СЕМЕЙСТВО КЛЕМЪНС

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Самюел Лангхорн Клемънс (известен най-вече като Марк Твен) и Оливия Ленгдън Клемънс живели заедно тридесет и шест години.

След сватбата им Марк Твен казал на един свой приятел: „Ако знаех колко са щастливи женените хора, щях да се е оженя преди тридесет години, без да губя време да ми никнат зъби“. По това време писателят бил на тридесет и две години. Самюел Клеменс израснал в небогато семейство и от юноша изкарвал сам прехраната си. Започнал трудовия си стаж в редакция на вестник, след това придобил лоцманска професия и плавал по реките, после решил да добива сребро. Като претърпял фиаско, започнал да пише разкази. И веднага се прославил по цяла Америка. Тогава се влюбил и в прелестната Оливия – дъщеря на богат капиталист. Марк се влюбил даже не в момичето, а в нейния портрет. Негов приятел му показал медальон с изображение на сестра си и поканил Марк да погостува в дома му. През втората седмица от запознанството им Марк Твен направил на Оливия предложение. Той ѝ харесвал, но девойката се смущавала от възрастта на Марк – той бил бил по-възрастен с десет години – и от неинтелигентните му маниери.

Освен това Марк нямал пукнат грош. Впрочем, Оривия не отричала писателския му талант. Но въпреки това отговорила с отказ. Той отново ѝ направил предложение. И отново получил отказ. Този път Оливия се мотивирала с това, че Марк Твен се отнасял недостатъчно сериозно към религията. На което Марк отговорил, че по желание на Оливия непременно ще стане добър християнин.

В душата си девойката била готова да се ожени за Марк Твен. Само че не се досещала за това. Като решил, че положението му е безнадеждно, Марк си заминал. Но по пътя за гарата файтонът му се преобърнал. Твен се направил на сериозно ранен. Откарали го обратно, а Оливия се заела да се грижи за него и като изслушала още едно предложение за женитба, се предала.

След сватбата Марк се стараел да не огорчава жена си. Оливия била дълбоко вярваща и Марк Твен ѝ четял вечерно време Библията, а преди всеки обед произнасял молитва. Знаейки, че жена му не одобрява някои от неговите разкази, той не ги показвал на издателите. Пишел за чекмеджето и така не публикувал петнадесет хиляди страници. Оливия била главен цензор на Марк Твен. Тя първа четяла и поправяла неговите произведения. Веднъж изпаднала в ужас от един израз, употребен от Хъкълбери Фин и накарал Марк да го махне. Изразът бил: „Дявол да го вземе!“. Сюзи, една от дъщерите на семейство Клемънс, казвала: „Майка обича морала, а татко котките“.

Твен слушал жена си за всичко. В едно свое писмо той пише: „Веднага бих престанал да нося чорапи, стига да каже, че това е аморално“. Оливия наричала мъжа си „белокос юноша“ и се грижи за него като за дете. А той бил уверен, че само Оливия му е помогнала за запази силата си, енергията си и детската си непосредственост.

Ливи се гордеела с чувството за хумор на своя съпруг. Веднъж, когато четял една книга, той се смеел така, че се чувало по цялата къща. Оливия попитала кой автор го е разсмял така. Марк отвърнал, че не знае, но книгата е много забавна. Ливи я взела, за да разбере името на писателя и прочела на обложката: „Марк Твен“. Хуморът го спасявал в най-безнадеждни ситуации. Той му позволил да не отпусне ръце, когато станало ясно, че жена му е безнадеждно болна. По цялата къща и дори по дърветата в градината той окачал весели бележки, за да разсмее Оливия. На едно от последните послания се давали указания на птиците кога да пеят и колко силно. Тази бележка висяла до прозореца на спалнята на Ливия.

В живота им имало много трагедии. Смъртта на децата им, банкрутирането на Твен. Марк бивал спасяван от вродения му оптимизъм, Оливия – от християнското си смирение. Те те мислели живота си един без друг. Казват, че Твен не повишил нито един път глас на жена си, а тя нито един път не му устроила скандал. Твен бил готов да защитава съпругата си от целия свят, веднъж даже едва не скъсал със свой близък приятел, който решил да се пошегува с Ливи (става въпрос за писателя Франсис Брет Харт – бел. П. Н.). А тя, оставила всичките домашни дела, се отправила с мъжа си на околосветско пътешествие: след Твен, който тогава бил вече „шестдесетгодишен юноша“ и се нуждаел от постоянно наглеждане.

На един от юбилеите на Оливия Марк Твен ѝ написал писмо, в което имало следните редове: „Всеки ден, преживян от нас заедно, ми добавя увереност в това, че нито за секунда няма да съжалим за това, че заживяхме заедно. С всяка измината година те обичам, любима моя, все по-силно.

Нека гледаме напред, към бъдещите години, към идващата старост, без страх и отчаяние“.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1986 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / РИТА ЛЕВИ-МОНТАЛЧИНИ

Рита Леви-Монталчини (Rita Levi-Montalcini)

22 април 1909 г. - 30 декември 2012 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно със Стенли Коен)

(За откриването на растежните фактори.)

Италиано-американската биоложка Рита Леви-Монталчини е родена в Торино и е една от двете сестри близначки в семейство Леви. Тя добавя към своята фамилия и моминската фамилия на майка си, когато започва своята научна кариери. Макар че произлиза, според нейната характеристика, от интелигентно еврейско семейство, баща ѝ има старомодни представи за това, че на жените не се полага да придобиват професионални успехи. Въпреки това, когато завършва средно образование, против волята на баща си тя постъпва в медицинското училище към Торинския университет и през 1936 г. получава медицинска степен, а през 1940 г. - още една, със специализация по неврология и психиатрия. Сред торинските ѝ състуденти са Ренато Дулбенко и Салвадор Лурия. При подготовката си на специалист работи като асистент на хистолога Джузепе Леви в неврологичната и психиатрична клиника към Торинския университет, а също така учи в Брюкселския неврологичен институт в Белгия. Именно Джузепе Леви пробужда у нея интерес към невроембриологичните изследвания.

През военните 1940-1943 г., когато антисемитските законни на фашисткото правителство на Италия ѝ забраняват да работи в университета, Леви-Монталчини продължава да прави изследвания в спалнята на дома си недалече от Торино. След като нацистите окупират Северна Италия, тя се мести във Флоренция, където продължава работата си в своето малко жилище. През 1944 г., когато съюзниците започват да освобождават Италия, Леви-Монталчини оказва медицински услуги на американските военни власти в лагер за италиански бежанци. През 1954 г. успява да се върне към изследователската си работа като асистент в Института по анатомия към Торинския университет.

Леви-Монталчини се намира под силното влияние на изследванията, провеждани в Съединените щати от Виктор Хамбергер, невробиолог и ембриолог от Вашингтонския университет в Сент Луис, въпреки неговите възражения срещу новата ѝ идея, състояща се в това, че програмираната гибел на нервните клетки има значение за нормалното развитие на нервната система. След покана на Хамбургер, Леви-Монталчини заминава през 1947 г. за Сент Луис, за да работи с него като научен сътрудник в зоологическия отдел към Вашингтонския университет. Като видоизменят малко експериментите, проведени преди това от американския анатом Елмър Бюекър, те правят пресаждане на ракови клетки на мишка на пилешки ембрион и откриват, че нервните клетки на ембриона прерастват бързо в ракова тъкан. Същото се получава и тогава, когато туморът не се намира в непосредствен контакт с ембриона. Тези наблюдения подсказват на Леви-Монталчини, че за нарастването на нервите е оказало въздействие неизвестно стимулиращо вещество, съдържащо се в тумора. Тъй като ембриологичните методи са трудоемки и изискват много време, Леви-Монталчини решава да използва успешно развиващата се през това време техника на тъканните култури като най-ефективен начин да се докаже убедително съществуването на дадено вещество. През 1952 г. Леви-Монталчини заминава за Рио де Жанейро, за да изучи необходимия метод от своята приятелка Грета Майер. В бразилската лаборатория тя разрязва тъкан на миши тумор на малки парчета, култивира ги в пилешка кръв и екстракт от ембриони, след което добавя клетки от чувствителни нерви на пилешки ембрион и инкубира сместа. През първите дванадесет часа нервните влакна започват да пролиферират по направление на късчетата тумор, след това ги заобикалят, образувайки характерен венец По-нататъшните експерименти показват, че туморните екстракти не са по-малко ефективни от самите тумори. Съществуването на стимулиращо вещество изглежда несъмнено и Леви-Монталчини го нарича фактор за растеж на нервната тъкан (ФРНТ).

През 1953 г. към Леви-Монталчини се присъединява във Вашингтонския университет американският биохимик и зоолог Стенли Коен. В резултат от тяхното сътрудничество е установено, че ФРНТ е протеин и че змийската отрова и слюнчените жлези на възрастните мъжки мишки са по-богати негови източници от тумора. Коен пречиства ФРНТ, определя химичната му структура и получава антитела към него. Двамата експериментатори откриват, че тези антитела не само забавят действието на ФРНТ, но и могат избирателно и постоянно да разрушават симпатиковата нервна система (свързана със свиването на кръвоносните съдове и секрецията на жлезите). Коен открива също така второ вещество, което забелязва поради това, че замърсява препаратите от ФРНТ, и го нарича епидермален фактор за растежа (ЕФР), тъй като стимулира нарастването на кожните клетки и роговицата. Леви-Монталчини продължава да изучава биологичния ефект и механизмите на действие на ФРНТ.

През 1951 г. Леви-Монталчини е адюнкт-професор, а през 1958 г. - професор във Вашингтонския университет. През 60-те години тя прекарва все повече време със семейството си в Италия и заедно с Пиетро Анджелети организира лаборатория във Висшия здравен институт в Рим. През 1961-1969 година лабораторията участва в комплексна изследователска програма заедно с Вашингтонския университет. Леви-Монталчини е известна като вдъхновителка на всички изследвания; сътрудниците ѝ не рядко продължават да работят над проблемите на ФРНТ поради личната си привързаност към своята ръководителка, когато свършват паричните субсидии. През 1969 г. Леви-Монталчини организира лаборатория по клетъчна биология към Италианския изследователски съвет в Рим; до 1979 година тя е неин директор, а след това е щатен научен сътрудник. От 1969 до 1977 година е професор в отделението по биология на Вашингтонския университет. Отначало само една лаборатория на Леви-Монталчини се занимава с изследвания на ФРНТ, но благодарение на нейните усилия в областта на невробиологията са открити нови обширни отрасли, в усвояването на които участват учени от много страни.

Отначало идеята за фактора за растежа, какъвто е ФРНТ, не се приема много желателно. Той не е традиционен хормон, предизвикващ временна метаболична реакция, а се оказва неизвестен преди това вид молекулярно вещество, необходимо за развитието и оцеляването на специални видове клетки. По-нататък са открити много други фактори за растежа като например ЕФР на Коен. През 80-те години е доказано, че онкогените – генетичните елементи, предизвикващи рак, носят код за производство на протеини, сходни по структура с факторите за растежа и техните рецептори (химични образувания по повърхността на клетките, свързващи определени вещества). Това откритие може да означава, че възникването на рака се предизвиква от нарушаване на регулацията при факторите за растежа. Открити са също така фактори за растежа на различни видове нервни клетки и са разработени методи за тяхното терапевтично използване: например използването на ФРНТ за възстановяване на повредени нервни клетки или ЕФР за подобряване на ефективността при присаждането на кожа.

Освен с Нобелова награда Леви-Монталчини е удостоена с многобройни награди в Италия, а също така с наградата Уилям Томсън Уейкмън на Националния параплегичен фонд (1974 г.), наградата Луис Розенстил за изключителни достижения в областта на фундаменталните научни изследвания на университета „Брандайс“ (1982 г.), наградата Луиза Грос-Хорвиц на Колумбийския университет (1983 г.) и наградата Албърт Ласкър за фундаментални медицински изследвания (1986 г.). Член е на дружеството „Харви“, на Американската академия на науките и изкуствата, на американската Национална академия на науките, на Белгийската кралска академия по медицина, на Италианската национална академия на науките, на Европейската академия на науките, изкуствата и литературата и на Флорентинската академия на изкуствата и науките. Освен това има почетни степени от Упсалския университет, от Вайцмановския институт, от колежа „Света Мария“ и от медицинското училище към Вашингтонския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / В. КАРАИВАНОВ ДО АВТОРА

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 537

В. Караиванов до автора

Карлово, 28.Х.1923 г.

Уважаеми Байо,

Когато заведоха Левски в Сопотският манастир да го калугерят, вечерта след вечеря вуйчо му х. Василие поиска да изпуши едно наргиле. В тоя случай покойният Левски взема тюмбекнето (тютюн за наргиле) с една пачавра, за да я умие и приготви за наргилето. В тоя случай аз му поливах вода върху тюмбекнето и му зададох въпроса: „Василе, не е ли ти е мило, като ще се покалугериш?“ На това ми отговори: „Няма какво да се прави, защото, който е хранен с калугерски хляб, не прокопсва“ Затова искам да Ви кажа, че и с мене, който се запознае и добие приятелство, не може да се отърве от главоболие, което бързам да Ви нанеса с настоящото си [писмо].

На 22.Х. получих писмо от А. Н. 3. от Ст. Загора...

(Следват подробности от личен характер)

В. Караиванов

(Следва)

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / ОТ АВТОРА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александър и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

Защо са написани тези страници? Нужни ли са те, след като за Основателя на християнството са казани вече толкова много неща?

Всяка нова книга на евангелска тема може да предизвика подобни въпроси. Освен това е очевидно, че нито едно съчинение, посветено на живота и учението на Исус Христос, не е в състояние да замени първоизточника си. "Има една книга - пише малко преди смъртта си Пушкин, - в която всяка дума е изтълкувана, обяснена, проповядана по всички краища на земята и приложена към всевъзможните житейски обстоятелства... Тази книга се нарича Евангелие и нейното вечно ново очарование е такова, че ако ние, преситени от света или потиснати от скръбта, я отворим случайно, вече нямаме сили да се противим на нейната сладостна увлекателност и се потапяме духом в божественото ѝ красноречие". [1] Наистина, кой освен евангелистите е успял да се справи с величествената задача да пресъздаде образа на Исус от Назарет и то като използва удивително скромни средства?

Така че, ако искаме да знаем истината за Христос, трябва да я търсим преди всичко в Евангелието.

Но този, който го взема за първи път в ръцете си, може да се сблъска с известни трудности. Защото от авторите на Новия завет ни делят почти две хиляди години. За съвременния човек е трудно да разбере много техни алюзии и конструкции на речта, понякога дори и самия ход на мислите им, а това води до необходимост от обяснения, които биха дали ключ към Евангелието.

Изследването на новозаветната книжнина се е превърнало отдавна в цяла наука. Стотици тълкуватели - богослови, историци и филолози - са положили неимоверен труд, за да направят разбор на текстовете, да ги съпоставят, да уточнят техния смисъл. Те са проучили усърдно всяка глава и всеки стих от Евангелието.

Ценността на тези аналитични трудове е безспорна. Те са помогнали да се изяснят много важни подробности. Но авторите им са следвали метод, който често оставял главното на заден план. Христос почти не се забелязвал зад обширните критични екскурси за Матей, Марк, Лука и Йоан. А евангелистите са се стремели именно да донесат до нас вестта за Човешкия син, който е алфата и омегата на християнството. Без него то остава без душа, или казано по-просто - не съществува.

Ето защо през последния век и половина в евангелската историография наред с богословския и литературния анализ започнал да се използва и методът на обобщението, на синтеза. Авторите, които поели по този път, искали, опирайки се на данните от тукстуалната критика, да пресъздадат цялостната картина на земния живот на Христос.

Сред първите, които използвали този подход, е известният руски проповедник архиепископ Инокентий Херсонски (Борисов). Неговите очерци излезли през 1828 година под заглавие "Последние дни земной жизни Иисуса Христа" [2]. Оттогава книгата е претърпяла много издания и продължава да се ползва с широка популярност. Но тя обхваща само събитията, станали през Седмицата на страданията [3].

Остава единствено да съжаляваме, че опит за пълна "биография" на Христос, написана във вид на свързан разказ, прави за първи път автор, който не споделя възгледите на християнството. Става дума за Ернест Ренан, френски историк и мислител, чиято книга "Животът на Исус" се появила през 1863 година [4].

В нея авторът е успял да нарисува ярка и правдива панорама на евангелската епоха и да представи необикновено живо Основателя на християнството, макар че като скептик-позитивист по светоглед е изопачил значително неговия образ.

За да успее "Животът на Исус", допринесло много и това, че ключовата тайна на Евангелието, богочовешката, останала в християнското съзнание на заден план. Това съвсем естествено довело до реакция, изразител на която станал Ренан. Скоро след появата на книгата му неговият съотечественик пастор Едмон Пресансе пише: "Човешката същност на Христос е била често жертвана заради божествената, хората са забравяли, че едната е неотделима в него от другата и че Христос... не е Бог, който е скрил себе си в човешки облик, а Бог, който е станал човек, унизен и поруган Божи син, или казано със смелия език на ап. Павел, Месия, който наистина се е подчинил на условията на земния живот... Много често са ни представяли Христос като отвлечена догма и това ни е накарало да отидем в другата крайност". [5]

И привържениците, и противниците на Ренан се интересували в началото повече от неговите философски възгледи. Когато интересът към тях заглъхнал, а страстите, разгорели се около "Животът на Исус", започнали да стихват, достойнствата на използвания в книгата метод изпъкнали отчетливо.

Характерен е случаят, разказван за Владимир Соловьов [6]. Веднъж, разговаряйки с обер-прокурора [7] на Синода К. П. Победоносцев [8], крайно консервативен човек, философът го помолил за разрешение да издаде на руски език "Животът на Исус", като добави, разбира се, към книгата критически бележки.

- Вие ли ми казвате това? - възмутил се обер-прокурорът. - Що за идея?

- Но нали все някога трябва да разкажем на хората за Христос - отговорил, усмихвайки се, Соловьов.

Самият той се отнасял отрицателно към Ренан, но искал да подчертае, че по принцип многословните трудове на критиците и тълкувателите не доближават много хората до евангелския Христос, по-скоро дори ги отдалечават от него. В този смисъл на техния фон печеливш можел да се окаже дори и Ренан.

Няма нищо удивително, че след книгите на архиеп. Инокентий Херсонски и Ренан започнали да излизат други, написани в същия жанр, и броят им се увеличавал с всяко десетилетие. Наистина, често се получавали спорни и противоречиви резултати. Едни искали да видят в Назаретянина само реформатор на юдейството, други - последен пророк. За привържениците на насилието той бил революционер, за толстоистите - учител по непротивене на злото, за окултистите - "посветен" член на езотеричен [9] орден, а за враговете на традицианните обществени устои - борец срещу рутината. "Има нещо трогателно - отбелязва известният историк Адолф Харнак - в стремежа на всички да се доближат до Исус Христос от гледна точка на своята личност и интереси и да намерят в него себе си или поне някаква част от себе си". [10] От друга страна подобни опити разкривали ограничеността на хората, мъчещи се да разрешат "загадката на Исус", опирайки се само на свои, понякога прекалено едностранчиви възгледи.

Но личността на Христос е неизчерпаема, тя надхвърля всички обичайни мерки. Ето защо всяка епоха и всеки човек може да намира в него нещо ново и близко до себе си. За това между другото свидетелства и историята на изкуството. Ако сравним фреска от катакомбите в Рим или староруска икона с изображение на Христос от Ел Греко или Шагал, лесно ще се убедим колко различно се е пречупвал образът му през вековете.

С какво могат да бъдат проверени и коригирани тези трактовки в живописта, науката и литературата?

Единствен критерий в случая е самото Евангелие, на което се опират всички опити да бъде изобразен Човешкият син.

Наистина, някои историци твърдят, че Евангелията са твърде лаконични, за да дадат материал за "биография" на Исус. И действително в тях са пропуснати много факти, редица конкретни детайли остават неясни, но непредубеденият изследовател ще намери там всичко най-важно, свързано с живота и учението на Христос. А и оскъдицата на източниците обикновено не пречи да се създават животописи на велики хора, за които са се запазили къде по-малко достоверни данни.

Има и богослови, които отхвърлят възможността да се предаде евангелската история само защото смятат, че Новият завет не е "обективен разказ", а проповед за спасението и Спасителя на света. Но дори и Евангелията да са възникнали като църковни, богослужебни книги, които съдържат преди всичко проповедта на вярата, това съвсем не изключва историческата им ценност. Те не са създадени от летописци и историци, но съдържат свидетелство, достигнало до нас от първия век на Църквата, когато очевидците на земната служба на Христос са били все още живи.

Разказите на евангелистите се потвърждават и допълват от антични и юдейски автори, а също и от откритията на съвременните археолози. Всичко това позволява задачата на Христовите биографи да се счита за напълно осъществима.

Разбира се, чисто историческият аспект не може да бъде главен в "биографията" на Исус.

Човешкият син не принадлежи само на миналото. Сега, както и по времето, когато е живял на земята, хората го обичат, вярват в него и се борят с него.

Но не трябва да се забравя, че пътят на Христос е преминал сред хора от определено време, че неговите думи са били отправени преди всичко към тях. Св. Йоан Златоуст препоръчва, когато четем Евангелието, да си представяме конкретната обстановка, служила за фон на свещените събития. Сега можем да следваме този съвет по-успешно, отколкото в дните на Златоуст, защото разполагаме с по-подробни сведения за Юдея през I век.

Да се види Исус от Назарет такъв, какъвто са го виждали неговите съвременници - ето една от главните задачи на книгата за него, ако се изгражда по принципа на историко-литературния синтез. Сред християнските автори, които са се ръководели от този принцип, най-известни са Фредерик Фарар, Алфред Едершайм, Анри Дидон, Франсоа Мориак, Дмитрий Мережковски, Анри Даниел-Ропс, Фултън Орслер, Артър Нисин и Чарлз Дод. Но тъй като всички те са писали за Запада, появата на още една книга с такава насоченост, ориентирана към руския читател [11], може да има своето оправдание.

В нея авторът не си е поставил изследователски цели, а се е стремил само към това, което е имал предвид Вл. Соловьов в разговора си с Победоносцев - просто да разкаже за Христос. Да разкаже според Евангелията, според най-добрите коментари към тях, а също и според други източници. При работата са взети под внимание най-важните резултати от съвременната новозаветна критика, но с оглед на това, че самата тя се нуждае от критически подход.

Книгата е предназначена основно за тези, които са прочели Евангелието за първи път или изобщо не го познават [12]. Затова разказът започва със странични събития и се доближава постепенно до по-сериозни и по-сложни теми.

Но е възможно и опитният читател да намери в нея нещо ново за себе си, макар че пряко за него е предназначен само разделът, който засяга "теорията на мита" и произхода на Евангелията.

Авторът се надява, че книгата ще се окаже интересна и за невярващите. Всеки човек трябва да има представа за Основателя на религията, която е станала неделима част от световната култура.

Цитирайки Новия завет, авторът беше принуден да се откаже от общоупотребявания синодален превод. Неговите достойнства са несъмнени, но направен преди повече от век и половина, той е остарял както в научно, така и в литературно отношение. Затова в книгата е използван (с някои поправки) новият превод, направен в Париж под редакцията на архиепископ Касиан.

Препратки към странична литература са дадени само в най-необходимите случаи. Желаещите да обогатят познанията си в тази област могат да се обърнат към трудовете, посочени в библиографията.

Ако предложеният очерк помогне на читателя да разбере по-добре Евангелието, ако събуди интереса му към него или просто го накара да се замисли, целта на автора ще бъде постигната.

Първоначално отделни глави от книгата се печатаха в "Журнал Московской Патриархии" и "Църковен вестник", България. Изцяло книгата беше издадена от издателство "Жизнь с Богом", което направи изключително много за екуменическото сътрудничество на християните. Да подготви нов преработен вариант авторът реши по молба на приятелите си, а също така и като имаше предвид отзивите и пожеланията на читателите. Благодарността си към хората, които помогнаха при работата му, той не може да изрази с нищо друго, освен с молитвен спомен за самоотвержения им труд.

БЕЛЕЖКИ

1. А. С. Пушкин. Полное собрание сочинений. М.-Л., 1949, т. VII, с. 443. - Бел. авт.

2. "Последните дни от земния живот на Исус Христос". - Бел. прев.

3. В източноправославната традиция: Страстна седмица (от староб. страст 'страдание'). - Бел. прев.

4. Преведена на бълг. ез.: Е. Ренан. Животът на Исус. София, Народна култура, 1992. - Бел. прев.

5. Э.Прессансе. Иисус Христос и Его время. Пер. с фран. СПб., 1869, с. 11. - Бел. авт.

6. Владимир Соловьов (1853-1900) - руски религиозен философ, поет и публицист. - Бел. прев.

7. В царска Русия: светско лице, оглавяващо Светия синод. - Бел. прев.

8. Константин Победоносцев (1827-1907) - руски държавен деец, юрист, автор на исторически и правни трудове. Обер-прокурор на Синода от 1880 до 1905 година. - Бел. прев.

9. Езотеричен (гр.) - таен. - Бел. прев.

10. А. Гарнак. Сущность христианства, - в кн.: Общая история европейской культуры. СПб, 1910, т. 5, с. 40. - Бел. авт.

11. Към българския също. - Бел. прев.

12. Ето защо в края на книгата е приложен терминологичен речник. - Бел. авт.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 29

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

IV. СТРАННОТО УХАЖВАНЕ НА ДЖАРНДИС

Когато Естер пътува с карета за Лондон след смъртта на мис Барбари, непознат джентълмен се опитва да я утеши. Той изглежда знае коя е мисис Рейчъл, бавачката на Естер, която е наета от мис Барбари и която се раздели с Естер съвсем безразлично, а джентълменът явно не я одобрява. Когато той предлага на Естер парче торта с дебела захарна корица и пастет от превъзходен гъши дроб, а тя отказва, казвайки, че всичко е твърде претоварващо за нея, той измърморва: „Пак не ми провървя!“ - и хвърля двата пакета през прозореца със същата лекота, с която след това се отказва от своето щастие. По-късно научаваме, че това е най-милият, най-добрият и приказно богатият Джон Джарндис, който привлича като магнит към себе си хората - и нещастни деца, и мошеници, и измамници, и глупаци, и фалшиви филантропи, и луди. Ако Дон Кихот беше дошъл в Лондон по времето на Дикенс, предполагам, че неговото благородство и добро сърце щяха да привлекат хората по същия начин.

Още в седемнадесета глава се появява за първият път намек, че Джарндис, белокосият Джарндис, е влюбен в Естер, която е на двадесет и една години, и мълчи за това. Темата за Дон Кихот оповестява лейди Дедлок, когато среща група гости на съседа си мистър Бойторн и ѝ представят младите хора. „Приличате на безкористен Дон Кихот, но внимавайте да не загубите репутацията си, ако покровителствате само такива красавици като тази“ - каза лейди Дедлок, като се обърна през рамо към мистър Джарндис“. Забележката ѝ се отнася за това, че по молба на Джарндисс лорд-канцлерът го назначава за настойник на Ричард и Ада, въпреки че същността съдебният спор е как точно да се подели богатството между тях. Затова лейди Дедлок говори за донкихотството на Джарндис, имайки предвид, че осигурява подслон и подкрепа на тези, които по закон са негови опоненти. Настойничеството над Естер е негово лично решение, след като получава писмо от мис Барбари, сестра на лейди Дедлок и родна леля на Естер.

Известно време след болестта на Естер Джон Джарндис решава да ѝ напише писмо с предложение. Но – и в това е целият смисъл – се създава впечатлението, че той, по-възрастен от Естер най-малко с тридесет години, ѝ предлага брак, като иска да я защити от жестокия свят, че той няма да се промени по отношение на нея, ако остане неин приятел, без да става неин възлюблен. Донкихотството на Джарндис е не само в това, ако моето впечатление е правилно, но и във всичко планирано да се подготви Естер да получи писмо, чието съдържание тя може да разбере добре и което трябва да се изпрати по Чарли след седмица размишления: „От онзи зимен ден, когато ти и аз пътувахме с пощенската карета, вие ме накарахте да се променя, мила моя. Но най-важното е, че оттогава вие се отнесохте към мене с безкрайно много доброта.

- Ах, опекуне, а вие? Какво ли не направихте за мене оттогава!

- Е - каза той, - няма какво да си спомняме за това сега.

- Но възможно ли е да се забрави това?

- Да, Естер - каза той меко, но сериозно, - това сега трябва да се забрави... да се забрави за за известно време. Всичко, което трябва да запомните е, че сега нищо не може да ме промени - завинаги ще остана такъв, какъвто ме познавате. Можете ли да бъдете сигурна в това, скъпа моя?

- Мога; твърдо съм сигурна - казах аз.

- Това е много - промълви той. - Това е всичко. Но не бива да се хващам за думите ви. Няма да напиша това, което мисля, докато не се убедите, че нищо не може да ме промени, какъвто ме познавате. Ако имате и най-малкото съмнение, няма да напиша нищо. Ако след зрял размисъл сте убедени в това, изпратете Чарли при мен „за едно писмо“ точно след седмица. Но не я изпращайте, ако не сте напълно сигурни. Не забравяйте, че в този случай, както във всички останали, разчитам на вашата искреност. Ако нямате увереност, не изпращайте Чарли!

- Опекуне - отговорих аз. - Вече съм сигурна. Не мога да променя убеждението си, както вие не можете да се промените към мене. Ще изпратя Чарли за писмото.

Той стисна ръката ми и не каза нито дума повече“.

За възрастен мъж с дълбоки чувства към млада жена предложението при такива условия е наистина акт на себеотрицание и трагично изкушение. Естер от своя страна го приема съвсем простодушно: „Великодушието му е по-високо от промяната, която ме обезобрази, и срама, който наследих”. Дикенс ще премахне постепенно промяната, която е обезобразила Естер, в последните глави. В действителност - и това не изглежда да хрумва на никоя от заинтересованите страни, нито на Естер Съмърсън, нито на Джон Джарндис, нито на Чарлз Дикенс - бракът може да не е толкова добър за Естер, колкото изглежда, тъй като този неравен брак ще лиши Естер от нормално майчинство и, от друга страна, ще направи любовта ѝ към друг мъж незаконна и неморална. Може би чуваме ехо от темата за „птицата в клетка“, когато Естер, проливайки щастливи и благодарни сълзи, се обръща към своето отражение в огледалото: „Когато станеш господарка на Студения дом, ще трябва да бъдеш весела като птица. Впрочем, винаги трябва да бъдеш весела; така че да започнем от сега."

Взаимната връзка между Джарндис и Уудкорт става видима, когато се разболява Кеди:

- Знаете ли какво – каза бързо опекунът ми, - трябва да извикаме Уудкорт.

Харесва ми околния път, който той използва – какво е това, неясно предчувствие? В този момент Уудкорт се готви да замине за Америка, където често във френските и английските романи отиват отхвърлените любовници. След около десет глави разбираме, че мисис Уудкорт, майката на младия лекар, която преди това, досещайки се за привързаността на сина си към Естер, се е опитвала да разстрои техните отношения, но се е променила към по-добро, тя вече не е така гротескова и говори по-малко за своето родословие. Дикенс подготвя за своите читатели една приемлива свекърва. Отбележете благородството на Джарндис, който предлага на мисис Уудкорт да живее в един дом с Естер – Алън може да ги навестява и двамата. Научаваме също така, че Уудкорт не заминава в края на краищата за Америка, а става селски лекар в Англия и лекува бедни хора.

След това Естер научава от Уудкорт, че той я обича, че нейното „грапаво лице“ не се е изменило изобщо за него. Прекалено късно! Тя е дала дума на Джарндис и мисли, че бракът се отлага само заради траура около мойка ѝ. Но Дикенс и Джарндис вече имат отлична изненада. Сцената като цяло не може да се нарече успешна, но може да зарадва сантименталния читател. Наистина, не е съвсем ясно знае ли в този момент Уудкорт за годежа на Естер, защото ако знаеше, едва ли би говорил за своята любов, даже в толкова изящна форма. Но Дикенс и Естер (като разказваща за случилото се) ни мамят – те знаят, че Джарндис ще изчезне благородно. Затова Естер и Дикенс се канят да се позабавляват за сметка на читателя. Тя казва на Джарндис, че е готова да стане „стопанка на Студения дом“. „Да речем, през следващия месец“ – отвръща Джарндис. Той отива в Йоркшир, за да помогне на Уудкорт да си намери дом. След това моли Естер да види какво е избрал. Бомбата се взривява. Името на този дом е същото – Студеният дом, и Естер ще бъде негова стопанка, защото благородният Джарндис я отстъпва на Уудкорт. Това е славно подготвено, а следва и награда: мисис Уудкорт, която е знаела всичко, вече одобрява съюза. Накрая разбираме, че Уудкорт е открил сърцето си със съгласието на Джарндис. След смъртта на Ричарт се затопля слабата надежда, че Джон Джарндис все пак може да си намери млада жена – Ада, вдовицата на Ричард. Но така или иначе Джарндис е символичен опекун на всички нещастници в романа.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 25

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СЪБОТА, 5 МАЙ 1945 ГОДИНА

Днес майското небе е мрачно. Студът не иска да си отиде. Седя на столчето пред огъня в нашата печка, която се подхранва оскъдно от всякаква нацистка литература. Ако всички правят така - а те го правят, – „Моята борба“ на Адолф ще се превърне скоро в антикварна рядкост.

Току-що изпекох в тигана тънки парчета бекон, маслото беше дебело един пръст, а в същото време вдовицата ме обсипваше с мрачни пророчества. Не я слушам. Не ме интересува какво ще бъде утре. Искам да живея сега възможно най-добре, иначе ще се свлека като мокър парцал от толкова много начини на живот. Лицето ми в огледалото е отново е кръгло.

Днес тримата говорихме за бъдещето. Хер Паули се настани мислено на бюрото си в металообработващия завод и прогнозира огромен икономически подем с помощта на нашите завоеватели. Вдовицата се чуди дали би могла да работи като готвачка в столовата на същия завод, тъй като не вижда много надежда за скромната си пенсия от застраховката на своя съпруг и се страхува, че ще трябва да си търси работа. А аз? Поне научих много неща; сигурна съм, че ще намеря нещо. Не се притеснявам. Поверявам сляпо малкия си кораб на течението на времето. Досега винаги ме е отвеждал до зелени брегове. Но нашата страна, нашите хора са тъжни. Бяхме водени от престъпници и хазартни играчи, а ние се оставихме да ни водят като овце на заколение. Сега сред хората бушува омраза. „Нито едно дърво не беше достатъчно високо за него“ - казаха за Адолф на помпата тази сутрин.

Следобед при нас надникнаха няколко мъже. Германци, от нашата къща. Беше много странно усещането отново да съм сред мъже, от които не трябва ни най-малко да се страхувам, да ги преценявам, да ги наблюдавам и да ги държа под око. Те разказаха историята с книжаря, която днес отеква по цялата сграда. Книжарят, баварец, нисък, набит мъж, се развикал съвсем реално срещу един руснак. Това се случило, когато някакъв Иван пресрещнал жена му да носи вода точно пред вратата на жилището. Жената се развикала, мъжът ѝ изтичал от жилището, нахвърли се върху Иван и извикал: „Проклето копеле! Мизерник такъв!“ И историята продължава да описва как руснакът се свил, как се смалил и се отдръпнал. Така че в крайна сметка това работи. Мъжът със своя животински и варварски инстинкт усетил, че съпругът е бесен, че всичко може да има лоши последствия и оставил плячката.

За първи път чувах за такъв яростен гняв от някой наш човек. Повечето от тях са разумни, реагират с мозъка си, опитват се да спасят своята кожа, а жените са изцяло на тяхна страна. Никой мъж не се срамува, че е дал жена, била тя собствена или жената на съседа, на победителите. Напротив, биха го упрекнали, ако раздразни господарите със съпротива. Но въпреки това остава нещо неразрешено. Убедена съм, че жената на книжаря няма да забрави никога изблика на смелост, любов, ако щете, на своя съпруг. И другите мъже, които разказваха тази история, изразяваха уважение при разказа си.

Мъжете не бяха дошли при нас за забавление. Искаха да бъдат полезни, донесли бяха дъски със себе си и след като ги нарязаха на кухненската маса, ги заковаха през рамката на задната врата. Налагаше се да работят бързо. Никой руснак не трябваше да попречи. За награда дадохме на мъжете пури от добре напълнената кутия, която майорът донесе със себе си вчера. Да, ние сме богати.

След като цялата рамка на вратата беше закована с дъски, на задното стълбище се появи руснак. Той се опита да яростно да избие с ритник дъските, но безуспешно. Въздъхваме с облекчение и ни олеква безкрайно. Сега непознатите вече няма да могат да нахлуват през деня и нощта. Ще дойдат до входната врата, но тя е с добра брава и е от масивно дърво. Всеки, който ни познава, обикновено вика успокояващо отвън: „Тук е Андрей“ или който и да е там. И измислихме с майора специално почукване на вратата.

Трогателна история: фройлайн Бен, някогашната ни решителна водачка в мазето, дойде на обяд. Сега тя живее с младата фрау Леман, чийто съпруг е изчезнал на изток, и ѝ помага да гледа двете си деца. Нито младата жена, нито фройлайн Бен са били изнасилвани, въпреки че и двете изглеждат доста прилично. Тяхна защита са малките деца. Още при първата вечер с руснаци те забелязали какво означават децата. Тогава двама груби мъже нахлули в жилището им, нахлули със стрелба и викове, избутали фройлайн Бен пред себе си, но когато отворили вратата към стаята и спрели пред креватчето, в което бебето и четиригодишният Луц спели заедно, единият от тях казал на немски, напълно поразен: „Малко дете?“ И двамата се взирали известно време в креватчето, а след това излезли от жилището на пръсти.

Сега фройлайн Бен ме моли да се кача за няколко минути; имали руски посетители, двама, млад и по-възрастен мъж, които вече са били там и днес са донесли шоколад за децата. Мъжете искали да разговарят с тях и молят да им бъда преводачка.

Скоро сядаме един срещу друг, двамата войници, фройлайн Бен, фрау Леман, в чието коляно се е вкопчил четиригодишният Луц, и аз. Бебето е пред нас в количката си. По-възрастният руснак ме моли да преведа: „Какво красиво момиченце! Истинска красота.“ И навива една от медните къдрици на бебето около показалеца си. След това ме моли да преведа на двете жени, че той също има две деца, две момчета, които живеят при баба си на село. Той изважда една снимка от оръфания си картонен портфейл: две четинести глави върху кафеникава потъмняла хартия. Не ги е виждал от 1941 г. Много малко руснаци знаят какво е домашен отпуск, това вече ми е известно. Почти всички са разделени от семействата си от началото на войната, близо четири години. Предполагам, че това е така, защото страната им беше театър на военни действия почти през цялото време и цивилните са били местени напред-назад, така че никой не знае къде е семейството му. Към това се добавят огромните разстояния в страната и лошите пътища. А може би тези, които са на власт, са се опасявали също, поне в първите години на германското настъпление, че техните войници може да дезертират или да отидат при врага. Както и да е, тези мъже никога не са имали право на домашен отпуск като нашите. Обяснявам това на двете жени и фрау Леман казва с разбиране: „Да, това извинява много неща.“

Вторият руски гост беше млад момък на седемнадесет години, който бил партизанин и след това тръгнал на запад с бойните части. Гледа ме със строг намръщен вид и ме моли да преведа, че германските войници са намушквали в родното му село деца, а другаде са ги хващали за краката, за да разбият черепите им о някоя стена. Преди да преведа, питам: „Чухте ли го това? Или лично сте го виждали?“ Той, строго, като на себе си: „Виждал съм го два пъти.“ Превеждам.

„Не вярвам - отговаря фрау Леман. - Нашите войници? Моят съпруг? Никога!“ Фройлайн Бен ме моли да попитам руснака дали въпросните хора са имали „птица тук“ (на ръката) или „птица там“ (на шапката), иначе казано - дали са от Вермахта или от СС. Той разбира веднага смисъла на въпроса: вероятно в руските села са се научили как да правят разлика. Но дори ако, както в този и подобни случаи, са били есесовци, сега нашите победители ще ги смятат за част от „народа“ и ще искат сметка от всички нас. Такива разговори вече се водят; няколко пъти на помпата чух да казват: "Нашите там май не са правили по-различни неща."

Мълчание. Всички гледаме право пред себе си. В стаята е надвиснала сянка. Бебето не знае нищо за това. Хапе показалеца на мъжа, гука и писка. В гърлото ми се надига буца. Детето наподобява чудо, цъфтящо в розово и бяло, с медни къдрици сред тази пуста, полупразна стая, между нас, затъналите в мръсотия. Изведнъж разбирам защо войникът е привлечен от детето.

НЕДЕЛЯ, 6 МАЙ 1945 ГОДИНА

Току-що погледнах назад към остатъка от съботата. Около 20 часа майорът се появи отново с монголския си адютант. Този път той измъкна два калкана от бездънните си джобове, не големи, но пресни. Вдовицата панира и изпече вкусната риба. Изядохме я заедно, дори узбекът получи парче от нея в ъгъла до прозореца си, който заемаше винаги като вярно куче. Вкусно нещо!

Ще остане ли майорът през нощта? Не бих посмяла да се съблека, ако съм сама, не бих заспала сама в стаята, зная го. Въпреки че задната врата сега е закована, въпреки че войната вече не бушува навън, във всеки от нас е останал силен страх. Страх от пияни, ядосани хора. Майорът ни защитава от тях. Днес куцаше. Коляното му все още е подуто. Вдовицата, която има нежни ръце за такива неща, му направи компрес, преди да легне до мене. Той ми каза с какво смешно галено име го наричала майка му и преведе малкото ми име, нежно съкратено, на руски. Така че, предполагам, сме приятели. Но въпреки това винаги си напомням да стоя нащрек и да говоря възможно най-малко.

(Следва)

СИЦИЛИАНСКАТА ВЕЧЕРНЯ: КАК ХИЛЯДИ ФРАНЦУЗИ НАМЕРИЛИ СМЪРТТА СИ, ЗАЩОТО ЕДИН ИДИОТ ПИПНАЛ ЖЕНСКИ ГЪРДИ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Вечерта на 29 март 1282 година един френски сержант решил, че най-добрият начин да отпразнува Възкресение Христово е да пипне гърдите на една сицилианска красавица направо пред очите на нейния съпруг. Глупакът умрял почти веднага, след което още две хиляди французи били изклани за една нощ. Не били пощадени дори жените, децата и монасите. А шестстотин години по-късно Джузепе Верди написал по случая известната опера „Сицилианска вечерня“.

По някакво странно съвпадение на обстоятелствата най-малко три исторически кланета, за които се говори в Европа, не минали без участието на французите. Но ако по време на Вартоломеевата нощ те се клали с удоволствие един друг, то Брюжката утреня и Сицилианската вечерня били организирани за тях от други народи. В първия случай – от фламандците, във втория, както подсказва названието, от сицилианците.

КАК ФРАНЦУЗИТЕ ДОВЕЛИ СИЦИЛИАНЦИТЕ ДО КРАЕН ПРЕДЕЛ – ИЗТОЧНИЦИ НА КЛАНЕТО

Остров Сицилия, сам по себе си доста голям, е разположен също много добре и географски. Като го контролирате, можете да затрудните доста навигацията на враговете си в Средиземно море. Поради това бил превзет и от финикийците, и от древните гърци и римляни, от вандалите, византийците, остготите и арабите, докато накрая, през XI век, не бил завладян от норманите. Те създали Сицилианското кралство и управлявали там до 1194 година, когато чрез успешен брак Хоенщауфените, които управлявали тогава Свещената Римска империя, завладели кралството.

Сицилия

Под управлението на германските императори, които не били особено ангажирани с местните дела, сицилианците, които не били обременени с големи данъци и имали определени свободи, живели без сериозни проблеми. Това продължило, докато император Конрад IV не починал, оставяйки след себе си своя двегодишен наследник Конрадин.

Бедата се прокраднала, откъдето не я очаквали. Профренско настроеният папа Климент IV не признал правата върху трона на незаконния син на Конрад, Манфред Сицилийски, който завзел трона, когато Конрадин бил още дете. Понтификът прехвърлил наследството на брата на френския крал, амбициозния Шарл I Анжуйски, който заел трона през 1266 година, веднага след като Манфред бил убит.

И тогава сицилианците разбрали, че преди това са живели практически в рая. Не само защото Шарл почти не живеел в Сицилия и я управлява от Неапол, но също така и поставил французи, които не били много склонни да разбират местните обичаи, на най-важните постове вместо обичайните местни благородници.

Шарл I Анжуйски

Още по-лошо било това, че Шарл мечтаел да стане господар на Средиземно море и планирал кръстоносен поход срещу Византия. Той използвал Сицилия като плацдарм, оставяйки там значителна флота и налагайки огромни данъци на сицилианците в името на бъдещата война. В същото време си затварял очите за произвола на анжуйските войници и чиновници, само и само да текат пари в хазната.

Последна капка станала екзекуцията на вече порасналия Конрадин, който се опитал да вземе обратно с военна сила трона на своите предци, бил разбит, пленен, осъден и убит през 1268 година. Шарл се надявал, че публичната екзекуция на последния крал на Сицилия ще изплаши народа и местните благородници, но получил обратен ефект. Те започнали да го мразят яростно, а с него и всичките французи.

НЕ ПИПАЙ ГЪРДИТЕ НА СИЦИЛИАНКИТЕ – НАЧАЛО НА КЛАНЕТО

Повратна точка станало Възкресение Христово на 29 март 1282 година. В град Палермо по време на Възкресенските празници анжуйските войници се държали отвратително със сицилианците, което доведе до глобално клане. Има няколко версии за началото на събитията. Историкът Стивън Рънсиман в книгата си „Сицилианската вечерня: история на средиземноморския свят в края на XIII век“ пише за народните празненства, към които се присъединили пияни французи. Един от тях, кралският сержант на име Друе, нямал търпение да пообщува с женския пол и не измисли нищо по-умно от това да издърпа една сицилианка от тълпата и да започне да я тормози пред очите на съпруга ѝ. Естествено, негодникът получил почти веднага кама в ребрата и когато приятелите му се нахвърлили върху отмъстителя, тълпата ги нападнала и ги избила до един.

Друга версия посочва историкът Амари Микеле в книгата си „Войната на Сицилианската вечерня“. На входа на църквата, където протичали тържествените молитви, стояли анжуйци и под претекст, че търсят оръжие, се опитвали да опипват местни момичета. Една от младите красавици при подобно отношение на споменатия вече сержант Друе, припаднала в ръцете на съпруга си, който извикал гневно: „Умри! Кога ще умрете, французи!”

Изведнъж един ловък младеж изскочил от тълпата, обезоръжил и заклал негодника сержант. Той бил убит веднага от други анжуйски войници, но с това те разгневили тълпата толкова много, че тя ги нападнала като освирепели зверове направо в църквата, като проболи и убили с камъни и тояги всичките присъстващи французи и залели с кръв масите и празничните прибори.

Тази версия има още по-зловещ вариант, който цитира изследователката Бриджит Урбани в статията си „Темата за Сицилианската вечерня в Италия през XIX век: преглед на италианските изследвания“. Тя пише, че анжуйските войници убили момиче по време на обиска, след което били разкъсани от гневната тълпа.

Както и да е започнало клането, точно в момента на началото му камбаните, призоваващи за вечерня, се чули из цялото Палермо. Оттук идва и името на събитието. Вярно, то е измислено по-късно, през XVI век. След като започнала убийствата, опиянена от кръвта и омразата към французите, тълпата вече не можела да спре. Подстрекателите изпратили вестоносци до всички краища на града и скоро всички жители на Палермо колели с ентусиазъм омразните завоеватели, викайки „Смърт на французите!“

Стивън Рънсиман споменава, че всички непознати трябвало да казват думата „нахут“ на сицилиански: ciciri. Французите не можели да произнесат тази дума правилно и веднага бивали убивани.

Сицилианците влизали в хановете и къщите и убивали всички поданици на Шарл, до които успявали да се доберат. Повечето бягали от изненадата и всеобхватната омраза, която се изсипала върху главите им, или се предаваха на клането, но имало и смелчаци. Микеле разказва за един французин на име Аскос, който решил да не умре, без да вземе със себе си няколко убийци и се втурнал в тълпата с ужасяващ вик. Преди да бъде убит, храбрецът пронизал трима сицилианци.

Бунтовниците нахлували и в манастирите и след „езиковия тест“ избивали всички френски монаси и послушници и според твърдението на Амари Микеле някои миели ръцете си в кръвта им и я пиели.

Сицилианците убивали също така жените и децата, въпреки възрастта им, толкова силна била тяхната омраза. Сицилианските момичета, които били омъжени за французи, също нямали късмет, убивали и тях и убитите им деца хвърляли върху гърдите им. Забременелите и още неродилите жени убивали с камъни до смърт.

Само за една нощ загинали две хиляди французи.

КЛАНЕТО ШЕСТВА ПО СИЦИЛИЯ

Ръководителят на французите в Палермо, юстициарият Жан дьо Сен-Реми, оцеля при клането, като получил рана в лицето по време на щурмуването на двореца му и избягал с двама слуги, препускайки в галоп от бунтовниците. След като се добрал до замъка Викари недалеч от града, той разказал на гарнизона за съдбата на своите сънародници, подбуждайки ги да отмъстят. Но скоро не им било до отмъщение. Жителите на Палермо обсадили замъка и според някои източници юстициарият бил убит от стрела по време на преговори, а според други - по време на отчаяно бягство. След това замъкът бил превзет и всички французи били убити, като нарязали телата им на парчета и ги оставили непогребани. Микеле пише, че труповете им били изядени от кучета и лешояди.

След това, в рамките на една седмица, още около две хиляди французи били убити в други градове, а в Месина изгорили и огромна част от флота на Шарл Анжуйски. Само два града не участвали в клането. Вицеюстициарият на Западна Сицилия, Гийом Порселе, живеел в Калатафими и благодарение на своята снизходителност и добронамереност спечелил любовта и уважението на местните жители. Той и семейството му били ескортирани с почести до Палермо и след това Гийом отплавал за родината си Прованс. В град Сперлинга населението не пожелало да подкрепи общата вълна от кланета и позволило на френския гарнизон да напусне спокойно града.

Според легендата Шарл Анжуйски, като научил за клането и загубата на флота, възкликнал: „Господи Всемогъщи! Ако искаш да ме низвергнеш, остави ме поне да сляза с малки стъпки“.

След като очистили острова от французите, сицилианците се обърнаха към арагонския крал Педро III с молба за помощ и започнала така наречената „Война на Сицилианската вечерня“, която продължила до 1302 година и завършила с поражението на Шарл Анжуйски и укрепването на арагонската династия в Сицилия.

ОПЕРАТА И МАФИЯТА – ДАЛЕЧНИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ СИЦИЛИАНСКАТА ВЕЧЕРНЯ

След като разтърсила Шарл и разрушила плановете му за завладяване на Византия, Сицилианската вечерня потънала в забрава за дълго време, за да получи внезапно повишено внимание през XIX век, по време на обединението на Италия. Младата държава се нуждаела от примери за борба срещу чужди (особено френски) нашественици и тогава извадили от прашните архиви историята за това как сицилианците изхвърлили французите от острова, като ги потопили в кървава баня.

Стрелци от „Коза ностра“, XIX век

Историците започнали да изучават това събитие, а политиците го използвали в своите речи. Значението му било толкова голямо, че великият италиански композитор Джузепе Верди написал през 1855 година едноименна опера, чиято премиера на 13 юни се състояла, особено иронично, в Париж.

Нещо повече, както пише изследователят Жан-Франсоа Гайро в книгата си „Светът на мафията. Геополитика на организираната престъпност”, италиански бандити през XIX-XX век разпространявали легендата, че тяхната организация е получила името си точно по времето на Сицилианската вечерня. За това се разказвали две легенди. Според едната от тях думата „мафия“ се появила от възмутения вик на една майката "Ма фиа!" (Ma fia!), което означава „Дъщеря ми!“ Така майката се опитала да помогне на своята дъщеря, изнасилвана от френски войник, след което започнало въстанието. Според втория вариант “мафия” е абривеатура от Morte Alla Francia! Italia Anela! (Смърт на Франция! Италия го иска!) или Morte Alla Francia! Italia Aviva! (Смърт на Франция! Да живее Италия!).

Джузепе Верди

Според твърдението на Гайро мафиотите разпространявали този мит, за да се представят за защитници на потиснатия народ от чуждите поробители. Изследователят Найджъл Коуторн в книгата си „Мафията: история на организираната престъпност“ опровергава този мит, заявявайки, че по време на въстанието италианската нация все още не е съществувала и сицилианците не биха могли да се чувстват италианци, за да издигат подобни лозунги. За вика "Дъщеря ми!" авторът не пише нищо, така че нека го оставим на съвестта на мафиотите и на тяхното богато въображение. А самото название „Сицилианска вечерня“, както заявява историкът Жулиен Тери в книгата си „Тридесет нощи, влезли в историята“, се появява едва през XVI век, но става толкова тясно свързано с масовите убийства, че в Италия от началото на XVII век век думата „вечерня“ в речниците на Accademia della Crusca започнала да означава клане.

Както и да е, но ако внезапно се окажете в Сицилия, опитайте се да не пипате местните красавици по гърдите без тяхно разрешение и за всеки случай се научете да произнасяте думата ciciri без акцент.

ВИКТОР СУВОРОВ / ЛЕДОРАЗБИВАЧЪТ / ГЛАВА 6. РОЛЯТА НА СТАЛИН ЗА ВЪЗХОДА НА ХИТЛЕР

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1.

През 1923 г. революцията в Германия не се състояла. Не се състояла по много причини.

Първата: народните маси избрали златната среда – последвали не комунистите, а социалдемократите. Германската комунистическа партия нямала необходимата подкрепа на масите, за да завземе властта; освен това партията се разделила на две фракции и лидерите на двете фракции не показали решителност в духа на Ленин и Троцкий.

Втората: между Съветския съюз и Германия нямало обща граница. Както и преди три години, те били разделени от Полша. Ако имали обща граница, тогава Червената армия можела да окаже братска помощ на германската комунистическа партия и на нейните нерешителни вождове.

Третата причина е като че ли най-важната. Ленин отдавна не ръководел нито Съветския съюз, нито световната революция. Той умирал. Ленин имал много политически наследници: Троцкий, Зиновиев, Каменев, Риков, Бухарин. Заедно с явните съперници работел и скромният Сталин, когото никой не смятал за претендент за длъжността на вожд, но който, според Ленин, вече бил „концентрирал огромна власт в ръцете си“.

Германската революция от 1923 година се контролирала от Кремъл, но за мястото пред кормилото на световната революция се водела жестока борба. Никой от явните претенденти за власт не искал да види противника си в ролята на водач на германската, а следователно и на европейската революция. Вождовете се блъскали около кормилото, давайки противоречиви инструкции на своите подчинени. Нямало начин това да завърши с победа.

При това положение мъдрият Сталин не се натискал за кормчия. Той решил първо да посвети цялото си внимание на въпросите за окончателното укрепване на своята лична власт и едва след това да се заеме с всички останали проблеми, включително и със световната революция. През следващите години Сталин ще спусне всичките претенденти за властта един етаж по-ниско, а след това ще продължи да ги спуска все по-надолу и по-надолу – до самите мазета на Лубянка. След като завземе властта, Сталин ще премахне всички бариери, пречещи на революцията в Германия да победи:

• ще въведе ред в германската комунистическа партия и ще я накара да изпълнява безпрекословно заповедите на Москва;

• ще установи обща граница с Германия;

• ще унищожи германската социалдемокрация.

Разбира се, той няма да унищожи германската социалдемокрация лично и не с ръцете на Съветския съюз. Нима Сталин е убивал някога някого със свои ръце?

2.

През 1925 г. Сталин обявил, че Втората световна война е напълно неизбежна, както е неизбежно и влизането на Съветския съюз в тази война: „А че в Европа ще започне война и че те непременно ще се избият там, не може да има съмнение..." (Сталин И. В. Сочинения. Т. 7. С. 72.)

Но Сталин не искал да започне сам войната и да участва в нея от първия ден: „Ще трябва да участваме, но да участваме последни, ще участваме, за да хвърлим решаващата теглилка върху везната, теглилка, която би могла да надделее” (пак там С. 14). Това е цитат от речта на Сталин на януарския (от 1925 година) пленум на Централния комитет, който по-специално разглежда въпроса за увеличаване на военните разходи.

Сталин се нуждаел от война в Европа, защото революциите възникват в резултат от войни. Войната изостря противоречията, съсипва икономиката, доближава нациите и държавите до фаталната линия, отвъд която се разпада обичайният начин на живот. Сталин разбирал това по-добре от всеки друг. По въпросите за войната и мира той заел принципна позиция: ако социалдемократите със своя пацифизъм отвличат вниманието на пролетариата от революцията и от войната, която поражда революция, тогава на социалдемократите трябва да се обяви безпощадна война. И на 6 ноември 1927 г. Сталин издига лозунга: „Не е възможно да се сложи край на капитализма, без да се сложи край на социалдемокрацията“ (Правда. № 255. 6–7 ноември 1927 г.).

През следващата 1928 година Сталин обявил борбата със социалдемокрацията за основна задача на комунистите: „Първо, неуморна борба със социалдемократизма по всички линии... включвайки в тази борба и разобличаването на буржоазния пацифизъм“ (Сталин И. В. Сочинения. Т. 11. С. 202).

3.

По отношение на тези, които искали реванш, следователно война - например, по отношение на германските нацисти - позицията на Сталин била също толкова принципна: те трябва да бъдат подкрепени. Нека нацистите да унищожават пацифистите и социалдемократите, нека нацистите да започнат нова война. Всеки знае какво следва след една голяма война.

През 1927 година Сталин предвидил идването на нацистите на власт в Германия и смятал подобно развитие за желателно. В реч на съвместния пленум на Централния комитет и на Централната контролна комисия на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките на 1 август 1927 г., която била публикувана едва 25 години след произнасянето ѝ, Сталин заявил:

„Именно фактът, че капиталистическите правителства се фашизират, именно този факт води до влошаване на вътрешното положение в капиталистическите страни и до революционни движения на работниците (пак там, Т. 10. С. 49).

В отчетния доклад пред XVI конгрес на Комунистическата партия Сталин нарича режима на Хитлер „терористична диктатура“ и добавя:

„Революционната криза ще расте толкова по-бързо, колкото повече буржоазията се заплита в своите комбинации, колкото по-често прибягва до терористични методи“ (Доклад на XVII партиен конгрес за работата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). 26 януари 1934 г. Сталин И. В. Вопросы ленинизма. Издание одиннадцатое. М.: ОГИЗ, 1945. С. 433).

Логиката на другаря Сталин била следната: капиталистическите правителства се фашизират и това е добре, това води до кризи и войни, които неминуемо ще бъдат последвани от революции. Другарят Сталин бил особено доволен от факта, че в Германия победил фашизмът: „Не говоря за фашизма като цяло, а преди всичко за фашизма от германски тип“ (пак там, С. 430). Именно германският фашизъм е дългоочакваният подпалвач, който желае реванш за поражението в Първата световна война и за унижението от Версай!

Сталин имал нужда от кризи, войни, разруха и глад в Европа. Всичко това можело да бъде организирано от Хитлер. Колкото повече престъпления извърши Хитлер в Европа, толкова по-добре за Сталин, толкова повече основания ще има да изпрати един ден Червената армия като освободителка в Европа.

Троцкий разбирал всичко това още преди Хитлер да дойде на власт. През 1931 година той обяснил отношението на Сталин към германските фашисти: „Нека дойдат на власт, нека се компрометират, тогава...“ (Бюллетень оппозиции (большевиков-ленинцев). № 25–26. Ноември - декември 1931 г. С. 5).

4.

Проблемът се състоял в това, че – за да победи, Хитлер трябвало да получи на изборите абсолютно мнозинство от гласовете на избирателите, иначе казано – за него да са гласували повече от половината от общия брой избиратели. Той не успял да постигне това. На 31 юли 1932 г. на изборите за Райхстаг Националсоциалистическата германска работническа партия получила 13,7 милиона гласа, или 37,3% от общия брой избиратели - това бил върхът на популярността на нацистите, след което започнал спад. Само за четири месеца Хитлер изгубил два милиона избирателски гласа. Падането продължило, скоростта му се увеличила. Ето разпределението на основните политически сили в Германия на 6 ноември 1932 г., когато се провеждат предсрочните избори за Райхстаг:

• националсоциалисти: 11 милиона и 705 хиляди гласа;

• социалдемократи: 7 милиона и 231 хиляди гласа;

• комунисти: 5 милиона и 971 хиляди гласа.

Националсоциалистическата работническа партия на Хитлер изпаднала в беда. В криза. На пръв поглед Хитлер бил победител, най-популярен политик в Германия. Да взема властта! Но не. Той нямал абсолютно мнозинство и следователно не можел да вземе властта. Обикновеното мнозинство без решаващ превес не е победа, а дълбока криза. Общият брой на гласовете на социалдемократите и на комунистите е така или иначе по-голям. Освен това Националсоциалистическата германска работническа партия изпитвала сериозни финансови затруднения.

В дневника си на 23 декември 1932 година Гьобелс пише:

„Обзема ме ужасна самота, подобна на тъпа безизходица! 1932 година беше непрекъсната поредица от провали... Не останаха никакви перспективи, никакви надежди“.

Трудното положение, в което се озовали тогава нацистите, не било тайна и за политическите наблюдатели. В навечерието на Нова година влиятелният немски вестник „Франкфуртер цайтунг“ вече се радвал на „развенчаването на легендата за Националсоциалистическата германска работническа партия“, а Харолд Ласки, един от водещите интелектуалци сред английските леви сили, уверявал:

„Денят, в който националсоциалистите представляваха смъртна опасност, отмина... Ако се абстрахираме от случайностите, твърде вероятно е Хитлер да завърши кариерата си като старец в някое баварско село, разказвайки вечер на приятелите си в бирарията как веднъж почти не организирал преврат в Германския райх“ (Фест И. К. Гитлер. В трех томах. Т. 2. Пермь, 1993. С. 234).

Но лидерите на германските комунисти, очевидно изпълнявайки заповед на Сталин (друго обяснение за подобно странно поведение е невъзможно да се намери), не пожелали да направят единен блок със социалдемократите. Без намесата на Сталин германските комунисти просто от чувство за самосъхранение би трябвало да влязат в съюз със социалдемократите, но Сталин се намесил и с намесата си отворил пътя на Хитлер.

Няколко дни преди ноемврийските (1932 година) избори за Райхстаг в Берлин започнала стачка на обществения транспорт. Стачката била ръководена дружно от нацисти и комунисти. Щурмовици и комунисти парализирали за пет дни обществения транспорт, изравяли трамвайните релси, поставяли пикети, биели онези, които отиват на работа, и насилствено спирали трамваите, които властите успявали да изкарат по линиите.

Така Сталин, с помощта на германските комунисти, подкрепял нацистите, които се стремели към властта.

5.

Ролята на Сталин за завземането на властта в Германия от нацистите е огромна. Ще цитирам яркото и лаконично мнение на Лев Троцкий, изказано от него през 1937 година: „Без политиката на Сталин нямаше да има победа на Хитлер!“ (Троцкий Л. Д. Преступления Сталина. М.: Издательство гуманитарной литературы, 1994. С. 117.)

За проницателността и познаването на темата от Троцки говори и друга негова забележка, направена през ноември 1938 година: „Сталин развърза най-накрая ръцете на Хитлер, както и на неговите противници, и тласна Европа към война“ (Бюллетень оппозиции (большевиков-ленинцев). Ноември 1938 година. № 71. С. 7). Тази забележка е публикувана в момент, когато Чембърлейн се радва, че е успял да предотврати войната в Европа, Мусолини смята себе си за миротворец, а Хитлер все още не е дал директива за подготовка на план за нападение срещу Полша, още по-малко срещу Франция. В този момент, когато Европа въздъхнала с облекчение и повярвала, че няма да има война, Троцкий вече осъзнал, че войната скоро ще започне, и знаел кой е виновен за това.

За да се убедим окончателно в правотата на Троцкий и в правилността на неговите оценки, нека обърнем внимание на още едно негово пророчество, изказано на 21 юни 1939 година. В този момент се водели интензивни преговори между Великобритания, Франция и СССР срещу Германия. Нищо не показвало възможността за някакви изненади или усложнения, но Троцкий пише: „СССР ще премести цялата си маса към границите на Германия точно в момента, когато Третият райх бъде въвлечен в борбата за ново преразпределение на света“ (Бюллетень оппозиции (большевиков-ленинцев). 21 юни 1939 г. № 79–80. С. 13).

Така и ще стане! Германия ще воюва във Франция, а Съветският съюз „с цялата си маса“ ще смазва неутралните държави по западните си граници, приближавайки се до границите на Германия.

6.

Четейки обобщенията и предсказанията на Троцкий много десетилетия по-късно и оценявайки тяхната точност, нека зададем въпроса: откъде е можел да знае това?

Троцкий не криел причините за своята информираност. Той бил главният организатор на комунистическия преврат в Русия, създател е на Червената армия и ръководител на делегацията на Съветска Русия на мирните преговори в Брест, в резултат от които Русия се оттеглила от Първата световна война. Троцкий бил първият ръководител на съветската дипломация и бивш командир от Червената армия, бивш вожд на СССР и бивш кормчия на световната революция. Той знаел какво е комунизмът, какво е Червената армия и кой е Сталин. Троцкий отдавна разбрал играта на Сталин, която западните лидери не разбрали, която не разбрал в началото и Хитлер.

А играта на Сталин била много проста. Самият Троцкий станал жертва на тази игра, затова я разбирал.

Сталин отстранил Троцкий от властта в съюз със Зиновиев и Каменев.

Сталин отстранил Зиновиев и Каменев в съюз с Бухарин.

След това Сталин премахнал и Бухарин.

Сталин отстранил от власт поколението чекисти на Дзержински с ръцете на Генрих Ягода.

Сталин отстранил Генрих Ягода и неговото поколение чекисти с ръцете на Ежов.

Сталин отстранил Ежов и неговото поколение чекисти с ръцете на Берия.

Сталин използвал същата проста техника и в международните отношения. Троцкий видял това. За Сталин германският нацизъм бил инструмент.

Германският нацизъм трябвало да стане Ледоразбивач на Революцията.

Германският нацизъм може да започне война, а войната ще доведе до революция. Нека Ледоразбивачът да круши Европа!

Хитлер бил за Сталин пречистваща буря в Европа. Хитлер можел да направи това, което на самия Сталин не му било удобно да прави.

* * *

От 1927 година Сталин подкрепял с всички сили нацистите, които се стремели към властта.

Когато Хитлер дойде на власт, Сталин ще го тласка с всички сили към война.

Когато Хитлер започне войната, Сталин ще нареди на комунистите от западните страни да станат временно пацифисти, да разлагат армиите на своите страни, като искат край на „империалистическата война“ и отказват да защитават отечеството си.

Но, тласкайки Хитлер срещу европейските страни, Сталин вече го осъдил на смърт. Пет години преди нацистите да дойдат на власт в Германия, Сталин вече планирал тяхното унищожение: „Да се унищожи фашизма, да се свали капитализма, да се установи съветска власт, да се освободят колониите от робството“ (Сталин И. В. Сочинения. Т. 11. С. 202).

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1986 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / СТЕНЛИ КОЕН

Стенли Коен (Stanley Cohen)

17 ноември 1922 г. - 5 февруари 2020 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Рита Леви-Монталчини)

(За откриването на растежните фактори.)

Американският биохимик и зоолог Стенли Коен е роден в района „Флатбуш“ на „Бруклин“ (Ню Йорк). Родителите му са еврейски емигранти от Русия - шивачът Луис Коен и Фани (Фейтел) Коен. Семейството има четири деца. По време на Голямата депресия финансовите дела на семейството са разстроени, но родителите все пак настояват децата им да получат образование. Като дете Коен боледува от детски паралич, от което накуцва до края на живота си, а също така преживява дълбок емоционален шок. Още когато посещава средното училище „Джеймс Мадисън“, Коен се интересува от научни изследвания. Както по-късно казва, още в младостта си осъзнава, че неговата „главна движеща сила е желанието да разбере, доколкото има възможности и талант, света около себе си“.

След като завършва средното училище, Коен започва да учи химия и зоология в Бруклинския колеж. През 1943 г. получава бакалавърска степен. Благодарение на значителните си успехи той получава стипендия от колежа „Оберлин“ в Охайо и го завършва през 1946 г. с магистърска степен по зоология. След това се премества в Ан Арбър и става преподавател по биохимия в Мичиганския университет. Там получава през 1948 г. докторска степен за дисертация върху метаболизма на земния червей.

През следващите четири години Коен работи като преподавател в катедрата по биохимия и педиатрия към Медицинския факултет на Колорадския университет в Денвър, където заедно с американския педиатър Хари Гордън провежда важни изследвания върху обмена на креатинина (съдържащо азот вещество, открито в урината, мускулната тъкан и кръвта) при недоносените и новородените бебета. През 1952 г. ученият се мести в Сейнт Луис, където работи една година като стажант от името на Американското онкологично дружество към катедрата по радиология на Вашингтонския университет, а през следващите шест години като адюнкт-професор към катедрата по зоология. В Сейнт Луис Коен продължава изследванията си върху биохимията на процесите на растеж и именно тук, заедно с Виктор Хамбургер и Рита Леви-Монталчини, прави първите си важни открития в тази област.

До това време е установено, че добавянето на някои екстракти от органи и кръвен серум към клетки, култивирани в стъклени съдове (in vitro), може да удължи растежа на тези клетки. Но факторите, които регулират растежа, остават неизвестни и изключително трудни за изследване. Тази област има отношение към една от най-големите тайни на живота - въпросът как сливането на генетичния материал от яйцеклетката и сперматозоида произвежда милиарди телесни клетки, които се развиват в различни тъкани със специфични функции. През 1952 г. Леви-Монталчини открива, че веществата, съдържащи се в дадени миши тумори, могат да предизвикат бърз растеж на някои части от нервната система в пилешките ембриони. Активният фактор на тези вещества е наречен фактор на растежа на нервната тъкан (ФРНТ). През 1953 г. Коен се присъединява към група изследователи от Вашингтонския университет и пристъпва към решаването на трудната задача за пречистване и идентифициране на ФРНТ. Три години по-късно той и колегите му получават концентриран екстракт от миши тумор, който подпомага растежа. Този екстракт се състои от протеини и нуклеинови киселини, има много гъста консистенция и се изолира трудно. За да получи активен компонент, Коен добавя към екстракта змийска отрова, която съдържа ензим, разграждащ нуклеиновите киселини. За негова изненада се оказа, че тази отрова има по-голяма активност, подобна на ФРНТ активността, от самия екстракт. Това откритие стимулира търсенето на ФРНТ в други тъкани и през 1958 г. е открита висока активност на този фактор в слюнчените жлези на възрастни мишки. Това дава възможност на Коен да пречисти ФРНТ и да получи антитела към него. Впоследствие химичната структура на ФРНТ е дешифрирана: оказа се, че това е протеин с верига от 118 аминокиселини. При свързването на две такива вериги се образува биологично активен фактор. Това постижение на Коен е много важно за невробиологичните изследвания, защото учените получават един ясно дефиниран химичен агент, който стимулира растежа на нервните клетки, и друг, който го задържа.

Вашингтонският университет е много продходяща научна институция за учени като Коен. Там, в лабораторията на Карл Ф. Кори и Герти Т. Кори, работят известни биохимици и физиолози - Северо Очоа, Херман Калкар, Ърл У. Съдърланд и Сидни Коловик. Коен и Коловик се сприятеляват и запазват приятелството си за цял живот. През 1959 г. те отиват заедно в медицинското училище към университета „Вандербилт“ в Нешвил, Тенеси, където се специализират в областта на ендокринологията (наука за ендокринните жлези и други тъкани, които произвеждат хормони) и на въздействието на хормоните. В университета Коен продължава да изследва растежните фактори, като работи първо като асистент-професор по биохимия, след това от 1962 г. като адюнкт-професор и накрая от 1967 г. като редовен професор. През 1976 г. заема длъжността професор по биохимия, създадена от Американското онкологично дружество.

В началото на изследването на ефектите на ФРНТ Коен открива, че ако новородени мишки се инжектират с екстракт от слюнчените жлези на възрастни мишки, очите им се отварят не за 13-14 дена, както е обикновено, а за 7 дена. Освен това зъбите им никнат необичайно рано. Коен разбира по-добре от всеки свой съвременник, че „отварянето на очите на новородените мишки може да предостави ключа за тайните на биологичните ритми“. Той осъзнава, че „след като природата е употребила толкова много милиони години за усъвършенстване на функциите на тялото, би било интересно да се види как бихме могли да променим програмите, които тя е формирала“. Отговор на този въпрос е откриването на друг агент в екстрактите от слюнчени жлези, който Коен нарита епидермален растежен фактор (ЕРФ), защото стимулира растежа на епителните кожни клетки, които покриват вътрешните органи, повърхността на тялото и роговиците. В университета „Вандербилт“ Коен разработва прост и изящен метод, който позволява изолирането и пречистването на миши ЕРФ в сравнително големи количества, а през 1972 г. той и колегите му определят както аминокиселинната последователност на този полипептид (верига от 53 аминокиселини), така и трите участъка, в които веригата се затваря в пръстени. Освен това Коен получава антитела към ЕРФ. През 1975 г. той изолира човешки ЕРФ от урината на бременни жени и определя неговата аминокиселинна последователност. ЕРФ се превръща във важен инструмент за изследване на биохимичните сигнали, които регулират деленето и диференцирането на клетките.

Оказа се, че ЕРФ стимулира растежа на много видове клетки и засилва редица биологични процеси. Използвайки метода на радиоактивните белези, който позволява да се наблюдава взаимодействието на ЕРФ с рецепторите на веществото (иначе казано – с химични групи със специален афинитет към него), Коен и колегите му успяват да разкрият механизма на свързване на ЕРФ с тези рецептори и на проникване на комплекса в клетката. Оказва се, че в този процес, освен други компоненти, участва и ензимна система, която е универсална за действието на други растежни фактори, хормони и онкогенни вируси. Тези изследвания изиграват важна роля за последващото идентифициране от други изследователи на неизвестни досега растежни фактори и хвърля светлина върху действията на вирусите и на туморните процеси.

Възможно е ФРНТ да се окаже полезно терапевтичен препарат за възстановяване на увредена нервна тъкан. Тъй като ЕРФ стимулира заздравяването на кожните рани и роговиците на животните, в момента се провеждат клинични проучвания на ЕРФ на човека. В допълнение ЕРФ може да намери приложение при кожни трансплантации и лечение на тумори, когато този фактор или неговите рецептори се променят.

През 1951 г. Коен се жени за Оливия Барбара Ларсън. Семейството има три деца. След развод ученият се жени през 1981 г. за Джен Джордан. Коен харесва класическата музика, обича да свири на кларинет, а също така да играе тенис. Един от колегите му отбеляза, че той „принадлежи към поколението учени, които сами се занимават с наука и все още имат мазоли по ръцете си“. Коен прекарва много време в лабораторията. Често, когато мисли върху някоя идея, той върви по коридора със старите си панталони, чиито джобове са прогорени от лулата му.

Освен с Нобеловата награда Коен е удостоен с много други награди, сред които наградата за научни постижения Ърл Съдърланд на университета „Вандербилт“ (1978 г.), мемориалната награда Робъртсън на Националната академия на науките на Съединените щати (1981 г.), наградата Луис Розенстил за забележим принос в областта на фундаменталните медицински изследвания на университета „Брандайс“ (1982 г.), наградата Луиза Грос-Хорвиц на Колумбийския университет, Международната награда на фонда „Гарднър“ (1985 г.), националния медал „За научни постижения“ на Националната научна фондация и наградата Албърт Ласкер за фундаментални медицински изследвания (1986 г.). Член е на Американското дружество на биохимиците, на Международния институт по ембриология, на Националната академия на науките на САЩ и на Американската академия на науките и изкуствата. Коен е удостоен с почетна степен от Чикагския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов