Нобелови лауреати – 1947 година

Андре Жид (André Gide)

22 ноември 1869 г. – 19 февруари 1951 г.

Нобелова награда за литература

(За всеобхватните и художествено значимите му произведения, в които човешките проблеми са представени с безстрашна любов към истината и дълбока психологическа проницателност.)

Андре Пол Гийом Жид, френски романист, есеист и критик, е роден в Париж в семейството на потомствените хугеноти Пол Жид, професор в Парижкия университет, и Жулиет (Рондо) Жид. След смъртта на баща му през 1880 г. Жид е възпитаван от майка си, която му посвещава целия си живот.

Заради слабото си здравословно състояние юношата получава безпорядъчно образование: посещава различни училища, занимава се с частни учители вкъщи. В Екол алзасен, протестантско средно училище в Париж, започва да се интересува от литература, особено от древногръцка поезия; поощряван от майка си, започва да се занимава сериозно и с музика. През 1889 г. Жид взема зрелостните си изпити и решава да стане писател.

Осигурен от бащиното си наследство, Жид може да се посвети на литературата и през 1891 г. издава първата си книга "Тетрадките на Андре Валтер" ("Les Cahiers d'Andre Walter"). Темата на това автобиографично произведение, написано в стихове и поетическа проза - борбата между плътта и духа, която завършва с отричане на плътта - се проследява и в по-късните произведения на писателя, макар че понякога получава друго направление. Училищния приятел на Жид, писателят Пиер Луи, го запознава със символистите - представители на водещото литературно течение по това време. В техните салони Жид се запознава с най-известните литератори на епохата, сред които и поетът Стефан Маларме; от 1891 до 1983 г. Жид пише един очерк и две повести в духа на символизма.

Освободен заради туберкулозата си от военна служба, Жид решава да придружи своя приятел, художника Пол Албер Лоран, по време на пътуването му по Северна Африка през октомври 1893 г. и там, в туниския град Сус, младият човек осъществява първата си хомосексуална връзка. Като се връща в Европа, Жид открива, че плътските наслаждения, които изпитва в Северна Африка, са го отчуждили от литературното общество, сред което до неотдавна е намирал духовно удовлетворение. Скоро след това писателят създава "Блатата" ("Les Paludes", 1895 г.) - сатиричен портрет на претенциозните постоянни посетители на символистичните литературни салони. По това време Жид се избавя окончателно от туберкулозата и през януари 1895 г. се връща в Северна Африка, където в Алжир, в град Бискра, се запознава с Оскар Уайлд и с лорд Алфред Дъглас.

Във Франция писателят се връща в края на 1895 г., за да се прости с умиращата си майка. Скоро след смъртта на майка си Жид се жени за братовчедка си Мадлен Рондо, в която е влюбен от много години. Някои критици смятат, че Мадлен Рондо, твърда пуританка, е заменила майката на писателя. Бракът с Мадлен Рондо се оказва бездетен (едва през 1923 г. от връзката си с Елизабет ван Рюселберг Жид има дъщеря). Една година след женитбата си Жид става кмет на Ларок, но продължава да пише и скоро се връща в Алжир.

Жид изразява за първи път своето разбиране за личната свобода в "Плодовете на Земята" ("Les Nourritures terrestres", 1897 г.) - книга, написана в стихове в проза. В това произведение плътта и духът са единно цяло, условностите, навиците и принципите се отхвърлят заради освобождаването на собственото "аз", стремящо се към удоволствия и радост. "Плодовете на Земята" нямат успех сред широката читателска публика; освен това книгата става предлог за скъсване на писателя с приятелите му символисти, които не могат да се примирят с това, че Жид превъзнася враждебната за тях реалност. Но през 20-те години "Плодовете на Земята" стават най-знаменитото произведение на Жид и оказват влияние на цяло поколение по-млади писатели, сред които и екзистенциалистите Албер Камю и Жан-Пол Сартр.

След 1897 г. физическото и емоционалното състояние на Жид забележително се влошава заради непрекъснатата борба между неговите духовни стремежи и плътските му страсти. Той понася трудно раздялата с жена си, която, след като разбира, че е хомосексуалист, заминава от имението им в Кювервил за Нормандия. (Оттогава Жид често се разделя с жена си, но до нейната смърт през 1938 г. двамата остават духовно близки.) През февруари 1909 г. работата за създаването на "Ново френско списание" ("Nouvelle Revue Francaise"), превърнало се скоро в едно от най-влиятелните литературните списания в света, несъмнено помага на писателя да преодолее тежката депресия. "Новото списание" и неговото отроче издателството "Галимар" поощряват всячески нови таланти, а също така под влиянието на Жид се издават преводи на любимите негови автори: Достоевский, Джоузеф Конрад, Уолт Уитман и Херман Мелвил.

От 1902 до 1919 г. Жид публикува четири малки психологически романа, които нарича "recit" - "истории": "Иморалистът" ("L'lmmoralist", 1902 г.), "Тесните врата" ("La Porte etroite", 1909 г.), "Изабел" ("Isabelle", 1911 г.) и "Пасторална симфония" ("La Symphonic pastorale", 1919 г.). Много критици са съгласни, че тези романи, в които се разработва темата за борбата на личността за самоутварждаване, са едни от най-добрите произведения на Жид.

Нов етап в творчеството на Жид като романист бележи книгата "Подземията на Ватикана" ("Les Caves du Vatican", 1914 г.), чийто жанр писателят, по аналогия със средновековния сатиричен фарс, определя като "sotie". По-сложно композиционно и психологически от "recits", произведението "Подземията на Ватикана" е своеобразна язвителна мистификация, в която се разказва за убийство, което убиецът предприема само за да докаже своята свобода; Жид също така осмива и буржоазния конформизъм на католиците и "свободните масони", тяхната еснафщина. Възпитан в благочестиво протестантско семейство, Жид преживява още през 1906 г. религиозна криза и, подобно на много сериозни писатели, свои приятели, изпитва силното влечение към католицизма, особено към ревностния апостолски католицизъм, на поета и драматурга Пол Клодел. Но "Подземията на Ватикана" развалят дружбата на Жид с Клодел и предизвикват яростни нападки срещу писателя заради неговия антиклерикализъм.

Огромният успех на "Ново френско списание" (където се печатат известни писатели като Марсел Пруст и Пол Верлен), а също така растящата популярност на книгите на Жид му осигуряват пълна финансова независимост. През 20-те години, наистина, писателят отново е подложен на нападки, този път от страна на управляващите кръгове, които твърдят, че произведенията на Жид развращават младите хора. В отговор на това писателят разпространява през 1924 г. хиляди екземпляра от "Коридон" ("Согуdon"), апология на хомосексуализма във вид на платонови диалози, над които Жид започва да работи още през 1918 г. Като издава "Коридон", Жид постъпва доста безразсъдно: навлича си публично обвинение в хомосексуализъм, заради което преди време си изпаща жестоко неговият приятел Оскар Уайлд. Писателят е отбягван дори от близките си приятели, почти никой не се изказва в негова защита. Репутацията на Жид се възражда едва в края на 20-те години, когато обществото започва да се отнася търпимо към хомосексуалистите.

През юли 1925 г. Жид, съпроводен от приятеля си Марк Алегре, заминава на дълго пътешествие в Конго. През това време излизат от печат няколко негови произведения. "Откъде си?.." ("Numquid et tu.. ?", 1926 г.) е дневник, който писателят започва да води преди десет години и в който изразява отношението си към религията. Дневникът е отражение на религиозната му криза, в него Жид търси божественото съществуване и се опитва да оправдае това, че не приема идеята за вината. През същата година се появява изповедната по дух автобиография на Жид "Ако зърното не умре" ("Si le Grain ne meurt"), работата над която авторът започва през 1919 г. През 20-те години това съчинение изглежда непристойно, а днес се смята за висок образец на автобиографичната литература, стоящо редом с "Изповед" на Русо.

"Фалшификаторите на монети" ("Les Faux-Monnayeurs"), роман, който Жид завършва непосредствено преди заминаването си за Конго, е издаден също през 1926 г. Жид нарича "Фалшификаторите на монети" свой единствен роман, защото по обем и замисъл е по-голям от всичките останали негови художествени произведения. Романът се отличава с композиционна сложност, която се изразява в несвързани помежду си сюжетни линии, в множеството протичащи едновременно събития, теми, герои, настроения и гледни точки, които се наслояват и се противопоставят. Във връзка с това френският критик Жан Итие отбелязва: "Има само две книги, в които Жид се опитва да вложи изцяло себе си: "Андре Валтер" - на младини, и "Фалшификаторите на монети" - в зряла възраст". Благодарение на "Фалшификаторите на монети" Жид получава международно признание и е смятан вече за един от големите писатели на XX век.

Когато се връща от Конго през 1927 г., Жид публикува два дневника, в които подлага на критика френската колониална политика. Пред следващите десет години писателят продължава да участва активно и противоречиво в политиката и обществения живот - подкрепя например лоялистите по време на гражданската война в Испания, през 1932 г. изведнъж обявява за своята привързаност към комунистическата идеология, а през 1937 г. във втория от двата си пътни очерка, написани след разсеялите илюзиите му пътувания в Съветския съюз, заявява за решителното си скъсване с комунизма.

От 1942 г. до края на Втората световна война Жид живее в Северна Африка, където пише повестта "Тезей" ("Thesee", 1946 г.), която е пропита с вяра в способността на човечеството да се самоусъвършенства и в значимостта на земното съществуване и която Жид смята за свое литературно завещание.

През 1950 г. Жид издава последния том от своя "Дневник" ("Journal"), обхващащ периода от 1939 до 1949 г. Мнозина читатели вероятно ще се съгласят с Франсоа Мориак, който поставя над всички произведения на писателя неговите дневници и автобиографии. За "Дневниците" на Жид, започнати през 1889 г. и съдържащи в общи линии повече от милион думи, които отразяват целия му живот, Енид Старки, виден британски специалист по френска литература, пише, че "това произведение е уникално във френската литература, а и в литературата изобщо; то е съкровищница от мнения и спорове по всеки художествен и интелектуален повод, по всеки морален проблем за период от шестдесет и няколко години". В памет на Жид скоро след смъртта му Сартр пише: "Той не преставаше да ни учи, че можем да кажем всяко едно нещо, стига да бъде казано добре". Славата на Жид не помръква с годините. През 1980 г. например американският литературовед А. Лесли Уилсън пише, че репутацията на Жид "като един от най-значимите писатели на нашето столетие с времето само е нараснала".

Жид е погребан до своята съпруга в Кювервил. "И сега остава в тебе" ("Et Nunc Manet in Те"), задушевна история за семейния живот на писателя, излиза през 1951 г., след смъртта на Жид.

Превод от руски: Павел Б. Николов