Няколко доброволци от Корпуса на мира на САЩ, учители по английски език в различни български училища (Theresa, Peter H., Jason, Joel, MP, Illyria, Marfa, Lloyd Christmas, Karen, Quill, Dre, Pelicanfly, Adventures и leah), подеха интересна "игра": дава се някаква тема и всичките пишат по нея. Произведенията се публикуват на общ блог.
Дотук добре, но поканиха и мене да участвам в "играта". А мене в писането на литература (ама че израз написах!) никак не ме бива. Само че как да откажа? Дето се вика в един стар виц: "Откажеш ли - срам и позор за цяло наше село!" А в случая нещата стоят не на междуселско, а на международно равнище.
Така че се съгласих. Първата задача (assignment) я изпуснах. А темата не беше за изпускане: "At the bottom of a bottle of rakia". Но за втората ("Why the hell did I put that in my bag?") бях вече на линия. Ето какво се получи:
Августовска история
Още докато влакът наближаваше гарата, усетих, че нещо няма да е наред. И предчувствието ми се оправда. Нямаше автобус. А от гарата до града има десет километра.
Никога не съм бил и няма да бъда привърженик на ходенето. Мразя да ходя пеш! Тежа около сто и тридесет килограма и ако си мислите, че такава маса се влачи лесно, много се лъжете. Като добавите и една неимоверно тежка пътна чанта, която може да ви откъсне ръцете, нещата не се нареждат никак оптимистично.
Август месец е, слънцето пече като ненормално и трябва да има над тридесет и пет градуса. В такава жега ти се иска да си във фризер, а не да ходиш по нагорещен асфалт с пресъхнало гърло и изплезен език. Сам. Защото от влака не слезе никой друг. И не се учудвам. Кой е луд в такава жега да пътува до този затънтен провинциален град, в който имам нещастието да живея. И в който да разчиташ на автобус от гарата е все едно да чакаш сняг в пустиня.
Чантата ми тежи отчайващо. Още неизминал първите сто метра , спирам и я пускам на шосето. Целият плувам в пот, дишам тежко, пред очите ми се въртят червени кръгове, а в мислите ми – изпотена чаша със студена бира. Бира обаче няма. Затова пък слънцето направо ще ми свари мозъка. Плешив съм, нямам грам коса да ме пази, шапки изобщо не понасям, така че – моля, загрявай до температурата на топене!
По-нататък прехвърлям проклетата чанта ту в едната, ту в другата си ръка, което свършва в крайна сметка с това, че и двете ръце започват да ме болят ужасно, преди още да съм изминал и половината път. По едно време отдолу се задава кола, което ме изпълва с малка надежда. Малка, защото зная много добре какви темерути имам за съграждани. Само чакат да ги помолиш за нещо, за да се врътнат и да те оставят, премирайки от удоволствие, с пръст в устата.
Така си и знаех. Профуча край мене като през турски гробища, въпреки че не само махах с ръка, но и леко подскачах от очакване. А при моите сто и тридесет килограма да подскачаш дори и леко, е голям подвиг. „Да ти се спука гумата!” – викам след него и добавям още нещо по близка роднинска линия. Но съм почти сигурен, че нищо няма да му се спука, такива изроди са комбина с дявола и той не дава косъм да падне върху тях.
Когато стигам до града, вече се чудя как изобщо съм жив. В устата ми няма капчица слюнка, езикът ми е станал на шкурка, ризата ми е цялата мокра, ръцете си не ги усещам заради чантата, а от мислите ми се изпари даже чашата с бира. Остана само една дупка – дълбока и пълна с вряща лава, заплашваща всеки миг да избухне.
И за да е пълно удоволствието, живея чак на другия край на града. Влача се по улиците, а наоколо не се вижда жива душа. Всичко се е изпокрило и няма да се покаже навън поне още два часа. Само едно бездомно куче пресича пътя ми, с провесен до земята език и унила походка, в която може да се разчете желание за по-скорошна умирачка. И то е като мене, но малко по-щастливо, защото си няма чанта. Тази чанта! Ако не беше тя, досега да съм стигнал и забравил. Колко пъти спирах да си почивам заради нея? Не помня. Сигурно безброй.
Блокът ми е седеметажен и аз живея на… Познахте, на седмия етаж. Асансьорът отдавна не работи. Жената на съседа казва, че така било по-добре: малко гимнастика нагоре, малко гимнастика надолу. Именно! Тежи четиридесет килограма с мокри дрехи и само гимнастики се въртят в главата й. Ама за такива като мене пет стъпала са вече Божие наказание.
Най-сетне! Отключвам апартамента и влизам. Чантата вече едва я повдигам и влача единия й край по пода. Вкарвам я така в кухнята, оставям я до масата и се просвам почти в безсъзнание на стола. Единствен стол, защото отдавна живея сам, гости не ми идват и друг не ми трябва. Изобщо казано, всяко нещо в апартамента ми е по едно на брой. Но затова пък всичко си е мое. Само мое.
Не зная колко съм стоял така. Когато кошмарът на огнения ад в главата започва да изстива и си възвръщам способността да възприемам нещата нормално, виждам на метър от себе си чантата. Някак си машинално се свличам от стола и заставам на колене пред нея. Дърпам ципа и я отварям. Поглеждам вътре с недоумение.
Защо, по дяволите, сложих това в чантата?
Ето, значи, как започна моята "писателска" кариера. Следващата тема е: "Who would win in a fight?". В неделя ще пиша...
