите се оказва осведомител на Щази и шегаджията е арестуван. След няколко години го освобождават и той се среща отново с доносника в бара. Доносникът казва: „Бих искал да се убедя, че затворът те е накарал да преразгледаш своите възгледи и си станал подобаващ социалистически човек. Кажи ми: „Каква е разликата между Ерих Хонекер (ръководителя на ГЕСП – бел. „Дилетант“) и козела?“ Мъжът отговаря (уплашено): „Неее-нее, не виждам никаква разлика!..“

Каталог с варианти за маскировка на неофициални сътрудници.

Щази използвала доста стандартни методи за потискане на тези, които мислят неподобаващо: арести и демонстративни процеси, изселване и затваряне на дисидентите, изтезаване на затворниците. За почти 40 години служба Щази инициирала не по-малко от 60 хиляди политически дела, повече от 40 хиляди завършили с различни по строгост присъди. Понякога немските „чекисти“ използвали и по-изискани начини за справяне с дисидентите (например, ако дисидентът е известен човек и обикновеният арест би предизвикал политически усложнения). Един от тези методи се наричал „разместване“. Докато дисидентът е на работа, агентите на Щази прониквали в жилището му и сменяли местата на вещите. Поставяли например на необичайни места запалките или чашите. И това се повтаряло всеки ден. Разбира се, влияели на положението на човека и в службата му, достигайки даже до уволнение. В резултат от това нещастният опозиционер започвал да чувства, че се побърква, че губи своето социално благополучие, и напускал политическата арена. В редица случаи „разместваните“ бивали вербувани и те ставали осведомители, донасящи за своето дисидентско обкръжение. В някои случаи „разместването“ завършвало със самоубийство.

Затворът на Щази в Берлин.

Освен с досиета, Шази разполагала и с „миризмотека“ на опозиционерите. В комплекса от здания на Щази в Берлин имало шкафове с хиляди буркани, в които се намирали парчета тъкани: части от облеклата на дисиденти или напоени с потта им проби. Начинът за събирането им е показан в немския игрален филм от 2006 година „Животът на другите“ (началната снимка е кадър от този филм – бел. П. Н.): поканеният за разговор в Щази е поставен на стол, на чиято облегалка има опъната тъкан, която след това се поставя в буркан. След това пробата може да помогне за проследяването на човека с помощта на овчарки. Сега тези буркани са изложени в Берлин.

Пробите с миризми.

Не може да се каже, че сътрудниците на Щази не са разбирали, че това, което вършат, не е от най-благородните неща. Мнозина след това се разкайвали, опитвали се да убедят себе си и другите, че са станали жертва на историческите обстоятелства. Например ръководителят на външното разузнаване Маркус Волф, издавал заповеди за похищения на хора и за увреждане на здравето им, написа, че е принуден да си задава въпроса „за собствената си отговорност и за собствената си вина за толкова жалкия край на изпълненото с надежди начинание“. Но подобно разбиране обикновено идва много късно. А докато ГДР била цяла, в работата си Щази не се спирала пред нищо: сътрудниците ѝ били учени на безпощадно отношение към „враговете на обществото“.

Надпис върху съветски танк: „Освободете ни още един път“.

Начело на службата стоял човек със съответното равнище на жестокост – Ерих Милке (ръководител на Щази от 1957 до 1989 г.), за когото пример бил Дзержинский. Бюстове и портрети на „железния Феликс“ красели кабинетите на Щази. Милке бил убеден сталинист и герой на СССР (награден за участие във френската съпротива по време на войната), имал три ордена „Ленин“, четири ордена „Червено знаме“ и други награди на СССР и ГДР. Но своята политическа кариера започнал не като герой, а като убиец. Милке участвал в убийството на двама немски полицаи и в опит за убийството на още един през 1931 г. по време на комунистическа демонстрация (наложило му се да избяга от Германия и се върнал едва след войната).

Ерих Милке през 1988 година.


Кабинетът на Ерих Милке, запазен във вида, в който го е напуснал.

Когато Щази няколко месеца след падането на Берлинската стена през 1989 г. беше разпусната, Милке беше привлечен под отговорност и през 1993 г. (когато беше на 86 години) беше осъден за убийството през 1931 г. След две години беше освободен предсрочно заради преклонната му възраст. И той, като останалите „щазисти“, заживя спокойно на територията на враждебната някога ГФР (Ерих Милке почина през 2000 г. на 92 години – бел. П. Н.).

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.