СЛУЖБОМЕР

вторник, юни 30, 2009

Още един правителствен гьонсурат

Казва се Драговест Горанов. И е говорител на Министерството на външните работи. И е завършил международни отношения в... Московския държавен университет през... 1980 г. Аха, ясно какви международни отношения е учил! И в този смисъл никак не е за учудване, че Горанов окачестви активирането на желанието на българите в чужбина да гласуват на предстоящите избори като случващо се може би под нечие внушение. Добре си е научил урока този в Московския държавен университет: всичко, което идва от Запад, е плод на "дългата ръка на ЦРУ", както се казваше някога. И сега също някой тайно, конспиративно и злонамерено мъти водата на Външно, безпокоейки сплутите от мързел чиновници с някакви си искания за гласуване!..

Ей, тикви недопечени, надявам се след пети да ви издуха всички вятърът!!


Покана от Мартин Димитров и Иван Костов


Аз ще бъда там!!!


понеделник, юни 29, 2009

Яне Янев закъса!

Сто тридесет и девет ченгета на път за парламента!

Нещо интересно? Май нищо.

По-интересно е ще оттегли ли някой поне едно от тях. Яне Янев например се кълнеше, че в листите му няма да има хора от "службите". Има обаче, цели девет парчета! Ами сега?..


Два подхода

БСП плаши с кошмари. Черно, мрачно.


Синята коалиция пее. Светло, радостно.



Два подхода. Две същности. И два избора. Аз направих своя избор: бюлетина № 19!!!


неделя, юни 28, 2009

Разказ втори

Вече казах за „писателската” група, която създадоха няколко доброволци от Корпуса на мира на САЩ, работещи в България като учители по английски език, и в която за голям мой ужас включиха и мене. Следващата задача, с която трябваше да се справим всичките, беше да напишем някаква вариация на тема: "Who would win in a fight?". Та ето какво се получи при мене:


J'ai besoin de tout mon courage pour mourir à vingt ans!*


Тъмнината навън вече беше започнала да се разрежда, когато завърши последното писмо. Не беше спал цяла нощ, но изобщо не му се спеше. Чувстваше се някак си странно, като пред прага на нещо ново и необяснимо. Утрото шестваше по парижките улици.

Облегна се на стола, отметна глава назад и се загледа в тавана. Кой ще победи, кой ще победи, кой ще победи?!.. Въпросът се върна отново от дълбочината на съзнанието му и се заби в мозъка му с цялата острота на невъзможността да му отговори. Кой ще победи?..

Затвори очи. Тъмнина. И в тъмнината трепна и се очерта отговорът. О, Боже! Да умреш на двадесет години!!.

Скочи ужасен, разтреперан и се озова до прозореца. „Кой ще победи?” – попита града. „Кой ще победи” – попита света. И научи това, което вече знаеше.

Не е лесно, не е лесно да умреш на двадесет години! Трябва ти много смелост. Всичката смелост, която може да събере в себе си едно толкова слабо същество, каквото е човекът…
-------------------

Половин час по-късно Еварист Галоа напусна своето жилище, спусна се по витата стълба и излезе на улицата, където го чакаше каретата със секундантите. Беше 30 май 1832 година.


*Нужна ми е всичката смелост, за да умра на двадесет години.


Гей парадът

Е, рекох, че ще отида да го видя това чудо гей парада, дето предизвика толкова много предварителни емоции, и отидох. Сборният пункт беше ограден, имаше доста полицаи и охранители. Иначе пускаха „зад кордона” срещу представяне на лична карта.


Вътре раздаваха разноцветни каски.


Дали като предпазна мярка, или бяха някакъв символ, така и не попитах. От тези, които ми предложиха, бяха останали само бели и жълти (сини нямаше!), така че взех една жълта. Господин И обаче беше успял да се сдобие с червена. Късметлия!


Драго ми беше да се срещна с него и да си поговорим. За това, за онова, за… политика. Почти като при Мирча Кришан: „за това, за онова, за… краставицата”. За съжаление бързаше. Аз обаче разполагах със свободно време в излишък и продължих със снимките. Имаше чужденци.



Балони също.


За снимащото братство – рай!


После шествието тръгна.


Полицията и охраната си бяха на мястото. Впрочем, много от хората отстрани по тротоарите и от прозорците махаха дружелюбно на пъстроцветното и весело множество.


Дочух, разбира се, и няколко груби подвиквания, а далеч встрани мярнах един мъжага да демонстрира орангутански манталитет, вирейки среден пръст (нали знаете: който не може да вири друго…). За такива имаше специален транспарант, макар че бяха плачевно малцинство.


Последната снимка, която направих, беше тази.


Малко след това установих, че капачето на апарата ми се е отворило и акумулаторите са изпаднали. Върнах се след края на шествието да ги търся и даже ги намерих, но – уви! – колите ги бях сплескали и направили негодни.

Не съжалявам обаче. И сега мога да кажа: на гей парад като на парад! Нито някой ме ухапа, нито някой ми натрапи нещо, нито ме накара да мисля по-различно от преди. Цветно, весело, забавно. Догодина, живот и здраве, пак ще отида!


Добавка от 28 юни: Току-що прочетох във фашисткото интернет изданийце "Altermedia България" следното: "Всеки, който искаше да се придвижи до “Моста на влюбените” бе претърсван..". Абсолютна лъжа, на пропусквателните пунктове изобщо не претърсваха, ама тези добре са усвоили уроците на доктор Гьобелс...


събота, юни 27, 2009

Какво казват звездите?

Това е за 5 юли!! А за днес звездите казват следното:


Да следваме звездния път!


четвъртък, юни 25, 2009

Иван Костов отговаря на ваши въпроси

На този сайт можете да зададете ваш въпрос към лидера на ДСБ и съпредседател на Синята коалиция Иван Костов. Ще ви бъде отговорено лично, ако оставите вашия и-мейл. Можете също така да чуете на видеозапис отговорите на най-интересните и най-често задавани въпроси.


Кои са избирателите на Доган?


Вярно ли е това, което казва Доган? Че властта е в неговите ръце и че той разпределя порциите? Вярно е! А вярно ли е, че това е вярно и че тази свирепа наглост, това зверско самочувствие се дължи единствено на сигурните „турски” гласове? Е, това вече не е вярно!

Защото за Доган гласуват и други хора. Тези, които не гласуват. Не съм силен в сметките, но мисля, че „турските” гласове биха имали една тежест при 50% гласували, а съвсем друга, много по-незначителна – при 75%.

Така че нека да бъдем на ясно. Не само „турците” избират Доган! И докато има хора, които ходят в изборния ден за гъби, Сокола ще продължава да разпределя порциите и властта ще бъде в неговите ръце! А колкото повече са гъбарите, толкова той ще бъде по-нагъл и по-самозабравил се!


сряда, юни 24, 2009

Два парада

Това е парад:


И това е парад:


Спестявам коментара, защото интелигентният чавек не се нуждае в случая от коментар, а на лумпена, колкото и да му обясняваш, че ливадата е косена, той все ти вика, че е подстригана. Пък и едва ли бих го казал по-добре от Господин И.


вторник, юни 23, 2009

Аз, синият партизанин

Преди доста време един известен главен редактор на „Дума” нарече привържениците на СДС „ястреби”. Помня, че тогава отидох на син митинг с окачена табелка, на която пишеше: „Аз съм ястреб”.

Тези дни един интернет писач (какъвто съм и аз) нарече витаещите из интернета привърженици на Синята коалиция „сини партизани”. Моят отговор на такива писачи е отново табелка:


Между другото, основното значение на думата „партизанин” е „привърженик на партия”. А още по между другото, хич не ми дреме кой как ще ме нарече.


понеделник, юни 22, 2009

На митинг!!!



Берлускони и Станишев


Една камера улавя премиера Берлускони с българския министър-председател Станишев


В кулуарите на Европейския съвет двамата говорят за Дарина (в оригинала "Dorina" - П.Н.) Павлова, загадъчната жена (една от най-богатите в Източна Европа), която българската преса описва като много близка с Кавалера (Берлускони - П.Н.). "Наистина - казва Берлускони..., - Павлова има фантастична дъщеря. А ти знаеш моя интерес към непълнолетните."


Източник: La Repubblica.


неделя, юни 21, 2009

събота, юни 20, 2009

Какви сме сега?

Другарки и другари!

Каква я мислихме, каква стана! Нали уж бяхме социалисти? А нашето момче даже такава книга написа – „Защото сме социалисти”. Не че съм я чел, но зная, че хубава.

Книгата обаче си е книга, а това, дето го върши нашето момче, никак не е хубаво. Нали другарят Мартин Шулц каза, че ПЕС не иска Барозу. А нашето момче: Барозу, та Барозу!

Лошо, другарки и другари, много лошо! Защото какво излиза – ПЕС песове да я ядат! Понеже, виждате ли, Барозу споменал, че България има „силни доводи”. Че то това си е същото като „гледай си работата”, само че малко по-завъртяно.

Та се обърках, другарки и другари, какви сме: социалисти или не! Ако сме социалисти, защо подливаме вода на другарите от ПЕС? Ако не сме, тогава какви сме? Някога за една нощ от комунисти станахме социалисти. А сега – да не би да рекат да станем … о, ужас! ... костовисти! Ама, ако рекат наистина, няма как, ще станем!! Само да ни кажат направо, че да знаем, защото така е много объркващо...


петък, юни 19, 2009

четвъртък, юни 18, 2009

До Мелник

Два дена бях на екскурзия, едно от любимите неща, които много обичам да правя. Пътувахме с автобус – ученици от VІІІ клас, Данчето, Искра, Радка, Джейсън и моя милост.



В Сандански спряхме да обядваме и да опитаме пиринското пиво.



След това се разходихме край фонтаните в центъра на града.



Отидохме после до Роженския манастир, подминавайки Мелник. Специална табела отвън ни уведоми, че в църквата не пускат жени с къси панталони и голи рамене, но мазните калугери (изразът не е мой, а на Каравелов!) са му намерили чалъма: на входа имаше няколко комплекта поли и наметки – надяваш полата, хвърляш си наметката отгоре и хайде вътре да палиш свещи, та да храниш Максимовото котило. Аз наблегнах преди всичко на снимките. Ето ме на манастирската тераса.



А тук съм с Джейсън и Искра под едно дърво, на което не знаехме името (не че сега го знаем!).



С Джейсън слязохме до гроба на Яне Сандански, страшно запуснат. До него обаче имаше нова-новеничка плоча с цитат, който никак не ми хареса.



Върнахме се в Мелник, настанихме се, ударихме един сън и хайде с Джейсън на снимки.



Снимахме стари сгради…



…нови сгради…



…улици…



…сокаци…



…нови църкви…



…средновековни църкви…



…съвременния град…



…останки от древния град.



Минахме покрай една изба и опитахме от червеното вино.



На връщане срещнахме момичетата, които се бяха запътили нагоре.



И отново снимки…



Завършихме разходката в градския парк.



От купона вечерта снимки не прилагам, защото там не снимахме с моя апарат. Но ви казвам: беше страхотно. Легнахме си чак в два часа през нощта.

На сутринта валеше дъжд. Въпреки това отскочихме по обратния път до Рупите, където бил Храмът на Ванга (дръжте ме да не падна!) и гробът на същата. Аз обаче не си падам по врачки, гледачки, баячки и всякакви подобни проекции на шарлатанията, а отношението ми към църквите е долу-горе като при Джон Кийтс:


„Ах, майко, във църквата смрад е и мрак,

сърцето към кръчмата тегли ме пак…”


Затова ударих като за последно един кадър на планината отсреща, която единствено привлече вниманието ми.



сряда, юни 17, 2009

Син синчец

Малко цвете съм в полето,

аз съм синия синчец,

любя въздуха, небето,

кича полския венец.


Иван Вазов


За тези, които не разбраха за какво става дума, директно:



вторник, юни 16, 2009

Тройната коалиция възпрепятства вота на българските граждани в чужбина


ДЕКЛАРАЦИЯ НА СИНЯТА КОАЛИЦИЯ


относно ограничаването на правата на българските граждани, гласуващи в чужбина


Синята коалиция изразява своето възмущение от нарушаването на избирателните права на българските граждани в чужбина, които няма да могат да гласуват, поради малкия брой отворени избирателни секции.

Тройната коалиция направи всичко възможно, за да възпрепятства вота на българските граждани в чужбина. С нейните гласове беше отхвърлен законопроектът за електронно гласуване, предложен от СДС и ДСБ. Въведено беше изискване за минимум 100 заявления, за да се отвори избирателна секция в чужбина.

Централната избирателна комисия (ЦИК) отмени със свое решение разпоредба от Закона за избори на народни представители, която позволява на консулите да отварят секции по тяхна преценка, дори ако не са събрани 100 заявления. Синята коалиция настоява ЦИК да преразгледа своето решение и да даде възможност на българските консули да отворят избирателни секции, съгласно Закона.

Призоваваме българските граждани по света, които желаят, но няма да могат да упражнят правото си на вот на 5-ти юли, да се разгневят. Призоваваме ги да убедят своите близки и познати в страната да гласуват, за да не се повтаря тази срамна изборна дискриминация на българите в чужбина.


Национален изборен щаб на Синята коалиция


Строго забранен!

Внимание: висока степен на вредност за България!

Лечение: бюлетина № 19!!


понеделник, юни 15, 2009

Синьо небесно знамение

Ставам сутринта рано, излизам навън и поглеждам небето. Синьо е. А на синьото небе - синьо небесно знамение:


събота, юни 13, 2009

Не съм изненадан

"България днес няма програма за излизане от кризата." - казал председателят на КНСБ д-р Желязко Христов ("Дневник").

Не съм изненадан.

Защото в България има ли изобщо нещо, което го има?


петък, юни 12, 2009

Нови лица, ама друг път

Помните ли онази знаменита реплика от един български филм: "Татко ще ми купи колело, ама друг път"?

Така и с мажоритарните кандидати. Изпари се илюзията, че мажоритарният вот ще бъде белязан с "нови лица". Още първите мажоритарни подредби разкриха тежко доминиране от страна на стари партийни лисугери. Ако не вярвате, проверете сами.

Нови лица, ама друг път...


четвъртък, юни 11, 2009

Как станах "писател"

Няколко доброволци от Корпуса на мира на САЩ, учители по английски език в различни български училища (Theresa, Peter H., Jason, Joel, MP, Illyria, Marfa, Lloyd Christmas, Karen, Quill, Dre, Pelicanfly, Adventures и leah), подеха интересна "игра": дава се някаква тема и всичките пишат по нея. Произведенията се публикуват на общ блог.

Дотук добре, но поканиха и мене да участвам в "играта". А мене в писането на литература (ама че израз написах!) никак не ме бива. Само че как да откажа? Дето се вика в един стар виц: "Откажеш ли - срам и позор за цяло наше село!" А в случая нещата стоят не на междуселско, а на международно равнище.

Така че се съгласих. Първата задача (assignment) я изпуснах. А темата не беше за изпускане: "At the bottom of a bottle of rakia". Но за втората ("Why the hell did I put that in my bag?") бях вече на линия. Ето какво се получи:


Августовска история


Още докато влакът наближаваше гарата, усетих, че нещо няма да е наред. И предчувствието ми се оправда. Нямаше автобус. А от гарата до града има десет километра.

Никога не съм бил и няма да бъда привърженик на ходенето. Мразя да ходя пеш! Тежа около сто и тридесет килограма и ако си мислите, че такава маса се влачи лесно, много се лъжете. Като добавите и една неимоверно тежка пътна чанта, която може да ви откъсне ръцете, нещата не се нареждат никак оптимистично.

Август месец е, слънцето пече като ненормално и трябва да има над тридесет и пет градуса. В такава жега ти се иска да си във фризер, а не да ходиш по нагорещен асфалт с пресъхнало гърло и изплезен език. Сам. Защото от влака не слезе никой друг. И не се учудвам. Кой е луд в такава жега да пътува до този затънтен провинциален град, в който имам нещастието да живея. И в който да разчиташ на автобус от гарата е все едно да чакаш сняг в пустиня.

Чантата ми тежи отчайващо. Още неизминал първите сто метра , спирам и я пускам на шосето. Целият плувам в пот, дишам тежко, пред очите ми се въртят червени кръгове, а в мислите ми – изпотена чаша със студена бира. Бира обаче няма. Затова пък слънцето направо ще ми свари мозъка. Плешив съм, нямам грам коса да ме пази, шапки изобщо не понасям, така че – моля, загрявай до температурата на топене!

По-нататък прехвърлям проклетата чанта ту в едната, ту в другата си ръка, което свършва в крайна сметка с това, че и двете ръце започват да ме болят ужасно, преди още да съм изминал и половината път. По едно време отдолу се задава кола, което ме изпълва с малка надежда. Малка, защото зная много добре какви темерути имам за съграждани. Само чакат да ги помолиш за нещо, за да се врътнат и да те оставят, премирайки от удоволствие, с пръст в устата.

Така си и знаех. Профуча край мене като през турски гробища, въпреки че не само махах с ръка, но и леко подскачах от очакване. А при моите сто и тридесет килограма да подскачаш дори и леко, е голям подвиг. „Да ти се спука гумата!” – викам след него и добавям още нещо по близка роднинска линия. Но съм почти сигурен, че нищо няма да му се спука, такива изроди са комбина с дявола и той не дава косъм да падне върху тях.

Когато стигам до града, вече се чудя как изобщо съм жив. В устата ми няма капчица слюнка, езикът ми е станал на шкурка, ризата ми е цялата мокра, ръцете си не ги усещам заради чантата, а от мислите ми се изпари даже чашата с бира. Остана само една дупка – дълбока и пълна с вряща лава, заплашваща всеки миг да избухне.

И за да е пълно удоволствието, живея чак на другия край на града. Влача се по улиците, а наоколо не се вижда жива душа. Всичко се е изпокрило и няма да се покаже навън поне още два часа. Само едно бездомно куче пресича пътя ми, с провесен до земята език и унила походка, в която може да се разчете желание за по-скорошна умирачка. И то е като мене, но малко по-щастливо, защото си няма чанта. Тази чанта! Ако не беше тя, досега да съм стигнал и забравил. Колко пъти спирах да си почивам заради нея? Не помня. Сигурно безброй.

Блокът ми е седеметажен и аз живея на… Познахте, на седмия етаж. Асансьорът отдавна не работи. Жената на съседа казва, че така било по-добре: малко гимнастика нагоре, малко гимнастика надолу. Именно! Тежи четиридесет килограма с мокри дрехи и само гимнастики се въртят в главата й. Ама за такива като мене пет стъпала са вече Божие наказание.

Най-сетне! Отключвам апартамента и влизам. Чантата вече едва я повдигам и влача единия й край по пода. Вкарвам я така в кухнята, оставям я до масата и се просвам почти в безсъзнание на стола. Единствен стол, защото отдавна живея сам, гости не ми идват и друг не ми трябва. Изобщо казано, всяко нещо в апартамента ми е по едно на брой. Но затова пък всичко си е мое. Само мое.

Не зная колко съм стоял така. Когато кошмарът на огнения ад в главата започва да изстива и си възвръщам способността да възприемам нещата нормално, виждам на метър от себе си чантата. Някак си машинално се свличам от стола и заставам на колене пред нея. Дърпам ципа и я отварям. Поглеждам вътре с недоумение.

Защо, по дяволите, сложих това в чантата?


Ето, значи, как започна моята "писателска" кариера. Следващата тема е: "Who would win in a fight?". В неделя ще пиша...


сряда, юни 10, 2009

Жалки оправдания

Българинът е отвратен от днешната политическа класа и затова не ходи да гласува. Глупости на търкалета!

На българина са му омръзнали "старите муцуни" и затова в деня на изборите ходи за гъби. Глупости на търкалета!

Като не гласува, българинът наказва досегашните управници (т.н. "наказателен вот"). Глупости на търкалета!

Зелените предложиха на българина хора, които не принадлежат към сегашната политическа класа, хора, които не са "стари муцуни", хора, които досега не са участвали в управлението. И какво? Нула и няколко стотни.

Българинът просто е скован от политическа неграмотност, мързел и безотговорност. Изброените по-горе "аргументи" са му жалките оправдания.


Забележка: Написаното се отнася не за всички, а за тези, за които се отнася.


вторник, юни 09, 2009

Заплатите на евродепутатите

В неделя секционната комисия, в която бях член, нямаше много работа. Наплив на гласоподаватели не ни се случи през целия ден. Така че от време на време излизах навън да се поразтъпча и да се разговоря с някои минувачи, рискували да се появят в жегата. Няколко души подехме разговор за смисъла да се гласува.

- Защо да гласувам - извади един от групата познат аргумент, - за да получават по седем хиляди лева заплата ли?

- Смяташ ли - питам го, - че като не гласуваш, заплатата им ще стане от седем хиляди на шест хиляди?

Почеса се по главата, помисли малко, измънка нещо, но така и не влезе да гласува.


понеделник, юни 08, 2009

За моята секционна комисия

Мислех да напиша нещо за моята секция (секционна избирателна комисия) още снощи, но бях много уморен и заех хоризонтално положение веднага щом се върнах у дома. Сложих лаптопа на корема си (любимата ми поза), за да видя поне първата пресконференция, но дали съм гледал и две минути, не зная. Заспал съм с машинката върху мене (това пък е любимият ми номер).

На избори като на избори. Поне за мене. Бил съм в какви ли не секции: и в по-тежки, и в по-леки; бил съм и председател, и заместник-председател, и секретар, но най-вече член (дето казал Иванчо: „У дома сме двама члена, останалото са все…”, знаете какво може да каже Иванчо). Този път бях член. И председателят на комисията - също член (по Иванчовата рецепта), а останалото – дами (по моя рецепта).

Но се случихме всичките все стари лъвове и лъвици, калени в не едни избори. Което най-малко означава, че се знаем поне по физиономии и че проблеми в секцията няма да има. Защото секционната работа не винаги протича гладко. Особено когато комисията се състои от 90% аматьори, които не са си направили труда да прочетат нито Закона за изборите, нито методическите указания на Централната комисия. Стигало се е до случаи членове на комисии да спорят до късни нощни доби по проблеми, които обикновено се оказват лесно разрешими, ако всеки си е на мястото и е добре подготвен за съответната работа.

А като говорим за калпави състави на секции, ето ви пресен пример: в съседната секция на моята имаше страхотен куриоз – изпратили там момче-циганче на деветнадесет години за председател на комисията, а то – с първо отделение, дето се вика, едва буквите познава. Като добавка: заместник-председателката се оказа едно наперено младо момиченце, което иначе на две магарета слама не може да раздели (познавам го!), секретарката – и тя от същия калибър (няма как – майка е на предходната). Добре, че в секцията имаше един стар изборджия, та той пое работата и на тримата. Душа не му беше останала на човека в края на изборния ден.

А моята секция на всичко отгоре се оказа и майтапчийска. Стопроцентово – барабар с наблюдателките. Още ме боли коремът от смях.

Иначе – проблеми наистина нямаше. Всичко протече като под конец. Само една баба върнахме, защото вместо личната карта си беше донесла картата за банкомата. Но бабата не ни се разсърди, оказа се съвестна и след малко дойде обратно вече с правилния документ. Вечерта преброихме бюлетините за нула време (сговорна дружина планина повдига), оформихме протоколите, като всички гледахме на четири, защото само за една сгрешена цифра компютрите на Районната комисия те изплюват и става мътна и кървава (протоколите се носят там обикновено от председателя и заместник-председателя, а всяка поправка трябва да се подпише от цялата комисия, която в същото време вече хърка у дома си).

После се разделихме с едно щастливо „довиждане”. Щастливо, защото разбрахме, че на парламентарните избори съставите на комисиите ще бъдат същите. Оттам вече ще има и снимки. То щеше да има и сега, но сутринта в бързината (винаги излизам в последния момент и бързам) си забравих фотоапарата.


Добавка: Марфи ме подсети, че съм пропуснал нещо много важно: да приложа извадка от протокола на секцията. Веднага поправям пропуска. Ето резултатите:


Гласоподаватели по скисък: 530

Действителни гласове: 144

Недействителни бюлетини: 1


Гласове:


1. РЗС - 10

2. Лидер - 9

3. ГЕРБ - 40

4. ДПС - 4

5. Атака - 11

6. Коалиция за България - 37

7. Защита - 4

8. НДСВ - 13

9. Българска социалдемокрация - 4

10. БНД - 0

11. Синята коалиция - 8

12. Зелените - 1

13. Напред - 3


събота, юни 06, 2009

Размисъл без ден за размисъл

За разлика от всички досегашни избори при тези няма да има ден за размисъл. Което обаче не означава, че не трябва да си размърдаме суроватката в куфалниците, за да направим утре най-добрия избор. Най-добрия, казвам, като не споменавам за бране на гъби, защото това изобщо не е избор.

Аз отдавна съм направил своя избор, но днес сутринта отново си помислих дали наистина той е най-добрият. И реших да внеса в него една малка корекция.

Така че моят избор утре ще бъде:


С преференция за:


Надявам се много други хора да са направили същия избор.


петък, юни 05, 2009

БСП е загазила яко

Не, това не е празна приказка, предивикана от политически пристрастия един ден преди изборите. Това е нормален извод от едно заглавие във вестник "Дневник": "Станишев агитира по телефона актива на БСП да гласува на евроизборите".

Та си викаме: тези, щом опряха да си агитират и актива, спукана им е работата. Явно доста активисти напускат панически борда на разбрицания и потъващ партиен кораб.


четвъртък, юни 04, 2009

20 години тишина

Мислех и аз като моя приятел Джейсън да напиша нещо за Тянанмън (виж тук). Поне няколко думи. Но някак си не се получи.

Затова се измъквам с една рисунка от "Courrier international", наречена "20 години китайска тишина":


Впрочем, не съм далече от мисълта, че и у нас има хора, които искат да настъпи такава тишина.