ПРЕДГОВОР
Ако преди освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Руссия война с Турция за нашето освобождение е война, не за освобождението на „бедных славян", а за разширението на русската Империя и за завладяванието на Балканите и България от Руссия, - нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на славянството, враг на българския народ, на неговото освобождение. Никой българин не можеше да допусне тогава мисъл, че „православна Руссия“, която с векове ни е пращала икони и камбани подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми за нашето освобождение, а за разширение на своето царство, за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него русски царе, да завземат Цариград; но нашите понятия за тия русски стремления не са отивали никога по-нататък от завземанието на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че с стремлението си, да завземе Цариград, Руссия ще завладее окончателно и България. Гневът ни против Турция, на която до тогава бяхме роби; желанието ни да видим своята угнетителка разбита, съсипана, - бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можаха да ни сполетят от нахлуванието на Руссия в Балканите. През последната половина на настоящия век само, българския народ захвана да се събужда от летаргическия сън на пет-вековното робство. Тук-там из угнетените краища на отечеството ни захванаха да се явяват искри, които даваха да се разбира, че българщината не е огаснала, че тя тлее под мракът на политическото робство на Турция и духовното, - на гръцкото духовенство. Появиха се Пайсий, Софроний, Раковски, които, всред поядающия ни гръцизм, високо заявиха за съществуванието на някогашна България и поискаха да има тя и за в бъдеще право на съществувание. Техните дела се подеха по-после от други патриоти. В желанието си да видят българския народ като политическа единица, да имат свое духовенство, своя църква, да чуват молитви към Господа на славянски, да четат и пишат на български, - те не се спираха пред никакви средства, които можаха да ги улеснят към достигванието на тази цел. Всичко предприемаха те, с всекиго се сдружаваха, стига да бяха уверени, че този всеки ще им спомогни да постигнат желаемото за отечеството си. Руссия, през ония мътни времена, се е смятала за единственната, която може да им помогне. Като са гледали, че тази държава предприема няколко пъти война с Турция, те са мислили, че нейната цел не е да завоевава территория от отоманската империя, а - да освобождава нас българите. Еднаквостта на религията и славянската племенност са спомогнали твърде много за затвърдяванието на туй убеждение. Сполуката да се сдобием с църковна автономия през 1870 г. още по-вече усили това убеждение. Едва в последните години, преди освобождението ни, някои от българските патриоти като Ботйов, Любен Каравелов, Стамболов и В. Левски, бяха захванали да исказват съмнение в добрите намерения на Русия и действуваха, щото освобождението да стане от самите българи, чрез въстания. Но тия техни съмнения не се изказваха тъй ясно и публично, за да можеше да се образува едно мнение в обществото. Техните думи се вземаха от всички като исказвани под влиянието на нихилистически стремления, а не проникнати от дълбоко съзнание. Освен туй, нямаше нито един пример, на който можеше да се укаже, че руссите работят за завладевание на Балканския полуостров, а не за освобождението на България. Примерите за постъпките на Руссия с Полша и Кръм не бяха никак тогава убедителни за нас българите, които бяхме навикнали вече да получаваме подаръци от Руссия за църквите и други благодеяния. Полша и Кръм са исповядвали друга религия, и за туй, мисляхме си ний, Руссия е постъпила с тях така жестоко, но българите са православни, следователно към тях тя ще бъде по-милостива. Войната през 1877-78 г., която се обяви под общеизвестния предлог за освобождението на угнетените славяни, заглуши окончателно всяко съмнение за лоши намерения на Руссия към България. Никой не можеше да помисли даже, че Руссия крие каквито и да било цели с нахлуванието си в Балканите, освен създаванието на една България. Под впечатлението на всеобщата радост, че се освободихме, никой не можеше да си помисли, че Руссия веднага след туй ще се залови, под формата уж на една България, да създава своя русско-задунайска область. И ако се намираше такъвзи смелчак, ний, самите българи, бяхме готови да му издерем очите, за да не злослови против освободителката ни, която, казвахме си ний, зарад нас хора истрепа, пари похарчи с миллиони, и хиляди още други неща, без да съобразим, че всичките разноски за тази война ще паднат пак на гърбът на българина, както стана. Нашите „братушки“ обаче, си знаяха работата. Техния план бил предначертан. Ний се радвахме, че ще създаваме някогашната България на славните български царье Крум, Асен, Симеон и пр., а те в туй време, тихо, без шум, са определяли, по кой начин да наредят тъй работите и устройството на държвицата, щото в едно скоро време създадената уж България да стане русска-задунайска област.
Кой би могъл от нас българите в него време да помисли подобно нещо и до подозира, че Руссия устроява своя област, а не България? И кой би посмял да го каже открито? Или, ако го кажеше, кой щеше да бъде онзи, който би намерил в себе си достатъчно сила и подготвен ум, за да го повярва?
Между тем, при онуй всеобщо наше омайване, това, което попосле видяхме да се случи в България и което докара 27 Априлий 1881 год. и грозния 9 Август през 1886 год. с всичките му последствия, се е крояло и тъкмяло още тогава. Още тогава русските дипломати са ни скроили кюляфа и определили за по-нататък времето, когато ще го нахлуят на главите ни.
Тази книга, която поднасяме на читателите, това именно и доказва. Тя не е измислена и съчинена от нас. Тя е сбирка от цял ред документи, измъкнати из секретните архиви на русските консулства, документи, които дохождат да искажат пъкленните планове на онази Държава, която се нарича наша освободителка - Руссия. Тия документи са добити от бившия русски чиновник, драгоман при русското консулство в Русее дълги години, а по-после в Букурещкото посолство, г. Якобсон. Историята на тяхното измъквание е известна. В битността си като драгоман в русчукското консулство, на г. Якобсон - след оттеглюванието на русските консули заедно с Каулбарса, - е било временно възложено заведвание на консулството и съхранението на секретната архива. Като човек, който се възмущавал от подлостите, които руските дипломати вършат в България и който не е видял нищо зло от тази България, г. Якобсон, се е въсползувал от случая и измъкнал една голяма част от тия документи, които се отнасят до работите в България, и беше побегнал от Ромъния в Лондон. Вследствие на старо познанство с него, нашата редакция, като видя по русските вестници, че Якобсон бил измъкнал някои секретни документи и бил побегнал в Лондон, - се обърна към него и го помоли да ѝ достави тия документи, ако се отнасят до работите в България, срещу едно възнаграждение. Подир малко време г. Якобсон, скришно, с чужд паспорт, дойде в България и ни донесе документите, като има добрината и да ги нареди според времето и датата. Ний не можем освен да му благодарим тука, че ни даде възможността да се запознаем и ний, па и всички българи и цял свят, с пъклените кроежи на руските дипломати за отечеството ни.
Препоръчваме на читателите да прочетат с голямо внимание документите, да си припомнюват преминалите, от освобождението ни насам, събития. Прочитанието ще им напомни много неща и те ще дойдат да признаят, че г. Стамболов е принесъл големи услуги на отечеството, гдето от 9 Август после тури преграда на всяко русско бъркание и влияние в България.
Ний оставихме документите нарочно на русски язик първо, защото по този начин тяхната точност ще се запази с всичката им канцеларска русска рутинност, и второ, защото у нас всички почти, които знаят да четат и се занимават с политика, разбират да прочитат и на русски язик. Но за туй пък правим тук един кратък преглед на миналите събития, като указваме тук-там на някои страници от документите, за да може читателя под прясното впечатление и въспоменание на миналото, да схваща и разбира добре значението на самите документи.
За много въпроси и събития, за много неща, които съдържат разните документи в тази книга, ний сме говорили на времето, но нашите говорения и писания са се основавали на делата на русската дипломация. Ний съдехме тогава от това, което руссите вършеха, в разни времена в България и от техните действия вадехме заключение за намерението на Руссия спрямо България; при все туй пак много от нашите заключения са биле на пълно справедливи. Сега обаче, пред нас стоят неоспорими документи, които, черно на бяло, откриват всичките планове на Руссия, както и всички пъкленни действия на нейните дипломати от освобождението насам. Двоумение вече няма да има за читателите в смисъл, да ли нашите заключения са правилни или не; тук говорят самите писма на русските дипломатически канцелярии. От тия документи читателя ще види, че всичките бъркотии, всичките преврати, всички, смутове, бунтове, заговори, убийства и пр. и пр., които са се случвали в България, от както съществуваме като държава, са дело на русската дипломация. Всичко, което на нас се е виждало необяснимо, нередовно, за русските дипломати е било предварително скроено, предначертано и обмислено, за да докара именно известни предначертани събития.
Ний виждаме сега, че още в първите дни на освобождението ни русските дипломати се загрижили, по кой начин да поставят Княжеството в такова положение, щото в едно скоро време или сам княз Александър, - когото те са поставили пак с определена цел, - или сам народа, да поиска присъединението си към русската империя. Щастие сме имали може би в това, че дипломатите им са биле много глупави, повечето са водяли помежду си раздори и интриги, и вместо да постигнат положителни резултати, добили са се съвсем до противното, при всичко че княз Александър и консерваторите са биле станали добри инструменти в техните ръце. Още с самото си пристигане в България княз Александър, по съветите на тогавашния русски представител, Давидов, беше се окръжил само от консервативните елементи, на чело с Бурмова, които се бяха определили още в учредителното Велико Народно Събрание в Търново. Обаче и княза и русските дипломати са разбрали, че току-що изникналите тогава консерватори, които с много малки изключения бяха сбор от бившите турски чорбаджии, не се ползуваха с никакво влияние нито в учредителното Събрание, нито измежду народа; това нещо го е разбрал подир преврата и Хитрово и го е донасвал в Петербург. Между тем трябвали хора, които да им послужат за добри оръдия в достигвание на определения още от рано план. В либералите и в тъй наречените тогава от руссите „младите“, те не можеха да имат никакво доверие, защото всички те са хора, които от много години са работили за отечеството и следователно нямаше никога да склонят да подпишат присъдата на България. За да създадат, прочее, едно положение, което да им послужи за гонимата цел, те се завземат с княз Александра заедно, да изменят формата на управление от конституционно - на чисто монархическо. Мотивите на княз Александър са биле, че министрите му не го слушали, явявали се при него в неприлични дрехи, че платата му била малка, че управлението било распасано. Мотивите на русските дипломати пък са били тия, че, като се съсредоточи властта и управлението в ръцете на княза, те ще могат тогава да му предложат да предаде престола на Царя. За народа те не са се грижили ни най-малко, защото от документите се вижда, че една от обязанностите на русските консули е била и тая, да донасят в Петербург, при всеки случай, и да заблуждават дипломатите, че „народа е безпределно предан на Царя и чака момента, когато България ще се присъедини към русската Империя под скиптра на Царя“.
През Октом. месяц 1879 г. беше свикано първото законодателно Народно Събрание. Както е известно, това Събрание исказа недоверие на консервативното министерство под председателството на Бурмова. Княз Александър, вместо да испълни желанието на болшинството и да свали кабинета, растури камарата. Това растуряне е станало, както се вижда сега от настоящата книга, по съображения, че княза е имал намерение да пише доклад до Царя за работите в България и да иска неговото разрешение за променението формата на управлението в страната. Действително, княза замина тогава за Петербург, а от документите виждаме, че той е ходил да носи на Царя доклада си и да исходатайствува променението на Военния Министър Наренцова, който либералствувал много, заедно с българите, както и променението на управлението. В документите се казва по кой начин се изгубил един сандък от багажа на княз Александър, който съдържал някой негови скъпоценни вещи и секретната му преписка с Царя. Пишущия тия редовце беше тогава чиновник в Министерството на Вътрешните Дела и знае, че действително подобно изгубване имаше. В министерството като вярваха, че изгубването е станало неумишленно, бяха испратили тогавашния чиновник за особенни поръчки, майор Краузе, да мине през същия път и да ги дири. Подир няколко дена се съобщи, че вещите били намерени. От документите сега се вижда, че тоя сандък с вещите е бил откраднат, отнесен в русското консулство в Русе, снето е било препис от секретната преписка на княз Александър с Царя и после сандъка бил пак предаден като намерен. Тая дипломатическа подлост била извършена, както се вижда сега, за туй, защото русските дипломати, кой знае как захванали да подозират княза.
В Петербург, гдето княз Александър имал голяма надежда, че ще го поддържат, се отнесли не до там съчувственно към доклада му и горещото му желание за променение на управлението в България. Покойния цар не се съгласил, под никакви условия, но за да поддържа княза, заповядал да се каже на министрите да живеят в споразумение; заповядал да му се отпущат по 100,000 рубли годишно от царската хазна; повикал Наренцова назад; вместо него пратил Ернрота; взел си и представителя Двидова, като определил за нов представител в София г. Кумани, - единствения за когото ние знаем както тогава, тъй и сега от документите, че поддържаше либералите и беше против проектирания преврат.
При всичко това князът се върна в България недоволен. Либералите, макар и под консервативното министерство, сполучиха в изборите още по-голямо болшинство. Княза беше принуден да преклони глава и да образува ново министерство под председателството на Цанкова. Обаче, в скоро време, по едно спречкване с австрийския агент Кевенхюллер, Цанков остана само Министър на Вътрешните Дела, а Каравелов, като лице, което се ползуваше с най-голямо доверие тогава, стана Министър-Председател. И от това положение на работите, нито княза, нито русската дипломация, нито консерваторите останаха доволни. От документите се вижда, че те продължавали своите интриги. Скоро те сполучили да подровят положението на русския представител Кумани. Той е давал обширни обяснения за безполезността на всякакъв преврат, на всяко изменение по формата на управлението в България, но, както се вижда, малко внимание се е обръщало на неговите рапорти, а напротив те са станали причина да го преместят. В всеки случай работата е могла да се проточи няколко време, ако не и няколко години, но събитията на 1 март 1881 г. в Петербург, внезапно са изменили всичко. Убийството на покойния Цар предизвика отиването на княз Александър в Петербург. Тук, под грозното още впечатление на лежащия труп на убития цар, княз Александър се е въсползувал да поднови своето ходатайство, като го допълнил този път и с това, че България, по своето управление, може да стане гнездо на нихилистите. Такава беше и агитацията на консерваторите. Спомогнал е тук много и Директора на Государствената полиция в Петербург. По донесените нему сведения тогава от консерваторите и русските агенти, че в България имало нихилисти във всеки град, че убийството но царя се одобрявало от много българи - либерали, той обърнал вниманието на русските дипломати, че ако това положение на работите се продължава, той се бои, че България ще стане гнездо на русските нихилисти. Интригата се разиграла тъй искусно, щото царя по своята сурова натура това и чакал. Там, до гдето е бил още княза в Петербург, се скроил плана за преврата и на Еренрота са биле дадени нуждайте инструкции за действие. Кумани, бе повикан назад, а вместо него се испрати Хитрово в София. Княза пристигна и след няколко дни прокламацията за преварата се обяви. От документите сега се вижда, че една голяма част от суммите, потребни за преврата, биле дадени от Руссия, от суммите на окупационния фонд за устройството на Русско-Задунайска область.
В Петербург най-напред имало разни мнения за въпроса: да се направи или не, преврат. Военните, особенно Генералния Щаб, който е имал готови, види се, плановете за бъдещи действия на Балканския полуостров, биле против и генерал Обручев осъждал Директора на Азиятския Департамент, че необмисленно дипломацията бъркала на плановете му. „Да удовлетворяваме оплакванията на княза Батемберга, това съвсем не влиза в нашите грижи за България“, - казал Обручев на Мельникова. Но след като изслушал доводите на русския дипломат и съображенията, че „по-лесно ще могат да достигнат целта си, ако имат работа с един човек, не с цяла улична тълпа, която българите наричали Народно Събрание, защото при туй положение на управлението, не могло да се иска нищо от Батемберга, понеже всичко зависи от министрите и Народното събрание“, той по-омекнал. “Дайте, казал русския дипломат, на княза права и тогава искайте от него да си испълни обязанностите. Дайте му пълномощия да управлява самостоятелно страната и тогава искайте да испълни поставените му условия “ - след като изслушал тия довода, генерал Обручев склонил да не бърка на дипломацията.
Няма съмнение, че усърдието, с което и княза, и руссите, и консерваторите, се грижеха да докарат този преврат, трябва да им е доставило, подир сполуката, голямо удоволствие, на всекиго според заслугите му. Растичаха се, разбесняха се тогава на четири страни разнц русски коммиссари и емисари. Ернрот, комуто бе възложено да испълни плана, беше в ентусиазъм, че ще получи едно „спасибо“ от царя. Писмата по действията на русските офицери и дипломати по този преврат, са изложени в книгата, тъй щото ний няма да ги повтаряме. Ще кажем само това, че русските дипломати са донасяли искуствени телеграмми за доволствието на народа от княза и исканите му пълномощия, само и само да убедят Царя, че е необходим преврата. В Петербург вземали най-напред всичко за истина. Но скоро и едните и другите се разочароваха. Още преди изборите, руссите захванаха да проявляват несъгласията си, в някои работи, с консерваторите по въпроса за изборите, защото тия последните искаха да направят изборите не по предвидения от закона ред, а по особен начин. Руссите, които се бояли да не би с това да предизвикат някои бъркотии и да не би да ги осъдят от Петербург, гдето имали сведения вече за някои насилия, - дали мнение, че по-добре ще бъде, ако изборите станат по съществующий закон. Освен туй Хитрово захванал да се съмнява в Батенберга. Индиференнтността на иностранните представители захванала да го навежда на мисълта: „дали княза не се е загарантирал предварително от поддръжката на другите държави за преврата и дали в този в този случай руссите не са слепи оръдия на Англия, Австрия и Германия“? Това нещо той захванал да подозира, защото видял от разговорите си с представители на тия държави, че те се отзовавали много добре за княза и за неговите приближени - консерваторите. За самия княз Хитрово казва в същото писмо, че той го счита способен за всякакви пакости. По този начин ний виждаме, че общите тогас неприятели на българската свобода: руссите, Батенберг и консерваторите, се скарали помежду си преди още да отидат в Свищов, гдето щяха да се дават пълномощията на княза. Ернрот тъй също паднал в немилост както пред Хитрово, тъй и в Петербург. След Свищовското Събрание той бе повикан в Русия. Министерството на Вътрешните Дела бе поверено но известния Ремлингена. Консерваторите пък се разочароваха, защото видяха, че на тях не се отдаде такова доверие, както те си мислеха. Те са предполагали, види се, че подир като вземи княза пълномощията, тям ще бъде поверено управлението. Обаче, русските дипломати са имали свои планове. Марко-Балабанов, който беше яростен превратаджия, като видя че тази работа не излезе тъй както я е очаквал той, - замина веднага за Цариград, гдето беше агент на Княжеството. След няколко месеца обаче, той си даде оставката, дойде в София и се присъедини към либералната партия. Княз Александър, който беше захванал да разбира положението си, уволни Ремлингена, на което му е спомогнал, види се и Хитрово, защото от преписката се вижда, че и той го е мразил, - и назначи Начевича за министър на Вътр. Дела. Кабинета беше чисто консервативен, а за Военен Министър беше назначен Генерал Крилов. Руссите, от своя страна, са останали пък недоволни от княз Александра, защото виждали, че той протака и не скланя да предаде управлението на страната на русския цар. По този начин се захваща едно глухо гонение, което принудило русската дипломация да помисли за създаването на един чисто русски кабинет в България. Както се вижда от писмата, княз Александър е имал в Петербург свои хора, от които узнал, че му се крои кюляф и че ще му пратят русски генерали за министри. За да не излезе, че това става без негово знание, княз Александър сам се оплакал от министрите си и поискал да му пратят лица за министри от Петербург. Скоро в София дойдоха генералите Соболев и Каулбарс, заедно с Теохарова. Както се вижда от документите, назначението на Соболева е станало с ясно определената цел да ритне консерваторите, да примами либералите, като по-силна партия и да се принуди княз Александър да се отрече от престола за в полза на царя. Знаял ли е княз Александър программата на Соболева, или поне подозирал ли е, това не се вижда от писмата. Но по-вече за вярване е, че той е захванал да подсеща положението си. Решението му да подаде ръка на либералите, да възстанови конституцията и да повика Цанкова в министерството, - показва, че той е знаял от по-рано намерението на русската дипломация.
С назначението на Соболева, русската дипломация искаше да заличи своите погрешки и да се сближи с либералите. Руссите се бяха убедили, че консерваторите и Батемберг нямат никакво влияние в страната, а с преврата от 27 Априлий 1881 год. изгубиха и туй, което имаха. От друга страна небързането на княза да се отрече от престола, ги застави да почнат по-открито борбата си с него. Генералите знаяха гъделя на либералната партия и поискаха да я употребят за оръдие в своите нечисти цели. Соболев създаде вестника „Балкан“ и бе поканил да вземат в него участие някои от по-видните либерали; почнал беше да преследва консерваторите открито, и да създава нова партия под свое предводителство. Въпросът за постройката на железните линии е играл доста голяма роль в усилванието на недоразумението между княза и Генералите. Интересни са писмата на Хитрово и другите консули по този въпрос, както и за консерваторите, на които се мъчели да създават партия и положение. Даже сам Ернрот, който беше душата на преврата, в своя отчет се е отзовал за тях твърде зле. Соболев се е ползувал от всичко това, за да прави доноси в Петербург против княза и да усилва настроението против него. Той не пропустнал нито един случай, за да напакости на княза. Заповядвало се изрично на консулите в България как да е да се поколебае доверието на Батемберга. През онова време, 1883 година, още през началото на пролетта се обяви, че денят за коронясванието на царя ще бъде 15 Май. В Петербург като знаяха, че княз Александър ще бъде на коронацията в Москва, приготовлявали се да го накарат, да се отрече от пълномощията си и да възстанови конституцията. На страница 89 читателя ще прочете документа, в който се исказват плановете на русските дипломати по този въпрос; между друго там се говори, че подир възстановлението на конституцията, Стат-Секретаря Гирс мислял „да застави принца, да се отрече от престола. Едновременно с това вземали се мерки да се подготви населението в тогавашната Источна Румелия към съединението с България, и подир акта за отричението на княза, да се обяви княжеството под върховното управление на царя. Тоя план в всеки случай щял да стане подир коронясванието в Москва. От по-рано още русската дипломация распращала копие за поздравителните телеграмми, които населението из България трябвало да прати на царя. Генерал Соболев беше се распоредил пък, щото всички подобни поздравителни телеграмми да бъдат изпращани на негово име в Москва, а не на княза. По този начин искаха да изолират и да унижат княза. Депутацията, която консервативното народно събрание бе определило с княза, предварително е било решено да не се допуща в Москва и да не се приема от царя. Разбира се, че всичко това е оскърбило твърде много княз Александра. Той се възвърна в София недоволен от своето пътувание.
Подир тази явно оскърбителна постъпка, към княза, руссите взеха по-определено направление по нашите работи. За чрезвичаен императорски коммиссар в София беше пратен тогава Ионин. Нему са биле дадени инструкции: 1) да действува за възстановяванието на конституцията и 2) да застави княза, да се отрече от престола. Тия инструкции се намерват на страниците 91, 91, 93 и пр. Целта на русските дипломати не беше ни най-малко да възстановят конституцията. Те искаха с това да вземат окончателно на своя страна народа, който беше против пълномощията и да го поставят спрямо княза в враждебно положение. Веднъж това постигнато, което не беше никак трудно при онова положение, те лесно се добиваха до втората цел, - принудяването му да се отрече от престола. С пристигането си още Ионин обяви с циркуляр, че към 30 Август, тезоименния ден на Царя щял да иска от княза, с манифест да се отрече от пълномощията и ако той не склони, щял да го принуди да напусне страната и да я остави под управлението на генерала Соболева като регент. Освен туй, Ионин кани консулите да станяло празденството по-тържественно и на Царя да се пращат поздравителни телеграмми. Действително, и тази комедия се разигра тогава, но в по-друга форма. По чия инициатива, не знаем, но вместо възстановлението на конституцията, князът издаде указ, че назначава една специялна коммиссия от лица принадлежащи към разните партии, която да приготви един нов проект за конституция. Русските дипломати и генерали не останаха доволни, защото те искаха да се добият до испъждането на княза и за туй повдигнаха въпроса за възстановяванието на конституцията. През денят на 30 Август 1883 год. те пак се бяха опитали да испълнят желанието на Царя. Когато княза свърши тържеството при лагера, гдето раздаваше знамена, офицерите го поканиха на закуска. Тук те са мислели да го принудят да подпише отричанието си от престола и още същия час да го изпратят зад граница. Тази история се знаеше още тогава от мнозина в София. Обаче, княза е бил предупреден от други офицери и е напуснал закуската на време. Българските офицери, на които е била известна тази история и които не са биле съгласни, вдигнали княза на ръце и го отвели на файтона, а от там някой го съпроводили до Двореца. Вижда се работата, че генерал Лесовой, който беше тогава началник на артиллерията в Княжеството, е знаял всичкия заговор и той ще да е издал на княза, защото от няколко писма се вижда (стр. 95 и 96), че и Ионин и генералите са подозирали твърде много Лесовоя. Турили са даже хора да распитват подир него, да ли той е издал, а същевременно той беше отчислен от българската войска и повикан в Руссия.
Този опит накара княза Александра да дири исход на своето положение. Той намисли да се сближи окончателно с либералите, да възстанови конституцията по своя инициатива, без участието на руссите, и да повика Цанкова на власт като шеф на либералната партия. По този начин княза искаше да исхвърли генералите от кабинета неосетно и да превари русските планове за неговото испъждане. На Цанкова беше сторено известие в Вртаца, да дойде в София. С дохождането си още княза го повика и му откри всичката работа, като го моли да спаси и него и България. При всичкото остро течение, което имаше тогава срещу консерваторите, Цанков склони и направи примирие с тях. Уговорено беше да се свика тогавашното III Обикн. Нар. Събрание в началото на Септемврия и то да искаже желание в отговора на тронната реч за възстановление на конституцията. И наистина, на 6 Септемврия 1883 год. Събранието единодушно исказа желание в отговора си на тронната реч, щото конституцията да бъде възстановена иецяло. Представителите отидоха всички да поднесат в Двореца този отговор и още един път устно да помолят княза да изпълни тяхното искане. В същия ден излезе княжески манифест, който обявяваше на населението, че князът се отрича от пълномощията и възстановява Търновската конституция. Кабинета на Соболева си подаде оставката още същия ден и княза образува нов кабинет под председателството на Цанкова; кабинета беше смесен, - либерали и консерватори.
Ръкавицата беше хвърлена. Борбата обявена; тя взе ожесточен характер. Несполуката на Соболева и Ионина ожесточи още повече русските дипломати. В едно писмо, което се намира на страница 98-103, Ионин расправя на дълго и широко причините за несполуката и указва начинът, по който той мислел да действува за в бъдеще, за испъждането на княза. В туй време обаче, от Берлин и Виена са обърнали вниманието на русския кабинет, че неговия чрезвичаен императорски агент в България върши работи, които са явно вмешателство в чисто вътрешните работи на Княжеството. От Виена са прибавили още, че това поведение може да предизвика сериозни затруднения (стр.103 и 104). Тия забележки са принудили русското правителство да повика Ионина назад и вместо него да испрати Кояндера. При все туй, русските дипломати са считали, че Ионин е успял да направи много нещо. От писмата се вижда, че те са възлагали големи надежди и на Цанкова за испъждането на княза. От туй трябва да се разбира, че между Ионина и Цанкова е имала по-рано споразумение. Как е станало това променение в Цанкова, не се обяснява, но ний, които сме биле тогава в течението на работите, го обясняваме по следующия начин: Каравелов и Славейков бяха завели силна борба против Цанкова, за гдето се споразумя с консерваторите. Общественното мнение, особено либералната партия, беше силно настроена против княза и консерваторите; превратът беше още пресен и лошото впечатление, което той остави, не можеше да се изглади тъй скоро. Цанков се боеше, че Каравелов ще му одари крак и за туй искаше да се загарантира с поддъръжката на руссите, без които мъчно се одържаше тогава кабинет. За да добие тази подцържка, той е обещал, види се, че ще изпълни желанието им, - да испъди княза. Подобно обещание без друго трябва да имаше тогава, защото ний помним като днес, че, когато падна Цанков в Търново, русското агентство беше твърде недоволно и Кояндер привикваше депутатите, чрез известния А. Узунов, тогава Ловчански депутат, да отиват на чай у него. Освен туй, на страница 109 съществува една шифрована телеграмма, от която се вижда, че Азиятския Департамент решил да предложи на княз Александра чрез Д. Цанкова, да напустне България, и че той, Цанков, се бил съгласил да направи подобни предложения. Същия ден обаче, тази телеграмма се преустановява с друга.
Цанков падна в Търново, гдето беше свикал на извънредна сесия IV Обикн. Нар. Събрание да иска доверие, а Каравелов състави нов кабинет. Русските дипломати са отложили, види се, временно своите намерения, до гдето узнаят поведението, което Каравелов ще държи. Борбата между Каравелова и Цанкова се усили, и чудното е, че органа на Цанкова обвиняваше тогава още Каравелова, че управлявал по диктовката на Кояндера, т. е. че е станал русско оръдие! Да ли не е знаял, че и Каравелов е давал подобно обещание - да испъди княза?
В това същото време русския агентин в Пловдив Сорокин, раздухваше пък въпроса за съединението на Неточна Румелия с България. Този въпрос руссите са считали като средство за испъждането на княза. Румелийската, тъй наречена, съединцстическа партия, която се улицетворяваше в Гешев, Бобчев, Маджаров, Хаканов и пр., е, била тъй също русско оръдие; тя е повдигнала въпроса по подбуждението на Сорокина. Плановете и кандърмаците, както и спогожденията, са ставали доста дълго време.
Подир шест месеци ний виждаме, че Цанков окончателно и явно прегърна русската программа на действие. „Средец“ беше преименуван на „Светлина“ и в него открито се пишеше вече, че стоението на княза в България не е в интереса на Българите.
Едновременно с тази игра русските дипломати са приготовлявали и друго едно злощастие за България. Никой не можеше тогава да подозира, че Руссия е приготовлявала да ни вмъкне в една война с Румъния, с която най-малко имахме причини да се караме. Пограничната комисия, която определяше границата между България и Добруджа, беше свършила вече своето дело и Араб-Тапия, по нейното определение, падна на Романска страна. Букурещкото правителство решило да завземе границата. Русските дипломати поискали да се въсползуват от този случай и да присъединят Добруджа, чрез война, към България. Както се вижда от документите, те са искали да подпълнят българската войска с русски солдати, в вид на кадрови войски за обучаванието на българските солдати, и след туй да накарат България да обяви война. Добруджа им е била потребна, за да могат да бъдат по-близско с границата на България, та да не се забелязвало, когато могло да стане нужда да се докара русска войска в отечеството ни. Планът е бил скроен от Генералния Щаб в Петербург и на Военния Министър Княза Кантакузена са били дадени тайни инструкции да свика резервата и да чака втора заповед. Трябва да се знае, че всичко това, както и всички други подобни работи, са ставали скришно от княза и другите министри. Военния Министър получаваше заповед направо от Петербург и чрез консулствата. Кантакузен в онуй време чакаше в Русе заповед, за да обяви войната; а за да не се даде подозрение, обяви се, че в Шумен щяло да има маневри на войските. Всички вярвахме на това. Между тем сега се узнава, че целта е била съвсем друга. Внезапното прогласявание Съединението на 6-й Септемврий е спряло руссите от този пъклен план и избави България от едно голямо нещастие - да бъде неприятелка на онази държава, от която нашия народ не е видял нищо друго, освен добро. По този начин Съединението принесе три големи ползи на България, първата е че се съединихме, втората, че ни предпази от една злощастна война с Румъния, а третата, че се отървахме от русските офицери за винаги.
Решението на княза да отиде в Румелия и да поеме въпроса за Съединението беше една от най-решителните постъпки на Княз Александра, която тури начало на краят на русското опекунство над България. До тогава каквото и да ставаше, руссите се прикриваха своите действия с разни извинения и маневри, а тайно вършеха друго. Това се вижда на всяка крачка и от документите. Но решението на княз Александра да отиде в Пловдив с войските, без да слуша изричната заповед на Царя, който му запрещаваше това, ги принуди да излязат открито против България, а следователно и против княза. Русските дипломати, които до тази дата, 6 Септемврий, сами са подбуждали въпроса за Съединението, - те са създали тъй наречената тогава съединистическа партия, - изведнъж, след прокламирането на съединението, се обявяват против и считат действията на княза за престъпни и революционни! Сами са давали инструкции на Сорокина да възбужда една от партиите в Южна България към Съединението; сами са искали да употребят чисто революционни средства за присъединението на Южна България, а когато това Съединение се обяви, те въстанаха против него! Защо беше тази игра? - Защото руссите са искали, както се вижда от документите, да испъдят предварително княз Александра и в туй време, за да не дадат на народа възможност да изкаже своето негодувание против тази постъпка, да обявят веднага Съединението. Се за тази цел - испъжданието на княза, - те са предприемали да ни тикнат във война с Румъния. Всичките действия на Русските дипломати са гонили една главна цел: присъединението на България към русската Империя по средством принуждаванието княз Александра да се отрече от престола. Следователно, Съединението на Юж. България с участието на княз Александра, това за тях е било най-силния удар. Те са почувствували изведнъж, че всички ония оръжия, които са държали за всеки случай против княза, като въстановяването на конституцията и Съединението, избягват из ръцете им. Не оставаше вече, с какво да бият на чувствата на българите и да подкопават княза, защото едното и другото събитие се извърши пред очите на целия народ от самия княз. Гневът на Царя и на дипломатите му беше голям. И те се завзеха с напрегнати сили да правят всички възможни затруднения и пакости на България. Първата им длъжност е била: как по-осязателно, по-нагледно да дадат на българите да разберат, че Царя негодува, че той не одобрява това съединение, че той вдига покровителството си над България. За тази цел биле са дадени инструкции на всичките консули, да свикат русските офицери от гарнизоните и да им искат следующето мнение: „дали, в случай че се оттеглят русските офицери, българите ще бъдат в положение да командуват полкове и дружини? Има ли из българските офицери достаточно число добри артиллеристи? За колко време може да се подготви войската към боева готовност? В състояние ли ще бъде българската войска, в отсъствието на русските инструктори, да посрещне неприятелството на съседната държава? И какви именно по-удобни мерки намерват русските офицери, щото да се усложни и затрудни още повече положението на българската войска, за да не бъде годна за една война?"
На тия „покровителски и доброжелателски“ въпроси, русските офицери от разните гарнизони се събирали и взели решения, в форма на постановления, (стр. 122-123) в смисъл, че най-удобни средства, за да се затрудни и още повече усложни положението, те намерили: „веднага да се повикат русските офицери из България, както и всичките параходчета от Дунава“. Това постановление е било съобщено телеграфически в Азиятския Департамент. В Петербург като намерили туй средство за много внушително, и като са вярвали, че българите ще се оплашат, а войската ще се деморализира, - удобрили го и телеграфически (стр. 124) заповядват на Военния Министър Княза Кантакузена и на всички офицери, да напустнат България. При напущането на бригадите, полковете и дружините, русските офицери, които се хранеха до тогава с български хляб, искаха да произвеждат по-голяма паника между солдатите. Войските се приготовляваха тогава да отиват на границите. Когато българските офицери постройваха полковете и правеха молебствие, пред фронтът на полкът се явяваше русския полковник или дружинен командир, и с глас викаше на солдатите: „къде и с кого ще отивате вий? Не виждате ли, че Царя не удобрява действията на княза и правителството ви? Вашите офицери ще ви предадат на неприятеля и пр.“. На много места българските офицери, комадующи полковете, са изгонвали такивато инструктори от фронта твърде грубо, и са ги заплашвали с арест. При всичките старания на руссите да произведат бунт, те не успяха. Българските офицери и солдати бяха дълбоко проникнати от дългът към отечеството и задържаха високо войнската си чест.
Независимо от тия действия на офицерите, русската дипломация употребяваше и други средства пред европейските кабинети за да осуети Съединението, което целия народ прегърна с ентусиязм, В Цариград беше се събрала една международна конференция. Русските дипломати предлагаха, щото турските войски да окупират Южна България. Вътре в България техните агенти привикваха Цанковите партизани и чрез тях пръскаха всевъзможни заплашителни слухове. В Пловдив Русския консул беше отишел на събранието в Гимназията от по-първите граждани, и открито пред всички заявил, че Румелийци трябва да се откажат от Съединението, защото „красние фески идут уже ", а Руссия няма да ги защищава. Но всичките тия заплашвания се разбиха в корректното поведение на Княза и правителството му спрямо Турция. Руссите, обаче, не се отчайваха. Те насърдчиха сърбите към война, като са вярвали, че без техните офицери нашата млада войска не ще може да устои срещу сърбите. Милан беше останал твърде недоволен от съединението на двете Българин. Въсползуван от случая, че русските офицери напустнаха българската войска и като е бил уведомен от русския агент в Белград, че Царя ще погледне с много милостиво око на него, Милана, ако той обяви война на България и разбие княза, - той се реши да се хвърли в една братоубийственна война. Русските дипломати в София потриваха ръце. Когато сърбите преминаваха нашата граница и потеглиха за София, те отваряха шампанско от радост, че ще им се удаде възможност да свалят княза. На 6 и 7 Ноемврий, когато ставаше най-решителната битка при Сливница, управляющий русското консулство, Богданов, заседаваше в Митрополията с дядо Климента, Цанкова, Славейкова и още неколцина, да размислят, как да се посрещнат сърбите и кога да се обяви княза за свален от престола, от името на русския цар. Имало е обаче, Господ и за България! Вместо поражението на България и превземанието на София, на другия ден се получи известието, че нашите храбри войници разбили сърбите. Русските дипломати си прехапаха язика.
Интригите им в Цариградската конференция тъй също не успяха. Намериха се и там умни и добри хора, които склониха Султана да повери управлението на Источна Румелия на българския княз за пет години, и същевременно се беше назначила една коммиссия, която да определи начина на управлението. По този начин руссите претърпяха от всяка страна фияско.
Вследствие на всички тия борби с Руссия, гонението, което правиха руссите против княза и Съединението, и добрия исход от войната и Съединението, княз Александър стана обичан от народа, неговото име се славеше и в последната колиба. Враждата на руссите, естествено, се увеличи още повече. Обаче, те нямаха вече свои офицери в България, чрез които да действуват за испъждането му. Трябваше да намерят други хора измежду самите българи. И наистина, скоро те ги намериха. Изродът на българщината Д. Цанков се тури пак на чело на този пъклен план. Както се вижда от самите документи, русското агентство му отпущало доста големи суми, за да води агитация против княза. Навсякъде се съставляваха испълнителни комитети, а на чело на тия комитети в София са биле определени от самото агентство: Цанков, Балабанов, и Бурмов. От друга страна русския полковник Сахаров беше влязал под кожата на някои докачени офицери, Бендерев, Груев, Р. Димитриев, и пр. Въпросът се третираше доста явно. Органа на Цанкова „Светлина“ не само че заявяваше открито за необходимостта, щото княза да напустне България, но печаташе един вид форма на прошение, и подканяше българските граждани да го преписват, подписват и пращат или направо до него, или до русското агентство. Тия прошения се адресирваха до Царя с молба, да избавял България от Батемберга и да вземял той управлението на страната, под свое покровителство. Напечатани бяха разни брошури под заглавие „Туркомания“, „Батембергия“ и се продаваха под носът на княза около Двореца. Самия Каравелов орган, в. „Тър. Конституция“, сегис-тогис подпущаше по някоя инсинуация против княза и не излезе нито един път да го защити, както трябваше, а се занимаваше да отговаря нам, които издавахме в. „Независимост“, и защищавахме противорусската политика и Батемберга. Няма съмнение, че ако Каравелов беше по-честен и искаше, той можеше да защити княза и да спре онзи разврат, който се проповядваше тогава. Но очевидно е, че нему са биле известни всички планове. Знае се даже, че чрез покойния Майор Никифоров, Военен Министър тогава, той е бил в всичкото течение на военния заговор, защото Груев и Бендерев бяха другари на Никифорова и живеяха заедно. Но той не е зел никакви мерки да предупреди княза, или сам да сплаши и накаже заговорщиците, а напротив, за да го не превари Цанков и Бурмов, да не земат славата и да станат по-близки до русските дипломати, - той е насърдчавал предателството. Една важна роля е играла тук и мадам Катя, под кракът на която стоеше Каравелов по много въпроси...
(Следва)
