СЛУЖБОМЕР

петък, април 26, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ

По какво първоначалният яхвизъм - почитането от евреите на бог Яхве - се е различавал от религиите на техните близки родственици?

Ако трябва да отговорим накратко, по нищо.

Представата за Яхве като Персонален бог на евреите се е запазила на много места в Библията. Така пророк Михей твърдял, че „всички народи ходят всеки в името на своя бог“ (Михей, 4:5). В Книга Съдии израилтяните казват на Сихон, аморейския цар: „Не владееш ли ти това, което ти е дал Камош, твоят бог? И ние владеем всичко онова, което ни е дал за наследие Господ, Бог наш“ (Съдии, 11:24).

Подобно на другите Персонални богове на народа, Яхве първоначално е бил по всяка вероятност син на Всевишния и член на съвета на боговете.

Едно от най-поразителните потвърждения за това се съдържа в така наречената „Песен на Мойсей“ - древен химн, влязъл в състава на Второзаконието. В ранната си редакция този химн твърдял направо, че броят на народите по света е равен на броя на боговете и че Яхве, Богът на евреите, е Сина на Ел: „Когато Всевишният (Елион) даваше дялове на народите и разселяваше синовете човешки, тогава тури граници между народите по броя на синовете на Ел; защото част на Господа е Неговият народ; Яков е Негов наследствен дял“ (Второзаконие, 32:8) [1].

Това твърдение дотолкова противоречало на по-късния монотеизъм, че след I в. словосъчетанието „синове на Ел“ било заменено с безсмисленото „синове на Израил“.

Като всички персонални богове, победители на Чудовища, Яхве бил Бот на Бурята. Той се появявал с небесно войнство върху облаци. „Той наведе небесата и слезе... седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени криле“ (2 Царе, 22:10–11).

Яхве имал и женска половина, Ашера [2].

Многобройни рисунки, намерени в Кунтилет Ажруд и Хирбет ел Хом, изобразяват „Яхве и неговата ашера“ [3]. Ашера се почитала от патриарсите във вид на свещени горички: „И насади Авраам при Вирсавия дъбрава, и призова там името на Господа, Вечния Бог“ (Битие, 21:33). Или във вид на дървета край олтара (Съдии, 6:25). Жените тъчели за тези дървета одежди във вид на пъстри цветни ленти (4 Цар. 23:7). Малки фигурки на Ашера от X–VI в. пр. н. е. се откриват и досега на територията на Израел. Няколкостотин такива са намерени в две пещери светилища, разположени на триста метра от Първия храм [4].

Древните евреи почитали също така съвета на боговете (наречен още Съвет на Светците или Велик съвет), председателстван от Господ. Книга Йов започва със сцена от съвета на боговете, а 81 псалм - с думите: „Бог стои в съвета на боговете, съди сред боговете (Пс. 82:1) [5]. Псалм 89 твърди, че Яхве е най-силният бог в съвета на боговете. „Кой между синовете Божии ще се уподоби на Господа? Страшен е Бог във великото множество на светиите“ (Пс. 89:7–9) [6].

Като всеки уважаващ себе си Бог на Бурята, Яхве имал своя свита. Това била свитата на Небесното войнство. Това войнство видял пророк Михей: „Видях Господа да седи на Своя престол, и цялото небесно войнство стоеше при Него отдясно и отляво“ (3 Царе, 22:19).

Това Небесно войнство видял и пророк Елисей: „И Господ отвори очите на слугата, и той видя, и ето, цялата планина пълна с коне и огнени колесници около Елисея“ (4 Цар. 6:17).

Тези огнени коне били същите коне, които оформяли войнството на Яхве: „Божиите колесници са безброй - хиляди хиляди; посред тях е Господ на Синай, в светилището“ (Пс. 68:17) [7].

Това небесно войнство било такава важна съставка от мощта на Бога на Бурята Яхве, че даже в периода на победилия монотеизъм негов постоянен епитет бил „Яхве Цеваот“, иначе казано - „Господ на войските“, което по-късно се превърнал в изкривеното „Господ Саваот“.

Предводителят на това Войнство се явил на Исус Навин по време на завоюването на Обетованата земя (Навин, 5:14) и провел с него дълъг и вероятно цензуриран по-късно разговор. Звездите, членове на войнството, се сражавали със Сисара (Съдии, 5:20).

Сред членовете на войнството вероятно бил и богът на Слънцето - Шемеш. Във всеки случай през епохата на Съдиите в Израил живеел вожд на име Самсон/Шимшон. Той се появил на бял свят в резултат на чудодейно зачатие и имал огромни размери, като великаните, заченати от „божите синове“ (Битие, 6:4). Мястото, където се родил, се наричало Бейт Шемеш, защото там имало храм на бога на Слънцето, Шемеш [8].

Иначе казано, в оригинала Шимшон е бил син на Шемеш и това не било изобщо несъвместимо с култа към Яхве - защото слънцето/Шемеш слушало Яхве и дори по молба на Исус Навин спряло над Гибеонската долина, точно както звездите послушали пророчицата Девора и по нейна молба се сражавали със Сисара.

Евреите още от времето на Мойсей са се покланяли несъмнено на Бога на Войските. Това поклонение било системообразуващо за нацията. Който се покланял на Яхве, бил евреин. Който се покланял на Кемош или Дагон, не бил евреин. Но това поклонение имало съвсем друг характер от по-късния рафиниран монотеизъм на Жреческия кодекс, забраняващ Небесното войнство, Ашера и даже висотата.

Ние можем да си представим тогавашния Ерусалим - неголям още, но пъстър и многобожен град.

В този град на хълма Цион се намирал храмът на Яхве, построен от Соломон. Пред входа на храма се намирали конете на Слънцето (4 Царе, 23:11), а в самия храм стояла изваяната от Мойсей бронзова змия Нехущан (4 Царе, 18:4).

Строителите на храма не знаели нищо за забраната да се правят изображения. В храма се намирали „дванадесет медни вола“ (Еремия, 52:20), а стените му били украсени с „всякакви изображения на влечуги и нечисти животни, и на всякакви идоли от дома на Израил, изписани по стените наоколо“ (Езекия, 8:10).

Сред храма стоял престолът на Господ във вид на „колесница със златни херувими, разпростиращи криле и покриващи ковчега на Господния завет“ (1 Паралипоменон, 28:18) и на този престол по време на коронацията си седнал цар Соломон (1 Паралипоменон, 29:23).

В храма имало идол, който възбуждал ревността на Яхве (Езекиил, 8:3). Идолът бил статуя или на Ашера, или на самия Яхве. Повече от осемдесет стиха от Псалми споменават лицето на Яхве, иначе казано - лицето на неговата статуя [9]. Именно пред това лице изисква явяване „три пъти в годината“ един от вариантите на Десетте заповеди. Ще отбележим, че той не изисква явяване в храма или при скинията, или на мястото на събрание. Той изисква явяване именно пред лицето на Яхве, иначе казано - на това място, където се намирала статуята на Яхве.

Срещу хълма Цион, на Елеонския хълм, се намирал храмът на Ашера (4 Царе, 23:13). Девтерономист нарича Ашера „ционска мерзост“ и твърди, че този храм е бил издигнат заради чуждоземните жени на Соломон. Но по-скоро това е бил храм на съпругата или на майката на Яхве. Точно такава двойка храмове - храм на Яхве на остров Елефантина и храм на Царицата на Небето на противоположния бряг на Нил - построил три века по-късно в Египет отправения там еврейски гарнизон [10].

Храмът на Ашера на Елеонския хълм бил построен в рамките на обширната предприемчива програма на Соломон, който направил малкото периферно градче своя столица, и тази програма така впечатлила неговите съвременници, че по-късно те съчинили легендата как Соломон е построил храма с помощта на подчинени нему духове, на които той заповядвал, защото бил велик чародей.

Този град бил пълен с богове - и свои, и чужди. В този град пророците пророкували в името на Баал (Еремия, 2:8), а жените плачели за Тамуз (Езекиил, 8:14). Неговите обитатели се молели „на всеки висок хълм и под всяко клонесто дърво“ (Еремия, 2:20). Те кадели на небесното войнство по покривите на всички къщи (Еремия, 19:13), кланяли се на Слънцето (Езекиил, 8:16) и поднасяли вейки към носовете си (Езекиил, 8:17). Децата от града събирали дърва и жените месели тесто да правят хлебчета за богините на небето (Еремия, 7:18).

„Колкото градове имаш, Юда, толкова и богове имаш, и колкото улици има в Ерусалим, толкова жертвеници въздигнахте на онова, що е срамотно, жертвеници за кадене на Баал (Еремия, 11:13) - възкликвал още в началото на VI в. пр. н. е. разсърденият Еремия.

Две вярвания, важни за нашия разказ, бихме искали да подчертаем.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 P. Skehan. «A Fragment of the „Song of Moses“ (Deut. 32) from Qumran», Bulletin of the American Schools of Oriental Research 136 (1954):12–15.

2 William G. Dever. Did God Have a Wife?; в: Archaeology and Folk Religion in Ancient Israel, Grand Rapids, Michigan, 2005; Saul M. Olyan. Asherah and the Cult of Yahweh in Israel, Atlanta: Scholars Press, 1988; Judith M. Hadley. The Cult of Asherah in Ancient Israel and Judah: Evidence for a Hebrew Goddess, Cambridge University Press, 2000.

3 John Day. Asherah in the Hebrew Bible and Northwest Semitic Literature, Journal of Biblical Literature, Vol. 105, No. 3 (Sep., 1986), p. 391.

4 K. Kenyon. Digging up Jerusalem, London, 1974, p. 142.

5 Синодальный перевод — 81:1.

6 Синодальный перевод — 88:7–9.

7 Синодальный перевод — 67:18.

8 Avigdor Shinan, Yair Zakovitch. From Gods to God, The Jewish Publication Society, 2012, p. 193.

9 Thomas Römer, The Invention of God, Harvard University Press, 2015, p. 154.

10 Patrick D. Miller. The Religion of Ancient Israel, Westminster John Know Press, 2000, p. 61.

четвъртък, април 25, 2019

Уроци по атеизъм. № 10 За моето отношение към църквата и за древните митове

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 10. За моето отношение към църквата и за древните митове

Често ми задават любопитния въпрос, свързан с момента, в който се промени личното ми отношение към Руската православна църква. Неизвестно защо мнозина са убедени, че този момент е бил някак си трагичен, сложен.

В действителност аз познавам още от детските си години коварството на църквата - за това съм разказвал. По времето на „секундите“ (телевизионното предаване „600 секунди“ на Александр Невзоров - бел. П. Н.) също често, много и не по най-приятен начин ми се случваше да имам допирни точки с поповете. Въпреки това в някакъв момент настъпи, така да се каже, определен прелом, който може да се характеризира по следния начин (искам да подчертая, че това не е пряка аналогия, не искам да обидя никого, така че не трябва да се отъждествява напълно ситуацията с описаната от мене картина).

И така, представете си, че се озовавате често във физиологична лаборатория, където виждате плъхове. Тези плъхове седят в малки клетки, в главите им са забодени електроди, те гризат непрекъснато нещо и, разбира се, предизвикват и жалост, и симпатия. Вие искате да им донесете зелев лист, да ги пуснете за няколко минути да се разходят, да ги приласкаете по някакъв начин. Но след това настъпва момент, в който наплодилите се плъхове строшават клетките, измъкват се на свобода и започват да унищожават или да изяждат всичко, което им попадне под зъбите и лапите, а след това напълно решават, че отсега нататък именно те ще ръководят научния процес в лабораторията и изобщо всички процеси.

В този случай, въпреки цялата ви предишна симпатия към въпросните плъхове, е необходимо да употребите варфарин, иначе казано - отрова за плъхове. По отношение на изходната ситуация - да използвате сарказъм. Пак ще подчертая, че това не е пряка аналогия. Не е изключено да съм се изразил неумело. Всичко става.

А сега искам да разгледам още един въпрос - с доста странно съдържание.

Става дума за това, че някакъв служител на култа се усъмни, че майката на Херакъл е била девственица. Трябва да кажем, че за един църковен деец е вече голямо и потресаващо постижение това, че знае поне думата „мит“.

Предисторията на ситуацията е такава: бях преди известно време в ефира, където се сдърпах с поредните попове и, като разказах историята за Херакъл, обясних, че тя в действителност не се различава по нищо от така нареченото земно животоописание на главния герой на Евангелието - Исус Христос.

И ето че този поп веднага пое риска да блесне с познанията си по митология и съобщи, че Алкмена - майката на Херакъл - не е била девственица. Което не е така. Макар че, повтарям, това, че един служител на култа има макар и минимални познания, е много добре. Но тук в общи линии виждаме типичният резултат, до който води изучаването на митологията от детските издания. Предлагам ви да вземем академичното издание на Робърт Грейвс „Гръцките митове“ - най-авторитетния и най-пълния сборник с препратки към Хезиод, Аполодор и Пиндар.

Като прелистим книгата, ще намерим лесно информация за това, че “благочестивата Алкмена не пожелала да раздели ложето си с Амфитрион, докато той не отмъсти за смъртта на осемте ѝ братя“. И именно като се възползвал от това, че Амфитрион, мъжът на Алкмена, заминал на война, Зевс приел неговия образ, явил се при Алкмена и заченал Херакъл. А братът на Херакъл, Ификъл, пак според нашия академичен източник, бил заченат от Амфитрион една нощ по-късно, когато той се върнал при жена си.

Най-главното е, че от това абсолютно не следва, че Херакъл наистина е живял някога. Известно е, че в митологията на Древния Египет имало един персонаж - сега вече никой не знае името му, - чийто образ по всяка вероятност също е бил откраднат или компилиран от някакви по-ранни източници. Същността е в това, че Херакъл и египетският юнак са много сходни по описание и имат относително еднаква биография. И достоверността, че е съществувал единият или другият, е абсолютно равна на достоверността за съществуването на така наречения Исус Христос, иначе казано - на непосредствения герой в Евангелието.

Искам да кажа с това, че всички религии са сглобени от едни и същи детайли. Просто понякога детайлите се разполагат в малко по-друг ред.

(Следва)

сряда, април 24, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 39

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Нов разпит на Васил Дякон Левски

6 януари 1873

– Във вчерашния си разпит ти призна, че от Букурещ си минавал отсам три пъти: първия – за да разпространяваш писма относно уредбата на комитетските пощи, втория – по разнасяне на печатните устави, третия си дошъл през Цариград и си бил заловен. Обаче ти не си извършил толкова малко работи. Ти не си разказал, че си идвал от отсреща [Букурещ] толкова много пъти и [как] си ходил из селата тук от твърде дълго време [и] си организирал комитети; че на събранията ти си чел наставленията [и] си подбуждал към тая работа всички; че за покупка на оръжие и припаси ти си събрал твърде много пари, че си бил над Централния ловчански комитет, че си си служил с името Арслан Дервишоглу и по тоя начин си водил твърде голяма преписка, както с Букурещкия, така и с намиращите се на други места комитети. Разкажи подробно, едно по едно, как ставаха тия [работи]?

– Каквото и да се съобщаваше на комитетите, идваше отвъд, от Букурещкия централен комитет [и] аз съобщавах на тукашните комитети. Много пъти аз съобщавах съвсем точно нещата, които трябваше да се съобщават, а ако някога се явяваше нужда да се допълни нещо, аз го допълвах сам, [като] това съобщавах с подписа си. Моето обикаляне из градовете и селата не беше за да подбуждам народа [да влезе] в комитета, а да проверявам как вървят и как се пазят комитетските работи и не се ли издават те; обикалянето ми тук беше наблюдение и проверка. Ако в обикаляните градове и други места забележех някакви порядки, носещи вреди за комитетската работа, аз пишех на Букурещкия комитет [и] оттам идваше заповед да се разследва тая работа. Централният [Ловчанският] комитет пък проучваше положението и пишеше на Букурещкия комитет. Но не само в тия места: ако и между членовете на Букурещкия комитет се появяваше някоя грешка, аз пишех и на тях нужните предупреждения, защото желаеше се [всичко] да излиза от една уста, тъй като аз бях организаторът. Парите, които се събираха от селата, се изпращаха в определения от тия села център. Тоя пък център ги провождаше на отсрещния [Букурещкия] комитет, било в мое присъствие, или не. Когато се отбивах в комитетите, които събираха пари, аз давах според нашия ред необходимите разписки. Когато отивах в центъра, даваха ми сведения за количеството и мястото на изпратените на отсрещния комитет пари в мое отсъствие.

– Защо събирахте тия пари?

– Събраните пари не бяха за оръжие, защото не беше ясно още какво ще става, парите се събираха само за разноски.

– Купено е било някакво оръжие, как стана това?

– Вероятно тия оръжия са купени от панаирите, ако ги беше купил комитетът, аз щях да зная.

– Ние имаме разписки за получени пари срещу револверите, раздадени от Ловеч из селата, как си издавал ти тия разписки, щом не си знаял?

– Ловчанският комитет не ми казваше, че събира пари за оръжие, казваха ми [само], че са изпратени толкова пари и аз затова давах разписки.

– Как си пишехте с тия комитети?

– Комитетът имаше от село за село, от град за град комитетска поща, кореспондираше се чрез нея.

– Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?

– Според изискванията на устава, не ми беше работа да ги познавам.

– Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш [за пример] устава, или и преди не си ги познавал?

– Не ги познавам и тогава не ги познавах.

– И куриерите ли не познаваше?

– Те бяха техни [на комитетите] хора, и тях не познавам,

– Къде предаваше писмата, или имаше пощенска кутия, подобно на държавната поща?

– Когато приготвях осем-десет писма и исках да изпратя някъде някое писмо, аз излизах на края на града, уговаряхме чрез знак с дошлия човек, той вземаше писмата [и] къде ги носеше – той знае.

– В Ловеч в кое кафене даваше тоя знак?

– В Ловеч излизах от Мариновото кафене извън града и [там] давах знак.

– Значи познаваш Марина?

– Показали ми бяха Мариновото кафене, аз отивах там и вършех моята работа. Там имаше няколко кафеджии, кой беше Марин – не знаех.

– И в Карлово ли имаше такова кафене?

– В Карлово няма такава работа, и да има, може би друг работи [там], аз не зная, това знае Пловдив. Пловдив не беше под моя обсег на действие.

– И в Сопот ли е така?

– Те спадат към Пловдив, Пловдив знае, аз не зная.

– До къде се простираха границите на твоята дейност?

– Свищов, Ловеч, Търново, Пловдив – комитетите в тия четири града.

– Как се казват [там] кафеджиите?

– Имената им не зная [1].

– Има ли в Пловдив такова кафене и как е името на кафеджията?

– В Пловдив има кафене в хана Ики капу, кафеджията е мюсюлманин, името му не зная.

– Пишеше ли си и с хора извън тия комитети?

– Пишеха ми, например, от комитетите, че от живеещите в някои села хора някой не действа добре: „Ти [му] пиши!“ И аз му пишех, обаче кой беше той – не зная, защото, които се намираха в околията, нямаха имена, [а] бяха с номер.

– Защо не пишеха те сами, [а] караха тебе да пишеш?

– Караха мене да пиша, за да не се разбере, че градските комитети подбуждаха селските, защото аз бях самостоятелен пълномощник [2].

– Когато отиваше в Пловдив, не се ли отбиваше в селата?

– Минавах през селата, [но] да ги питам за нещо – не ми влизаше в работата.

– Не познаваш ли никого в село Царацово?

– Понеже минавах рядко в Пловдив, не си спомням, защото нощувах малко в пловдивските села.

– В Царацово не си ли оставал в къщата на Божил арабаджията?

– Не си спомням.

– Когато отиде в Пловдив, не доведе ли от Извор и Тетевен някого?

– Не зная.

– С пътно тескере ли отиваше, и кой го изваждаше?

– В Свищов ми прегледаха паспорта и въз основа на него ми издадоха османско тескере на името на Стан Станчулеску.

– С едно тескере ли остана и обикаля през трите години?

– Не, от Влашко всеки път вадих паспорт.

Въпроси към Дидьо Пеев в присъствие на Дякона

6 януари 1873

– Ти казваше, че си ходил с Дякона в Пловдив, сега Дяконът отрича, какво ще кажеш?

– Както заявих в миналото си показание, ние ходихме в Ловеч, в Пловдив и в някои села, ето, казвам му в лицето.

– В коя къща останахте в Царацово?

– Останахме в къщата на Божил арабаджията.

– Как извади тескере на Дякона?

– Той взема моето тескере и мина отсреща.

[Подписал]: Дидьо Пеев

Нови въпроси към Дякона

– Ти чу какво каза седящият насреща ти Дидьо Пеев, какво ще кажеш сега на това?

– Тоя може да е ходил с друг, сега обвинява мене.

– Между книжата ти е и тескерето, извадено на името на Дидьо Пеев, [и то] е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!

– Истината в случая е тая: за да отида от Извор в Пловдив, аз поисках един човек, изпратиха ми Дидьо Пеев, отидохме заедно.

– Защо отрече преди малко?

– На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?

– Ти кажи хората, които работеха. Да започнем най-напред от Свищов. Разкажи: с кого работеше в Свищов?

– В Свищов не останах в ничия къща, защото изгубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет [и] не можах да се срещна лично [с него]. И в Свищов сигурно не е имало никой, [който] да се занимава с тая работа.

– Кои бяха в Ловеч?

– Познавам Ваньо терзията [3]. В къщата на Ваньо идваха трима шивачи и може би да познавам лицата [им], но имената им не зная.

– Кои познаваш в Търново?

– Както обясних и преди, първият път в Търново, поради това, че не познавах никого, предадох писмото чрез уговорените знаци. От Букурещ ми бяха поръчали да предложа на Стефан Карагьозов, търновски първенец, като влиятелен [човек], да влезе в комитета. После намерих слугата му [и му казах]: „Идвам от Букурещкия комитет, искам да се срещна с него [Карагьозов], ако приеме, съобщи ми!“ Съобщи ми се по тоя слуга, че той приема срещата. Понеже научих, че тъкмо тоя човек е близък на властта, и страхувайки се да не ме издаде, не исках да го видя повече.

– Кой ти каза, че Карагьозов е такъв човек?

– Казаха ми от Букурещ, че тоя човек е човек на властта. „Бъди много предпазлив, виж, помисли, ако го намериш за подходящ, работи [с него]!“ Ето защо не се осмелих, и оттогава до залавянето ми аз не го видях.

– За толкова време, разбира се, ти си научил кой е търновският кореспондент, ние искаме него, а не те питаме и не търсим ония, които не влизат в комитета.

– Понеже в Търново не приеха да влязат в тая работа и не искаха да се срещнат [с мене], не можах да се запозная с никого.

– Кои познаваш в Пловдив?

– В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.

– А бе човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!

– Имаше няколко момчета, но имената им не зная. Има [един] Иван арабаджията [4], той знае [хората] от Пловдив.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Турският текст не е преведен буквално, Там въпросът гласи: „Кахфеджисинин неми не дир?“, т. е. „как се казва там (в Сопот) кафеджията?“ Независимо от това, че Левски говори вече за Свищов, Ловеч и пр., съдията се връща пак към предишния си въпрос за Сопот. Съответно с това и отговорът гласи: „Исмини билмем“ – „не знам името му“ (а не „имената им“).

2 След „подбуждаха“ е изпуснато „и управляваха“. Със „самостоятелен пълномощник“ е преведен турският израз „мемур-и мюстакил“ („мемур“ = натоварен с една работа, на- значен; „мюстакил“ = независим, самостоятелен, изключителен, единствен).

3 Ваньо Терзията е Иван Тодоров Драсов, член на Ловчанския комитет, но по това време намиращ се вече извън границите на Турция.

4 Иван Атанасов Aрабаджията, живущ в с. Царацово.

вторник, април 23, 2019

Уволнение при съкращаване на щата. Процедура и обезщетения

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Теодора Доненчева - студент по право в СУ "Св. Климент Охридски".

От няколко години имам малък цех за произвеждане на дрехи. Сам управлявам дейността и се грижа за всичко, свързано с нея. Напоследък обаче започнах да получавам все по – малко поръчки, клиентелата ми се сви доста и печалбата спадна трайно заради икономическата обстановка в страната. Колкото и да искам да избегна тази крайност, за да продължа да работя и да си покривам разходите, както и да отговарям на очакванията на клиентите за качество на дрехите, ми се налага да прекратя трудовите договори на някои от шивачите и шивачките в цеха. Как обаче да стане това? Имам ли някакви специални задължения? С какви срокове трябва да се съобразя и трябва ли да уведомявам други институции? А обезщетения?

Подбор – какво е това?

В случая съм изправен пред намаляване на обема на работа. Това е изрично предвидено като основание за прекратяване на трудово правоотношение с предизвестие, т.е мога спокойно да освободя от длъжност работниците, като се позова на него. Първото, което трябва да направя обаче, не е да им връча предизвестието, което обикновено се счита за достатъчно. Като работодател имам законоустановеното задължение да извърша подбор. Чрез подбора мога да си избера да останат на работа онези работници, които са ми най-полезни. Така се гарантира най – вече моят интерес – остават само тези , с труда на които ще се постигне по-висока ефективност на дейността и по-добри резултати от нея. Няма обаче някаква конкретна процедура, която трябва да следвам, за да си подбера хората. Важно! Макар законът да говори за право на подбор, в моя случай съм длъжен да го направя , тъй като не възнамерявам да уволнявам всички работници, а уволнявам само някои, като всички те изпълняват еднородни длъжности. Ако наруша задължението си, ме грози опасност уволненият работник да оспори уволнението като незаконно.

За да извърша подбора, трябва да се ръководя от обективни и прозрачни критерии каквито са по-високата професионална квалификация и нивото на изпълнение на работа от работниците. Трябва да преценя не само образованието им, но и деловите и професионалните качества и уменията за изпълнение на длъжността. (Например ако 2-ма работници са завършили курс за шивачи, но на единият му е по-трудно ушиването на бродерия, то другият ще я превъзхожда и с тъкмо с него трябва да запазя правоотношението)

Длъжен ли съм да дам предизвестие?

След като съм извършил подбора, мога да премина към оформянето на предизвестие. То трябва да е писмено. В него ясно и точно трябва да изразя това, че прекратявам трудовия договор. Трябва да съдържа:

  • името, ЕГН, постоянен адрес на работника/служителя;
  • основанието за прекратяване на трудовия договор, вкл. и точната законова разпоредба (на основание чл.328 ал.1. т.3 КТ намаляване обема на работа – а именно трайно спадане на продажбите на продукцията за последната календарна година с 40%);
  • от коя дата се счита за прекратен договорът;
  • обезщетенията, които трябва да се изплатят;
  • подписа ми в качеството ми на работодател и др.

Трябва да връча предизвестието на работника. В него е посочен и срокът, след който се прекратява договорът. Този срок аз трябва да съм уговорил, още когато съм сключвам договора. Той може да варира от 1 до 3 месеца, като през това време работникът ще продължава да работи при мен.

След като срокът на предизвестието изтече, трябва да съставя и да връча на работника/служителя заповед за прекратяване на трудовия му договор. В нея посочвам основанието за прекратяване, а именно съкращаване на щата, констатирам, че съм връчил предизвестие на работника/служителя, както и че срокът на предизвестието е изтекъл.

А обезщетения?

Може да ми се наложи да изплатя различни обезщетения:

  1. за неизползван платен годишен отпуск обезщетението е в размер на среднодневното брутно възнаграждение за последния календарен месец, през който работникът е работил поне 10 дни;
  2. за неспазен срок на предизвестието – в случай че сметна за най-правилно, че няма смисъл да се възползвам от работата му през срока на предизвестието, мога да прекратя договора веднага. Дължа като обезщетение брутното възнаграждение за неспазения срок. (например ако предизвестие е било със срок 3 месеца, а заплатата – 1000лв. на месец, а аз реша да го освободя още след първия, трябва да платя 2000лв.)
  3. за освобождаване на основание намаляване обема на работа. Длъжен съм да платя брутното трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. Ако в този срок постъпи на работа с по-ниско трудово възнаграждение, трябва да изплатя разликата между двете заплати за същия срок.

Какви други документи трябва да оформя?

Като работодател съм длъжен да се погрижа да впиша своевременно всички необходими обстоятелства, касаещи трудовото правоотношение в трудовата книжка. Трябва да впиша:

  • заемана длъжност и организационно звено, в което работи;
  • уговореното трудово възнаграждение;
  • дата на постъпване на работа;
  • дата и основание за прекратяване на трудовото правоотношение;
  • продължителност на времето, което се признава за трудов стаж, както и на времето, което не се признава за трудов стаж;
  • изплатени обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение и др.

Важно! Ако наруша това си задължение или задържа трудовата книжка, отново трябва да понеса отговорност и дължа още обезщетения.

Трябва ли да уведомявам други институции?

Да! Трябва да изпратя уведомление по образец, до териториална дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП). Мога да избирам между няколко начина на изпращане:

  1. чрез подаване в компетентната или във всяка една ТД на НАП;
  2. по електронен път чрез използване на квалифициран електронен подпис;
  3. чрез препоръчано писмо с обратна разписка.

Разполагам само със 7 дни да направя това! Така че, за да спася предприятието си от фалит, е добре да побързам и да обърна внимание на всички детайли.

понеделник, април 22, 2019

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 22

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.


ДЕН ТРЕТИ

Щом, благодарение на посещението на Слънцето, излезли на свобода всички сенки, хвърлени в тъмницата със съдебно решение на Нощта, принцът и жена му се върнали на обичайното си място. Като искали времето от сутринта до обяд да мине весело, те извикали музиканти и започнали да танцуват с голямо увлечение: танцували Роджиеро [1], Виланела [2], Приказката на орка [3], Сфесания [4], Напердашения селянин [5], Целия ден с гълъбицата [6], и „Забравящият“ [7], „Мазето на нимфите“ [8], „Циганката“, „Капризната“ [9], „Ясна моя звездице“ [10], „Мой сладък любовен огън“, „Тази, която търся навсякъде“, „Кокетката и малката кокетка“, „Подмазвачът“ [11], „Ниско и високо“ [12], „Киаранцана с потропване“ [13], „Виж в кого се влюбих“, „Отвори на този, когото чакаш“, „Облаци по въздуха се носят“, „Дяволът с риза“, „Да живееш с надежда“, „Смени ръката“, „Каскарда“ [14], „Малката испанка“, а накрая изиграли „Кучката Лучия“ [15], за да направят удоволствие на слугинята. Така незабелязано за тях минало времето и когато настанал час да хапнат, какви ли само небесни блага не им поднесли. А когато вдигнали масата, Цеца, изгаряща от нетърпение да разкаже своята история, започнала така:

КАНЕТЕЛА

(CANNETELLA)

Първа забава от третия ден

КАНЕТЕЛА НЕ МОЖЕ ДА НАМЕРИ МЪЖ ПО ВКУСА СИ И ТАЗИ ГРЕШКА Я ВОДИ В РЪЦЕТЕ НА ЕДИН ОРК, ЖИВОТЪТ Ѝ С КОГОТО СЕ ОКАЗВА ЗА НЕЯ МНОГО ПЕЧАЛЕН; НО Е ОСВОБОДЕНА ОТ ЧИСТАЧ НА НУЖНИЦИ, ВАСАЛ НА БАЩА Ѝ.

Не си струва, господа, да търсим по-добър хляб от пшеничения; иначе ще свършим с това, че ще търсим плесенясали корички. Трябва да бъдем доволни по мярката на честните хора, защото този, който иска всичко, ще загуби всичко; този, който върви по върховете на дърветата, има толкова безумие в главата си, колкото опасност под петите си. Така се случило с една принцеса, за която ще ви разкажа сега.

Имало едно време едни крал на Бело Пуойо [16], който мечтаел премного за продължение на рода – повече от гробарите, които мечтаят за нови погребения, след които да съберат недогорелите свещи. И дал той обет на богиня Сиринга, че ако има дъщеря, ще я нарече Канетела (Тръстика), като паметен белег за това как богинята се превърнала в тръстика [17]. И толкова молил и умолявал, че накрая получил благоволение и Ренцола, неговата съпруга, му родила една хубава пикла [18], на която дал обещаното име.

Канетела растяла педя след педя, станала дълга като върлина и кралят ѝ казал: „Дъще моя, ти порасна и нека Небето те благослови със здраве и дълголетие като непоклатим дъб [19]. Дойде време да си намериш мъж, достоен за това прелестно лице, за да дадем потомство на нашия дом. И понеже те обичам като себе си и ти желая само доброто, бих искал да зная какъв съпруг искаш? Какъв ще ти бъде по сърце? Човек на книгата или на меча искаш? Млад момък или зрял мъж? Чернокос, светлокос или риж? Висок до тавана или много нисък? С тънка талия или охранен като бик? Ти избирай, а аз ще приема твоя избор“.

Канетела, като чула тези обширни предложения, благодарила на баща си и му казала, че е решила да посвети девствеността си на Диана и няма никакво намерение да се занимава с някакъв си съпруг. Но кралят я умолявал всячески и тя накрая казала: „За да не си помислите, че не ценя вашата любов, съгласна съм да изпълня вашето желание, ако ми намерите човек, какъвто няма друг като него на света“.

Като чул този отговор, бащата ѝ стоял от сутрин до вечер на прозореца, преценявал, сравнявал и разглеждал прилежно всички мъже, които минавали по площада пред двореца. Минал накрая един човек с добра външност и кралят рекъл на дъщеря си: „Ела тук, Канетела, и кажи дали не отговаря на твоето желание?“ Тя казала да го поканят и приготвили богата трапеза, на която имало всичко, каквото човек може да си пожелае. Но докато се хранели, една бадемова ядка паднала от устата на жениха, той се навел, грабнал я набързо и я пъхнал под салфетката. Когато пиршеството свършило, гостът си отишъл, а кралят попитал Канетела: „Хареса ли ти жениха, сърце мое?“ А тя му отговорила: „Избави ме от този нескопосник, защото как може такъв голям, едър човек като него да изпусне бадем от устата си!“

Чул кралят отговора и отишъл да гледа пак през прозореца, а когато минал един порядъчен мъж, извикал дъщеря си да види дали е подходящ. Канетела казала да пуснат и него; поканили човека да влезе и го настанили на трапезата, по-богато отрупана от предишната; а когато хапнали и гостът си отишъл, кралят попитал дъщеря си дали го харесва. „Какво ще правя с този бедняк? – отвърнала принцесата. – Да беше дошъл при мене поне с двама слуги, че няма кой плаща да му свали от раменете“.

- Що за бъркотии? – казал кралят. – Така увъртат тези, които не искат да платят за свършена работа! Нарочно обираш каймака, за да не ми е вкусно. Но решавай, защото твърдо мисля да ти намеря съпруг, който да ме дари с наследник!

На гневните му думи Канетела отговорила така: „Мисля, татко и господарю, че с тези приказки дълбаете морето и си правите криво сметката. Защото никога няма да се подчиня на някой мъж, ако няма златна глава и златни зъби“. И нещастният крал, като виждал колко е твърдоглава дъщеря му, наредил да обявят по кралството, че ако има такъв мъж, какъвто тя иска, трябва да се яви пред него, за да вземе принцесата за жена и кралството заедно с нея.

А кралят имал един зъл враг на име Фиораванте, който не можел да го гледа и на стена нарисуван. И той, като разбрал за кралския указ и понеже бил изкусен чародей, привикал тълпи от нечестиви същества и им наредил да му направят веднага златна глава и златни зъби. Те отвърнали, че това е много трудно, защото такова нещо по света не съществува, и че много по-лесно могат да му направят златни рога, защото това украшение е обичайно и подходящо за нашето време; но принудени от заклинанията и магиите, те все пак направили това, което му било нужно.

И като получил глава и зъби то двадесет и четири карата злато [20], Фиораванте излязъл да се поразходи под прозорците на кралския дворец. Когато кралят видял точно това, което искал, извикал дъщеря си и тя казала: „Ето такъв ми трябва, по-добър няма да се намери, даже и със своите ръце да съм го правила!“ И когато след трапезата Фиораванте се канел да стане и да си тръгне, кралят му казал: „Почакай малко, братко, виж само колко си припрян. Все едно си взел пари срещу залог от евреин! [21] Или имаш живак в задника си? Или бодил под опашката? Сега ще ти дам имане и слуги: те ще съпроводят тебе и дъщеря ми, която искам да стане твоя жена“. „Благодаря ви – отвърнал Фиораванте. - Няма нужда. Дайте ми само един кон, за да я сложа на него и да я отведа у дома. А там и имот, и слуги имам в изобилие“.

Побъбрили още малко за това и онова, а накрая Фиораванте получил принцесата, качил я на коня и си тръгнали.

А вечерта, когато от колелото на небесната мелница разпрягат червените коне и запрягат белите бикове, те стигнали до една конюшня, където на яслите дъвчели храна няколко коня. Фиораванте завел вътре Канетела и ѝ казал: „Слушай сега: трябва да си отида у дома, а аз живея на седем години път от тук. Стой в конюшнята, чакай ме и не излизай, така че никой да не те вижда; иначе така ще се разправя с тебе, че ще ме помниш цял живот“. А Канетела отговорила: „Аз съм в твоята власт и ще направя всичко, което ми кажеш; но бих искала да зная с какво ще се храня през всичкото това време“. Тогава Фиораванте ѝ казал: „Ще ядеш това, което остане в яслите след конете, стига ти толкова“.

Сега можете да си представите какво почувствала нещастната Канетела и с какви думи проклела часа и мига, когато споменала за златната глава. Студувайки и гладувайки, когато не ѝ достигала храна, тя гълтала сълзите си, оплаквайки своя жребий и упреквайки звездите, че са превърнали двореца в конюшня, благоуханията в миризма на конски фъшкии, одеялата от мека козина в слама и сладките залъци в остатъци от конска храна. В такива премеждия прекарала няколко месеца; някой – тя не виждала кой – слагал овес в яслите и с това, което оставало в тях след конете, успявала да поддържа своето тяло.

Но веднъж през една дупка в стената Канетела видяла възхитителна градина с такова множество сплитки от тиквички и тикви, цветни лехи, плодни дървета, лозови масиви, да се ненагледа човек. И тя съзряла една красива чепка сицилийско грозде; и толкова ѝ се приискало да я откъсне, че си казала: „Ще отида тихичко да я откъсна и да става, каквото ще става; да не би да ми падне небето на главата; и ако стане така, че той разбере, какво ще ми направи? Все пак искам анзолия, а не корничела“ [22]. Така тя излязла от конюшнята и подкрепила духа си, изнурен от глада.

Скоро след това, още преди да изтече условеното време, се върнал мъжът ѝ и един от конете в конюшнята издал Канетела, че е излизала за грозде. Тогава Фиораванте, разгневен, извадил ножа си, искал да я убие, но тя започнала да го моли на колене за пощада, защото гладът я изкарал от конюшнята, както изкарва вълка от гората. И толкова го молела, че Фиораванте най-сетне казал: „Сега ти прощавам и ти дарявам живота, но ако още един път те съблазни нечестивият и разбера, че те е видяло слънцето, ще те нарежа на парчета. Сега ще си тръгна и ще се върна точно след седем години. А ти внимавай, защото повече няма да има прошка: ще си платиш и за старото, и за новото“.

Той си тръгнал пак и Канетела проляла река от сълзи, удряла се по гърдите, скубела си косите и нареждала: „О, да не бях се раждала никога, за да не ми се падне този горчив жребий! О, как ме подведе баща ми. Но защо се оплаквам от него, когато сама си търсех белята, сама си причиних това нещастие? Поисках златна глава, за да потъна като олово и да умра от желязо! Ето го наказанието на Небето, защото трябваше да направя това, което казваше моят баща, а не да мрънкам и капризнича. Който не слуша майка си и баща си, тръгва по кривия път“. Не минавал и ден да не повтаря тези жалби, така че очите ѝ се превърнали в два фонтана, а лицето ѝ така се отпуснало и пожълтяло, че да ти е жал да го гледаш. Къде отишли блестящите очи? Къде се дянали румените ябълки на бузите? Къде изчезнал смехът по устните ѝ? Дори баща ѝ вече не би могъл да я познае.

И ето че, когато минала една година, минал по пътя кралския чистач на клозети, Канетела го познала и го повикала. Но той не можал да познае нещастната млада жена, толкова много се била променила, и се спрял в недоумение. Но като чул коя е тя и защо се е променила така, отчасти поради жалост, отчасти за да заслужи кралското благоволение, я сложил в една от празните бъчви, които карал, и обърнал назад към Бело Пуойо. Като пристигнал в кралския дворец в четири часа през нощта, започнал да тропа по вратата и слугите, като погледнали и видели, че това е чистачът на тоалетни, започвали да го навикват сърдито, да го наричат нагло животно, защото вдигнал от съня им всички и заслужава за това да му строшат главата.

Като чул тези викове и разбрал от слугите кой е дошъл, кралят веднага заповядал да го пуснат, защото решил, че след като чистачът на нужници е дошъл в толкова необичайно време, сигурно има някаква важна причина. И ето че, като разтоварил каруцата, чистачът на клозети отворил бъчвата и оттам излязла Канетела. Но сега, за да я познае баща ѝ, вече не били необходими само думи; и добре че показала бенката си на лявото си рамо, иначе кралят можел и да я върне обратно. Но като се убедил, че е тя, прегърнал веднага дъщеря си и я целунал хиляди пъти, след което наредил веднага да приготвят ваната, да я измият хубаво, да я преведат в пълен ред и да я нахранят добре, защото нямала и капка кръв в лицето си от глад.

Когато Канетела дошла малко на себе си, баща ѝ рекъл: „И кой би ми казал, дъще моя, че ще те видя в такова положение! И че това лице е твоето лице! Но как стигна до такава беда?“ И тя отвърнала: „Така се случи, скъпи господарю мой! Този турчин от Варвария [23] ми причини страдания като на куче; все едно постоянно бе захапал със зъби душата ми. Но не искам да ти разказвам, какво съм преживяла, защото до каквито предели достига човешкото страдание, човешкият ум не може да достигне. Да оставим миналото; сега съм тук, скъпи татко, и искам винаги да бъда в нозете ти. По-добре да съм робиня в дома ти, отколкото кралица в чужд дом; по-добре да ходя в дрипи там, където си ти, отколкото да нося златна мантия там, където те няма; по-добре да въртя шиша в твоята кухня, отколкото да държа скиптър под балдахин при другиго“.

В същото време Фиораванте се върнал от далечния край и конете му разказали как чистачът на тоалетни откарал Канетела в празната бъчва. И той, като чул, съкрушен от срам, разгорещен от ярост, препуснал веднага към Бело Пуйо и там, като открил една старица, чийто дом се намирал срещу кралския дворец, ѝ казал: “Колко искаш, госпожо моя, за да ми дадеш да видя кралската дъщеря?” Тя поискала сто дуката и Фиораванте, като бръкнал в кесията си, ги наброил веднага.

Тя скрила парите, пуснала го да се качи на балкона и оттам той видял Канетела, която, седейки в галерията на двореца, сушала косите си. В този миг Канетела, както я подтикнало сърцето, се обърнала към балкона и, като видяла засадата, хукнала с всички сили надолу по стълбата, викайки на баща си: „Господарю мой, ако не ме затворите в стая зад седем железни врати, загинала съм!“ „Едва те намерих и да те изгубя отново? – възкликнал кралят. – Окото ми да изтече, ако не направя всичко, което иска милата ми дъщеря!“ Веднага се заели майстори за работа и направили железни врати.

Като разбрал това, Фиораванте се върнал при старицата и ѝ рекъл: „Кажи какво още искаш от мене, за да отидеш в кралския дворец, все едно продаваш руж за лице, а когато влезеш в стаята на принцесата, да пъхнеш незабелязано между дюшеците това листче. И като го пъхаш, да кажеш шепнешком: „Всички други да заспят, само Канетела да е будна“.

Старицата се уговорила с него за още сто дуката и направила това, което искал. О, колко е нещастен този, който пуска в дома си подобни отвратителни вещици, които уж продават руж, а ти посягат на честта, че и на живота! И ето че когато старицата свършила своята добра работа, всички в двореца заспали като заклани. Само Канетела останала с отворени очи и като чула как отвън разбиват вратите, започнала да вика така, както би викала, ако я пекат на огън, но не се намирал никой, който да се притече на нейните викове. Накрая Фиораванте, като повалил на пода и последната врата, влязъл в стаята и издърпал Канетела от леглото ѝ заедно със завивките, за да я отнесе вън от двореца.

Но в този миг, както било угодно на съдбата, магьосническото листче, което старицата пъхнала, изпаднало от постелята. И се вдигнал прах, и се събудил целият дом; всички хукнали към Канетела, като я чули да вика, даже кучетата с котките; хвърлили се дружно върху злодея и го разкъсали на малки парчета. Така, уловен в капана, който приготвил за нещастната Канетела, Фиораванте потвърдил за свое нещастие, че

по-голяма беда няма

от тази да паднеш във своята яма.

--------------------------------------

1. Танц по двойки със сложен сценариа, при който танцуващите не се докосват. Разпространен в Романя.

2. Въпреки името си (от думата villano - селянин), този танц през XV в. вече се смятал за галантен и бил любим на аристокрацията.

3. Сложен танц от пет части (фигури), който отначало се изпълнявал по двойки, а след това партньорите и партньорките се отделяли самостоятелно. Описан за първи път през 1581 г. от хореографа Фабрицио Карозо (1526-1602).

4. Този доста подвижен танц, който имал източни черти, дал названието на известния цикъл от гравюри на френския художник Жак Кало (1592-1635) “Balli di Sfessania“, а също така вдъхновил няколко неаполитански поети от XVI-XVII в.

5. Дори най-пълните италиански хореографски справочници от XVI-XVII в., описващи стотици танци, не споменават танц с такова име. Названието е по-скоро пародийно.

6. Вероятно названието не се отнася за определен вид танц, а за мелодията, с която се играе.

7. Названието (итал. Stordiglione), измислено от автора, пародира Tortiglione (завъртане, движение по спирала): танц, при който двойката се движи в кръг, като се държи постоянно за ръка.

8. Танц от вида danza bassa (виж бел. 12) за две двойки, разработен от майстора на танци Чезаре Негри и описана от него в трактата „Грациите на Любовта“ (1602 г.). Базиле пародира названието, като променя само една буква, така че се получава „мазе на нимфите“.

9. Итал. capricciosa (капризна) - название на определен вид мелодия.

10. От този танц, който е вид каскарда, са дошли до нас и подробни описания, и музиката.

11. Итал. cianciosa (кокетка) и ruffiana (сводница; у Базиле, между другото, е ruffianо - сводник) - под това название и днес се срещат танцови мелодии, изпълняване със старинна „ударна“ китара (chitarra battante), които са разновидности на тарантелата. Но по времето на Базиле названието тарантела все още не се използва.

12. Итал. danza bassa, фр. dance basse; буквално: нисък танц - вид придворен танц, при който двойките се движели с плъзгаща стъпка, без да откъсват ходилата си от пода, за разлика от „високите танци“, при които ходилата си вдигали нагоре. „Ниско и високо“ („Bassa e alta“) - танц, описан от Ф. Карозо, при който се редували „ниски“ и „високи“ фигури.

13. Танц от няколко двойки, които се движат в кръг една след друга; получил е названието си от алпийската област Карнития (днес в Австрия).

14. Вид подвижни танци за една, две, а понякога и повече двойки, които танцуват лице в лице, без да докосват ръцете си. И мелодията, и хореографията са леки, народни, чужди на природната улегналост на danza bassa.

15. Този откровен и възбуждащ танц се оприличава понякога на „Сфесания“, но Базиле явно го вижда като различен. И на него му приписват източен произход. В отделни райони на Кампания до неотдавна е съществувал като еротична пантомима, завършваща със сцени, изобразяващи убийството и оживяването на Лучия, което позволява да се предположи наличието на древни култови корени.

16. Красив хълм.

17. За това как нимфата Сиринга, преследвана от похотливия Пан, се превърнала в тръстика, разказва Овидий в „Метаморфози“.

18. В оригинала: bella squacquara.

19. Дъб и на италиански (quercia), и на неаполитански (cercola) е от женски род.

20. Най-висока проба.

21. В смисъл: бързаш като човек, който в крайна нужда е взел на заем пари срещу залог и няма търпение да ги изхарчи.

22. Анзолия (варианти: инзолия, ансония, асоника и други) - бяло сладко кръгло грозде, отглеждано в Южна Италия, предимно в Сицилия; корничела – сорт грозде от Кампания, също сладко и бяло, с продълговати и извити зърна, напомнящи рогчета или фалос. Базиле намеква, разбира се, и за названието, произлизащо от „рог“ (итал. corno), и за формата.

23. Правилно: Барбария (Варвария, като в текста на Базиле, е гърцизиран вариант); така са наричали приморските области на Алжир през XVII в.

(Следва)

неделя, април 21, 2019

Нобелови лауреати – 1957 година

Албер Камю (Albert Camus)
7 ноември 1913 г. – 4 януари 1960 г.

Нобелова награда за литература, 1957 г.
(За неговото значимо литературно творчество, което с ясна искреност озарява проблемите на човешката съвест в наше време.)


Френският есеист, писател и драматург е роден в Мондови, Алжир, в семейството на селскостопанския работник Люсиен Камю, елзасец по произход, който загива при Марна по време на Първата световна война, когато Албер е на по-малко от година. Скоро след това майка му, Катрин Синтес, слабо грамотна жена от испански произход, получава удар, в резултат от който почти загубва говора си. Семейството на Камю се мести в Алжир, при бабата и дядото-инвалид, и за да изхрани всички, Катрин е принудена да започне работа като прислужничка. Въпреки необикновено тежкото си детство Албер не се затваря в себе си; той се възхищава на удивителната красота на северноафриканското крайбрежие, която не съответства на изпълнения с лишения живот на момчето. Детските впечатления оставят дълбока следа в душата на Камю – човека и твореца.
Силно влияние върху Камю оказва неговият учител Луи Жермен, който, виждайки способностите на своя ученик, го подкрепя всячески. С негова помощ Албер успява през да постъпи 1923 г. в лицей, където интересът към ученето се съчетава у младия човек със странно увлечение към спорта, особено бокса. Но през 1930 г. Камю заболява от туберкулоза, което го лишава завинаги от възможността да спортува. Въпреки болестта, на бъдещия писател му се налага да смени не малко професии, за да плаща обучението си във философския факултет на Алжирския университет. През 1934 г. Камю се жени за Симон Ийе, която се оказва морфинистка. Двамата живеят не повече от година заедно, а през 1939 г. се развеждат официално.
След като завършва дипломната си работа за Блажения Августин и за гръцкия философ Плотин, Камю получава през 1936 г. диплома за магистър по философия, но академичната кариера на младия учен е прекъсната от нов пристъп на туберкулоза, който принуждава Камю да се откаже от аспирантурата.
Като напуска университета, Камю предприема с лечебна цел пътешествие по френските Алпи и за първи път се озовава в Европа. Впечатленията му от пътешествията из Италия, Испания, Чехословакия и Франция са събрани в първата книга на писателя „Опаката и лицевата страна“ („L'envers et l'endroit „, 1937 г.), сборник с есета, в който има също така спомени за майка му, баба му и дядо му. През 1936 г. Камю започва да работи над първия си роман „Щастливата смърт“ („La Mort heureuse“), който излиза едва през 1971 г.
По това време Камю е смятан вече в Алжир за водещ писател и интелектуалец. Театралната си дейност (на актьор, драматург и режисьор) той съчетава през тези години с работа във вестник „Републикански Алжир“ („Alger Republicain“) като политически репортер, литературен наблюдател и редактор. Една година след излизането на втората му книга „Сватба“ („Noces“, 1938 г.) Камю се мести завинаги във Франция.
По време на немската окупация на Франция Камю участва активно в съпротивителното движение и сътрудничи на нелегалния вестник „Борба“ („Le Comat“), издаван в Париж. Наред с тази изпълнена със сериозни опасности дейност той работи над завършването на повестта „Чужденецът“ („L'Etranger“, 1942 г.), която започва още в Алжир и която му донася международна известност. Повестта е анализ на отчуждението, на безсмислеността на човешкото съществуване. Героят на повестта – Мерсо, комуто е съдено да се превърне в символ на екзистенциалния антигерой, отказва да следва условностите на буржоазния морал. За извършено „абсурдно“, лишено от всякакви мотиви, убийство Мерсо е осъден на смърт – героят на Камю умира, защото не споделя общоприетите норми на поведение. Сухият отвлечен стил на повествованието (който според някои критици сродява Камю с Хемингуей) подчертава още по-силно ужаса на случващото се.
След “Чужденецът“, който има огромен успех, следва философското есе „Митът за Сизиф“ („Le Mythe de Sisyphe“, 1942 г.), в което авторът сравнява абсурдността на човешкото битие с труда на митическия Сизиф, обречен да води постоянна борба срещу сили, с които не може да се справи. Отхвърляйки християнската идея за спасението и задгробния живот, която придава смисъл на „сизифовия труд“ на човека, Камю намира по парадоксален начин смисъл в самата борба. Спасението според него се състои във всекидневната работа, смисълът на живота е в дейността.
След края на войната Камю продължава да работи известно време във вестник „Борба“, който вече е официално ежедневно издание. Но политическите разногласия между десните и левите принуждават писателя, който се смята за независим радикал, да напусне през 1947 г. вестника. През същата година излиза третият роман на Камю, „Чумата“ („La Реste“) - история за епидемия в град Оран; в преносен смисъл обаче „“ е окупация на Франция, а – символ на смъртта и . На темата за универсалното зло е посветена и „Калигула“ („Caligula“, 1945 г.) – най-добрата, според единодушното мнение на критиците, пиеса на писателя. „Калигула“, в чиято основа лежи книгата на Светоний „За живота на дванадесетте цезари“, се смята за значителен жалон в историята на театъра на абсурда.
Като една от водещите фигури в следвоенната френска литература Камю поддържа по това време близки отношения с Жан Пол Сартр. Едновременно с това пътищата за преодоляване на абсурдността на битието у Сартр и Камю не съвпадат и в началото на 50-те години, в резултат от сериозни идеологически разминавания, Камю скъсва със Сартр и екзистенциализма, за чийто водач се смята Сартр. В „Бунтарят“ („L'Homme revolte“, 1951 г.) Камю разглежда теорията и практиката на протеста срещу властта в продължение на столетия, критикувайки диктаторските идеологии, сред които са комунизмът и прочее форми на тоталитаризъм, които посягат на свободата и следователно на достойнството на човека. Макар още през 1945 г. Камю да казва, че има „прекалено малко допирни точки с модерната днес философия на екзистенциализма, чиито изводи са неверни“, именно отрицанието на марксизма довежда до разрива на Камю с промарксистки настроения Сартр.
През 50-те години Камю продължава да пише есета, пиеси и проза. През 1956 г. издава ироничната повест „Падението“ („La Chute“), в която разкаялият се съдия Жан-Батист Кламанс признава своите престъпление срещу морала. Обръщайки се към темата за вината и разкаянието, Камю използва широко в „Падението“ християнската символика.
Когато получава Нобеловата награда, Камю е само на 44 години и, според думите му, е достигнал творческата си зрялост; писателят има обширни творчески планове, за което свидетелстват записките в бележниците му и спомените на неговите приятели. Но тези планове остават неосъществени: в началото на 1960 г. писателят загива при автомобилна катастрофа в Южна Франция.
Макар че творчеството на Камю предизвиква след смъртта му оживени спорове, много критици го смятат за една от най-значителните фигури на своето време. Той показва отчуждението и разочарованието на следвоенното поколение, но търси упорито изход от абсурдността на съвременното съществуване. Писателят е подложен на остра критика заради отказа си от марксизма и християнството, но въпреки това влиянието му върху съвременната литература не подлежи на съмнение. В некролога, напечатан в италианския вестник „Вечерен куриер“ („Corriere della sera“), италианският поет Еудженио Монтале пише, че „нихилизмът на Камю не изключва надеждата, не освобождава човека от решението на сложния проблем: как да се живее и как да се умре достойно“.
Според мнението на американската изследователка Сюзан Зонтаг „прозата на Камю е посветена не толкова на неговите герои, колкото на проблемите за вината и невинността, за отговорността и нихилистичното безразличие“. Приемайки, че творчеството на Камю „не се отличава нито с високо изкуство, нито с дълбочина на мисълта“, Зонтаг заявява, че „неговите произведения се характеризират с красота от съвсем друг вид, с нравствена красота“. Английският критик А. Алварес е на същото мнение, наричайки Камю „моралист, успял да издигне етичните проблеми до философски“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/camus.htm
Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:


събота, април 20, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

РЕЛИГИИТЕ НА ДРЕВНИЯ ХАНААН

От времето на Възраждането всеки образован европеец се чувствал сред боговете от античния пантеон като риба във вода. Той пишел стихове за лирата на Аполон, прославял бойните подвизи на Марс и възкликвал: „Юпитер, ти се сърдиш, значи си неправ“. Той даже болестите наричал „венерически“. Той говорел за „танталови мъки“ и „сизифов труд“.

Боговете на Древния Ханаан не били част от европейския културен багаж. Вие няма да намерите у европейските поети стихове за колесницата на Шемеш или за борбата на Баал с Ям. В най-добрия случай европеецът си представял ханаанската религия като аналог на елинската – тоест като огромна смесица от божества, почитане на ручеи, нимфи, дървета, богозверове, без порядък, без смисъл, истинско брауново движение от богове, вечно променящи имената си и без всякакви проблеми идентифициращи се със своите чуждоезични аналози.

Но в действителност ханаанските богове – особено ако става въпрос за боговете на номадите – се различавали съществено от елинските.

Първо, за Древния Ханаан бил характерен култът към Върховния бог, Ел. Вярата във Върховния бог била една от главните черти и на семитската, и на шумерската религия. В Шумер този бог се означавал с клинописен знак, който се четял „Ан“, а в семитския акадски език същият знак се четял „ел/ил“. „Ел“ е коренът, който срещаме в думите „Аллах“, „Баал“ и „Израил“.

Ханаанският Ел седял на престол, подкрепян от крилати херувими [1]. Той имал дълга брада и рога на бик [2]. Негово жилище били планината и скинията на събранията [3]. Неговите епитети били „милостив“, „милосърден“, „Творец“ и „баща на времето“ [4].

Той бил „Съдия“ и „Ел на Завета“ [5]. Гърците отъждествявали Ел с Кронос, включително и заради това, че именно в жертва на Ел принасяли деца [6].

Ще припомня, че в Стария завет Бог често се нарича „Ел“, а още по-често в множествено число: „Елохим“.

Освен това за Ханаан бил характерен култът към персоналния бог на народа. Персоналният бог на моавитите бил Камош (Числа, 21:29), а на филистимците – Дагон (Съдии, 16:23). Персонален бог на едомитите бил някой си Котзе, наричан също така Кос или Кавс [7]. Във Вавилон особено почитали Мардук, а в град Угарит – Баал Хадад, по-често известен просто като Баал; изобщо думата „баал“ се използвала като нарицателно и собствено име и означавала „Господар“, „Господ“.

Персоналният бог на номадските народи бил ревнив бог. Ако в уседналия Рим и в Гърция чуждите богове се асоциирали лесно със своите, при номадите било точно обратното. Персоналният бог на народа винаги искал от хората да унищожават своите събратя. Той искал от подвластния му народ да върши херем. Думата херем била общосемитско понятие. На стелата на моавитския цар Меша, изсечена през VIII в. пр. н. е., Меша се хвали, че е унищожил евреите и че ги е направил херем на своя бог Камош. А в друг надпис от същото време царят на Сабейското царство в Южна Арабия се хвали с градовете, които е предал на херем в името на бог Ел Макаха, наречен също Баал Аваел, коего ще рече Господ на козлите [8].

Стелата на моавитския цар Меша. Тя използва две главни концепции, характерни за номадските ханаански народи. А именно: концепцията за персоналния бог на народа, на когото единствено трябва да се покланяш, и концепцията за херема, свещената война, по време на която цялото население на противника се унищожава, а отнетото имущество се посвещава на този бог. Меша съобщава, че постигнал успех тогава, когато предал покорените от него евреи на херем в името на бог Камош.

Народът винаги трябва да се покланя на своя бог. Да се покланяш на чужди богове било забранено, точно както на американския войника е забранено например да слуша чужд, а не американския президент. Но това не означавало, че народът не признавал съществуването на други богове: той само смятал, че да им се покланяш е акт на измяна. Този тезис е формулиран пределно ясно още в края на XIX в. от Юлиус Велхаузен: „Моав, Амон и Едом, най-близките родственици и съседи на Израил, били монотеисти точно в този смисъл, в който бил по това време Израил“ [9].

С какво персоналният бог на народа заслужил своето високо положение? С каквото и земният владетел – с победа над враговете. Персоналният бог на народа бивал обикновено Бог на Бурята и Победител на Водното чудовище. Той се явявал с Небесно войнство върху облаците.

Най-известният ханаански текст, намерен при разкопките на ханаанския град Угарит, е именно текстът за борбата на Бога на Бурята, „ездача на облаците“ Баал, с Морското чудовище, наречено Ям.

Митът за Победата над Чудовището е имал винаги важно политическо измерение, защото с появата на царската власт царят на един или друг град се асоциирал неизменно с Бога на Бурята (Баал, Хадад или Мардук), който побеждава чудовището, а неговите противници – със самото чудовище.

„Когато ти [Зимри-Лим] седна на трона на своя баща, аз ти дадох оръжието, с което се сражавах срещу Морето (тамтум)“ – така пише пророкът на име Нур-син до Зимри-Лим, цар на Мари, от името на бог Баал Хадад [10].

„Левиатан“, Гюстав Доре.

Книга Битие твърди, че Бог е създал света само с думи. Това я различава силно от останалите митологии на Древния Изток, в които светът е създаден с убийството на Водно чудовище. Но в други части на Библията са се запазили спомени за унищожаването на Морско чудовище от бога на бурята Яхве. Понякога Чудовището носи името Левиатан, понякога – Ям, понякога – Танин. Всички те са езиково родствени чудовища с Лотан, Ям или Тиамат, унищожени от угаритския Баал и от вавилонския Мардук.

Какви отношения са свързвали Всевишния и Персоналния бог на един или друг народ – Баал, Камош, Яхве?

Малко опростявайки нещата, можем да кажем, че персоналните богове на народите са били Синове на Ел и неговата съпруга Ашера/Атират/Астарта. В угаритския цикъл за Баал госпожа Атират е наречена майка на седемдесет бога, които явно са били персонални богове на седемдесет народа [11]. Тези богове съставяли съвета на боговете - още едно важно за Ханаан понятие.

Правейки малко уточнение, можем да добавим, че Победителят на Чудовища, Персоналният бог на народа, е приемник на Ел, нов ръководител на Съвета на боговете, изтласкал своя прародителя в периферията на историята, даже като му отнемал понякога и Ашера.

Угаритският Баал, победител на чудовището Яма, се наричал ту син на Ел, ту син на Даган. Вавилонският Бог на бурята Мардук, победител на Тиамат, бил наследник (но не син) на Ан. А хуритският Бог на бурята Тешуб бил син едновременно на двама богове в резултат от едно удивително събитие: бог Кумарби се борел с Върховния бог Ану и по време на борбата отхапал члена му и забременял. От този космически полов акт, наподобявайки донякъде брачните обичаи на богомолките, се родил Тешуб, победителят на чудовището Уликуми.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Marvin H. Pope. El in the Ugaritic Texts, Brill, 1955, p. 34–35.

2. C. F. — A. Schaeffer. Les Fouilles de Ras Shamra-Ugarit. Huitieme campagne. Syria. vol. 18 (1937). pl. XVII (ANEP, pl. 493).

3. Frank Moore Cross. Canaanite Myth and Hebrew Epic, Harvard University Press, 1973, p. 36.

4. Frank Moore Cross. Пос. съч., p. 19; Mark S. Smith. The Early History of God: Yahweh and the Other Deities in Ancient Israel, Grand Rapids: Eerdmans, 2002, p. 38.

5. Frank Moore Cross. Пос. съч., p. 39.

6. Пак там, p. 26.

7. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 15, 7, 9.

8. Lauren A. S. Monroe. Israelite, Moabite and Sabaean War-ḥērem Traditions and the Forging of National Identity: Reconsidering the Sabaean Text RES 3945 in Light of Biblical and Moabite Evidence, Vetus Testamentum, Vol. 57, Fasc. 3 (2007), p. 318–341.

9. Julius Wellhausen. Prolegomena to the history of Israel, NY, 1957, p. 440.

10. Mark S. Smith. Пос. съч., p. 96.

11. CAT 1.IV 46, The Ugaritic Baal Cycle, Supplements to Vetus Testamentum, vol. 114, Brill, 2009.

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК

ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

ЦАР ДАВИД

ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА

ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН

петък, април 19, 2019

Уроци по атеизъм. № 9 Как да предпазим децата от изучаване на основи на православната култура?

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 9. Как да предпазим децата от изучаване на основи на православната култура?

И така, днес ще говорим за това как да спасим детето от така наречените основи на православната култура – а всъщност от пряката, лицемерната и пределно наглата религиозна пропаганда, която вече нахлу и в училищата.

Да се спаси детето от религиозната пропаганда не е трудно и по-нататък аз ще обясня как се прави това технически. Важно е самите вие да вземете решение – естествено, оценявайки също така критично и моите думи. Но предполагам, че все пак мога да ви дам някакви основания за размисъл.

На първо място помислете: какво е православието?

Въпреки своето богатство, въпреки ревящите камбани и брадатите протодякони, то е фактически също такава секта, каквато са всички останали тоталитарни религиозни организации, претендиращи за монопол над истината, твърдящи, че са неоспорими, смятащи, че имат последната дума по всички важни житейски въпроси. Днес ние виждаме до каква степен нагло и безцеремонно тази огромна православна секта се навира навсякъде и иска да контролира науката, да контролира киното, да контролира телевизията, да контролира обществения живот.

Това е много характерно за всяка секта. Не е важно дали сектата е голяма или малка, бедна или богата – от това същността ѝ изобщо не се променя. А свирепостта, която демонстрира руската православна секта по отношение на всички останали секти, е обусловена единствено от съвсем разбираемата конкуренция на пазара на магическите услуги и в тази конкурентна борба православната секта, разбира се, използва всичките свои не малки възможности. Никакви други причини за разногласия, освен строго финансови, там няма.

Трябва да напомним, че между представителите на всички така наречени конфесии се води постоянно, да речем, невидима война. Води се вечна, нестихваща битка за всяка рубла, за всеки сандвич с хайвер, за всеки литър коняк, за всеки „Мерцедес“. Естествено, поповете от различните конфесии са готови да си прегризат един на друг гърлата. Единствено това обяснява защо руската православна секта се отнася толкова свирепо към всички други дребни християнски конфесии, които, разбира се, ѝ отвръщат със същото.

Трябва да помните, че потапяйки или позволявайки да бъде потопено детето в православната реалност, потапяте абсолютно емоционално беззащитно същество в реалността на секта, която, каквото и да ни казват, е и ще бъде в пълно противоречие и в неимоверен конфликт с огромна част от човешката култура. На първо място с науката, защото науката е преди всичко пълно и абсолютно свободомислие. Без свободомислие, без ирония, без разбиране за относителността на всичко не съществува наука. И това свободомислие няма да бъде прието никога от църквата, а следователно тя ще се намира винаги в конфликт с науката.

Трябва да помним, че безрезервното – а в детска възраст, за съжаление, това е възможно – приемане на православните догми огражда автоматично човека от практически всички най-важни достижения на науката: и на биологията, и на медицината, и на химията, и на физиката, и на астрофизиката, и на неврофизиологията – от всичко, което е създала нашата цивилизация.

Защото, ако се вгледаме внимателно, ще видим, че и Алберт Айнщайн, който нарича Библията глупава и груба приказка, и Пиер-Симон дьо Лаплас, и Чарлз Дарвин, и Иван Михайлович Сеченов, и Стивън Хокинг, и Иля Илич Мечников, и Иван Петрович Павлов, и Леонардо да Винчи, за когото Джорджо Вазари в своите „Животоописания на прославените живописци, скулптори и архитекти“ казва, че все пак е предпочел да бъде „философ, а не християнин“ – всички те са крайно далече от каквито и да е форми на религиозност. Да не говорим за Ернст Хекел, Томас Хъксли и Зигмунд Фройд. Цялата наука всъщност е или атеистична, или няма никакво отношение към много локалния православен култ. И когато се опитват да ни разказват за някаква религиозност на сър Исак Нютон, сме длъжни да напомним, че Нютон, който е до голяма степен привърженик на арианството, рядко срещано и незначително разклонение на, да речем, християнския мейнстрийм, се е намирал поради своето вероизповедание в дълбок конфликт с цялата останала християнска традиция.

Трябва също така да напомним, че приемането на религиозните основи огражда човека и от световната философия: и от Мишел Монтен, и от Волтер, и от Дени Дидро, и от Жан-Жак Русо, и от Пол Анри Холбах, и още повече – от гигантския масив на блестящата материалистическа философия, олицетворявана например от Лудвиг фон Фойербах. Тук ще бъде прокарана твърда демаркационна линия, обозначаваща, че там, от другата страна, се намират врагове и хора, които мислят различно.

Всички разговори, че православието и руската култура представляват някакво единство, са, честно казано, съвсем за наивници. Ще бъдем откровени: всичко, което засяга непосредствено християнския култ, култа към Исус, е изцяло, напълно, стопроцентово еврейска история, която няма никакво отношение нито към славянството, нито към руския етнос. Просто сме длъжни да признаем това – при цялото ни уважение към евреите и при цялата ни симпатия към тяхната митология.

Не случайно главният герой на книгата в стил ранно фентъзи – имам предвид Евангелието – е равин. Който, между другото, в Евангелие от Матей обяснява, че е „пратен само при загубените овци от дома Израилев“. Равин, който ходи и проповядва по синагогите, което можем да видим споменато на не по-малко от дванадесет места във всички Евангелия. Например в Евангелие от Марк, глава първа: „И дойдоха в Капернаум. И веднага в съботата Иисус влезе в синагогата и поучаваше“.

Ето още, пак там: „И влизаше в синагогите им по цяла Галилея, като проповядваше и изгонваше бесове.“.

И отново там, в шеста глава: „Когато настъпи съботният ден, той започна да поучава в синагогата.“.

На никого, освен на равините, не било позволено да поучават в синагогите и разговорът, че Исус е имал някаква странна професия от рода на дърводелската, е разговор за игрално кино или за комикс.

Освен това виждаме, че евангелската история се преподава в основите на православната култура като нещо безусловно положително и учещо на добро. Но това не е така.

Нека сравним лицемерния, розовия и лакирания вариант, който ще бъде предложен на децата, с това, което пише наистина във въпросното вероучение. Уверявам ви, че няма да намерите нищо общо.

За контраст на обичайната слюнчава сладникава картина ще прелистим Евангелие от Лука и ще намерим там думите на същия главен персонаж на книгата, равина, който казва: „Огън дойдох да хвърля на земята; и как желая вече да се е разгорял!“ В глава дванадесета е казано: „Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, казвам ви, но по-скоро раздяла. Защото от сега нататък петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима. Ще се разделят баща против син, и син против баща; майка против дъщеря и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си.“

А в глава десета на Евангелие от Матей всичко е още по-откровено. Исус описва последиците, които трябва да настъпят в резултат от неговата проповед: „ Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а меч. Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й; и неприятели на човека ще бъдат домашните му. Брат брата ще предаде на смърт, и баща сина си; и деца ще се надигнат срещу родителите си и ще ги умъртвят.“ Ето я цената на цялата тази добронамереност.

Но да се върнем към въпроса за руската култура, по-специално за руската литература. Трябва да помним, че руската литература не е само религиозният фанатик Фьодор Михайлович Достоевский с неговите откровено пропагандни книги. Трябва да помним, че тя е и атеистите Александр Иванович Херцен, Иван Сергеевич Тургенев, Висарион Григоревич Белинский, Дмитрий Иванович Писарев, прокълнатият от църквата Лев Николаевич Толстой, полукатоликът Пьотр Яковлевич Чаадаев, сатанистът Михаил Афанасевич Булгаков, изобщо неразбираемият какъв, но по-скоро атеист Михаил Юревич Лермонтов, масонът Александр Николаевич Радишчев. Руската литература е огромна културна традиция, която е почти напълно откъсната от църквата, като изключим споменатия Достоевский, с други думи – в нея има много широко представена маса от съвсем други възгледи. Та да се говори, че православието има някаква непосредствена връзка с руската култура, не е обосновано.

Между другото, когато се възхищаваме на творчеството на Достоевский, трябва вероятно да имаме все пак на ум фактите, които описва неговият биограф Николай Страхов: как води при Достоевский в банята непълнолетни селски момичета – и много други любопитни подробности.

Що се отнася до истинското отношение към науката… Разбирам, че моите думи могат да бъдат възприети критично. Също така критично може да бъде възприето и мнението на Алберт Айнщайн, и мнението на академик Иван Иванович Шмалхаузен, на Алексей Николаевич Северцов, на Иван Соломонович Бериташвили, на Леон Абгарович Орбели, на нобеловия лауреат Сантяго Рамон и Кахал.

Но нека си спомним един безусловен факт, с който е безсмислено да се спори. През времето, когато православието господствало безгранично в Русия, когато всичко му било подчинено, Русия поставила рекорд, достоен за Книгата на Гинес. В продължение на почти осемстотин години огромният и „безкрайно талантлив“ народ не дал на света нито един учен. Първото научно действие, осъществено в Русия, е когато Михаил Василевич Ломоносов наблюдавал през 1761 година преминаването на Венера пред слънчевия диск. Преди това седемстотинте шестдесет и една години, изминали от момента на Покръстването, се характеризирали само с въшки, икони, кандила, мръсотия и безкрайна покорност.

Трябва да имате предвид всичко това, когато вземате решение дали си струва или не си струва да хвърлите детето в тази идеология, която съвсем вероятно най-напред ще го подчини, защото адептите на въпросната идеология са отработили великолепно за две хиляди години методите за привличане и съблазняване. Спомнете си, в края на краищата, Адам Козлевич и ксендзовете (история от „Златния телец“ на Илф и Петров – бел. П. Н.).

Какво трябва да направите, когато решението ви е готово?

Трябва да вземете химикалка, хартия и старателно да напишете следното заявление:

След като се запознах с учебника, в който се предлагат така наречените основи на православната култура, и открих в него откровена религиозна пропаганда, моля да не допускате детето ми до тази пропаганда в съответствие с члена от Конституцията, който гарантира свобода на съвестта. Освен всичко останало, въпросните възгледи не са приети в моето семейство, което се придържа, естествено, към здрави научни възгледи“.

Вероятно това е труден избор, като се има предвид масовата хипноза, като се има предвид, че епидемията се разраства, като се има предвид, че мракобесието и сектантството са тръгнали отново на бой със свободомислието, с науката, със свободата преди всичко. Но тези учени, които изброих, са хората, които са създали света, в който живеем. Именно на тях дължим нашия комфорт, нашата сигурност, нашата продължителност на живота. Защо тогава това, което те са смятали да безусловно зло и против което са стояли до смърт, изведнъж ще се поднася на нашите деца като нещо прилично, допустимо, че и добро?

Изборът обаче направете вие…

(Следва)


четвъртък, април 18, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 38

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Повторен разпит на споменатия Васил Левски

5 януари 1873

– Прочее, ти казваш, че си приел тая работа по подбудата и под закрилата на тоя Димитраки Ценович. След като по тоя начин прие тая работа, кажи правичката: кога мина най-напред от Влашко тука, по какъв начин мина и къде отиде?

– През хиляда осемстотин и шестдесет и девета година от Христа, месец май, аз извадих един влашки паспорт с име Стан Станчулеску и дойдох най-напред от Гюргево в Свищов [1]. Според нашите наредби, щом пристигнем на едно място, ние преспивахме там една нощ. След като давахме възможност на познаващите ни да узнаят за нас, сутрин излизахме вън от града. Някой от ония, които, разбира се, ни познаваха, идваше след нас, давайки знак с една бяла кърпа в ръка, като подсвирва и подскача. Когато виждахме човека с бялата кърпа в ръка, ние излизахме на един край, в някое уединено място. След като предадохме намиращото се у нас писмо, ние се разделяхме. Ето, това е нашето правило. Когато за първи път дойдох в Свищов, аз слязох в кафенето на хана на един търговец – Косто [2]. Нея нощ спах там [в хана]. Сутринта излязох според уговорката вън от града, По тоя начин един човек дойде при мене, даде ми знак [и] аз му дадох намиращото се у мене писмо. Същият ден се дигнах оттам и с коня, който купих там, отидох направо за Ловеч. Там отседнах в хана на Тодор [3] Станчев. Там също, както [и] по-преди казах, и както направих в Свищов, излязох вън от града [и] предадох писмото за Ловеч. Обаче преди да предам писмото, аз отидох в Мариновото кафене. Ставайки оттам, излязох вън от града [и] предадох писмото. След това, в Търново слязох в хана на хаджийката. На другата сутрин влязох в едно голямо кафене, името на собственика му не зная, дето се събираха търговците. После излязох на края на града. Пак по предишния начин при мене дойде един човек със знак [и] аз [му] предадох писмото. Оттам отидох в Пловдив [и] отседнах в хана Ики капу. Сутринта слязох в кафенето на тоя хан и след като седях според обичая един-два часа, пак излязох вън от града и предадох писмото на дошлия след мене човек, който ми посочи знака. Оттам пак през същите места, през които бях минал, се завърнах отсреща, в Букурещ.

– Взе ли отговорите на тия писма?

– Донесените в началото писма се състояха от указания – какви ще бъдат комитетските пощи и по какъв начин тия комитети ще кореспондират с Букурещкия комитет. Отговорите на тях се изпращаха чрез така уредените пощи.

– Когато се завърна в Букурещ, колко стоя там и в какви начинания беше зает? След колко [време] мина [пак] отсам?

– Когато се върнах в Букурещ, дадоха ми от изготвения от комитета устав, за да го разпространявам между другите отсамни комитети [4]; чрез комитетската поща аз изпратих броевете [от тоя устав] на комитетите. Всеки комитет, [след] като поправяше по собствено усмотрение тоя брой, връщаше го пак в Букурещ. След като дойде така поправен [5], тоя устав се напечата и ми дадоха от него необходимото количество. Обаче, поради опасността от пренасянето на тия устави отсам, аз не ги пренесох, пренесоха се чрез комитетската поща в Свищов. В Свищов за- държаха за себе си нужното количество, [а] остатъка ми върнаха. И тия устави аз предадох по същия начин, както предадох по-рано и писмата в Търново, Ловеч и Пловдив. След като отидох в Пловдив, заминах обратно [и] минах в Букурещ. За да проверя какви са впечатленията от устава всред народа, не давайки никому възможност да ме познае, отбивах се и обикалях по кафенетата и обществените места в градовете. Оттам се върнах пак в Букурещ.

– При тия проверки, как можа да разбереш впечатленията от тоя устав между народа? Благоприятен ли беше за вас [резултатът] Или не?

– При проверката, която извърших, аз разбрах, че комитетският въпрос не е разгласен между простолюдието, следователно той се пази в голяма тайна, което нещо е в наша полза.

– Къде отиде при второто ти връщане в Букурещ, какво прави и кога мина пак отсам? – При връщането ми в Букурещ, тоя път, по силата на необходимостта, четири-пет месеца не минах отсам. Малко преди обира на хазната заминах през Цариград по суша за Пловдив. Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо [6], в което беше казано: „Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетските хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички войводи [и] те ще ти се притекат на помощ.“ След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тая хазна е разбойничество, не намирах за подходящо да се повдигне въстание. Затова писах на намиращите се в цяла България комитети за идването от Букурещ на такава заповед, и че понеже в случая се касае за разбойничество, няма основание за въстание. В същия смисъл отговорих и на Букурещкия комитет. След тоя отговор Букурещкият комитет искаше да ме отстрани и освободи от работа. Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас и, признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя от начало до край с всички подробности положението [7].

– Какво ти попречи да изпълниш това си намерение?

– Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това ме раниха и ме заловиха.

18 зилкаде [12]89 [6 януари 1873] година.

Подписал: Дякон Васил Левски

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 В началото на чай 1869 година Левски предприема втората си обиколка в България, но той е минал не от Гюргево в Свищов, а от Турно Магурели в Никопол.

2 Костов (не Косто!). В тур. текст стои погрешно „Коско“.

3 Името Тодор е написано неправилно във форма, която се чете „Фердо“.

4 Пред съда Левски по понятни причини разправя, че проектоустава на организацията е получил от Букурещ и го разпратил на комитетите, когато всъщност той е негово дело.

5 Окончателното приемане на проектоустава става на общото събрание в дома на Караве- лов ма заседанията му от 29 април до 4 май 1872 година.

6 Левски действително е получил, (на 21 ноември 1872), и то не едно, а две писма от Централния комитет в Букурещ, от Каравелов. Куриерът, носещ писмата, го намерил в Сливен, а не в Пловдив. С едното писмо Каравелов подканял Левски да освободи по насилствен начин арестуваните в София лица, а с другото настоявал да се обяви революция: „Обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и подигане на революцията. Причините, които и ти можеш да познаваш, не щеме да ти разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой, без да губиш минута. На всички тъдявашни юнаци се писа и щат да заминат отсреща. Надяваме се за помощ и от Сърбия и Черна гора.“

7 В действителност Левски накарал Старозагорския комитет да пише на Каравелова и намислил лично да отиде в Букурещ, за да обясни положението (Ал. Бурмов, пос. съч., стр. 80–81). Показанието му, че бил решил да отиде в Цариград да потърси големи личности като съдиите му и пр., е скроено за пред съда.