СЛУЖБОМЕР

четвъртък, април 27, 2017

Големият пердах

Ние, динозаврите, помним какъв як пердах ядяха някога от нас горките американците – направо ги стривахме на прах.

Сега обаче времената са други, американците не ядат пердах от нас, но затова пък го ядат на общо основание и всекидневно от Северна Корея.

И все по същия начин – плакатно.

Изобщо - загазили са го здраво янките, който не вярва, нека да види:


сряда, април 26, 2017

Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

Някои съвсем основателно наричат този документ "чернова" и вероятно имат право, защото текстът не е подписан и не оставя впечатление да е завършен. Въпреки липсата на подпис, почеркът е несъмнено на Дякона. Писмото тук (с малки мои корекции) е публикувано според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година. Като първоизточник Страшимиров е посочил „Н. Б. I. А., п. 60, № 8110".

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Г-н редакторе на вестник Сво[бода],

Питаш ме как върви работата в Българско и накъде сочи? Като ми казваш още, че вънкашните уж свободолюбиви г-да европейци [на] всяко събрание отваряли въпрос и за нас, българите, да ни се дадат и на нас правата като на всеки народ. Тия думи от тия свободолюбиви г-да често били предлагани на тур[ското] пра[вителство]. Но не хващали думите им място за това, за- щото народът уж не показвал знак, че иска да бъде свободен.

Още личи народът най-добър живот живее с турчина и обича царя си. Отвсякъде ударени са и печатите! На тия въпроси отговаряли някои си, като показвали на 67-ма и 70-та година на четите, които се явиха по планините на България, а тур[ското] пра[вителство] отговаряло: тия са хайдути, побягнали из апсаните (затворите - бел. П. Н.) и пр., които са [се] събрали във Влашко и преминават насила да повдигнат народа, а народът, като си живее спокойно, гледа хладнокръвно на тия появени чети и не взема участие.

Оригиналния документ можете да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

вторник, април 25, 2017

Лекции по руска литература – брой 74

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1.

"В ОВРАГА" (1900 г.)

1.

Действието в разказа "В оврага" става преди половин век - разказът е написан през 1900 г. Място на действието е руското село Уклеево. Селото било известно единствено с това, че "веднъж след едно погребение... старият клисар видя сред мезетата хайвер и започна да яде жадно; блъскаха го, дърпаха го за ръкава, но той сякаш се беше вцепенил от наслаждение: не чувстваше нищо и само ядеше. Изяде всичкия хайвер, а в буркана имаше четири фунта. И много време е минало оттогава, клисарят е отдавна покойник, а за хайвера всички помнеха. Животът ли беше толкова беден там или хората не можеха да видят нищо освен това незначително събитие, станало преди десет години, но за село Уклеево не разказваха нищо друго". Или по-точно, освен това няма нищо добро за разказване. В този епизод поне се долавя весела човешка усмивка. Всичко останало е не само делнично, но и зло - сиво гнездо на оси сред лъжи и несправедливост. "В цялото село имаше само две порядъчни къщи, каменни, с железни покриви; в едната се намираше волостната управа, а в другата, двуетажна, точно срещу църквата, живееше Цибукин, Григорий Петров, дребен епифански търговец". И двете къщи са обиталище на злото. Всичко в разказа, с изключение на децата и Липа - невръстната съпруга, е последователност от лъжи, поредица от маски.

Първа маска: "Григорий държеше бакалско магазинче, но само привидно, а в действителност търгуваше с водка, добитък, кожи, зърно, прасета, търгуваше с каквото му попадне и когато например в чужбина трябваха за дамските шапки свраки, той вземаше за всяка двойка по тридесет копейки; купуваше дървесина за сеч, даваше пари с лихва, беше изобщо находчив старец". С този Григорий ще се случи интересно превъплъщение в разказа. Старият Григорий има двама сина, единият от тях е глух, помага на баща си по домашните дела, женен е за хубава на вид, здрава млада жена, която в действителност се оказва същински дявол, другият служи в полицията и е ерген. Ще забележите, че Григорий харесва много снаха си Аксиния, а защо, скоро ще стане ясно. Старият Григорий, който е вдовец, се жени отново, новата му жена се казва Варвара: "Едва се настани в стаичката, на втория етаж, и цялата къща светна, сякаш на всички прозорци бяха сложили нови стъкла.

Засветиха малки газени лампи, масите се покриха с бели като сняг покривки, по прозорците и в градинката пред къщата се показаха цветя с червени очички и на обяд не ядяха от една купа, а пред всеки слагаха чиния". Тя също изглежда отначало добра, очарователна жена, във всеки случай по-добра от стареца. "Когато по време на пости или на местния църковен празник, който продължава три дена, пробутваха на мъжете развалена сланина с такава тежка миризма, че беше трудно да се стои около бъчвата, и вземаха от пияните в залог коси, шапки, кърпите на жените им, когато в калта се търкаляха фабричните работници, зашеметени от долнокачествената водка, и грехът като че ли сгъстен вече висеше подобно на мъгла във въздуха, тогава усещаха някаква лекота при мисълта, че там, в къщата, има една тиха и спретната жена, която няма нищо общо нито със сланината, нито с водката..."

Григорий е суров мъж и макар че е дребен търговец със селски корени, баща му вероятно е бил заможен селянин, той мрази селяните. А сега идва:

Втора маска: Под веселия вид на Аксиния се таи същата суровост, затова Григорий се възхищава от нея. Тази красива жена е лъжкиня. "Аксиния продаваше в магазинчето и навън се чуваш как звънят бутилките и парите, как тя се смее и вика и как се сърдят купувачите, които обиждаше; и в същото време се виждаше, че там в магазинчето тайната търговия с водка е вече в ход. Глухият също стоеше в магазинчето или без шапка, пъхнал ръце в джобовете, ходеше по улицата и хвърляше разсеяно поглед ту към къщите, ту нагоре към небето. Шест пъти на ден в къщата пиеха чай; четири пъти сядаха на масата да се хранят. А вечер пресмятаха печалбата и записваха, след това спяха здраво".

После следва малък преход към кретонените фабрики с техните собственици. Ще ги наречем заедно семейство Хримини.

Трета маска: (Изневяра) Аксиния не само лъже купувачите в магазинчето, но лъже и мъжа си с един от фабрикантите.

Четвърта маска: Една малка лъжа, нещо като самоизмама. "Прекараха телефон и във волостната управа, но там той скоро престана да работи, защото в него се завъдиха дървеници и хлебарки. Волостният старшина беше слабо грамотен и пишеше всяка дума в книжата с главна буква, но когато се развали телефонът каза:

- Да, сега без телефон ще ни бъде трудничко".

Пета маска: Свързана е с големия син на Григорий, полицая Анисим. Тук сме в самото леговище на лъжата. Но Чехов не разкрива цялата истина за Анисим: "Големият син Анисим си идваше у дома много рядко, само за големите празници, но затова пък често провождаше по земляци подаръци и писма, написани с нечий чужд почерк, много красив, всеки път на лист хартия за писма, във вид на прошения. Писмата бяха пълни с изрази, каквито Анисим никога не употребяваше в разговор: "Любезни тате и мамо, пращам ви фунт китайски чай за удовлетворяване на вашите физически потребности". Тук се крие някаква тайна, която след това се разяснява, както например думите: "с нечий чужд почерк, много красив". Веднъж той си идва у дома и нещо в него го издава, че са го уволнили от полицията, но този случай не трогва никого. Напротив, случаят изглежда празничен, насърчавайки идеите за женитба. Варвара, съпругата на Григорий и мащеха на Анисим, казва: "Как така, милички? Ето, момчето вече на двадесет и осем години стана, а още ерген ходи, ох-ох..."

От другата стая нейната тиха, равна реч се чуваше така: "Ох-ох". Тя започна да си шепне със стареца и Аксиния и лицата им също придобиха лукав и тайнствен израз, като на заговорници. Решиха да оженят Анисим". Темата деца: Преход към главната героиня на разказа, момичето Липа. Тя е дъщеря на работеща вдовица, прислужничка, и помага на майка си да изпълнява своите задължения. "Беше мършавичка, слаба, бледа, с тънки, нежни черти, смугла от работата на въздух; тъжна, плаха усмивка не слизаше от лицето ѝ и очите ѝ гледаха по детски - доверчиво и с любопитство.

Тя беше млада, още момиче, с едва забележима гръд, но вече можеше да я венчаят, защото беше стигнала годините. В действителност беше красива и само едно нещо можеше да не се хареса в нея - големите ѝ мъжки ръце, които сега висяха безучастно, като две големи клещи".

Шеста маска: Свързана е с Варвара, която е приятна на вид, но в действителност под празната обвивка на повърхностната ѝ доброта няма нищо. Така цялото семейство на Григорий се състои от маскирани измами. След това се появява Липа, а заедно с нея нова тема - темата за доверието, детското доверие.

Втората глава завършва с още един бърз поглед към Анисим. Той е целият фалшив: с него се е случило нещо ужасно и той го крие не много умело. "След годежа определиха деня на сватбата. После у дома си Анисим все ходеше по стаите и си подсвиркваше или пък, като ви спомнеше изведнъж за нещо, се замисляше и гледаше в пода неподвижно, пронизващо, все едно искаше да проникне с поглед дълбоко в земята. Той не показваше нито удоволствие от това, че ще се жени, ще се жени скоро, в първата недела след Великден, нито желание да се види с годеницата си, а само си подсвиркваше. И беше очевидно, че се жени не само защото така искат баща му и мащехата му и защото имаше такъв обичай в селото: да женят синовете, за да има в дома помощничка. На тръгване не бързаше и изобщо не се държеше така, както преди, когато си идваше - беше някак си особено възбуден и говореше не това, което трябва".

В трета глава обърнете внимание на зеленожълтата кретонена рокля на Аксиния, ушита за сватбата на Анисим и Липа. Чехов я описва последователно като някакво влечуго. (В Източна Русия има вид гърмяща змия, която наричат "жълт корем"). "На Варвара ушиха кафява рокля с черни дантели и стъклени маниста, а на Аксиния - светлозелена, с жълта предница и с шлейф". Макар за шивачките да е казано, че са хлистовки, в началото на века това не означава, че са се бичували взаимно. Хлистите са една от многобройните секти в Русия (името им идва от "хлысть" -"камшик", защото в миналото сектантите практикували покаяние, като си нанасяли удари с камшик - бел. П. Н.). Григорий даже успява да измами двете бедни момичета: "Когато шивачките свършиха, Цибукин не им плати с пари, а със стока от своето магазинче и те си тръгнаха от него тъжни, като държаха в ръце вързопчетата със стеаринови свещи и сардини, които изобщо не им бяха потребни, и като излязоха от селото в полето, седнаха на едно хълмче и започнаха да плачат.

Анисим дойде три дена преди сватбата, целият в ново. Беше с блестящи гумени шушони и вместо вратовръзка носеше червено шнурче с топченца, а на раменете му висеше палто, с празни ръкави, също ново. Като се помоли спокойно пред иконата, той поздрави баща си и му даде десет сребърни рубли и десет полтинника (полтинник `половин рубла` - бел. П. Н.); и на Варвара даде толкова, а на Аксиния - двадесет четвъртака (четвъртак `четвърт рубла` - бел. П. Н.). Основната прелест на този подарък беше точно в това, че всичките монети, като подбрани, бяха новенички и блестяха на слънцето". Парите са фалшиви. Авторът намеква за Самородов, приятел и съучастник на Анисим, намръщен дребен човек с красив почерк, който е писал писмата. Постепенно става ясно, че Самородов ръководи нелегалното им предприятие, но Анисим всячески се старае да си повиши цената, като се хвали със своята необикновена наблюдателност и с качествата си на полицай. Като полицай и като мистик той обаче знае, че "да открадне всеки може, но как да го скрие!" От този любопитен герой струи някаква странна мистика.

Прелестно са описани приготовленията за сватбата и настроението на Анисим в църквата. "Всеки миг ще го венчаят, трябва да го оженят, както му е редът, но сега той не мислеше за това, някак си не помнеше, забравил беше съвсем за сватбата. Сълзи му пречеха да гледа иконите, присвиваше го под сърцето; той се молеше и молеше Бог нещастията, неминуемите нещастия, които са готови вече да се стоварят върху него днес или утре, да го подминат някак си, както буреносните облаци в засуха подминават селото, без да отронят нито капка дъжд. И толкова грехове са натрупани вече в миналото, толкова грехове, така е всичко безизходно, непоправимо, че е някак си даже несъобразно да се моли за прошка. Но той молеше за прошка и даже изхълца силно, но никой не обърна внимание на това, защото помислиха, че си е пийнал".

За миг се появява "детска" тема: "Чу се тревожен детски плач: "Мамо, да си ходим оттук, миличка!" - "Тихо там!" - извика свещеникът".

После е въведен нов герой, Елизаров (по прякор Гвоздея) - дърводелец и наемен работник. Той е трогателно същество, много мек, наивен и малко смахнат човек. Елизаров и Липа са еднакво кротки, непринудени и доверчиви хора, и двамата са много човечни, поради което не са лукави като злите герои в разказа. Гвоздея като че ли има дарбата да предвижда, той се стреми да предотврати интуитивно катастрофата, която ще повлече след себе си тази сватба: "Анисиме и ти, детенце, обичайте се двамата, живейте благочестиво, дечица, и царицата небесна няма да ви остави. <...> Дечица, дечица, дечица... - бърбореше той бързо. - Майчице Аксинюшка, Варварушка, да живеем всички в мир и съгласие, брадвички мои скъпи..." Той нарича хората с умалителните имена на своите инструменти.

Седма маска: Още една подмяна, още една лъжа се отнася до волостния старшина и волостния писар: те "които бяха служили заедно вече четиринадесет години и през цялото това време не бяха подписали нито един документ, които не бяха пуснали от волостната управа нито един човек, без да го измамят или без да го обидят, седяха сега заедно, двамата дебели, сити и изглеждаше, че вече до такава степен са напоени с неправда, че даже кожата на лицето им беше някак си особена, мошеническа". "Напоени с неправда" - това е един от лайтмотивите на разказа.

Няма да ви убягнат различните подробности, свързани със сватбата: нещастният Анисим, който размишлява за своето бедствено положение, за съдбата, надвиснала над него; някаква селянка, която вика навън: "Насмукахте се с нашата кръв, изроди, а не иска да ви прибере Господ!" и забележителния портрет на Аксиния: "Аксиния имаше сиви, наивни очи, които рядко мигаха и по лицето ѝ постоянно играеше наивна усмивка. И в тези немигащи очи, и в малката глава на дълга шия, и в нейната стройност имаше нещо змийско; зелена, с жълта предница, усмихната, тя гледаше, както през пролетта гледа от младата ръж към минувача усойница, протегнала се и вдигнала глава. Хримини се държаха с нея свободно и беше съвсем очевидно, че с по-възрастните от тях тя отдавна е в близки отношения. А глухият не разбираше нищо, не я гледаше; той седеше, сложил крак върху крак, ядеше орехи и ги трошеше със зъби така силно, че все едно някой стреляше с пистолет".

Но ето че сам старият Цибукин излезе в средата и махна с кърпа, даде знак, че той също иска да играе и по цялата къща и на двора в тълпата се разнесе одобрителен шум:

- И той излезе! И той!

Играеше Варвара, а старецът само махаше с кърпата и тропаше с токовете си, но тези, които там, на двора, нависнали един над друг, надничаха през прозорците, бяха във възторг и на минутата му простиха всичко - и богатството, и обидите.

- Браво на Григорий Петров! - чуваше се в тълпата. - Така, давай! Значи още можеш да го правиш! Ха-ха!

Всичко това свърши късно, в два часа през нощта. Анисим, като се поклащаше, обходи на прощаване певците и музикантите и даде на всеки по един нов полтинник. И старецът, без да се поклаща, но като беше стъпил здраво на единия си крак, изпращаше гостите и казваше на всеки:

- Сватбата струваше две хиляди.

Когато се разотиваха, някой смени хубавата поддьовка (дълга руска дреха - бел. П. Н.) на кръчмаря Шикаловски със стара и Анисим изведнъж избухна и започна да вика:

- Стой! Сега ще я намеря! Зная кой е крадецът! Стой!

Той изтича на улицата, подгони някого; хванаха го, поведоха го под ръка към къщата и го блъснаха, пиян, червен от гняв, мокър, в стаята, където лелята вече разсъбличаше Липа, и го затвориха".

След пет дена Анисим признава на Варвара, която уважава за нейната порядъчност, че във всеки момент могат да го арестуват. Когато заминава за града, следва забележителна сцена: "Когато излизаха нагоре от оврага, Анисим все се оглеждаше назад, към селото. Беше топъл, ясен ден. За първи път бяха изкарали добитъка и около стадата ходеха момичета и жени, облечени празнично. Ревеше сивокафяв бик, радвайки се на свободата, и риеше с предните си нозе земята. Навсякъде, и горе, и долу, пееха чучулиги. Анисим гледаше към църквата, стройна, беличка - неотдавна я бяха боядисали - и си спомни как преди пет дена се молеше в нея; погледна училището със зеления покрив, реката, в която някога се беше къпал и ловил риба, и в гърдите му се люшна радост, и му се прииска да израсте изведнъж от земята стена и да не го пусне по-нататък, и той да остане само със своето минало". Това е последната му мисъл.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

понеделник, април 24, 2017

Правата ми във Facebook

Тази статия на студентката по право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Магдалена Митева взех от изключително полезния сайт https://pravatami.bg, който следя най-редовно и който препоръчвам горещо на тези, които искат да знаят какви са правата им в най-различни житейски ситуации.

(Павел Николов)



В днешно време ако нямам Facebook, съм като изгнаник на самотен остров, неосведомен за външния свят. Чрез него аз мога общувам с приятелите и семейството си, осведомявам се за интересни събития, новини, клюки. Мога да си намеря работа, стаж или доброволческа дейност и още безброй неща. Общо взето няма как да не съм онлайн, колкото и да не ми се иска. При този непрекъснат обмен на информация от всякакъв вид – от мои лични данни до клипчета на чужди котки в интернет, реших да се поразтършувам из Общите условия на Facebook.

В оригнал те са на английски език, но за мое улеснение Марк Зукърбърг се е погрижил да имам достъп до част от условията и на български. Преводът обаче може да не е напълно коректен и са възможни разминавания, поради което е препоръчително да черпя информацията си от оригиналния текст.

Каква информация се съгласявам да предоставя на Facebook?

Наскоро забелязах, че когато вляза в профила си ми излизат предположения за моята локация. В повечето случаи или познава точното ми местоположение, или е доста близо до целта. Това ме накара да се замисля всъщност каква точно информация събира за мен и от къде си я набавя.

Данни от снимки, съобщения и публикации

Всеки път щом се отбележа някъде, създам файл с определено съдържание или харесам снимка, Facebook знае за това и използва тази информация, за да направи престоя ми в сайта „по-интересен”. Той знае какво си пиша с приятелите си и ако споменавам често името на известна личност в съобщенията си например, то нищо чудно да започнат да ми се появяват новини свързани с нея.

Моите групи и контакти

Facebook събира информация и от хората, с които общувам най-много, и от това, което те качват в мрежата за мен или от групите, страниците, които харесвам. Освен това има достъп и до адресната ми книга, в случай че синхронизирам телефона/таблета си с профила си. Поради тази причина мога да получавам предложения да добавям хора от обкръжението ми в приятели.

Данни за плащания

Ако използвам Facebook, за да си купя нещо или да направя дарение, аз предоставям данните си за плащане – номер на кредитна или дебитна карта, адрес за доставка, телефон за връзка и др.

Данни за устройството, което ползвам

Само да се впиша в профила си и предоставям данни от или за компютъра, телефона си или други устройства, където мога да инсталирам Facebook. До тази информация имам достъп и аз. Благодарение на това лесно мога да засека и да се отпиша от устройство, от което се предполага, че съм се вписал, а всъщност ми е непознато.Такава данни са:

• операционната система, която ползвам, версия на хардуера, настройките на устройството, вид и име на софтуера, батерията, силата на сигнала и идентификатор на устройството;

• мястото, от където ползвам устройството благодарение на GPS, Bluetooth, или WiFi сигнали;

• мобилния ми оператор, тип на браузъра, език и часова зона, номер на мобилния ми телефон и моя IP адрес.

С цялата тази информация Facebook разполага благодарение на факта, че аз съм се съгласил с Общите условия и съм предоставил доброволно достъп до нея.

Facebook споделя тези данни със своите партньори в сферата на рекламата, за да ми бъде показвана реклама, съобразно с интересите ми. Добрата новина е, че информацията, която се споделя, не включва мои персонални данни – име, електронна поща, които да се използват за директна връзка с мен (освен ако сам не дам разрешение за това). Facebook има право само да сподели колко души са видели определена реклама или са инсталирали приложение, след като са видели рекламата, както и дали това са били повече мъже или жени, за да се определи аудиторията на заинтересованост от определен продукт.

Важно! Facebook може да споделя събраната информация в отговор на разрешение за обиск, съдебна заповед или призовка при наличие на основателна законова причина свързана с обществената сигурност. Може също така да осъществява достъп, да съхранява и да споделя информация, когато това е необходимо, за да бъде открита или предотвратена измама или друг вид незаконна дейност – смърт или опасност за телесна повреда.

Споделяне и поверителност

От настройките на профила си сам решавам кой какво може да види на стената ми. Това могат да бъдат персонализирана група от хора (близки, колеги, съученици), всичките ми приятели или отделни хора. По същия начин, когато използвам Messenger, избирам лицата, на които да изпратя снимки или съобщение. От своя страна пък те могат да изтеглят или да споделят това, което съм им пратил, с други хора.

Освен това мога да направя информацията, която споделям, публична. Тогава до нея ще имат достъп абсолютно всички, независимо дали са ми в листата с приятели, или не и независимо дали изобщо имат Facebook профил.

Когато коментирам или харесам публикация на друго лице, то това лице определя хората, които могат да виждат моите коментари или харесвания. Ако публикацията е публична, моите коментари също ще са такива.

Дотук добре. Когато обаче реша да публикувам свое авторско стихотворение, видеоклип, фотография, аз, приемайки общите условия, съм се съгласил Facebook да получи неизключителен лиценз за неограничено и безплатно използване на съдържанието на моята творба. Този лиценз се прекратява, когато изтрия профила си или това, което съм публикувал. Ако обаче съм решил да го споделя с други лица във Facebook и те не са си направили труда да изтрият пратено, то то си остава.

Когато решa да премахна нещо вече споделено, то изчезва от сайта. Важно! Част от тази информация се изтрива за постоянно от сървърите на Facebook, но е добре да знам, че някои неща могат да бъдат изтрити само когато си изтрия профила завинаги. Тоест дори и да си мисля, че съм изтрил снимки от, които ме е срам, те все още са там някъде в базата данни на Facebook.

Някой ме тормози. Какво да направя?

Най-елементарното, което мога да направя, е да го махна от приятели. При по- сериозни случаи мога да го блокирам. Facebook няма да го извести за това мое действие. Така този човек няма да вижда какво публикувам на стената си, да ме отбелязва на негови публикации, няма да може да ми праща съобщение и да ми иска приятелство. Мога да го отблокирам по всяко време.

Деактивиране на профила

Когато не желая вече да ползвам Facebook, имам две опции – да деактивирам акаунта си или да го изтрия.

При деактивация се премахва името ми от повечето неща, които съм качвал или споделял във Faceboоk – снимки, клипчета, публикации. Някои неща обаче остават видими – името ми в списъка с приятели на други хора, както и чатовете с приятелите ми.

Тъй като Facebook пази информацията, свързана с профила ми (напр. приятели, групи, страници, които съм харесал), лесно мога да възстановя профила си след деактивация. Само трябва да въведа отново имейла и паролата си или да използвам Facebook профила си, за да се впиша в друго приложение.

Изтриване на профил

Когато искам да изтрия профила си, нещата стоят малко по-различно. За целта подавам заявка, че искам завинаги да си закрия акаунта. Ако направя това, аз повече няма да имам достъп до него. Facebook ми дава няколко дни да размисля и не го изтрива веднага, тоест мога да го възстановя в рамките тези дни на размисъл.

След като си изтрия профила, заедно с него се изтрива и цялата информация, която се е складирала за мен в базата данни на Facebook. Необходими са до 90 дни, за да може всичко да бъде заличено. Дори и тогава обаче съобщенията, които съм пращал на други хора, се запазват в данните за техния профил и не се изтриват.

неделя, април 23, 2017

Нобелови лауреати – 1943 година

Карл Петер Хенрик Дам (Carl Peter Henrik Dam)

21 февруари 1895 г. – 17 април 1976 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Едуард Дойзи)

(За откриването на витамин К..)

Датският биохимик Карл Петер Хенрик Дам е роден в Копенхаген в семейството на Емил Дам, автор на исторически и биографични книги, и Емилия (Петерсон) Дам, учителка. Учи химия в Копенхагенския политехнически институт и получава степента магистър през 1920 г. Три години Дам преподава химия в Кралското селскостопанско училище, а през 1923 г. - биохимия във физиологическата лаборатория на Копенхагенския университет.

1925 г. Дам прекарва в университета в Грац, Австрия, като изучава микрохимически анализ (качествен и количествен анализ на веществата) заедно с Фриц Прегъл. Като се връща в Копенхаген, става през 1928 г. асистент в Института по биохимия към университета, а през следващата година - адюнкт-професор. За дисертацията си, свързана с биологичното проучване на стерините, получава през 1934 г. степента доктор по философия.

Между 1928 и 1930 г., когато проучва метаболизма на холестерина при пилетата, Дам прави първите си открития, свързани с витамин К. Той забелязва, че при някои новородени пилета, които са подложени на диета без холестерин, се появяват кръвоизливи под кожата, в различни органи и в мускулите. Дам обръща също така внимание на забавеното съсирване на кръвта, взета от пилетата за изследване. Този феномен не може да се обясни с нито един от известните диетични фактори. "Затова можеше със сигурност да се каже - пише той по-късно, - че новото експериментално заболяване се определя от липсата в хранителната дажба на неизвестен до това време диетичен фактор". Финансиран от фонда "Рокфелер", Дам продължава своите изследвания с Рудолф Шейнхаймер във Фрайбург, Германия, през 1932-1933 г., и в Цюрих (Швейцария) две години по-късно. Там, заедно с Паул Карер, той изолира неизвестен преди това хранителен фактор от хлорофила на зелените листа и го описва като мастноразтворим витамин. Дам нарича веществото витамин К на първата буква от скандинавската и немска дума "коагулация", като подчертава по този начин неговата способност да повишава съсирването на кръвта и да предотвратява кръвоизливи.

В своите изследвания за ролята на витамин К за съсирването на кръвта Дам открива, че синтезът на протомбин, белтък, от който се образува ферментът тромбин, необходим за образуването на тромби, зависи от витамин К. Анализирайки химическата структура на витамин К в университета на Сент Луис, Едуард А. Дойзи доказва, че животинските и растителните му форми са леко различни. Третата синтетична форма, викасол, се използва клинично за профилактика на кръвоизливи.

Дам изяснява, че чревните бактерии произвеждат витамин К в животните и човека и понеже при повечето здрави хора се синтезира достатъчно количество витамин, кръвоизливите, основаващи се на неговата липса в хранителните дажби, са редки. До откриването на витамин К кръвоизливите по време на хирургически намеси и кръвоизливите, предизвикани от такива например заболявания като жълтеницата, често се оказват смъртоносни. Пациентите, страдащи от камъни в бъбреците или от нарушен отток на жлъчката, предизвикани от други причини, са подложени на голям риск по време та операции заради възможен смъртоносен кръвоизлив. Голям риск от кръвоизливи има също при хора с някои чревни заболявания като спру и целиакия, при лекувани с антибиотици или антикоагуланти, при новородени деца с ниско равнище на протромбина. Установява се, че въвеждането на витамин К в такива случаи предотвратява смъртоносните кръвоизливи.

Финансиран от Американо-Скандинавския фонд, Дам отива през 1940 г. да изнася лекции в Канада и САЩ. След окупацията на Дания от нацистите той решава да остане в САЩ, като отначало, през 1941 г., провежда изследвания в Лабораторията по биология на моретата и горите, а след това, през следващите три години, в Рочестърския университет като старши научен сътрудник.

През 1945 г. той става член на съвета на Института за медицински изследвания "Рокфелер" (днес университета "Рокфелер").

Докато Дам е в чужбина, Копенхагенския политехнически институт го избира през 1941 г. за професор по биохимия. Като заема поста през 1946 г., той продължава да изучава витамините К и Е, мазнините, холестерина и условията за образуване на камъни в жлъчния мехур. Във връзка с резултатите от тези изследвания той публикува повече от сто статии. От 1956 до 1962 г. Дам работи като ръководител на биохимичния отдел на Датския съвет за изследване на мазнините.

През 1924 г. Дам се жени за датчанката Ингер Олсен, семейството няма деца. Умира в Копенхаген.

Дам е член на Американското дружество на биохимиците, на Американския институт по храненето, на Ботаническото дружество на Америка, на Кралската академия на науките на Дания, на Датското биологично дружество, на Швейцарското химическо дружество и на Американското дружество за експериментална биология и медицина.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/dam.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, април 22, 2017

Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

В книгата си "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година, Димитър Т. Страшимиров представя само текста на Васил Левски (приведен по-долу с две малки корекции от мене). Тук даваме и текста на Димитър Ценович, който предхожда този на Дякона. Като първоизточник Страшимиров е посочил „Н. Б. II. А., п. 60, № 8006 ".

(Павел Николов)

ПИСМО НА ДИМИТЪР ЦЕНОВИЧ И ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ

Букурещ, 13 май 1870

Господин Панайот Хитов,

в Калараш

Дохожда господин Цукич, сръбски посланик, и ми каза да ви пиша, че получил отговор от Белград за вас и казват, когато щете, можете да отидете. Затуй ви давам на знание [и] ви поздравявам.

Ваш приятел

Д. Ценович

Казал ви бях да не пишете на Ковачев [1] вече нищо. Ето сега от десет дни насам два пъти ми пишат от Т. Мъгуреле, че бележат в него съмнение като предател, което потвърждават от Свищов два пъти устно и писмено.

В. Левски

1. Х. Т. Ковачев живее през това време в Турну Мъгуреле. Кореспондира често с воеводата и после сам иска сведения от него за Левски.

Оригиналния документ можете да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

петък, април 21, 2017

Лекции по руска литература – брой 73

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4.

"ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.)

Чехов влиза в разказа "Дамата с кученцето", без да почука. Той не се бави. В първия абзац се появява главната героиня, млада блондинка, която се разхожда по крайбрежната улица на Ялта, в Крим, край Черно море, съпроводена от бял шпиц. И след нея веднага се появява главният герой Гуров. Ярко е изображението на неговата съпруга, която той е оставил с децата си в Москва: тежката фигура, тъмните вежди, навика да нарича себе си "жена, която мисли". Веднага се забелязва магията на детайлите, които авторът подбира - навика на съпругата да не пише нямата буква ъ (в края на думите по стария правопис - бел. П. Н.) и да нарича мъжа си с пълното му и по-дълго име (Димитрий вместо Дмитрий - бел. П. Н.). Съчетани с изразителната важност на нейното лице под надвиснали вежди и с изправената ѝ стойка, тези две черти правят впечатлението, което авторът търси: сурова жена с твърди феминистки и социални идеи, чийто мъж обаче, в дълбините на душата си я смята за ограничена, глуповата и безтактна. И затова изглежда естествен преходът към някогашните изневери на Гуров и към отношението му към жените: "нисша раса" - така ги нарича, но без тази нисша раса не може да съществува. Между другото се намеква, че руските любовни връзки не са толкова лесни като в Париж на Мопасан. Сложности и проблеми се появяват неизбежно при тези порядъчни, нерешителни московчани, които започват трудно, но когато започнат, се заплитат в уморителни трудности. След това със също така изящен скок, с помощта на преходната фраза "и ето, веднъж", се връщаме към дамата с кученцето. Всичко в нея, дори прическата, му говори, че тя скучае. Приключенският дух, макар да разбира, че влечението към самотната жена, почиваща в модерен морски курорт, се основава на вулгарни истории, повечето от които измислени - този приключенски дух го подтиква да извика кученцето, което се превръща в свързващо звено помежду им. Двамата седят в градски ресторант.

"Примами ласкаво шпица и когато кученцето се приближи, закани му се с пръст. Шпицът заръмжа. Гуров пак му се закани. Дамата го погледна и веднага сведе поглед.

- То не хапе — каза тя и се изчерви.

- Може ли да му дам кокалче? - и когато тя утвърдително кимна, Гуров любезно попита: - Извинете, отдавна ли сте в Ялта?

- От четири-пет дни".

Те започват разговор. Авторът е споменал вече, че Гуров става остроумен в женска компания, но вместо да остави читателя да повярва на думата му (нали знаете този обикнат похват да се описват разговорите като "блестящи" без нито един пример за този блясък), Чехов го кара да се пошегува по наистина привлекателен и обезоръжаващ начин: "- Само е прието да се говори, че е скучно тук. Живее някой някъде си в (тук Чехов изрежда забележително подбрани имена на дълбоко провинциални градове) - и не му е скучно, но дойде ли тук: „Ах, скучно! Ах, прашно!“ Сякаш от Гренада е пристигнал (название, което е особено привлекателно за руското въображение). Останалата част от техния разговор, за който този епизод е повече от достатъчен, научаваме вече косвено. И ето първия проблясък на Чеховата система да се предава обстановката с най-изразителни детайли от природата: "водата имаше люляков цвят, мек и топъл, а от луната по нея се бе проточила златна пътека". Този, който е живял някога в Ялта, знае колко точно това описание създава впечатлението за лятна вечер. Първата част на разказа завършва с това, че Гуров, сам в хотелската си стая, мисли за нея, когато си ляга да спи, и вижда във въображението си нейната тънка шия и красивите ѝ сиви очи. И забележете, че едва сега, в спомените на героя, Чехов дава зрими и определени черти на героинята, превъзходно съвпадащи с вече познатите ни малко вяли маниери и израз на скука върху лицето.

"Когато си лягаше, си спомни, че съвсем доскоро тя е била пансионерка, учила е също както сега учи дъщеря му, спомни си колко още плахост, неопитност имаше в смеха й, в разговора й с непознат мъж - сигурно за пръв път през живота си беше сама, в такава обстановка, когато ходят подире й, гледат я и говорят с нея само с тайна цел, за която тя не може да не се досеща. Спомни си нежната й слаба шия, красивите й сини очи.

„Все пак в нея има нещо, което буди съжаление“ - помисли си той и почна да се унася.

Следващата крачка в развитието на събитията (всяка от четирите малки глави, или сюжетни части, от които се състои разказът, не надвишава четири-пет страници) е направена една седмица по-късно: в горещ ветровит ден с летящ във въздуха прах Гуров влиза в павилиона и носи на дамата студена вода със сироп. А след това вечерта, когато вятърът утихва, те отиват на кея да гледат как пристига параходът. Дамата "загуби в тълпата лорнета си" - отбелязва кратко Чехов и тези казани между другото думи, съвсем несвързани със сюжета, просто подхвърлени набързо, неизвестно защо съответстват на безпомощното въодушевление, за което вече споменах. След това са изобразени изкусно нейната неловкост и меката ъгловатост на стаята ѝ в хотела. Те са станали любовници. Тя седи с разпусната коса, висяща отстрани на лицето ѝ. в унилата поза на грешница от стара картина. На масата лежи диня. Гуров си отрязва едно парче и го яде бавно. Този реалистичен щрих е още един похват на Чехов. Тя му разказва за живота си в далечния град, откъдето е дошла, и на Гуров започват леко да му дотягат нейната наивност, смущение и сълзи. Едва сега научаваме фамилията на съпруга ѝ - фон Дидериц, вероятно немец по произход.

Те бродят край Ялта в мъглата на ранното утро.

" В Ореанда поседяха на една пейка недалеч от черквата, гледаха морето долу и мълчаха. Ялта едва се виждаше през утринната мъгла, по върховете на планините бяха накацали неподвижни бели облаци. Листата на дърветата не трепваха, цвъртяха цикади и еднообразният глух шум на морето, който идеше отдолу, говореше за покоя, за вечния сън, който ни очаква. Така е шумяло долу, когато тук не е имало още нито Ялта, нито Ореанда, сега шуми и ще шуми пак така равнодушно и глухо, когато нас вече няма да ни има. <...> Седнал до младата жена, която при изгрева на слънцето му изглеждаше толкова хубава, успокоен и очарован от гледката на тая приказна обстановка - море, планини, облаци, необятно небе, - Гуров разсъждаваше наум, че всъщност, ако се замисли човек, всичко е прекрасно на този свят, всичко освен онова, което ние самите мислим и вършим, забравили за висшите цели на битието, за човешкото си достойнство.

Приближи се някакъв човек - види се, пазачът, - погледна ги и отмина. Дори тази подробност му се стори така тайнствена и също хубава. Видяха как пристигна параходът от Теодосия, осветен от утринната зора, вече със загасени светлини.

- По тревата има роса — наруши мълчанието Ана Сергеевна.

- Да. Време е да си ходим."

После минават няколко дена и тя трябва да се върне в родния си град.

"„Време е и за мен да тръгвам на север — каза си Гуров, като напускаше перона."

С това главата свършва.

Третата част ни потапя в московския живот на Гуров. Разкошът на веселата руска зима, домашните грижи, обедите в клубове и ресторанти - всичко това е предадено много живо. След това цяла страница е посветена на едно странно обстоятелство: Гуров не може да забрави дамата с кученцето. Той има много приятели, но мъчителното желание да разкаже за своето приключение не намира изход. Когато му се случи да говори неопределено (в най-общ вид) за любовта и жените, никой не се досеща какнво има предвид и само жена му свива тъмните си вежди и казва: "На теб, Димитрий, никак не ти подхожда ролята на позьор".

И ето че настъпва мигът, който в спокойните разкази на Чехов може да се нарече кулминация. Има едно нещо, което нашият средностатистически гражданин нарича романтика, и едно нещо, което нарича проза, макар че и двете са храна за художника. Контрастът между тях просветва в сцената, когато Гуров в най-романтичния момент, седнал тежко и мляскайки, яде парче диня. Този контраст е доведен превъзходно до край, когато Гуров казва на свой приятел на излизане късно вечерта от клуба: "Да знаете с каква очарователна жена се запознах в Ялта!". Приятелят му, чиновник, сяда в шейната, конете тръгват, а той внезапно се обръща и вика: "Дмитрий Дмитрич!" "Какво?" - пита Гуров с явна надежда да чуе реакция на това, което е казал. "Одеве - казва чиновникът - вие бяхте прав: есетрата понамирисваше!" Този преход на описанието към ново състояние на Гуров, към ново усещане, че живее сред диваци, които се интересуват само от карти и ядене, е естествен. Семейството му, банката, целият му живот, всичко му изглежда празно, скучно и безсмислено. Преди Рождество той казва на жена си, че отива по работа в Санкт Петербург, а вместо това заминава за далечния волжски град, където живее дамата.

В добрите стари времена, когато цяла Русия е обхваната от манията за обществена дейност, критиците на Чехов се възмущават, че вместо да изучава внимателно и да решава проблемите на буржоазния брак, той описва това, което на тях им се струвало банално и безполезно. Защото едва Гуров пристига рано сутринта в града и се настанява в най-добрата стая в местния хотел, Чехов, вместо да опише неговото настроение или да нагнетява и без това тежкото му душевно състояние, постъпва като истински художник: забелязва сивия килим, направен от войнишко сукно, и мастилницата, също сива от прах, с конник, който държи шапка във вдигнатата си ръка, а главата му е счупена. И това е всичко, на пръв поглед нищо особено, но то е най-важното в истинската литература. В този смисъл е добър и един друг детайл - неправилното произнасяне на немската фамилия фон Дидериц от портиера. Като научава адреса, Гуров отива там и гледа къщата. Срещу нея се простира ограда, набита с гвоздеи. „Всеки ще избяга от такава ограда“ - казва си Гуров и тук намира завършека си мотивът за еднообразието и сивотата, започнал с килима, мастилницата и неграмотния портиер. Неочакваните леки обрати и лекотата на щриха - ето какво издига Чехов над всички руски прозаици до равнището на Гогол и Толстой.

Скоро Гуров вижда как от вратата излиза стара жена с познатото кученце. Той иска да го повика (движен от нещо като условен рефлекс), но изведнъж сърцето му започва да бие и от вълнение не може да си спомни името на шпица - още един очарователен щрих. По-късно решава да отиде в местния театър на премиерата на оперетата "Гейша". С няколко думи Чехов описва провинциалния театър, като не забравя губернатора, криещ се скромно зад плюшената завеска, така че му се виждат само ръцете. След това се появява героинята и "...той разбра ясно, че сега в целия свят за него няма по-близък, по-скъп и важен човек" от тази "сляла с провинциалната тълпа, дребна, с нищо незабележима жена с най-прост лорнет в ръка..." Гуров вижда мъжа ѝ и спомня си как тя го е наричала лакей. Той наистина прилича на лакей.

Следва забележително фина сцена, когато Гуров успява да говори с нея и те вървят като побъркани по безкрайните стълби и коридори нагоре, надолу, отново нагоре, край хора с мундири на провинциални учреждения. Чехов не забравя и двама гимназисти, които "на площадката над тях пушеха и гледаха надолу".

Четвъртата и последна глава предава атмосферата на тайните им срещи в Москва. Когато пристига, тя изпраща при Гуров прислужника с червената фуражка. Веднъж Гуров отива при нея и с него е дъщеря му. Пътят ѝ за гимназията съвпада с неговия. Бавно пада дебел мокър сняг. Гуров казва на дъщеря си, че термометърът показва няколко градуса над нулата, но въпреки това вали сняг. Обяснението е следното: "тази топлина е само на повърхността на земята, а в горните слоеве на атмосферата температурата е съвсем друга". И докато върви и говори, той през цялото време мисли, че никой не знае и вероятно никога няма да узнае за тайните срещи. Смущава го това, че лъжливата страна на живота му - службата в банката, ходенето в клуба, караниците, социалните задължения, е явна, докато истинската и най-интересната се крие зад една лъжа.

"Той водеше две съществувания: едно — явно, което виждаше и знаеше всеки, комуто това беше нужно, пълно с условна истина и условна лъжа, съвсем същото, както на неговите познати и приятели, и друго - което протичаше тайно. И по някакво странно, може би случайно стечение на обстоятелствата всичко, което беше за него важно, интересно, необходимо, в което той беше искрен и не лъжеше себе си, което беше същина на живота му, ставаше тайно от другите, а онова, което беше неговата лъжа, неговата черупка, където се криеше, за да маскира истината, като например работата му в банката, споровете в клуба, неговата „низша раса“, ходенето с жена му по юбилеи - всичко това беше явно. И по себе си съдеше за другите, не вярваше на това, което виждаше, и винаги предполагаше, че у всеки човек под булото на тайната, както под булото на нощта, протича истинският, най-интересният му живот. Всяко лично съществуване се крепи върху тайна и донякъде може би затова културният човек така енергично се застъпва за уважаването на личната тайна".

Финалната сцена е изпълнена с патоса, който звучи в самото начало. Те се срещат, тя плаче, те чувстват, че са по-близки от съпруг и съпруга, най-нежни приятели, и той вижда, че косите му започват да побеляват, и знае, че само смъртта ще сложи край на любовта им.

"Раменете, върху които лежаха ръцете му, бяха топли и потръпваха. Почувства състрадание към тоя живот, още толкова топъл и хубав, но вероятно наближил времето, когато щеше да започне да вехне и да посърва както неговият. За какво тя толкова го обича? Той винаги бе изглеждал на жените не такъв, какъвто беше, и те обичаха не самия него, а човека, когото тяхното въображение рисуваше и когото жадно бяха търсили през целия си живот; и дори след като забележеха грешката си, пак го обичаха. И нито една от тях не беше щастлива с него. Времето минаваше, той се запознаваше, свързваше, разделяше, но нито веднъж не беше обичал; имаше всичко друго, но не и любов. И едва сега, когато косата му побеля, той обикна, както трябва, истински — за пръв път през живота си".

Те се съветват как да се избавят от необходимостта да се крият, да лъжат, какво да направят, за а бъдат завинаги заедно. Не намират решение и по типично чеховски маниер разказът избледнява с естественото течение на живота.

Всички традиционни правила на повествованието са нарушени в този чудесен разказ от около двадесет страници. В него няма проблеми, няма обичайна кулминация, няма точка в края. Но този разказ е един от най-великите в световната литература. Да повторим сега някои свойства, които са присъщи на този и на други разкази на Чехов.

Първо: историята е разказана по възможно най-естествен начин, не след вечеря до камината като при Тургенев или Мопасан, а така, както се разказва за най-важното в живота, бавно, без прекъсване и с леко приглушен глас.

Второ: точната дълбока характеристика се постига с внимателен подбор и разпределение на незначителни, но поразителни детайли, с пълно презрение към разгърнатото описание, повторението и акцентирането, характерни за редовите писатели. Във всяко описание всеки детайл е подбран така, че да облее със светлина цялото действие.

Трето: няма особена поука, която трябва да се изведе, и особена идея, която трябва да се разясни. Сравнете тази особеност с тенденциозните разкази на Горкий или на Томас Ман.

Четвърто: разказът се основава на система от вълни, на нюанси на едно или друго настроение. Ако светът на Горкий се състои от молекули, тук, при Чехов, пред нас е светът на вълните, а не на частиците материя, което, между другото, е много по-близо до съвременната научна представа за строежа на вселената.

Пето: контрастът между поезия и проза, постоянно подчертаван с такава проницателност и хумор, се оказва в крайна сметка контраст само за героите. Ние чувстваме, и това е също характерно за истинския гений, че за Чехов е еднакво ценно и възвишеното, и принизеното; парчето диня, виолетовото море и ръцете на губернатора са все съществени детайли, съставящи "красотата и окаяността" на живота.

Шесто: разказът наистина не завършва, защото докато хората са живи, за тях няма възможен и определен завършек на техните нещастия, надежди и мечти.

Седмо: разказвачът като че ли през цялото време се стреми да говори за детайли, всеки от които в друга проза би означавал обрат в развитието на действието. Например двамата гимназисти в театъра биха могли да подслушат обяснението и щяха да тръгнат слухове или мастилницата би могла да означава писмо, променящо хода на разказа. Но именно защото тези дреболии нямат значение, защото са безсмислени, те са крайно важни за създаване на атмосферата именно на тази история.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

четвъртък, април 20, 2017

Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

Текстът на писмото (с незначителни мои корекции) и бележките към него са приведени тук по книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година (преиздадена от издателство "Изток-Запад" през 2014 година). Като първоизточник Страшимиров е посочил "„Из миналото“ - под редакцията на П. С. Кършовски, Кн. I, № 27, стр. 176 ".

(Павел Николов)

ПИСМО ДО ХРИСТО ИВАНОВ КНИГОВЕЗЕЦА

1986, 6 септември

Приятелю [1],

Като щом [получите] писмото ми незабавно да изпратите Са[вата] в Лясковец при Марин Станчев, който ще се обади на бай Тодор да дойде без друго в Галац, а преди да потегли, да отидат да повикат и от Трявна един, и от Сливен, а който ще дойде от Трявна, нека повика и от Габрово един, когото познава, ако има някой от Търново, и той нека дойде.

Господин Христо! Да забележите на Савата добре, да им каже, че трябва на 25 септември да се срещнат в Галац без друго, както и вие ще бъдете, без друго, и като пристигнете в Галац, да се оправите при Казак Георги [2]. Така също ще забележите и на другите, а пък аз ще стоя да чакам в Турну Мъгуреле. И който пристигне по-напред в Галац, да ми телеграфира до Данаил Хр. Попов.

Ле-ки

1. Христо Иванов („Големия Христо“), временно книговезец в Русе и преминал вече в Търново на същия занаят.

2. Георги Карловски.

Оригиналния документ можете да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

сряда, април 19, 2017

Лекции по руска литература – брой 72

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2.

V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3

4.

Веднъж един издател ми каза, че вътре у всеки писател е гравирано число, по-точно - гравиран е броят на страниците, който той няма да надхвърли в нито една своя книга. Моето число, помня, беше 385. Чехов никога не би могъл да напише истински дълъг роман, защото е спринтьор, а не стайър. Той изглежда не успявал да задържи за дълго на фокус жизнените модели, които съзирал навсякъде неговият гений, можел да запази живата им прелест толкова, колкото е необходимо за разказ, но не можел да удържи детайлността, необходима за дълго и разгърнато повествование. Неговите драматични способности са също способности на новелист; недостатъците на пиесите му са същите, които биха станали очевидни, ако беше решил да пише пълноценни романи. Сравняват Чехов с второразрядния френски писател Мопасан, неизвестно защо наричан дьо Мопасан, и макар че подобно сравнение е в художествен смисъл оскърбително за Чехов, двамата имат една обща черта: и на двамата дъхът им е кратък. Когато Мопасан се заставял да покрие пространства, силно превишаващи мащабите на природния му дар, и пишел романи като "Бел ами" или "Един живот", в най-добрия случай те се оказвали серия от изкуствено съединени разкази, доста неравни и без подводното течение, което пронизва цялата книга и е толкова естествено за стила на такива родени романисти като Флобер или Толстой. С изключение на една юношеска faux pas (грешна стъпка - бел. П. Н.) Чехов не написал никаква дебела книга. Най-дългите му произведения, "Дуел" и "Три години", са също разкази. Чехов пишел печални книги за весели хора; искам да кажа, че само читател с чувство за хумор може да усети истински тяхната печал. Има писатели, които издават звук, среден между сдавен смях и прозявка, мнозина от тях са професионални хумористи. У други, например у Дикенс, се получава нещо средно между кикот и хленчене. Съществува и една ужасна разновидност на хумора, която авторите използват нарочно за чисто техническо облекчение след бурна трагична сцена, но това е долнопробен литературен трик. Хуморът на Чехов е чужд на всичко това, той е чисто чеховски. Светът за него е смешен и печален едновременно, но ако не видите неговата забавност, няма да разберете неговата печал, защото те са неразделни.

Руските критици са писали, че нито стилът на Чехов, нито изборът на думи, нито всичко останало свидетелства за особената писателска прецизност, от която са били обзети Гогол, Флобер и Хенри Джеймс. Речникът му е беден, словосъчетанията му са почти банални - пурпурната кръпка, сочният глагол, оранжерийното прилагателно, ментовия епитет, подаден на сребърен поднос, всичко това му е чуждо. Той не е словесен виртуоз като Гогол, неговият литературен стил е винаги облечено в делнични дрехи. Затова Чехов е добър пример, че може да си безупречен художник и без изключителен блясък на словесната техника, без изключителна грижа за изящните извивки на изреченията. Когато Тургенев се заема да говори за някой пейзаж, явно се вълнува от това изреченията му да бъдат с изгладени панталони, когато сложи крак върху крак, поглежда крадешком към цвета на чорапите. Чехов не се вълнува от това - не защото тези детайли нямат значение, за писатели с определен начин на мислене те са естествени и много важни, но Чехов не се интересува от тях, защото по характер е чужд на всякаква словесна изобразителност. Дори малката граматическа неправилност или вестникарското клише изобщо не го безпокоят. Вълшебството на неговото изкуство е в това, че въпреки търпимостта към грешките, които лесно би избегнал всеки блестящ дебютант, въпреки готовността да се задоволи с първата срещната дума, Чехов умее да предаде усещането за красота, съвършено недостъпно за много писатели, които смятат, че знаят точно какво е богата, красива проза. Той постига това, като осветява всички думи с еднаква мъждива светлина, придавайки им еднакъв сив оттенък - среден между цвета на стара ограда и надвиснал облак. Разнообразните интонации, проблясването на прелестна ирония, истинската художествена пестеливост на характеристиките, ярките детайли, замирането на човешкия живот - всички тези чисто чеховски черти са облени и оградени от преливащите се цветове на една словесна мъгливост.

Неговият спокоен и тънък хумор е пронизан от сивотата на живота, който създава. За руската философска или обществено настроена критика той е неповторим изразител на неповторимия руски тип характер. На мене ми е доста трудно да обясня какъв е този тип, защото той е тясно свързан с психологическата и обществената история на Русия през XIX век. Да кажем, че Чехов се занимава с мили и безпомощни хора, не е съвсем точно. По-точното е, че неговите мъже и жени са мили, защото са безпомощни. Но истински привличало руския читател това, че в Чеховите герои той разпознавал руския интелигент, руския идеалист, ексцентрично и трогателно същество, малко известно в чужбина и неспособно да съществува в Съветска Русия.

Чеховият интелигент е човек, който съчетава дълбокото човешко благоприличие с почти абсурдната невъзможност да осъществи своите идеали и принципи, човек, посветил се на моралната красота, на благосъстоянието на народа си, на благоденствието на Вселената, но неспособен да направи нещо полезно в личния си живот; потопил провинциалното си битие в мъглата на утопични мечти; знаещ точно какво е добро, заради какво си струва да се живее, но едновременно с това затъващ все по-дълбоко и по-дълбоко в калта на еднообразното съществуване, на нещастната любов, безнадеждно неефективен във всичко, добър човек, неспособен да твори добро. Този човек, в образа на лекар, студент, селски учител и на хора с други професии, преминава през всичките разкази на Чехов.

Политизираните критици се дразнели от това, че този тип не принадлежал към определена политическа партия и че авторът не му е приписал някаква категорична политическа програма. Но в това е целият смисъл. Безпомощните интелигенти на Чехов не били нито терористи, нито социалдемократи, нито начинаещи болшевики, нито който е да е от безбройните членове на безбройните революционни руски партии. Същественото е, че типичният Чехов герой е нещастен носител на една неясна, но красива човешка истина, на бреме, което нито може да захвърли, нито може да носи. Чеховите разкази са непрекъснато препъване, но това препъване е на човек, който се е загледал в звездите. Той е винаги нещастен и прави нещастни другите; не обича братята си, тези, който са близо до него, а тези, които са далече. Страданията на негрите в чужда страна, на китайските кули, на работниците в далечния Урал му причиняват повече сърдечни мъки от нещастията на съседа или проблемите на жена му. Чехов извлича особено писателско наслаждение от фиксирането на всички най-дребни разновидности на този довоенен, дореволюционен тип руски интелигент. Подобни хора можели да мечтаят, но не можели да управляват. Те разбивали своя и чуждия живот, били глупави, слаби, безполезни, истерични, но Чехов внушава: благословена е страната, съумяла да създаде такъв човешки тип. Те пропускали възможностите, избягвали действията, прекарвали безсънни нощи, в планиране на светове, които не могат да изградят, но най-същественото за такива хора, изпълнени с жарко, пламенно себеотрицание, с духовна чистота, с нравствена висота, е това, че те са живели и вероятно живеят и сега някъде с днешната безжалостна и подла Русия, а това е обещание за по-добро бъдеще на целия свят, защото от всички закони на Природата най-забележителният е оцеляването на най-слабите.

Именно от тази гледна точка оценявали Чехов тези, които били еднакво заинтересовани и от нищетата на руския народ, и от славата на руската литература. Без да се занимава със социални или етични постройки, неговият гений разкрил почти неволно най-мрачните страни на гладната, озадачена, робска, сърдита селска Русия - много повече, отколкото успели да направят това другите руски писатели като Горкий, у които се представят обществени идеи във вид на боядисани марионетки. Ще кажа нещо повече: човек, който предпочита Достоевский или Горкий пред Чехов, никога няма да разбере същността на руската литература и на руския живот и което е по-важно - същността на литературното изкуство изобщо. Руснаците имали една игра: да делят познатите си на привърженици и на противници на Чехов. Тези, които не го харесвали, те смятали за лоша категория хора.

Горещо препоръчвам да вземате колкото се може по-често книгите на Чехов (дори и в преводите, които са им навредили), за да може, като се забавлявате, да преживеете приказните сънища така, както са били замислени. В епохата на пишещите със сила Голиатовци е полезно да си спомним за крехките Давидовци. Унили пейзажи, повехнали върби, увиснали край печално кални пътища, сиви врани, прорязващи сивото небе, спомен, внезапно полъхнал в най-обичайно кътче - целият този трогателен полумрак, цялата тази чудновата слабост, челият този чеховски гълабовосив свят си струва да бъде запазен от блясъка на могъщите самозадоволяващи се светове, които ни обещават поклонниците на тоталитарните държави.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

вторник, април 18, 2017

Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов – 1868 година

Текстът на писмото (с незначителни мои корекции) и бележките към него са приведени тук по книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година (преиздадена от издателство "Изток-Запад" през 2014 година). Като първоизточник Страшимиров е посочил "Н. Б. II. A., п. 89, № 8037. Арх. Раковски".

В това писмо е прословутата фраза "ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си", която често се интерпретира с подмяна на някои от думите.

(Павел Николов)

ПИСМО ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ

Г-н Панайоте [1],

Премного ви благодаря, дето се потрудихте да ме извадите от болницата, защото ако бях стоял още няколко дни, наистина бих умрял. Така също се трудите и за всичките ни събрани братя и сме длъжни да ви почитаме... Защото сте ни най-повече в началото на скупщината ни главен войвода.

Вие се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мен и се надявам да ми изпратят колкото ще похарчите за мен. Защото аз се вардя да се не вчислявам в ония, да се рече, че се е харчило и за мен... [2] на всеки начин ще гледам да ви ги върна. То е доста и предоста само че се трудите.

Повторително ви моля да ми пратите 1 жълтица за трошка [3], защото нямам вече, заемал съм от брат ми и от другите си приятели 40 гр. и мой хак 20 гр., и твой се набират 105 гр., че стават всичките ми разноски за 13 дена 165 гр., без да съм дал ни пара за лековете на жената, а тя колко ще вземе, не зная.

Чул съм, че си щял да отидеш във Влашко. Аз от 67-ма досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български да дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, с ваше позволение, ако го намерите благосклонно и ще ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си. То ще ви помоля, ако идете за Влашко, да дойдете да ви кажа или да ми позволите да ви пиша. И трето ви моля, както ви пиша по-горе, да не ме оставяте без трошка, защото кажи, че откакто съм отишъл в оная къща, не са се загрижили да си купят нещичко за ядене, все от мен. А оная жена, която ме лекува, тя има вече право да яде вече от мен, защото всеки ден стои при мен, готви ми, мие паниците, вода носи чак от Дунава. А Панчувица не хваща нищо. Аз не зная как ще ѝ се наплатя. Зато[ва] ви моля елате да се разговорите, да се плати честно, ако ме излекува. Затова моля ви ни най-малко да ви не дотегне, за което ще се трудя както ви пиша по-горе.

67: ий [4] Ваш хоругвоносец [5] В. И. Левски

В место.

1. Воеводата Панайот Хитов.

2. Не желая да се чувствам платен агент.

3.. За трошица [хляб]. - бел. П. Н.

4. Твърде е мъчно да се разчете това 67: ий. То, изглежда, обозначава дата на писмото, но не заема място, подобаващо за подобна цел. Написано, както си е, редом с подписа на автора на писмото, то стои очевидно в някаква вътрешна връзка с този подпис. Но и като дата, пак е нещо непълно и не допуска каквото и да е осмисляне. Тук 67 не означава 67-мо лято или година: в текста на писмото тази година се споменава като изминала вече. Така че числото 67 не обозначава и не може да има значение на дата. И ако даже беше писано за дата – да речем по погрешка, – то окончанието ий щеше да съставлява още по-голяма грешка, тъй като не отговаряше на тази цел. Бяхме предположили и друго. А то е, че 67 бележи само ден и месец, без година, и то така: 6 – шести ден, и 7 – седми месец. Тогава и наставката ий към 7 – 7-ий би добила известен смисъл. Но от формална страна, против това тълкуване говори обстоятелството,че – доколкото ни е познато – Левски никъде другаде не си служи с този начин на обозначение на месеци и дни. Среща се 7/ии или 7/..., което ще рече септември. А нито на седмия месец (юли), нито през септември Апостолът не се намира в Белград. През тези месеци той е вече във Влашко – както впрочем личи и от кореспонденцията му, която следва. Според адреса на писмото в сръбски дух – „в место“ – вместо „в града“, както пишем ние на български, и според самото съдържание на същото, че Левски разчита на „хака“ си като легионер (българска легия през 1867 и 1868 г. имаше само една, и то в Белград) и че Панайот воевода живееше в онези години в сръбската столица и се готвеше за кратко да пътува до Влашко – всичко това показва ясно местонахождението на самото писмо, а оттук и невъзможността 67 да означава месец или дата. Трябва да вземем още предвид, че Левски изобщо не употребява или рядко употребява старописното ы (ери). Поне в обозначение на дати или на подобни съкращения от друг род. За окончание винаги пише – iй или даже – ьй: Л= ьй. Всичко това ни навежда на мисълта, че в нашия случай „67: ый“ трябва да крие своето особено съдържание, а именно в следния вид. В оригиналния текст, който притежаваме в Народната библиотека, от ръката на Левски завършекът ый е писан по особен начин. Ер малък отпред е продължен значително над реда. Така той образува вярна контура на ръкописна буква в. Но в бързината на писането, вижда се, или от липса на достатъчно внимание, предната 26 извивка нагоре в ръкописното в се е сляла с основата на линията при теглене надолу и се е получил един значително едър ер малък. Така в целия разглеждан израз: 67: ый, като заменим с в, получаваме отделна дума, която гласи вiй. Сега вече и двоеточието между 67 и вiй получава своето значение. То сочи поне, че Апостолът е знаел в дадения случай да осмисли препинателния знак. Ако пишеше едно късо тире (– или =) между двете части, щяхме да ги четем съединени помежду им, а сега те са отделени, вiй минава – по смисъл, разбира се, – към следващата дума „Ваш“, като става неин неизбежен атрибут: „вiй Ваш“ – във форма поне на подходящ провинциален говор. Левски често слива думите. Това може да се докаже неведнъж в текста и на разглежданото тук писмо. Освен това той обича да подражава живия говор и съкращава често спомагателния глагол е в й, та тук е станало вiй вместо ви е. Колкото до и малко – това е общо правило у Левски: при две и, първото е i. Така именно целият подпис на писмото: „67: ый Ваш знаменосец В. И. Левски“ трябва да се чете свързано: „шейсет и седмо лято ви е Ваш знаменосец и пр. “ Но сега за датата на това писмо. Писмото наистина не носи обозначение на месец, ден и година и на нас ни остава да ги определим приблизително. Във всеки случай, то е писано не преди 1 февруари 1868 – датата на по-първото писмо № 2, поместено тук. Към последната дата Апостолът е бил още здрав, ходил „някой път“ да посети Найден Геров в Белград, като е търсил случай да го завари сам поради тайния разговор, който е имал да води с него. След това той постъпва в болницата, подложен е на операция, бива изведен в частна квартира с усилията на Панайот и пр. – според както обяснява в писмото. Без друго той ще да е влязъл в болницата след писмото до Найден Геров, както личи от самото това писмо. Там той е здрав още и иска да го освободят незабавно и да замине за работата си в България. Тази работа, свързана – както видяхме – с пушки и револвери, е опасна работа и наистина иска здрав човек. Известно е, от друга страна, че на 1 юни Левски е вече във Влашко. Това личи ясно от кореспонденцията, която следва тук. Във Влашко той е бил арестуван заедно с Филип Тотю като опасен човек, но веднага е пуснат на свобода поради раната му, не оздравяла още, като последица от състоялата се по-рано операция. Така именно датата, за която разискваме, се пада непременно след 1 февруари и преди 1 юни 1868 г. Обаче известно е също така, че българската легия в Белград от 1867 г. се разтури в средата на април 1868 г. Така че срокът за датата на писмото се намалява с месец и половина преди 1 юни, като остава да търсим времето между 1 февруари и 15 април. А в това писмо Левски сам споменава още, че през изтеклото време получил „хака“ си (заплата) 20 гроша на месец като легионер. Нищо не пречи, разбира се, този „хак“ да е бил за февруари месец. След писмото от 1 същия месец до Найден Геров, Апостолът се е почувствал – да речем – зле и веднага се е принудил да влезе в болницата за операция. В такъв случай Левски пише новото си писмо до Панайот през март (получил „хака“ си за изтеклия месец февруари). Но ако приемем, че е получил „хака“ за март месец, то писмото е писано през април, но – не ще съмнение – преди половината на месеца. И тъй като Апостолът споменава за „хака“ като получен и изхарчен вече, както били изхарчени всички заеми, които е направил, може да се приеме, че писмото произхожда от края на март или началото на април. Във всеки случай, то не може да бъде по-късно от средата на април. Към това време легията е вече разтурена с официална заповед на сръбския военен министър и легионерите се разотиват. Д. Мънзов пише в бележничето си, запазено в неиздадения още архив на Тайния комитет: „На 15 април излязох от Панчево (отвъд Дунава, срещу Белград), на 23 април излязох от Земун и дойдох в Нови Сад“. Така че датата на писмото следва да поставим между края на март и средата на април 1868 г.

5. Знаменосец. - бел. П. Н.

Оригиналния документ можете да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

понеделник, април 17, 2017

Нобелови лауреати – 1943 година

Ото Щерн (Otto Stern)

17 февруари 1888 г. – 17 август 1969 г.

Нобелова награда за физика

(За приноса му в развитието на метода на молекулярните снопове и откритието и измерването на магнитния момент на протона.)

Немско-американският физик Ото Щерн е роден в Зорау (днес Жари, Полша) и е най-голямото от петте деца на Оскар Щерн и Евгения (Розентал) Щерн. Родителите на Щерн произлизат от богати семейства, чието състояние се дължи на мелничарство и на търговия със зърно. Когато момчето става на четири години, семейството се премества в Бреслау (днес Вроцлав, Полша). Там, в Бреслау, Ото завършва държавното начално и средно училище. Момчето учи без затруднения, усвоява жадно знанията, родителите му го поощряват по всякакъв начин да чете. След завършването на училището Щерн, който е независим финансово благодарение на състоянието на родителите си, прекарва няколко години, като изучава естествени науки под ръководството на преподаватели от Фрайбургския, Мюнхенския и други университети. Докторска дисертация Щерн защитава през 1912 година в университета в Бреслау.

Още по време на учението си Щерн се свързва с отделни водещи физици и химици по това време. Лекциите на Арнолд Зомерфелд засилват интереса му към теоретичната физики, а лекциите на Ото Лумер и Ернст Прингсхейм - към експерименталната физика. Но запознаването с изследванията на Лудвиг Болцман, Рудолф Клаузиус и Валтер Нернст в областта на молекулярната теория, статистическата механика и термодинамиката му правят толкова силно впечатление, че избира за своите изследвания физическата химия, още повече че любимите му професори от физико-химическия факултет в университета в Бреслау, Ото Сакур и други, се занимават с активна изследователска дейност именно в тази област.

Като използва връзката на Сакур с Фриц Хабер, приятел на Алберт Айнщайн, Щерн получава през 1912 г. неговото съгласие да стане ръководител на аспирантската му работа в Пражкия университет. От Айнщайн той научава не малко нови неща за последните събития във физиката и заедно пишат статия. Когато на следващата година Айнщайн се мести в Цюрих, Щерн отива също там. Работейки с Айнщайн, той става приват-доцент (нещатен лектор) във федералното училище в Цюрих. В началото на Първата световна война Щерн е призован в германската армия и е изпратен в Полша в състава на метеорологичен отряд, занимаващ се с наблюдения на времето. Необременителните задължения му позволяват да продължи теоретическите си изследвания, по-специално работата, започната заедно с Нернст. Той прилага квантовата теория и статистическата механика към проблемите на термодинамиката и даже публикува статия. По-късно по време на войната Щерн и редица други учени са преместени в лабораторията на Нернст в Берлинския университет, където се занимават с различни изследвания по поръчение на военното министерство. В Берлин Щерн работи с Макс Борн, Джеймс Франк, Макс Фолмер и други. Под влиянието на разговорите с изкусните експериментатори Франк и Фолмер интересите на Щерн се преместват от областта на теоретичните изследвания в сферата на експериментите.

След войната Борн става директор на Института за теоретична физика към Франкфуртския университет и кани Щерн за свой асистент. Заедно с Борн той публикува теоретична разработка за повърхностната енергия на твърдите тела, но скоро го завладява проблемът за експерименталното потвърждение на теорията за движението на молекулите, развита още в средата на XIX век. Известният шотландски физик Джеймс Кларк Максуел, опирайки се на теоретични съображения, доказва, че молекулите на газа се намират в непрекъснато хаотично движение и извежда формула за разпределението на техните скорости. Резултатите на Максуел получават всеобщо признание, но не са потвърдени експериментално. Щерн решава да използва метода на молекулярните снопове, изнамерени от френския физик Луи Дюнойе през 1911 г.

Проектираната от Щерн експериментална установка се състои от малка пещ, изпаряваща сребърни атоми от метален образец (молекулите на сребърните пари съдържат само по един атом), процеп, през който атомите попадат във вакуумна камера и още един процеп, разположен по-далече от изходното отверстие на печката на една линия с първото отверстие и позволяващо още повече да се диафрагмира потока от атоми, като се изреже от него тънък сноп. Като поставя на една линия два процепа, намиращи се един от друг на известно разстояние, Щерн създава условия, при които атомите, преминали през двата процепа, имат едно и също направление на скоростта, а разредеността на газа във вакуумната камера намалява вероятността от сблъсъци, съответно от отклоняване на атомите и от разсейване на снопа. Скоростта на атомите, преминали през втория процеп, и количеството на атомите, имащи една или друга скорост, се измерва по различни начини. Един от методите, макар и не най-точния, се състои в това да се поставят на пътя на снопа зъбчати колелета. При въртенето на колелетата атомите, които успяват да преминат през зъбците на първото колело, могат да преминат през зъбците на второто колело само тогава, когато отворът между зъбците се окаже на линията на тяхното движение. Като знае ширината на отвора, скоростта на въртене и разстоянието между колелата, Щерн успява да изчисли скоростта на атомите, преминаващи между тях. Измеренията, завършени през 1920 г. (и доуточнени през следващите години) потвърждават теоретичните предсказания.

Методът на Щерн се оказва значително средство за наблюдение на невидимите частици с помощта на сравнително груби лабораторни прибори, но изисква изкусно майсторство от експериментатора. Щерн се обръща към своя колега във Франкфурт Валтер Герлах с молба да му помогне да изследва с помощта на същия метод магнитните моменти на атомите. Понеже атомите съдържат движещи се електрически заредени частици, а движението на заредените частици е електрически ток, атомите имат поведение на миниатюрни магнити (както е с тока в бобината, който създава магнитно поле в електромагнита). Магнитният момент определя интензивността и посоката на магнитното поле. Класическата физика смята, че магнитният момент може да има всякаква посока. Зомерфелд, опирайки се на квантовата теория, предсказва, че магнитният момент може да има по отношение на външното поле само две посоки: да съвпада с посоката на външното поле или да бъде насочен в противоположно направление. В известния днес експеримент на Щерн-Герлах молекулярният сноп преминава между полюсите на нееднороден магнит, който отклонява снопа. Класическата теория предсказва, че отклонението на атомите с различни посоки на магнитния момент ще бъде разпределяно непрекъснато, което просто ще доведе до разширение на тесния сноп. А квантовата теория предсказва, че атомите ще се отклоняват само по единия от двата начина, иначе казано - снопът ще се разцепи на два. Опитът на Щерн-Герлах, осъществен през 1921 г., съвсем определено потвърждава справедливостта на квантовата теория.

През 1921 г. Щерн е назначен за професор по физика в Ростокския университет, а през 1923 г. става пълен (действителен) професор в Хамбургския университет. В Хамбург, където има лаборатория, специално построена за изследвания по метода на молекулярните снопчета, той използва този метод, за да потвърди предвиждането, направено от Луи дьо Бройл през 1924 г. И квантовата теория, и експериментът доказват, че електромагнитното излъчване, например светлината, има както корпускулярни (квантови), така и вълнови свойства. Въпреки скептицизма на много физици, дьо Бройл, като предполага, че частиците трябва да имат вълнови свойства, се изказва още по-радикално, като посочва съответстваща им дължина на вълната. През 1927 г.Клинтън Дж. Дейвисън и Лестър Джърмър доказват експериментално (отчасти случайно) съществуването на вълните на дьо Бройл при електроните. След техния експеримент следват подкрепящите го опити на Дж. П. Томсън. Няколко години по-късно Щерн насочва сноп хелиеви атоми през зъбчати колелета (за да измери скоростта на частиците, от които зависи дължината на вълната на дьо Бройл) към повърхността на кристал литиев флуорид и наблюдава дифракция - вълново явление. Като знае разстоянието между атомите в кристала, той определя дължината на вълната за частиците на хелия. Тя се съгласува с формулата на дьо Бройл. Доказателството за съществуване на вълнови свойства за големи частици като атомите изглежда още по-убедително от доказателството за електроните и опитът на Щерн изиграва важна роля за по-нататъшното развитие на квантовата механика. В следващите години Щерн заедно с Имануел Естерман и О. Р. Фриш измерва магнитния момент на протона (ядрото на атом водород) и за свое учудване (и учудването на всички физици) открива, че е двойно по-голям от предвиждането на Пол Дирак.

Скоро след като Хитлер става канцлер на Германия през 1933 г., Естерман и други учени-евреи са уволнени от Франкфуртския университет въз основа на нацистките антисемитски закони за гражданските права. Макар че Щерн е евреин, за известно време го защитава от расистките закони службата му в германската армия по време на Първата световна война. Но в знак на протест той подава оставка и заедно с Естерман приема поканата на физическия факултет към Технологическия институт "Карнеги" да работи там. В института, като заема длъжността професор-изследовател, той помага да се създаде лаборатория за молекулярни снопчета. През 1939 г. Щерн получава американско гражданство и когато Съединените щати влизат във Втората световна война, служи като консултант в министерството на отбраната.

След като напуска Технологичния институт "Карнеги" през 1946 г., Щерн се премества в Бъркли (щат Калифорния), където се настаняват да живеят двете му сестри. Като продължава да държи връзка с физическото общество и да следи развитието на физиката на елементарните частици, той живее в относителна изолация. Редовно посещава Европа, но отказва да отиде в Германия и да получи пенсия от германското правителство.

В последните години от живота си Щерн, който никога не се е женил, оформя вкус към изисканата трапеза и пурите. Той ходи с удоволствие на кино. Смъртта от сърдечен пристъп го настига в един от киносалоните на Бъркли. Емилио Сегре казва: "Щерн беше един от най-големите физици на ХХ в. Той написа сравнително малко статии, но затова пък каква сила имат тези, които е написал!".

Щерн е член на американската Национална академия на науките и на Американското философско дружество, той е почетен доктор на Калифорнийския университет и на Швейцарския федерален технологически институт.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/stern.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“