събота, юни 30, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 19

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

Преди да целунете ръката на попа, помислете си какво е правил с нея преди пет минути.

Когато бъде зададен простият въпрос: „А могат ли да бъдат оскърбени чувствата на вярващите?“, се вкисват дори най-твърдите либерали. Идеологическите шпагички веднага се набутват в ножниците. Настъпва време на увъртания, на десетки различни „но“ и на угодничене. Като резултат се получава неразбираемо блеене, което изобщо не съдържа никакъв отговор.

Макар че отговорът на този въпрос е пределно прост: там по земята, където няма пряка законодателна забрана за подобно оскърбление, това несъмнено може да се прави. Нещо повече, нужно е. И даже е съвсем необходимо.

Разбира се, има места, които са си избрали за съдба интелектуалната деградация или нямат никаква амбиция да се развиват. Списъкът им е известен: Бангладеш, Русия, Нигерия, Афганистан и други държави, ориентирани към самобитността и духовността. Там, разбира се, се използват и се прилагат закони, защитаващи „чувствата на вярващите“.

В кодексите на развитите страни подобни забрани понякога се срещат (във вид на юридически вкаменелости), но в основата си цивилизованият свят следва решенията на Венецианската комисия към Съвета на Европа, която отдавна е препоръчала „да се изключи кощунството от списъка на закононарушенията“.

Смисълът на тази препоръка е разбираем. Въпросът се състои в това, че правото на кощунство е много по-важно право, отколкото ни се струва на пръв поглед. Кощунството е съществена съставка на свободомислието, която ни позволява да изразим лаконично отношението си към множеството архаични глупости, лежащи в основата на всяка религия. Нещо повече, публичното кощунство е прекрасен начин да се напомни на вярващите, че не са еднолични владетели на света, културата и информационните пространства. Че освен техните възгледи има и диаметрално противоположни.

Това напомняне е полезно и за самите вярващи. Въпросът е, че при благоприятна среда те бързо се самозабравят и губят поведенческите си ориентири. Което по-късно неминуемо води до драми. Но когато усещат от време на време върху гърлото си острието на атеизма, вярващите изтрезняват и „се прибират в своето русло“. Това запазва баланса и позволява да се избягнат неприятни инциденти.

Връщаме се към нашата тема. На територията на Руската федерация ние, за съжаление, сме лишени от възможността да кощунстваме публично. Защо казваме „за съжаление“? Защото сега трябва да изясним дали у вярващите има някакви особени „чувства“. Разбира се, по-просто би било да направим това, използвайки някакъв жив пример. Като задействаме за миг механизма на кощунството, бихме съзрели лесно и конструкцията на прословутите „чувства“. Вярващите са научени да отговарят на подобни провокации и с реакцията си винаги предоставят превъзходен изследователски материал. Но! По известни причини (чл. 148 от НК) ние не можем да направим това, ето защо ще разглеждаме механизма „кощунство – оскърбени чувства“, без да го пускаме в движение. Така да се каже, в статично положение. Впрочем, и изключен, този механизъм е също понятен, а да се рови човек в него с пинсетите на логиката е още по-удобно.

И така. Да предположим, че „чувствата на вярващите“, тоест някакви непознати на науката и недостъпни за другите хора усещания, наистина съществуват. В такъв случай имаме пред себе си феномен. Паранормално явление, достойно за прецизно проучване. Практически всеки „вярващ“ твърди, че наличието на подобни „чувства“ го прави радикално различен от всички останали хора. Това е сериозно заявление. Ще отбележим, че днес то представлява претенция за цяло множество от съществени привилегии.

Каква е природата на тези „чувства“? По логиката на нещата те трябва да бъдат приложени към множеството догми, с изповядването на които започва всеки вярващ. Но ако това е така, те би трябвало да бъдат неизменни също като християнството. И да имат толкова древен произход. В такъв случай оскърбителното за вярващите през IV век би трябвало да оскърбява също толкова силно поклонниците на Исус и през XVII век. А това, което е било нетърпимо за християните през Х век, непременно трябва „да се задейства“ и през XXI век. Така ли е? Да видим.

Като започнем от III век, жестоки оскърбители на християните били тогава Омир, Еврипид, Софокъл, Есхил, а също и цялата антична класика. Защо? Защото тези автори споменавали или прославяли в съчиненията си езически богове. Затова Омир и разните му там Софокловци били забранени да се преподават в училище, а техните съчинения бивали изгаряни, закопавани в земята или изстъргвани от пергаментите. Тези, които се осмелявали да ги декламират или просто да ги четат, бивали убивани. Безкрайно количество книги, съдържащи имената на Озирис, Зевс, Хермес, Марс и други конкуренти на Йехова-Исус, били унищожени.

В своето произведение „Пир на философите“ Атеней Навкратиски посочва относително точни цифри: той пише, че около 800 имена на антични писатели и учени и около 1500 техни произведения са били изгубени завинаги през периода, когато последователите на Исус си разчиствали сметките с античната литература.

През 391 година епископ Теофил доизгорил Александрийската библиотека. Там имало около 26 000 тома „оскърбителна“ литература. Благочестивият Валент заповядал специално да съберат из цяла Антиохия книгите от дохристиянския период и да ги унищожат „без всякаква следа“. Папа Григорий I издал през 590 година декреталия, задължаваща де се ликвидира окончателно „мерзостта“ на Омировците, Апулеевците и Демокритовците. Сред купищата горящи книги честичко се намирало местенце и за учените от онова време.

Макар че трябва да отдадем дължимото на християните: тогава те все още обичали да гледат мъченията на своите оскърбители и предпочитали да ги убиват по някакъв бездимен начин. Например, като им нарежат месата с остри раковини. Именно така успели да премахнат първата жена астроном Хипатия, убита по нареждане на св. Кирил Александрийски.

Трябва да кажем, че не само книгите, но и цялата антична култура „оскърбявала чувствата на вярващите в Христос“. Последователите на „пресладкия бог“ събаряли храмове, дробели статуи, премахвали фрески, трошели камеи и разкопавали мозайки.

След само няколко века обаче виждаме представителите на същата вяра, любовно колекциониращи древноримско и гръцко изкуство. Те вече майсторят стъклени капсули за камеи с Аполон и издухват прашинките от мраморните очи на Атина. По някаква загадъчна причина това, което терзаело силно вярващите и им причинявало „душевни мъки“, се превърнало в обект на тяхното възхищение, на тяхното проучване и на тяхната търговия.

Тук придобива правомерност първото съмнение в съществуването на някакви особени „чувства“, остро и пряко свързани с вярата.

По-нататък нещата стават още по-любопитни. Настъпва миг, когато в най-силно оскърбление за чувствата на вярващите се превръщат… иконите. Ще погледнем за секунда в православна Византия през VIII век. Омир вече не вълнува никого. Затова пък виждаме огромни клади с икони. Виждаме иконописци, на които като наказание за творчеството им са отрязали пръстите или са сварили ръцете им във вряща вода. 338 православни епископи на събора през 754 година (във Влахернската църква) обявяват иконите за най-страшното оскърбление на религията и искат пълното им унищожаване. Православни тълпи бродят по цяла Византия, търсейки повод да се оскърбят по-силно. Намират го лесно, защото икони има във всеки дом. На този, в чийто дом намерят живописно изображение на Исус Йосифов и неговата майка, счупват иконата в главата му. След счупването по-големите парчета от някога свещените дъски набиват в задниците на техните притежатели. Или в гърлата им. Намира място и гаврата с образите. Върху ликовете на иконите рисуват свинскокучешки или „други демонски муцуни“.

338-те православни епископи потриват ръце и още по-силно разпалват вярващите тълпи, образно представяйки нюансите на душевната болка, която трябва да причини на истинския вярващ иконописта. Но след няколко години всичко се променя по вълшебен начин. 338-те православни епископи, след като са си пошушукали на ухо, се заемат отново за работа – и по цяла Византия започват хайки за тези, които са чупели иконите и са варили във вряла вода ръцете на живите иконописци. В резултат от това същите православни, които се оскърбявали от самия факт, че съществуват икони, започнали да се оскърбяват дори при мисълта за тяхното изгаряне или чупене. Започва ново търсене на виновни. Намират ги без всякакво усилие и ги поят с разтопено олово. Византийският пейзаж се украсява с трупове, на които са изгорени устата и вътрешностите. Това са кощунстващите иконоборци. Сега именно те предизвикват омразата на християните. Същата, която преди няколко години предизвиквали иконописците и иконостасите. 338-те православни епископи светят от щастие, а иконите отново се обявяват за особено почитаеми предмети. Като си поиграли на иконоборство, вярващите се устремили да търсят нови поводи, които да ги оскърбяват.

Наистина, да се сравняват християните с бандерлогите, които, след като разхвърлят и напакостят, губят бързо интерес към обекта на погрома и тичат да търсят нови, по силни усещания, не е много коректно. Засега ще се въздържим от това. Да видим каква станало по-нататък.

А по-нататък било още по-интересно. Християните започнали да се оскърбяват изобщо от всичко, което им попаднело под ръка: от астрономията, от химията, от книгопечатането, от палеонтологията и от ботаниката. От отварянето на аптеките, от откриването на електричеството и от рентгеновите лъчи. Ще подминем христоматийните и известни на всички примери с Де Доминис, Бруно, Бюфон, Мигел Сервет, Шарл Естиен, Иван Фьодоров et cetera. Да разгледаме по-малко известни, съвсем скорошни скандали.

Самото начало на XIX век. Оскърбени от анатомията руски семинаристи под ръководството на казанския епископ Амвросий нахълтват в анатомическата катедра на Казанския университет, разбиват учебните колекции, а всичко, което остава нестрошено и нестъпкано, нахвърлят в специално приготвени ковчези, опяват го и го погребват под камбанен звън и молитви.

Средата на XIX век. На вярващите е нанесено ново страшно оскърбление: огромните кости, които според тях доказват съществуването на описаните в Библията великани (Битие, 6, 4; Числа, 13, 34), са обявени от науката за останки от древни гущери. Учените пряко са обвинени в кощунство, в принизяване на авторитета на „свещеното писание“ и в посегателство върху „основите на благочестието“.

Краят на XIX век. Сега вярващите са възмутени от това, че гинекологията може да стане легален отрасъл на медицината. Възможността да се разглежда, обсъжда, изучава и изобразява rima pudendi ги кара да изпадат в невероятна ярост. А само 50 години по-късно християнките, седейки в гинекологични кресла, размахват весело билети за станалите модни палеонтологични и анатомични музеи.

Много столетия вярващите са имали възможност да решават всякакви въпроси с помощта на кладите. Когато им отнели кибрита, те хукнали към юридическите бездни, искайки защита за своите особени „чувства“ от особени закони. Да се изброи всичко, което в продължение на двадесет века е предизвиквало тяхната истерия, е практически невъзможно. И изнамирането на железопътния транспорт, и радиото, и авиацията, и сондирането, и обяснението за произхода на видовете. Днес можем уверено да твърдим: всичко, което някога е оскърбявало религиозните чувства, непременно се е превръщало гордост на човечеството.

Но въпросът не е в това. Нас повече ни безпокои фактът, че оскърбеността на вярващите всеки път се предизвиква от някаква нова причина, а след известно време изчезва без следа. Нещо повече, след като се пооскърбят порядъчно, християните се оказват много активни и благодарни ползватели на това, което до неотдавна им е причинявало такава „душевна болка“.

При цялото си желание ние не виждаме никаква връзка на техните „чувства“ с догмите на вярата им или с други паранормални явления. Виждаме само обикновена човешка злоба, умело насочвана от техните идеолози ту в една, ту в друга посока. Тази злоба рисувала през VIII век свински муцуни на Христос от иконите, през XVI век подтикнала към погром над първата в Русия печатница, а през XIX век преследвала Дарвин. Като се вгледаме още по-внимателно, можем да видим (освен злобата) нетърпимост към инакомислието и новостите. Несъмнено, злобата и нетърпимостта са силни чувства. Но те не са уникални и не дават право на привилегии.

Даже този кратък анализ позволява (с известна увереност) да твърдим, че „особените чувства“ на вярващите са фикция. Също така измислено и изкуствено понятие като тяхната вяра.

Въпросът е, че религиозността не е вродено и неизбежно свойство на човека. ДНК не се занимава с такива дреболии като предаване на конфесионална принадлежност. Вярата е винаги резултат от внушение, заучаване или подражание. Тя винаги е обусловена от средата, в която живеем, и от обстоятелствата. Също така стои въпросът и с „оскърбените чувства“. Ако вярващият не бъде научен да се оскърбява, той никога няма да прави това.

Хайде да разгледаме това твърдение с един много прост пример. За максимална нагледност на нашия мисловен експеримент ще вземем фигурата на главния християнин в Русия, ревнителя на православието Владимир Гундяев, известен с църковния си псевдоним „патриарх Кирил“. Да предположим (защото стават всякакви неща), че когато е на две-три години, малкият Володя бива откраднат от цигани. И заличавайки следите си, те го продават в друг, далечен табор. А оттам – още по-далече. Държавните граници за циганите са условно понятие. Затова препродаването на къдравото момченце би могло да завърши в Асама, Бихар или друг щат на прекрасната Индия. Разбира се, възпитан от джунглите, Володя ще бъде съвсем друг човек. Той няма да знае своето име. Роден език ще му стане бенгалският. За никакъв Христос няма да има и най-малка представа. Негови богове ще бъдат слонолицият Ганеш, многоръката Кали и маймунката Хануман. Неговите чувства никога няма да бъдат оскърбени от лудорията на „пуситата“. А от парчетата на нарязания от „Фемен“ кръст нашият герой ще си стъкне огън и весело ще си изпече на него една тлъста празнична кобра.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

петък, юни 29, 2018

Шампионат по сваляне на гащи

За руския публицист Александр Невзоров могат да се кажат много неща, биографията му е изключително интересна, но в случая не това е целта.

Може би си струва само да споменем, че някогашното му телевизионно авторско предаване „600 секунди“ е записано в книгата на рекордите „Гинес“ като най-рейтинговия в света телевизионен проект.

Характерно за Невзоров е изключително виртуозното му критично мислене, което той нарича „изкуство да оскърбяваш“, иначе казано - поднесено по такъв начин, че да не могат да те поднесат на съдията, защото в Русия за така нареченото например „оскърбяване на религиозните чувства“ се предвижда дори съдебно преследване.

Дали съм съгласен с всички възгледи на Александр Глебович, някои от които доста екзотични, е, разбира се, отделен въпрос, но следя с интерес две седмични предавания с негово участие - „Всяка сряда с Невзоров“ („Невзоровские средды“) по опозиционното радио „Ехото на Москва“ („Эхо Москвы“) и „Панаптикум“ по опозиционния телевизионен канал „Дъжд“ („Дождь“), които по същество съдържат коментари на актуални събития.

И така, тази сряда, Александр Невзоров не пропусна да коментира футболния шампионат, като между другото отбеляза, че заедно с него сега в Русия тече и един друг шампионат - шампионат по скоростно сваляне на гащи.

В случая Невзоров фиксира факта, че множество руски "девици" се хвърлят поголовно на вратовете на пристигналите от чужбина футболни запалянковци и ги водят в леглото си, но - уви! - не само заради едната бира и някакви си двадесет евро.

Тъй като не става въпрос за професионални жрици на любовта, а за най-обикновени момичета, в които, казва Невзоров, се таи плахата надежда, че на съответния чужденец ще му хареса, ще се влюби и ще отведе съответното момиче в своята страна, далече от блатото на живота в Русия.

Защото „Крим наш!“, „безсмъртните полкове“ и напомпания кух патриотизъм не са бариера пред погледа към по-доброто, па било то и в чужбина, и не са пречка за това да си свалиш гащите с тайната мисъл за някакво задгранично щастие.

Което, струва ми се, е много тъжно.

Ето го, между другото, въпросното предаване, който има желание и разбира руски, да го гледа, че моят преразказ се получи доста скорострелен, неумел и сух, плюс това - на космическо разстояние от колоритния изказ на Невзоров...


четвъртък, юни 28, 2018

Дебелогъзият екзистенциализъм в картините на Вей Донг

АВТОР: ВЛАДИМИР САМОЙЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Художникът Вей Донг е въплътил в картините си своето виждане не само за Китай, но изобщо за цялата азиатска култура, умножена на екзистенциализма на най-мрачните европейски философи. Основни в картините му са обаче образите на могъщи жени, които и препускащ кон могат да спрат, и Великия кормчия от горяща къща да изнесат.

С една дума, ако смесим Уди Алън с любовта му към дамите и Дейвид Линч с неговия своеобразен реализъм, ще се получи именно Вей Донг - обемист, тревожен и авангарден.


Вей Донг е роден в Монголия, но сега живее и работи в Пекин. Картините му са изложени в най-именитите музеи в Исландия, Украйна, Япония, Южна Корея, Швейцария и Америка.

Той е авангардист, обича да смесва в картините си абстракцията и пълния абсурд. Рисува предимно жени, изобразявайки ги като обезобразени андрогини с подути лица и фигури. Един критик описва творчеството му така: „Фантазията на Донг демонстрира тъмните утопии на моралната двусмисленост на традиционната китайска култура през призмата на символната естетика на съвременната философия на екзистенциализма“. Към това просто няма каква да се добави.

сряда, юни 27, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 18

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

Всички култове и религии имат един малък проблем. Той се състои в отсъствието на бога като такъв, както и в липсата на всякакви косвени признаци за неговото съществуване.

Тази досадна дреболия, разбира се, нервира вярващите. Наистина, не винаги. Самите те вече са се научили да се примиряват с този факт, но са много разстроени, когато другите научат за него. На вярващите им се струва, че когато се разкрие истинското положение на нещата, те със своите свещи, с култа си към изсушените покойници и с чалмите си изглеждат глупаво.

Тайната за отсъствието на бога, разбира се, може да се маскира с непонятни пищни обреди, с ритуални танци или с демагогия за някаква „духовност“.

Може. Но само до определено време. А то рано или късно настъпва и тогава практическото отсъствие на божеството става очевидно за всички и всеки. Съгласете се, че за вярващия това не е много приятен момент. Изглеждащ глупаво, той по правило изпада в ярост, която (според степента на увреждането му) може да се реализира както с обикновен скандал, така и с откос от автомат Калашников.

Има много различни начини да се разголи пикантният факт за отсъствието на бога. Но универсалният способ да се постави точката над i по този въпрос се крие единствено в доброто, в сочното кощунство.

Защо? Защото засягайки пряко личното достойнство на бога, кощунството би трябвало теоретически да предизвика неговото незабавно ответно действие.

Всъщност бог е получил плесник зад врата. Разбира се, той може да подвие опашка и да си замълчи, но за същество с такъв ужасяващо-кървав имидж, какъвто е юдео-християнския бог, това не е много прилична поза. Безмълвието и бездействието на божеството в този случай работи за неговата десакрализация, иначе казано – за неговото лишаване от свещеност. Руши се професионалната репутация на бога, здраво набита в съзнанието на публиката.

Съчинителите на религии са преписвали основните черти на боговете си един от друг. Затова отмъстителността, мнителността и истеричността са станали характерни особености и на свръхестествените персонажи.

Разбира се, има вариации. Има по-меки и по-твърди култове. Но ето че юдаизмът, християнството и мюсюлманството отдавна са попаднали в капана на собствената си пропагандна кампания. Те, за разлика от другите религии, са си отрязали всякакви пътища за отстъпление, измисляйки си не просто един много злобен, но плюс това и извънредно капризен бог. Техният бог е лишен от всякакво чувство за хумор, а 80% от лексиката му е шантаж и кървави заплахи.

Разбира се, всички божества, от будистката Палден Лхамо до чукотския Пивчунин, интригантстват, изпадат в истерия и изтребват хората. Но Зевс поне периодично кривва да осеменява зазяпали се гъркини, Палден използва част от своето време да шие аксесоари от кожата на сина си, а ето че библейският бог няма никакви други занимания освен да се любува на себе си и да плаши нещастните homo. Той се самоутвърждава изключително посредством масови убийства и надменно говорене. И едното, и другото, ако се съди по Библията, е имало бесен успех сред древните скотовъдци:

„Ще излея негодуванието си върху тебе, с огнения си гняв ще духна върху тебе… Ще станеш гориво за огън; кръвта ти ще бъде всред земята ти; не ще има вече спомен за тебе; защото аз, господ, казах това“. (Езекил, 21, 31-32)

„Ще ядете месата на синовете си и месата на дъщерите си ще ядете“ (Левит, 26, 29)

„Старци, юноши и девици, младенци и жени избийте до крак…“ (Езекил, 9, 6)

„Далечният ще умре от мор и ближният ще падне от нож, а който остане и бъде обсаден, ще умре от глад… и ще разберете, че аз съм господ“ (Езекил, 6, 12-13)

Даже да не е обиден с нищо, този бог хвърля от небето камъни, полива хората с огън и им изпраща епидемии, войни и нещастия (Исус Навин, 10, 11).

Той може да изсуши едно дърво, защото не е родило през месец март плодове, а една дама, погледнала към своя горящ дом, да превърне с щракане на пръсти в стълб от сол (Матей, 21, 19; Битие, 19, 26)

Без всякакви причини той унищожава цели градове и изтребва народи, а в един прекрасен миг организира масово убийство на цялото човечество. Във водите на всемирния потоп библейското божество погубва хладнокръвно всички, включително кърмачетата, бременните дами и стариците на преклонна възраст, като прави единствено изключение само за своето доверено лице на име Ной.

Ще отбележим, че Библията ни предлага много специфична картина на бедствието. Цялото внимание е съсредоточено върху корабчето, в което са се разположили уютно животинките и семейството на Ной. Стотиците хиляди, а вероятно милиони деца и възрастни хора, умиращи мъчително в този момент, са удостоени само с небрежното споменаване: „изтреби се всяко същество, което беше на земята; от човека до животното…“ (Битие, 7, 23)

Невинната шега на селските деца спрямо друго негово доверено лице (пророк Елисей) също предизвиква незабавната реакция на бога. Но тъй като той постоянно измисля някакви нови начини за убийства, децата не са изгорени със сяра и не са удавени, а са разкъсани от мечки. „И излязоха из дъбравата две мечки та разкъсаха от тях четиридесет и две деца“ (4 Царства, 2, 24)

Бог и мечките след това вероятно си чоплят меланхолично зъбите, предоставяйки на майките да събират и оплакват останките на разкъсаните си дечица.

Изобщо, според „свещеното писание“, децата са особена слабост на християнския бог. Той ги обича и умее да ги унищожава.

Ние не знаем наистина по какъв именно начин бог е убил всичките първородни деца в Египет (Изход, 12, 29). Но масовото убийство на младенците е именно негова имиджова акция, за която той се готвел старателно, обсъждайки я с Мойсей. „Свещеното писание“ на християните съобщава дипломатично само това, че е настанал „голям вопъл по египетската земя, защото нямало дом“, който да бил без малък мъртвец.

Бог обичал да се наслаждава на кърмачетата (1 Царства, 6, 19; Псалми, 136, 9), но не оставял без внимание и децата в утробата (Осия, 14, 1). По този повод в книгата на пророк Осия се употребява един особено пикантен израз – „разсичане на бременни“.

Впрочем, разкъсването на деца, масовите убийства и изпращането на епидемии е щатен репертоар. Просто за поддържане в публиката на необходимия градус от „страх божи“ и за непреходното напомняне за „величието на бога“. Истинската истерия на божеството започва тогава, когато то получава под една или друга форма плесници зад врата. Иначе казано – когато става обект на насмешки и преки подигравки.

Естествено, никой от персонажите в „свещеното писание“ не нарича бога „идиот“. Никой не рисува негови карикатури. Древноеврейското кощунство има доста деликатна природа. Но! Дори опитът просто да се погледне в „ковчега на завета“ предизвиква незабавна и много злобна реакция на бога: „И порази той жителите на Ветсамис за това, че погледнаха в ковчега и уби от народа петдесет хиляди и седемдесет души“ (1 Царства, 6, 19) Забавната шега на момчетата Надав и Авиуд, които се осмелили да кадят някакъв чужд тамян, довела до това, че излязъл „огън от господа и ги изгори, и те умряха пред лицето господне“ (Левит, 10, 2)

Ние можем да дадем много подобни примери, но дори и тези са достатъчни, за да добием представа за характера и наклонностите на Йехова-Саваот-Исус. В продължение на двадесет века неговият имидж на мълниеносен и безпощаден палач се поддържал и култивирал старателно от църквата.

Естествено, всяка невинна шегичка по адрес на бога би трябвало да гарантира и днес на нахалника превръщането му в шепа прах. При това незабавно. А при непосредствено оскърбяване на „божественото величие“ би трябвало да се продънят небесата, а архангелите да извадят огнени мечове и да насекат нечестивеца на стотици обжарени парчета.

Чупенето на култови дъски (икони) по време на вернисаж би трябвало да завърши с потоци горяща сяра от небесата. А песента в Храма на Спасителя Христос - с моментално разкъсване на кощунстващите момичета най-малко на две. Но… звучат песните на „пуситата“, летят трески от иконите, скърцат флумастерите на Шарли и не се случва нищо. Не летят шестокрили серафими и не разцепват небесата шестнадесетоки херувими. Многократно обещаваното от Библията кърваво шоу се оказва само древноеврейска приказка. Толкова глупава и зла, колкото е и фигурата на централния неин персонаж.

За всеки „вярващ“, дресиран в убеждението си, че бог е всемогъщ, вездесъщ, а най-вече крайно свиреп, този момент е почти непоносим. Разбира се, той също вижда признакът на „отсъствието“. И тогава се опитва да замаскира със собствената си суета нетърпимата тишина и всекидневието, които настъпват след кощунството. И запълва тишината с вой на милионен митинг, с автоматични откоси или с гласа на Марина Сирова (съдията, която осъди момичетата от Pussy Riot – бел. прев.).

Вярващите могат да бъдат разбрани. Те никак не искат да приличат на глупаци, които са изгубили напразно живота си да бият чело в пода и да целуват изсушени трупове. Имайки известен религиозен опит, те знаят много добре, че в резултат от кощунството няма да се случи нищо, и се залавят да свършат „работата“ на своя бог.

Ситуацията се подгрява от поповете. Когато отсъствието на бога вече не може да се завоалира по обичаен начин, се съчиняват нови членове в Наказателния кодекс, разпалват се огньове, а на вярващите им се измислят някакви „особени чувства“, които другите хора не притежават. Тези „чувства“ днес заменят нелошо бога, самите те се превръщат в обект на поклонение.

За това съществуват ли тези „чувства“ наистина, ще поговорим във втората част на нашата статия.

P. S.

Има един стереотип, който се основава на канонично и догматично невежество. Вярващите делят наивно Стария и Новия завет, вероятно предполагайки, че в тях става въпрос за различни богове. Но не е така.

Особената пикантност на ситуацията се състои в това, че Исус и разкъсвачът на деца с мечки са един и същи бог, който в зависимост от конюнктурата променя своите имена и т. нар. „същности“.

В християнството няма трима богове, нито двама. Той е един.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

вторник, юни 26, 2018

Тормозят ме на работното място. Как да се защитя?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Пламена Грозева, учи европеистика в СУ "Св. Климент Охридски".

Преди няколко месеца смених работното си място. Един от новите ми колеги проявява обаче грубо отношение спрямо мен – крещи ми и ми отправя обидни квалификации. Какви са правата ми в тази ситуация? Как да се защитя? Това отношение счита ли се за тормоз на работното място, или в тази категория попадат само физическото и сексуално насилие?

На първо място – при какви обстоятелства мога да считам, че срещу мен се извършва тормоз?

Ще съм жертва на тормоз на работното ми място, ако срещу мен се осъществява нежелано физическо, сексуално или вербално поведение, което накърнява достойнството ми. Този вид тормоз се възприема като дискриминация на база някакъв признак като пол, раса, етнос, вероизповедание, възраст, политическа принадлежност, сексуална ориентация и други. Например сексуалният тормоз се определя като дискриминация на база моя пол.

Трябва да знам, че не е скъпо да се консултирам с адвокат и мога да направя това бързо и лесно на тази страница.

Важно! За тормоз се счита не само физическото, но и психически насоченото нежелано поведение. Например причиняването на отрицателни чувства и емоции у мен, както и създаването на враждебна, обидна, унизителна или застрашителна трудова среда представлява тормоз спрямо мен.

Без значение дали тормозът се осъществява психически (чрез обиди), или физически (чрез насилие), това е незаконно поведение и аз мога да си потърся правата.

Към кого да се обърна, ако съм жертва на тормоз на работното ми място?

Ако съм попаднал/а в подобна ситуация, трябва незабавно да информирам своя работодател за извършените спрямо мен нежелани действия.

Важно! Моето оплакване трябва да бъде адресирано, без значение писмено или устно, до работодателя ми, а не до прекия ми ръководител или просто до някой висшестоящ. Работодател ми е фирмата, за която работя и лицата, които я представляват (мога да ги проверя в Търговския регистър).

Това е така, тъй като именно работодателят ми е задължен от закона да ме защити от всички форми на дискриминация и тормоз на работното място, както и да пази моето достойнство по време на работния процес. Той не само не трябва да извършва, но и да не допуска наличието на тормоз срещу някой от служителите си. При неизпълнение на тези свои задължение той носи отговорност.

Оплакването ми също така трябва да бъде отправено лично от мен, а не от трето лице (например друг мой колега, станал свидетел на случката). Трябва и ясно да представя фактите и обстоятелствата, при които е станало нежеланото за мен поведение.

До какво трябва да доведе оплакването ми?

След като информирам своя работодател за случката, той е длъжен да извърши проверка, да предприеме мерки за прекратяване на тормоза и да наложи (ако прецени за необходимо) дисциплинарно наказание спрямо извършителя.

На първо място след като получи оплакването ми, той трябва да осъществи незабавна проверка. Тя се изразява в разговор с обвиненото от мен лице, допълнителни разговори с мен, разпитване на други колеги (ако са били свидетели на случката), събиране на доказателства (ако има такива) и други. Целта е работодателят да установи по категоричен начин, че е извършен тормоз срещу мен.

След като работодателят ми установи фактите и обстоятелствата, той е длъжен да предприеме мерки и за прекратяване на тормоза. Целта е да бъда предпазен/а от ново нежелано отношение. Подобна мярка би била например преместването на извършителя в друг отдел, стая или сграда.

Последното действие на работодателя ми е да започне дисциплинарно производство спрямо колегата ми. На база тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено, работодателят ще реши дали ще наложи дисциплинарно наказание и какво да бъде то. Възможните наказания са забележка, предупреждение за уволнение или уволнение.

Какво да направя, ако работодателят ми не предприеме никакви мерки?

Ако той не си изпълни задълженията и тормозът срещу мен продължава, мога да се обърна към Комисията за защита от дискриминацията, където имам възможност да подам жалба срещу работодателя си. Информация относно процедурата за подаване на сигнал до Комисията мога да намеря тук.

В Инспекцията по труда също биха могли да ми помогнат. Там мога не само да получа съвет как да се защитя, но и имам възможност отново да подам жалба.

В тази ситуация, когато работодателят ми не предприеме мерки, с които да ме защити, той подлежи на санкция. Тя може да се изразява както в глоба до 2000 лв., така и в по-тежко наказание.

Кога да се обърна към полицията?

Тормозът на работното място, освен че е дисциплинарно нарушние, в някои случаи може да представлява и престъпление. Tова би било например, ако срещу мен е извършена физическа травма, груба обида, принуда, сексуално насилие и други. В тези случаи, както и ако изпитвам сериозен страх, трябва да се обърна и към полицията. При тези обстоятелства мога да потърся и съдействие от адвокат и да защитя правата си по съдебен път. Тогава моят колега, освен че ще получи дисциплинарно наказание, може да понесе и наказателна отговорност, изразяваща се дори в лишаване от свобода.

понеделник, юни 25, 2018

Безплатното като добродетел: какви са били пенсиите в Древния Рим

АВТОР: ВЛАДИМИР БРОВИН

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Древните римляни обожавали безплатното. При това го обожавали през цялата си история: от епохата на легендарните царе до времето на републиката и империята. А императорите и сенаторите подкрепяли тази любов, защото разбирали, че подаянията за народа са основа на стабилността. И именно любовта на римляните към безплатното довела до появата на това, според съвременните мерки, справедливо и неотменимо нещо, наречено пенсия.

КОНГИАРИУМЪТ ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ПЕНСИЯ, НО Е БЛИЗО ДО НЕЯ


В света на римската политика и на гражданския живот съществувало понятието liberalitas. То означавало благородна щедрост и се ценяло много от обществото. Не е чудно, че с развитието на популизма тази добродетел се превърнала сред първите в предизборен инструмент.

За да станеш популярен сред народа, често било достатъчно да покажеш, че си щедър. Ако може, безразсъдно щедър. Бъдещите сенатори се състезавали за любовта на избирателите, а царете купували лоялността на гражданите, страхувайки се, че те могат да се разбунтуват.

Фестивалите на безплатното се наричали конгиариуми и не били чак толкова вулгарно подкупване на населението, както би могло да ни се стори. По-точно, всичко било малко по-деликатно. Става въпрос за нещо като клауза от обществен договор:

- Покажи на каква щедрост си способен, рискувай да се разориш от подаяния, и ние, естествено, ще ти позволим да ни управляваш.

Но до пенсиите, разбира се, било още далече.


С времето конгиариумите се превърнали от местна атракция, свързана с невиждана щедрост, във важен елемент на държавната политика. Легендарният Нума Помпилиус, един от първите царе на Рим, още по времето, когато никой не можел даже да си помисли за бъдещото му величие, схванал основната характеристика на конгиариума. Понякога трябва да дадеш на народа част от своите богатства, за да не въстане и да не ги вземе всичките. Нещо като обратен данък.

Отначало римските военачалници и длъжностни лица раздавали натурални продукти (особено се използвали маслото и зърното), но след това преминали към по-удобните пари. Всичко се определяло като дар за народа на Рим, а не като социални помощи за бедните, затова било нормално щедростта да се проявява във вид на вино. Например триумфаторът и велик разточител Лукул дал на плебса в чест на своите победи сто хиляди бъчвички вино.


Конгиариумите станали неделима част от живота на Рим, така че някогашните случайни подаяния за народа се превърнали в нещо като постоянна социална програма. Императорите харчели умопомрачителни средства, за да купят лоялността на гражданите. Сумите на конгиариумите често се равнявали на годишния бюджет на цялата империя. По-късно Рим узрял напълно за нещо като помощ за безработица.

По времето на император Октавиан Август се развила така наречената Cura Annonae - служба, която се занимавала с регулирането на фуража в столицата.

Нейно основно задължение станало редовното раздаване на зърно на бедните. Безработните и нуждаещите се можели да получат от правителството храна просто заради тъжния и голия си вид. Като скоро се оказало, че „безработните и нуждаещи се“ във Вечния град са подозрително много - нещо около 320 хиляди души.


Но правителството си затваряло очите за тази страст на гражданите към безплатното. По-добре да си просят храна, отколкото да се бунтуват. По времето на император Траян социалното осигуряване даже се разширило, а към раздаването на храна се присъединили и паричните конгиариуми. Великата римска формула „хляб и зрелища“ се разширила с един свръхважен елемент: „безплатен хляб и зрелища“.

Минусите на подобни масови подаяния се оказаха познати и на нашето съвременно общество.

Рим създал цяла прослойка от професионални и потомствени получатели на помощи.

За съжаление всичко не се ограничило с това. Заради постоянното раздаване на хляб, на селяните им било просто неизгодно да отглеждат зърно в родната си Италия и в дългосрочна перспектива това станало една от множеството косвени причини за краха на Римската империя.

AERARIUM MILITARE — ВЕЧЕ ИСТИНСКА ПЕНСИЯ. НО САМО ЗА ЛЕГИОНЕРИ


Конгиариумът не бил пенсия, по-скоро представлявал първообраз на съвременните помощи за безработица и всевъзможни подобни подаяния. Но сама по себе си концепцията за конгиариума подтикнала управниците да създадат първите пенсионни реформи.

Отново основна причина била грижата за лоялността на гражданите. И няма нито един слой от населението, чиято лоялност да струва повече от лоялността на военните. Затова не е чудно, че първите в света държавни пенсии били определени именно за легионерите. Наистина, защо да се подкупва неблагодарния и нееднороден плебс, след като може да се купи лоялността на войските, които, ако се наложи, ще поставят плебса на мястото му?

Отначало нямало особена нужда от заиграване с войските. Армията била наборна и след сезонните войни отслужилите граждани се връщали по домовете си. Но когато армията на Рим станала професионална, правилата на играта се променили. Сега, за да се задържи на мястото си, императорът трябвало да обсипва с дарове своите легиони. В противен случай те преминавали на страната на някой по-щедър претендент. С времето нещата стигнали до крайно цинични сделки: преторианците открито предлагали императорската длъжност на търг, все едно продават прасе. Който платял повече, той управлявал.


Такива нередовни, но крайно щедри възнаграждения се наричали донативи и много скоро се превърнали в бездънна яма за бюджета. Марк Аврелий, макар че бил император философ и скромен мъдрец на трона, дарил веднъж на войските си над милиард сестерции, с други думи - повече от годишния бюджет на империята.

Още един начин да се държат войниците в подчинение била заплатата им, наречена стипендиум, по-точно начинът, по който се изплащала. Половината от стипендиума оставала на разположение във военната част и натрупалите се по време на службата пари се давали едва при демобилизирането. Знаейки това, легионерите не дезертирали и мислели за измяна с по-малко въодушевление.

Така че пенсионният фонд, създаден за военните, не бил внезапна инициатива, а еволюция на обичая да се подкупват войските.

Доста иронично е, че първата в историята пенсия, не е толкова продукт на социалното развитие, колкото резултат от декаданса.

Император Октавиан Август, съвсем справедливо смятан за баща на нацията, виждал полза не само от обилните конгиариуми за простия народ. Той мечтаел да създаде система за армейска лоялност, която да бъде много по-стабилна от обикновеното наддаване за любовта на армията сред конкурентите.

Такава система се оказала Aerarium militare, военната пенсия. Но тя била изградена по-хитро от простото възнаграждение за старост. На всеки легионер, служил двадесет години, или преторианец, служил шестнадесет години, се полагало еднократно плащане.


Легионерите получавали дванадесет хиляди сестерции, преторианците - двадесет. За тези времена това били значителни суми, такива, че само заради едната пенсия службата в армията започнала да се смята за източник на богатство. Освен това, и това е даже по-умно, военните пенсионери получавали за награда земя в завзетите територии. Така ветераните се оказвали пръснати из империята и не можели да станат сърцевина на някой метеж.

Очевидно е, че до пенсия успявали да доживеят и да изтърпят малцина. Но призрачната сянка на богатата и безметежна старост вселявала във войниците вярност и, съвсем сериозно, патриотизъм. Защото една от основните причини, които накарали Август да осъществи пенсионната реформа, било желанието му да направи войниците не лоялни към своите командири, а към държавата като цяло и към императора като нейно въплъщение по-специално.

И точно като в наши времена държавата използвала въпроса с пенсиите според обстоятелствата.

В години, когато хазната била празна, императорите просто вдигали пенсионната възраст или издавали безсрочен указ за замразяване на пенсионирането.

Подобни решения не радвали легионерите и преторианците, но и бунт на ветераните нямало - малцина ще поискат да вдигнат императора на копията си, когато им остават година или две до свое имение и богатство.

неделя, юни 24, 2018

Нобелови лауреати – 1951 година

Пер Лагерквист (Pär Lagerkvist)

23 май 1891 г. – 11 юли 1974 г.

Нобелова награда за литература, 1951 г.

(За художествената сила и истинската независимост на ума, с които се стреми да намери в поезията си отговор на вечните въпроси, стоящи пред човечеството.)

Шведският романист, поет и драматург Пер Фабиан Лагерквист е роден в малкия град Векшо в Южна Швеция. Той е най-малкото от седемте деца на Йохана (Блад) Лагерквист и Андерс Йохан Лагерквист. Баща му работи отначало във ферма, а след това е кантонер в железницата. Като ученик Пер чете „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин и други произведения, които формират в него представи, отличаващи се много от консервативните възгледи на лютеранското му семейство. След завършване на училището през 1910 г. той учи две години изкуство и литература в Упсалския университет.

Литературният дебют на Лагерквист е през 1912 г., когато публикува няколко пламенни стихотворения и повестта „Хора“ („Människor“). През 1913 г. писателят заминава за Париж, където му оказва силно влияние съвременната живопис; Лагерквист се възхищава особено от дръзката енергия на фовистите и от интелектуалната подреденост на кубистите. През същата година той публикува есето „Словесното и изобразителното изкуство“ („Ordkonst och bildkonst“), в което отхвърля натурализма, противопоставяйки му скандинавския и гръцкия епос. Това критично есе се оказва първото произведение, което привлича вниманието към Лагерквист, и скоро той въплъщава своите теории в сборника с поезия и проза „Мотиви“ („ Motiv“), който излиза през 1914 г. , а също така и в сборника новели „Желязо и хора“ („Järn och människor“, 1915 г.)

През 1916 г. Лагерквист получава признание, след като публикува поетичния сборник „Безпокойство“ („Ångest“), който се смята за първото шведско експресионистично произведение. Ярката образност на тази книга и нейният равномерен стил отразяват интереса на Лагерквист към фовизма и кубизма. В „Безпокойство“ са изразени също така болката и отчаянието, предизвикани от бедствията на Първата световна война. Американският поет и критик Кенет Рексрот пише в „Американски поетически обзор“, че „Безпокойство“ говори не само за изгубените политически илюзии, но и за душевната раздвоеност на писателя.

Почти през цялата Първа световна война Лагерквист живее в неутралната Дания. По това време той пише много за театъра. Първата му публикувана пиеса „Последният човек“ („Sista människan“, 1917 г.) изобразява дълбоките страдания на последния останал на земята човек и продължава темата за отчаянието, предизвикано от войната. В есе от сборника „Театър“ („Teater“, 1918 г.) Лагерквист се изказва срещу натуралистичната драма и се възхищава от късните символистични пиеси на Август Стриндберг. Именно с влиянието на Стриндберг се обяснява връзката между драматичното творчество на Лагерквист и немския експресионизъм.

През 1919 г., работейки като театрален критик в стокхолмския вестник „Свенска дагбладет“ („Svenska Dagbladet“), Лагерквист публикува поетическия сборник „Хаос“ („Kaos“) и пиесата „Небесна тайна“ („Himlens hemlighet“), най-успешната от ранните му пиеси, в която се отразява дълбокият песимизъм на Лагерквист, убеждението му, че ако животът изглежда за човечеството висша ценност, това е резултат от пълното безразличие към бога. Същата тема писателят развива и в повестта „Вечната усмивка“ („Det eviga leendet“, 1920 г.). В тази повест героите разговарят с бога, като го питат защо ги е създал. Бог отговаря, че не е имал определена цел, но е направил всичко по най-добрия начин. Този отговор оставя хората объркани. Те не намират духовната подкрепа, от която се нуждаят. И това ги кара да търсят духовна опора не в божествената сила, а в себе си.

През 20-те години Лагерквист пътешества много, посещава Франция и Италия, и песимизмът му през тези години се смекчава, а стилът му става по-конкретен и не толкова маниерен. Поезията му от този период - сборниците „Щастливият път“ („Den lyckliges väg“, 1921 г.) и „Сърдечни песни“ („Hjärtats sånger“, 1926 г.) - е изпълнена с простота и оптимизъм, които липсват в ранните му произведения. Освен сборника с къси разкази „Зли саги“ („Onda sagor“, 1924 г.) Лагерквист пише две книги, които мнозина критици смятат за най-личните му произведения: „Гост в реалността“ („Gäst hos verkligheten“, 1925 г.) и „Победеният живот“ („Det besegrade livet“, 1927 г.). В книгата „Гост в действителността“ се разказва за детството на писателя, за това как в ранните му години го преследва идеята за смъртта. „Победеният живот“ е сборник с философски размисли, в които са изложени възгледите на автора за творчеството му и за света. Според американския критик Алрик Густафсън тези произведения утвърждават вярата на Лагерквист в „нерушимия дух на човека“ и в „крайната победа на доброто над злото“. Освен това двете книги разкриват високата повествователна техника на Лагерквист, който пише на прост език, ясно и рядко целенасочено.

Към драматичните произведения на Лагерквист принадлежи и пиесата „Човекът, който изживя живота си“ („Han som fick leva om sitt liv“, 1928 г.). Тази и други пиеси, написани през 30-те години, се отличават с голямата си правдоподобност и с използването на разговорния език. С нарастването през 30-те години на фашистката заплаха творчеството на Лагерквист става все по-хуманистично по дух, писателят подчертава необходимостта от борба със злото. Макар че е обявил своята хуманистична програма в поетическия си сборник „Край огъня“ („Vid lägereld“, 1932 г.) и в пиесата си „Кралят“ („Konungen“, 1932 г.), най-строга присъда срещу тиранията той произнася в „Палачът“ („Bödeln“). Тази повест, написана през 1933 г. и преработена в пиеса със същото заглавие през 1934 г., е изградена върху съпоставката на средните векове със съвремието, потвърждавайки известната мисъл за вечното зло. Политическите и социалните проблеми, появили се в предвоенна Европа, продължават да доминират в творчеството на Лагерквист през 30-те години. В драмата „Човекът без душа“ („Mannen utan själ“, 1936 г.) авторът показва как се преражда след влюбването си един политически терорист, който е служил на злото, а започва да служи на доброто. В „Победа в тъмното“ („Seger i mörkret“, 1939 г.) се открояват двама братя близнаци, единият държавен деец, демократ, а другият - продажен демагог. Нахлуването на Германия в Дания и Норвегия окозва влияние върху много стихотворения на Лагерквист от сборника „Песен и битка“, 1940 г.), публикуван в деня, когато писателят е избран за член на Шведската академия. Лагерквист продължава да пише стихотворения и пиеси, но най-значителното му произведение през този период е алегоричният роман „Джуджето“ („Dvärgen“, 1944 г.) - история за живота на злобно джудже, живеещо по времето на италианското Възраждане, която всъщност е остра критика на фашизма, а също така и на човешката алчност, лицемерие и злоба. В драмата „Нека е жив човекът“ („Låt människan leva“, 1949 г.) пред зрителя преминават съдбите на жертва на нетърпимостта, сред които има и измислени персонажи, и исторически личности като Сократ, Христос и Жана д`Арк.

Романът на Лагерквист „Варава“ („Barabbas“) е публикуван през 1950 година и веднага привлича вниманието на критиците и писателите, сред които и Андре Жид, който го нарича „забележителна книга“. Разказвайки историята на жестокия разбойник, когото за разлика от Христос освобождават от разпятието, писателят говори за опитите на човека да намери бога, за необходимостта да има вяра. Анализирайки романа „Варава“ в „Атлантик монтли“ („Atlantic Monthly“), Чарлз Роло го нарича „истински шедьовър“. Много критици са на мнение, че никога до това време евангелската история не е била разказана с такава достоверност и духовна сила. Преведен на девет езика, романът „Варава“ намира широк отзвук сред критиците и е най-популярната книга на писателя. През 1952 г. по него е заснет филм.

През следващите години Лагерквист продължава да се труди плодотворно; завършва деветия си сборник със стихотворения „Вечерна земя“ („Aftonland“, 1953 г.) и пише още пет романа: „Сибила“ („Sibyllan“, 1956 г.), „Смъртта на Агасфер“ („Ahasverus död“, 1960 г.), „Пилигримът в морето“ („Pilgrim på havet“, 1962 г.), „Свещената земя“ („Det heliga landet“, 1962 г.) и „Маримн“ („Mariamne“). Тези романи са тясно свързани помежду си, в тях е разработена темата за любовта, която се решава в духа на контрастната символика.

Извънредно затворен човек, Лагерквист отделя личния си живот от професионалния. През 1918 г. се жени за Карен Дагмар Йохана Сьоренсон. През 1925-та двамата се развеждат и през същата година писателят се жени за Елен Халберг, вдовица на шведския художник Йост Санделс. Лагерквист умира от паралич в стокхолмска болница на 83 години.

Чувството на отчуждение е основна тема в литературата на ХХ век и в този смисъл Лагерквист е близък до писатели като Франц Кафка и Албер Камю - пише през 1971 г. шведския критик Гункел Малстрьом. - Лагерквист е сред тези, които борбата срещу дехуманизацията на човечеството е довела до търсенето на някакъв скрит бог, до решаването на метафизическите загадки на живота“.

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, юни 23, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 17

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

Известната фраза „Народ, който не знае своето минало, няма бъдеще“ е само словесна фигура и изобщо не съдържа никакъв смисъл.

Разпадането на големите държави е добро поради това, че наред с различните драми предлага и съвкупност от първоразрядни главоблъсканици. Днес също всичко върви като по ноти. Свила се на кълбо, издъхва безропотно рахитичната икономика. До нея, заврели глава в пресъхналите цицки, умират нейните „кученца“. Иначе казано – всякакви там илюзии, науки, надежди, права, дръзновения и закони. Военните, сияейки с кокардите си и мърдайки мустаци, се строяват за своя „последен и решителен“ канкан. Не ги смущава фактът, че през XXI век ще им де наложи да играят канкана не под звуците на Офенбах, а на Гайгер.

Но освен тези „дребни радости“, типични за смутните времена на XXI век, се оформят, както вече казахме, и доста любопитни главоблъсканици. Напълно достойни за проучване. По-специално към тях принадлежи пристъпът на общонародна злоба, отправена към целия свят наоколо. Тази злоба е ирационална и необяснима, а скоростта на нейното разпространение е зашеметяваща. Обикновено я наричат с красивото име „патриотизъм“, но това не променя същността ѝ. Тя си остава чиста злоба, леко подсладена с национален нарцисизъм и историческа покорност на „началството“. Приблизително същото се случило в Русия преди сто години. Но тогава не успели да изследват този феномен. (Попречили украсените с картечни ленти матроси и други евреи.)

Подобна епидемия от злоба е крайно любопитно явление. Нейният произход и причините за появата ѝ не са много разбираеми. Остава загадка и от какво именно черпи сили за своето триумфално шествие по страната.

Разбира се, известна роля за нейното разпространение играе пропагандата. Но тази роля не е толкова голяма, както е прието да се мисли. Известно е, че едно порнографско списание може да предизвика ерекция, но не може да доведе до поникването на пенис. Не трябва да се записва сред разпространителите на епидемията и църквата. Разбира се, възбуждането на злоба е пряко задължение на въпросната организация, но влиянието на църквата остава нищожно. Нещастният Гундяев [1], както си седеше, така и си седи, прегърнал един-единствен процент „народно доверие“.

Подозрително лек отговор на нашия въпрос за произхода на историческата покорност на руснаците пред своето началство предлага социологията. Наистина, според ВЦИОМ [2], след много години на конвулсии и страсти, през 2015 година руското общество е застинало в познати цифри: 85% покорни и 15% непокорни. Ще напомня, че в продължение на много дълго време долу-горе това е било съотношението между крепостните хора и свободните граждани в Царска Русия.

Съгласете се, че аналогията е многозначителна и доста ласкава за съвременните волнодумци. Но! Тази версия не може да бъде подкрепена от данните на генетиката. По-скоро обратното: ДНК не се занимава с подобни дреболии като предаването на съсловни особености. Така че ще се наложи да отхвърлим тази хипотеза, а сходните цифри да приемем за забавно съвпадение.

И все пак ще опитаме да си изясним този феномен. При това трябва да помним, че нашите „изчисления на причините“ могат и да не бъдат верни. Защото обикновеното мислене е най-лошият вид математика. Като го използваме, сме обречени да заменяме точността на числата с оскъдни думи и размити понятия. Дори ако, следвайки правилата на математиката, махаме добросъвестно от мисленето всичко „лично“, все едно е възможна всякаква досадна грешка. И все пак ще опитаме.

И така. Коя е причината за епидемията от злоба, която се нарича „патриотичен подем“? На пръв поглед всичко е много просто. Съществува ясна взаимна връзка: колкото е по-ниско интелектуалното равнище на индивида, толкова е по-висока потребността му да чувства принадлежността си към силно и многобройно стадо. Това е нормална характеристика на homo, наследена от хиляди предишни поколения. Колкото е по-свирепо и безсрамно стадото, толкова принадлежността към него е по-сладка. Появява се култ към стадото, който е безсмислено да бъде разобличаван. Ще отбележим, че за думата „стадо“ можем да подберем всякаква добавка: „народ“, „нация“, „отечество“. Това няма да промени същността.

Но!

Не винаги всичко става така, както homo иска. По разни причини „родното“ стадо може да бъде злепоставено, отслабено или „понижено“. В такъв случай за индивида би било логично да се присъедини към друго, по-успешно общество и отново да намери „комфорта на съпричастността“. Но това не винаги е възможно, защото езиковите, финансовите и географските нюанси спъват лесното преминаване от едно стадо в друго.

Какво да се прави в такъв случай? Има ли лекарство, позволяващо да се успокои тази „национална болка“, която може да бъде и доста остра? Разбира се, че има. Ако днешните успехи на стадото са доста скромни, на ред идва така наречената „история“. Рисувайки величави картини от далечното и близкото минало, тя, въпреки всяка очевидност, помага на индивида да се почувства отново част от силна и агресивна общност, изпитваща само временни трудности. В това се състои вълшебната сила и привлекателността на историята, а също така и основната ѝ функция.

Работата е в това, че почтителната страст към миналото няма никакво друго рационално обяснение. Нещо повече, от гледна точка на здравия смисъл уважението към миналото може да се характеризира само като странно извращение.

Ще поясним. Когато си спомняме за Наполеон или Суворов, ние можем, разбира се, да се трогнем от блясъка на копчетата по мундирите им. Но едновременно с това не трябва да забравяме, че става въпрос за същества, намиращи се на много по-ниско равнище на човешката еволюция. Защото човекът е само това, което знае. А тези персонажи не са знаели доста много от нещата, които сега са общоизвестни. Съответно тяхното възприемане на света, техните рефлекси и поведение са били съществено по-примитивни от нашите.

Въпреки това култът към историята е силен и популярен. Причината за тази популярност е отчасти разбираема. А сега нека да разгледаме качеството на самия култ.

Дъщерята на Мнемозина и Зевс, тихата девойка Клио, била замислена от гръцките митологисти като строга и благопристойна особа. Длъжността ѝ била да държи грифел и свитък, а също така да изброява с важен девичи глас заслугите на забравените мъртъвци. Разбира се, тя трябвало да изглежда добре, но едновременно с това да не позволява на никого да ѝ повдига мраморната пола. Така вероятно щяло да бъде, ако Клио, като нейната сестра Урания, беше станала богиня на астрономията или се грижеше за трагедията, като Мелпомена. Но за своя беда девойката станала богиня на историята. И веднага се изяснило, че по разбираеми причини я искат всички, защото всички имали нужда от героично минало. Истинско или измислено.

Три хиляди години непрекъснати изнасилвания променили характера на „девойката със свитъка“. Клио се научила, щом ѝ щракнат с пръсти, да заема необходимите пози. А в зависимост от дълбочината на пенетрацията - да издава оргазмени викове в строго съответствие с желанията на насилника.

С известна доза увереност може да се твърди, че почти 99% от така наречената „история“ са просто цитати, които едни фантазьори вземат от други. Историята така и не получила нито един признак на наука: тя не съдържа в себе си проверяеми и повторяеми компоненти и не може да бъде подложена на експериментален анализ. Да, има артефакти, разкопан материал и материални свидетелства. Но, както е известно, те могат да бъдат интерпретирани по всякакъв удобен начин.

По всички параметри историята е само разновидност на белетристиката, специално приспособена за утеха на нациите в трудни за тях минути. А истинското минало на човечеството, изместено от нужни и красиви митове, по всяка вероятност е вече изгубено безвъзвратно.

Да вземем най-близкото до нас мащабно историческо събитие - Втората световна война. Даже тук ще видим, че голяма част от фактите е вече успешно и непоправимо деформирана. Касапи и мародери са превърнати във велики пълководци, реалните герои са подменени с удобни, а най-важните причини за победата са старателно забравени.

Ако се върнем малко по-назад във вековете, ще забележим нарастване на деформацията на фактите. Тук вече присъства пълно преобръщане на самия смисъл на събитията. Например трагичното, но от това не по-малко позорно поражение на руската армия край Бородино се превърнало в „победа на руското оръжие“. Разбира се, тук не минало без Толстой и без други претопители на историческите факти в белетристика. Между другото, това, с което не се справяли историците, винаги се отдавало на литераторите.

Да си спомним Лъжедмитрий. Почти сто години преди Пьотр I той започнал да реформира Русия: отворил границите, разрешил използването на всички валути, узаконил музиката и живописта, довел учени от Полша и Германия, планирал създаването на университети, отнел доходите на поповете, преименувал Думата в Сенат, започнал да реформира армията. Но за поета Пушкин Лъжедмитрий е Гришка [3], нечистоплътен, примитивен авантюрист, който се опитва да обезобрази лика на „свещената Рус“. А Пьотр I, който правел същото като Лъжедмитрий, е герой и гений.

Как е могло да стане това? Много просто. По това време вече се е била оформила „културната традиция“ да се възхвалява Пьотр и да се ругае Лъжедмитрий. Както можем да се убедим, тази традиция е държала поета много изкъсо, карайки го по своя преценка или да лиже, или да лае различни персонажи.

Въз основа на всичките тези христоматийни примери сме в правото си да предполагаме, че с още по-нататъшното „навлизане в миналото“ деформирането на фактите нараства в геометрична прогресия, изкривявайки и пребоядисвайки напълно всичко, което е възможно. И вероятно ние никога няма да научим каква е била в действителност руската история.

Това е досадно, но тук няма никаква трагедия. Ние помним, че знанието за нашите предци не е задължително условие, за да продължи развитието на вида. А за публиката има специфичен мит, успокояващ успешно нейната „национална болка“. Свиреп и примитивен мит, изграден единствено върху кръв, самохвалство, щикове, непрестанно ограбване на съседите и несъществуващо „величие“. Вероятно точно той захранва поредния пристъп на общонародна злоба. Пристъпът може да бъде премахнат. Но за това е необходимо да се премахне или да се промени радикално митът, който руснаците сериозно смятат за своя „историческа памет“. Най-добре е, разбира се, да не правим това, защото вместо този мит няма какво да предложим. Но, щадейки го за пореден път, все пак трябва да помним, че подобно „минало“ винаги има сили да удуши всяко бъдеще.

------------------------------

1. Владимир Гундяев е светското име на руския патриарх Максим.

2. Всерусийски център за проучванен а общественото мнение.

3. Лъжедмитрий се наричат няколко претенденти за руския престол (двама от тях - царе за кратко време), които се представят за Дмитрий Углицкий, син на Иван Грозний. Името на Лъжедмитрий I, за когото става в случая дума, е Григорий (Отрепев), откъдето идва умалителното и пренебрежително име Гришка.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

петък, юни 22, 2018

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 18

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА.

ГЪЛЪБИЦАТА

(LA PALOMMA)

Седма забава от втория ден

ПРИНЦ, ПРОКЪЛНАТ ОТ СТАРА ЖЕНА, ПРЕМИНАВА ПРЕЗ МНОГО ЗЛОЩАСТНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, КОИТО СЕ ЗАДЪЛБОЧАВАТ ОЩЕ ПОВЕЧЕ ОТ ПРОКЛЯТИЕТО НА ЕДНА ОРКА; НАКРАЯ С ВЪЛШЕБНОТО ИЗКУСТВО НА ДЪЩЕРЯТА НА ОРКАТА ТОЙ СЕ ИЗБАВЯ ОТ ВСИЧКИТЕ БЕДИ И СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ.

Когато Антонела свършила, всички похвалили нейната приказка като добър пример за любовта на едно честно момиче. И Чула, на която се паднало ред да разказва, казала:

- Който се е роди принц, не би трябвало да има навиците на уличен хаймана. Важният човек не трябва да дава лош пример на тези, които стоят по-ниско от него, защото малкото магаренце се опитва да дъвче слама, като гледа голямото магаре, и няма защо след това някой да се чуди, че небето му изпраща трудности с излишък. Така станало с един принц, когото за това, че оскърбил една бедна старица, го налетели беди като конски мухи, та се оказал на косъм от смъртта.

Имало някога на осем мили от Неапол по посока на Астрони [1] една гъста гора от смокини и тополи, в която се чупели стрелите на Слънцето, като нямали сила да я пробият. Сред гората стояла наполовина срутена къщурка. А в нея живеела една старица, толкова бедна на зъби, колкото богата на години, с толкова голяма гърбица, колкото малко имала в живота си щастие; със стотици цицини по лицето, но с гладки джобове; с посребрена глава, но без меден грош в ръката, та бродела по колибите на пастирите и по харманите на вършачите, събирайки милостиня, за да може поне още малко да поживее.

Но днес по-скоро ще напълнят торба с торнезе на някой подъл доносник и съгледвач, отколкото да дадат три кавало на нуждаещ се бедняк. Та и старицата, като ходела сред хората през цялото време, докато прибирали реколтата, събрала само една паница боб - и това през сезон, когато в областта всичко било в пълно изобилие и едва ли не във всяка къща мерели боба с томоли [2]. Правилно казват: „Старият котел или е смачкан, или е пробит“ и: „На дръглив кон бог мухи изпраща“, и още: „Падне ли дървото - сечи го, сечи“. И така, бедната старица очистила боба, сложила го в паницата, паницата сложила на перваза на прозореца, а тя отишла в гората, за да събере малко съчки и клонки, та да запали печката.

Но докато ходела и се връщала, минал край къщата ѝ Нардо Анело, синът на краля, отивайки на лов. Като видял паницата на прозореца, дошло му на ум, че може да се позабавлява: хванал се на бас със слугите си и започнал да я цели с камъни. Увлечен от разстрела на невинната паница, той на третия или на четвъртия път я улучил и я направил на парчета.

Старицата се върнала у дома, когато шегаджиите били вече далеч; като видяла горчивото си нещастие, тя започнала да кълне, викайки: „Да е проклет и триклет, да не седне, да не стане, мира да не види този вонящ козел от Фоджи [3], който ми строши паницата, син на баба си, който е разровил гроба, където са заровени костите ѝ, простак и невежа, който зася без време боба ми! Щом не се е намерило у него капка съчувствие към моята бедност, нищо за себе си лошо да не направи, да не захвърли на земята герба на дома си, да не стъпче с крака това, което носи на главата си. Но да стане така, моля небето на голи колене и с кървящо сърце, да стане така, че да се влюби в дъщерята на някоя орка, която да си го сготви за обяд; да му преброи ребрата тъщата, че за него живия като за умрял да плачат, да му вържат ръцете и краката прелестите на девицата и магиите на майка ѝ, за да не избяга никъде, да го разкъсва мерзката харпия с ноктите си, през целия си живот да се мъчи, на въже при нея да виси, хляб от арбалет със стрела да му пращат, та да хълца заради моя боб, който той, подлецът, разсипа по земята“.

И ето че разперили криле проклятията на бедната старица, полетели като птици в небето и макар че казват: „Жената вика, мъжът си свирка“ и още: „На прокълнатия кон козината по-блести“, ударили думите принца точно в целта и едва не му стрували живота. И така, не минали и два часа, когато той спрял насред гората, като поизостанал малко от другите, и видял внезапно една прекрасна девойка, която събирала от земята охлюви и, забавлявайки се, им говорела:

Покажи си рогата,

майка да те вземе,

на балкона да те сложи,

момченце да те види. [4]

Принцът, като видял, че стои пред тази каса с най-висшите драгоценности на Природата, пред тази банка с най-богатите вложения на Небето, пред този арсенал с най-жестоките оръжия на Амур, не можел да разбере какво става с него; защото ослепителният блясък, излъчван от нейното кристално лице, паднал върху фитила на сърцето му и го възпламенило цялото, така че принцът заприличал на пещ, в която се пече варта на мечтите, с която ще се строи къщата на надеждите.

А Филадоро [5], както се казвала девойката, също не белела мушмули [6]: принцът бил личен момък и от пръв поглед ѝ пронизал сърцето, та стоели и двамата, молейки с поглед за милост; и макар че на езиците им все едно били изскочили пришки, очите им тръбели като викариатски фанфари [7], възвестявайки на целия свят тайните на техните души. И дълго стоели двамата, все едно устите им били пълни с пясък, без да имат сили да произнесат даже една дума, докато накрая принцът, като прочистил тръбата на гласа си и въздигнал ръце, не проговорил: „От каква поляна е това красиво цвете? От какво небе е паднала тази грациозна роса? В коя златна мина е намерено това безмерно съкровище на прелестта? О, щастливи гори, о, благословени гъсталаци, в които живее тази разкош, в които проблясва тази илюминация на любовния празник! О, гори, о, гъсталаци, където не секат дръжки за метли, не дялат греди за бесилки, не правят капаци за нощни гърнета, а врати за храма на Красотата, подпори за жилището на Грациите и стрели за лъка на Амур!“

- Свалете ръцете си, мой рицарю – отвърнала Филадоро. – Много е голяма милостта от ваша страна, защото са изцяло дело на вашата доброта, а не са моя заслуга похвалите, които ми отправихте. И аз, като жена, която знае своята мярка, не бих искала да нося рокля, която не ми става; но каквато и да съм – красива или безобразна, черна или бяла, тънка или дебела, чуруликаща или хъркаща, страшилище или фея, кукличка или жаба, - цялата съм на вашите услуги, защото тези прекрасни черти на истински мъж разсякоха сърцето ми, видът на това красиво благородно лице ме прониза цялата и аз ви се отдавам като робиня във вериги, от сега и завинаги.

Това не били думи, а тръбен звук, който възвестил на принца, че е време „за обяд!“ с любовни сладости, който го качил „на коня!“ [8] да се бие под знамената на Амур, и той, като видял, че му протегнали един пръст чувства, хванал го с цялата си ръка, целувайки кукичката от слонова кост, на която се закачило сърцето му. При този жест на принца Филадоро направила лице на маркиз [9], а по-добре би било да кажем, че лицето ѝ заприличало на палитра на живописец, върху която са се смесили карминът на срамежливостта, вишневият цвят на плахостта, медният цвят на надеждата и киноварът на желанието.

Но когато Нардо Анело понечил да продължи, речта му внезапно секнала, защото този черен живот не поднася виното на удоволствието без утайка от неприятности, не налива тлъстия бульон на радостта без пяна от скърби, и в същата щастлива минута като вилица се забола там майката на Филадоро – орка, толкова страшна, че очевидно Природата я била създала нарочно, за да помятат при вида ѝ жените.

Космите на главата ѝ били като метла от сухи клони, но не за да чисти дома си от сажди и паяжини, а да вдига пушилка и да покрива с черно сърцата; челото ѝ било като генуезки камък, върху който се точи ножът на страха, разсичащ гърдите; очите ѝ били комети, предвещаващи треперене на коленете, глисти в червата, мъртвешко дихание, колики за душата и диария за тялото. Лицето ѝ внушавало ужас, погледът ѝ – трепет, стъпките – отчаяние, думите – насиране. Устата ѝ била зъбата като на глиган, огромна като на чудовище, озъбена като на измъчван от тетанус, лигава като на магаре. С една дума, от главата до петите тя била дестилат на безобразието, болница, пълна с уродливост, така че принцът би трябвало да има в джоба си няколко книги за Марко и Фиорела [10], та да погледне там и да остане жив.

Като хванала Нардо Анело за реверите, орката рекла: „Да дойде стражата! Птичка, птичка с желязна ръчичка!“ „Всички са свидетели! [11] – отвърнал принцът. – Назад, каналия!“ Той хванал дръжката на своята стара вълчица [12], но замрял изведнъж като овца, видяла вълк, и не можал повече нито пръст да помръдне, нито дума да обели; и орката го повела като магаре с въже към своето жилище.

Когато стигнали, орката му казала: „Внимавай, служи ми като куче, за да не умреш като свиня. Ето ти първата задача: тази запустяла градина да я прекопаеш и засееш още днес, да я заравниш като под на къща, и се пази, когато дойда вечерта, ако всичко не е готово – ще те глътна!“ Тя поръчала на дъщеря си да наглежда дома им и отишла на преказки с другите орки, които живеели в същата гора.

Видял Нардо Анело в каква миша дупка са го наврели и започнал да лее сълзи, проклинайки съдбата си, че го е отнесла там. А Филадоро го утешавала и му казвала да не унива, и му говорела, че е готова да даде всичката си кръв, за да му помогне. Думите ѝ били: „Не викай злата съдба, защото тя те отнесе там, където намери любовта. Нима изобщо не цениш любовта ми, та си изпаднал в такова отчаяние?“

Принцът отговорил: „Не ми е жал, че от кон се превърнах в магаре, че смених царския дворец с колиба, отрупаните маси с кораво парче хляб, свитата прислужници с робски труд, скиптъра с мотика, но ми е жал, че преди от гласа ми се страхуваха цели полкове войници, а сега аз се страхувам от една воняща грозотия. Успех са, струва ми се, моите горести, щом си до мене, щом те милвам поне с погледа си. Но сърцето ми се свива, че трябва да взема мотиката и да плюя стотици пъти на мазолите си, когато преди не съм плюл и на една пришка; и, още по-лошо, трябва да свърша с голи ръце това, което не бих могъл да направя даже с чифт волове; а ако не съм готов до вечерта, майка ти ще ме глътне. И не страдам толкова, че ще се разделя с моето нещастно тяло, а че няма да видя повече твоето прекрасно лице“. Говорейки това, той изливал ведра ридания и черпаци сълзи.

А Филадоро, като триела сълзите от лицето му, говорела: „Живот мой, не мисли, че ще работиш в друга градина, освен в градината на любовта, и че майка ми ще откъсне от тебе даже едно косъмче. Щом е при тебе Филадоро, няма от какво да се страхуваш; ако не знаеш, аз имам вълшебна сила: мога да направя водата твърда, а слънцето тъмно; каквото кажа, се сбъдва. Радвай се, защото до вечерта цялата градина ще бъде прекопана и засята, а ти и с пръст няма да си докоснал мотиката“.

Като чул това, Нардо казал: „Ако ти си фея, както казваш, красавице неземна, защо не си тръгнем оттук, за да станеш кралица в дома на баща ми?“ А Филадоро отвърнала: „Съчетанието на съзвездията не ни дават да направим това; но скоро то ще се промени и ние ще бъдем щастливи“.

В такива и хиляди други ласкави разговори минал денят, но ето че орката се върнала и викнала отвън: „Филадоро, спусни си косите!“ Защото къщата нямала стълба и тя се качвала винаги по косите на дъщеря си. Филадоро, като чула гласа на майка си, разплела своята прическа и провесила косите си като златна стълба за желязно сърце. А орката, щом се качила, хукнала веднага в градината и като видяла, че всичко е готово, останала изумена, защото ѝ се струвало невероятно един толкова изнежен юноша да се справи с една толкова трудна работа.

И на сутринта, преди Слънцето да успее да изсъхне малко, след като се окъпало в индийските реки, орката, излизайки от дома си, заповядала на Нардо Анело да нареди до вечерта шест големи купчини дърва, като разцепи на четири всичките дънери, струпани в двора. „А ако не свършиш това – заплашила го тя, - ще те нарежа на малки парчета, като сланина, и ще имам вкусно ядене за вечеря“.

Бедният принц, като чул това предписание, едва не предал богу дух; а Филадоро, като го видяла блед и примрял от страх, му казала: “Какъв си дрисльо! Кълна се, че и сянката си да видиш, ще се насереш!“ „Това да не е като да чепкаш вълна - шест купчини дърва, нацепени до вечерта? - възразил принцът. - Всеки дънер - на четири. О, по-скоро проклетата старица ще разцепи мене на две и ще ме сдъвче!“ „Защо се тревожиш? - отвърнала Филадоро. - Без всякакво твое усилие всичките дърва, нацепени подобаващо, ще бъдат наредени на купчини, а ти, бъди така добър, да не ми тормозиш душата с безкрайните си жалби!“

А когато Слънцето затворило работилницата си за лъчи, за да не осветява нощните сенки, орката се върнала вкъщи и като се изкачила горе по същата златна стълба, видяла дървата нацепени и подредени; и се мярнало в ума ѝ подозрението, че може би нейната дъщеря я бие повторно на шах.

А на следващия ден, за да изпита принца за трети път, орката му наредила за изгребе една цистерна, събираща хиляда бъчви вода, защото искала да я напълни отново; ако не направи това, обещала му, че ще приготви от него за вечеря или лютив сос, или пушено месо.

Старицата заминала, а Нардо Анело започнал отново да се оплаква; и Филадоро, като видяла, че нещастията му не свършват и майка ѝ го товари като магаре с все по-нови беди, му казала: „Млъкни и не хленчи; залязоха звездите, които пречеха на магическите ми сили, и днес, преди Слънцето да каже: „Тук съм“ [13], ние ще кажем на тази къща: „Довиждане! И това е: ще си дойде тази вечер майка ми в празен дом, а аз ще замина с тебе, на живот и на смърт“. Чувайки тази новина, принцът се умилил, готов да се разридае, и като прегърнал Филадоро, ѝ казал: „Само ти си попътен вятър за моя потъващ кораб, моя душа; само ти си опора за моите надежди!“

А когато започнало да се свечерява, Филадоро прокопала проход от голямата водоотводна тръба, минаваща под градината, и двамата, като се измъкнали навън, тръгнали към Неапол. Но като стигнали до пещерата край Поцуоли [14], Нардо Анело казал на Филадоро: „Щастие мое, няма да е добре да те заведа в двореца пеш и облечена така. Почакай ме в този хан и аз ще се върна скоро с коне и карета, със свита, дрехи и всичко останало“.

И като оставил там Филадоро, забързал към града. Между другото орката се върнала вкъщи и когато не чула отговор от Филадоро на обичайния ѝ призив, усетила, че нещо не е наред. Хукнала към гората, отсякла дълга върлина, допряла я до прозореца и се покатерила като котка горе. Претърсила цялата къща и когато не намерила никого, открила най-сетне прохода и видяла, че води към града. Тя си оскубала косите от ярост, като не оставила нито един кичур, проклинайки дъщеря си и принца и умолявайки небето при първата целувка, която получи в дома си, да забрави завинаги за нея.

Но да оставим орката да повтаря своите дивашки молби и да се върнем към принца. Идването му в двореца, където вече го смятали за мъртъв, изумила целия дом. Всички го посрещали и му говорели: „ „Най-сетне, добре дошъл! Ето го, цял и невредим! Върна се нашият красавец!“. И множество други ласкави думи.

Той изтичал нагоре, майка му го посрещнала на средата на стълбата, прегърнала го и започнала да го целува с думите: „Сине мой, скъпи мой, зеница на очите ми, къде беше? Как можа да се бавиш толкова, че едва не умряхме от мъка?“ А принцът не знаел какво да рече, защото трябвало да разкаже за своите приключения, но щом майка му го целунала, той, според проклятието на орката, забравил всичко, което се случило с него.

И когато майка му му казала, че е време да остави навика си да ходи на лов и да пилее живота си по горите, и че ще му намери съпруга, той отговорил: „На късмет да е! Готов съм да изпълня всичко, което пожелае моята майка, господарката!“ „Така постъпват добрите деца“ – отвърнала кралицата. И се уговорили, че след четири дена ще му доведат невеста, благородна госпожица от Фландрия, която се намирала по това време в града.

И започнали да приготвят големия празник и пиршеството. А в същото време Филадоро, като видяла, че женихът ѝ се бави много и слушала от всички мълвата за бъдещото тържество, видяла в хана един момък, който бил висок колкото нея, и една вечер, когато той си легнал да спи, взела тихо дружите му от леглото. Свалила роклята си, облякла се в мъжките дрехи и отишла така в кралския дворец, където готвачите, на които им предстояла много работа и не им достигала работна ръка, я взели да им помага.

Настъпил уреченият ден и в часа, когато Слънцето разгръща по масата на небето списъка с привилегиите, дадени му от Природата, подпечатани с печата на светлината, и продава лекарства, проясняващи зрението, под звуците на шалмеи и корнети пристигнала невестата; и всички седнали на сложените маси. Докато разливали напитките, икономът разрязал голяма английска торта, която Филадоро приготвила сама, и оттам внезапно излетяла една гълъбица, толкова красива, че всички забравили за яденето, само се любували и дивили на тази неземна красота, а гълъбицата заговорила с най-нежен глас [15]:

„Дали ти, принце, си се наял с котешки мозък [16], та забрави своите обещания и любовта на твоята Филадоро? Нима не си спомняш нищо за това, което направи тя за тебе, че даже не искаш да си сетиш за нея? Така ли се отплащаш за доброто, което ти стори, неблагодарнико? За това, че те измъкна от лапите на орката? За това, че ти дари живота си и себе си? Това ли е голямата твоя благодарност към нещастната девойка за нейната беззаветна любов? Говори, ти, който даваш и отнемаш! Говори, ти, който осмукваш кокал, преди да са поднесли печеното! [17] О, злочеста е жената, която забременява прекалено лесно от думите на мъжете, които те имат винаги подготвени, заедно с похвалите на неблагодарността, с ласките на късата памет и с подаръците на забравата! Мислеше си нещастницата да изпечете заедно пица в Донато [18], а сега се забавлява с рязане на тесто; искаше да направи с тебе „по-плътно, по-плътно“, а ти ѝ казваш днес: „Отивай си, отивай си!“ [19]; на ум ѝ беше да счупи с тебе чаша, а счупи нощно гърне [20]; хайде, давай по-смело, не се грижи за нищо, като тези, които се наяждат и си тръгват, без да платят, но ако те догонят проклятията, които с болка в сърцето ще ти изпрати нещастницата, тогава ще разбереш какво означава да се подиграеш с девойката, да се надсмееш над нея, да измамиш невинността ѝ! Как можа да скроиш такъв лайнян номер: опозори я пред всички, а тя те носеше в сърцето си; духна ѝ под опашката, а тя те поставяше над себе си; и когато се погрижи за тебе като родна майка, ти я остави там, където ходят курвите! Но ако небето няма превръзка на очите си, ако боговете не са си сложили тапи на ушите, ще разберат за греха, който извърши, и когато не очакваш, ще видиш един много хубав празник, мълнии с гърмежи и температура с диария! Но стига приказки, продължавай да си хапваш вкусно, дай воля на желанията си, весели се и тържествувай със своята новобрачна, а нещастната Филадоро, която предеше толкова тънко, ще скъса нишката на живота си и ще те остави да се наслаждаваш волно на своята съпруга!“

Като казала това, гълъбицата излетяла през прозореца и вятърът я отнесъл надалече.

А принцът, чувайки тези думи, дълго седял като вкаменен; накрая попитал откъде са донесли тортата и като разбрал, че е приготвена от момъка, когото са наели заради събитието да помага в кухнята, заповядал да го доведат. И Филадоро се хвърлила в нозете на Нардо Анело, изливайки от очите си лава горещи сълзи и повтаряйки едно и също: „Какво направи ти, куче такова, какво направи ти?“

Тогава принцът, под въздействието на красотата и вълшебството на Филадоро, започнал да си спомня задълженията, които поел към нея на подсъдимата скамейка на любовта. И накрая, като си спомнил всичко, я вдигнал, сложил я до себе си, започнал да разказва на майка си за огромния си дълг към прекрасната девойка, за всичко, което тя направила за него, и за думата, която ѝ дал и която е длъжен да изпълни.

И майка му, която мислела само за щастието на своя син, отвърнала: „Прави каквото искаш; но, разбира се, като запазиш честта и се съобразиш с желанието на госпожицата, която нарече своя жена“. „Не се безпокойте – казала девойката. – Защото, честно казано, не ми се остава в тази страна. И като виждам, че небето ми посочва пътя, ще се върна с ваше позволение в моята Фландрия, за да се видя с предците на тези чаши, които използвате в Неапол [21], където, надявайки се да запаля голям фенер, едва не загасих малкия светилник на живота си“.

Принцът ѝ дал с голямо удоволствие кораб и свита, а Филадоро облякъл като принцеса. И като махнали масите, пуснали музикантите [22] и започнал бал, който продължил до вечерта. А когато Земята се облякла в траур заради погребението на Слънцето, донесли факли и по стълбите зазвънели звънчета; като ги чул, принцът казал на майка си: „Сега ще започне великолепен маскарад, който ще украси още повече нашия празник. Да, неаполитанските кавалери ще бъдат доволни: те обичат да се забавляват и със сурово, и с печено“ [23].

И докато още говорел, посред залата се появила внезапно фигура със страшна маски, висока около три педи [24], но дебела повече от бъчва. Тя се приближила до принца и му казала: „Знай, Нардо Анело, че твоите игрички и лоши дела те заведоха в гъсталака на нещастията, през които премина. Аз съм сянката на старицата, чиято паница счупи и която умря, изтощена от глад. Аз ти изпратих проклятието да се мъчиш при орката и молбите ми бяха чути. Със силата на една прекрасна фея ти успя да избягаш от това нещастие, но те настигна проклятието на орката след първата целувка, която получиш в родния си дом, да забравиш Филадоро. Твоята майка те целуна и ти загуби любимата си; но ето че пак, със силата на нейното вълшебно изкуство, я имаш до себе си. Само че сега аз дойдох отново за твоята душа: за да помниш завинаги злото, което ми причини, за да виждаш винаги пред очите си бобените зърна, които пръсна по земята, и за да се изпълни пословицата, че който сее боб, му никнат рога“. С тези думи тя се изпарила като капка живак и прашинка не останала от нея.

Като видяла, че принцът пребледнял от тези думи, феята го ободрила: „Успокой се, съпруже мой; чу и забрави [25], аз отменям казаното, ще те избавя от всякакъв огън“. И когато празникът свършил, младите отишли в спалнята, където, за да потвърдят новите си задължения, добавили към договора още две свидетелства [26], като след предишните горести вкусили с голямо удоволствие нови радости; защото така става в топилнята на превратностите на този свят, че

който, спънал се, не падне,

ще направи крачка по-напред.

1. Селище на северозапад от Неапол, в местността Кампи Флегреи, известна със своите целебни термални извори.

2. Томол (tomolo) - мярка за обем, в Южна Италия - 52,5 л.

3. Местност в Апулия, където в стари времена, когато в Южна Италия съществувало полуномадско стопанство, зимували докараните от Абруцо стада овце и кози.

4. Детска песничка, съпровождаща игра „на охлюв“. Терасите в Неапол по южняшки обичай се разполагали отгоре на зданията, компенсирайки отчасти недостига на място в дворовете.

5. Златна къделя.

6. Малките кисело-сладки плодове на мушмулата са покрити с твърда, но лесно сваляща се кожица. Беленето на мушмули доставя своеобразно удоволствие, както у нас се развличат, чоплейки слънчогледови семки. Изразът означава: „не се разсейвала“, „не се отвличала с нещо странично“.

7. Заседанията на първа съдебна инстанция в Неаполитанското кралство (Cran Corte della Vicaria) се предшествали от тържествен сигнал с тръба.

8. Военни сигнали с тръба.

9. „Да направя лице на маркиз“ – да почервенея. („Дойде ми на гости маркизът“ – така и до днес неаполитанките говорят шеговито за менструацията си.)

10. Герои на популярния през ХVII век любовен роман "Историята на Марко и Фиорела".

11. Орката и принцът си разменят думи от детска игра.

12. Жаргонен израз, означаващ шпага.

13. В оригинала е употребена маниерна дума, използвана от италианските дворяни: m᾿arrequaquiglio, която означава `връщам се в раковината си`.

14. Тази пещера била превърната в началото на XVI в. от испанците в тунел за бързо придвижване на войски и артилерия. Там минавала границата на града. Поцуоли е малък град на 11 километра западно от Неапол, на брега на Пуцоланския залив.

15. Следва изобличителен монолог в характерен италиански стил, похват, който често се използвал при разясняване на семейни отношения в присъствието на роднини, гости или съседи. Подобни монолози понякога се изпълнявали с не малка артистичност и риторична изисканост.

16. Така се казвало за хора с къса памет, а особено за тези, които не помнят направеното им добро.

17. Намек за използването на една жена в очакване на друга, по-изгодна връзка.

18. Имението на бароните ди Донато се намирало в зелена крайбрежна зона, която контрастирала рязко с намиращия се наблизо кален и пренаселен бедняшки район. „Да се изпече заедно пица“ означавало „да се зачене заедно дете“; да режеш тесто е метафора, означаваща прекъсване на връзка.

19. В оригинала са използвани изразите „serra, serra” (по-плътно, по-плътно!) и “sarva, sarva” (пази се, пази се!), които полицията използвала за сдържане на уличните тълпи.

20. Чупенето на чаша е символичен детайл във византийския венчален обред, метафора на брака; да счупиш нощно гърне (rompere ‘nu càntero) е израз, който означава да провалиш нещо.

21. Някои работилници в Неапол изготвяли кристални чаши по модели, донесени от Северна Европа, които не били съобразени с местните, а с германските мерки за обем.

22. В оригинала: vottafuoche – народно название на музикален инструмент, наричан иначе altobasso или chitarra battente: вид китара с четири двойни струни.

23. Тоест с всякакви удоволствия.

24. В оригинала: tre parme; неап. parma (итал. palmo) означава буквално „длан“. В Неапол – 26,45 см.

25. В оригинала поговорката е римувана: sciatola e matola, а също така е съзвучна с думите „шах“ и „мат“, което придава допълнителен смисъл, фактически противоположен на буквалния: забрави, но няма да можеш, това ще остане с тебе завинаги, като обявена, но неизпълнена присъда.

26. Съзвучие: testemonie, свидетелства - testicoli, тестиси. Намекът идва от комедията на Плавт „Куркулион“.

(Следва)