СЛУЖБОМЕР

понеделник, юни 25, 2018

Безплатното като добродетел: какви са били пенсиите в Древния Рим

АВТОР: ВЛАДИМИР БРОВИН

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Древните римляни обожавали безплатното. При това го обожавали през цялата си история: от епохата на легендарните царе до времето на републиката и империята. А императорите и сенаторите подкрепяли тази любов, защото разбирали, че подаянията за народа са основа на стабилността. И именно любовта на римляните към безплатното довела до появата на това, според съвременните мерки, справедливо и неотменимо нещо, наречено пенсия.

КОНГИАРИУМЪТ ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ПЕНСИЯ, НО Е БЛИЗО ДО НЕЯ


В света на римската политика и на гражданския живот съществувало понятието liberalitas. То означавало благородна щедрост и се ценяло много от обществото. Не е чудно, че с развитието на популизма тази добродетел се превърнала сред първите в предизборен инструмент.

За да станеш популярен сред народа, често било достатъчно да покажеш, че си щедър. Ако може, безразсъдно щедър. Бъдещите сенатори се състезавали за любовта на избирателите, а царете купували лоялността на гражданите, страхувайки се, че те могат да се разбунтуват.

Фестивалите на безплатното се наричали конгиариуми и не били чак толкова вулгарно подкупване на населението, както би могло да ни се стори. По-точно, всичко било малко по-деликатно. Става въпрос за нещо като клауза от обществен договор:

- Покажи на каква щедрост си способен, рискувай да се разориш от подаяния, и ние, естествено, ще ти позволим да ни управляваш.

Но до пенсиите, разбира се, било още далече.


С времето конгиариумите се превърнали от местна атракция, свързана с невиждана щедрост, във важен елемент на държавната политика. Легендарният Нума Помпилиус, един от първите царе на Рим, още по времето, когато никой не можел даже да си помисли за бъдещото му величие, схванал основната характеристика на конгиариума. Понякога трябва да дадеш на народа част от своите богатства, за да не въстане и да не ги вземе всичките. Нещо като обратен данък.

Отначало римските военачалници и длъжностни лица раздавали натурални продукти (особено се използвали маслото и зърното), но след това преминали към по-удобните пари. Всичко се определяло като дар за народа на Рим, а не като социални помощи за бедните, затова било нормално щедростта да се проявява във вид на вино. Например триумфаторът и велик разточител Лукул дал на плебса в чест на своите победи сто хиляди бъчвички вино.


Конгиариумите станали неделима част от живота на Рим, така че някогашните случайни подаяния за народа се превърнали в нещо като постоянна социална програма. Императорите харчели умопомрачителни средства, за да купят лоялността на гражданите. Сумите на конгиариумите често се равнявали на годишния бюджет на цялата империя. По-късно Рим узрял напълно за нещо като помощ за безработица.

По времето на император Октавиан Август се развила така наречената Cura Annonae - служба, която се занимавала с регулирането на фуража в столицата.

Нейно основно задължение станало редовното раздаване на зърно на бедните. Безработните и нуждаещите се можели да получат от правителството храна просто заради тъжния и голия си вид. Като скоро се оказало, че „безработните и нуждаещи се“ във Вечния град са подозрително много - нещо около 320 хиляди души.


Но правителството си затваряло очите за тази страст на гражданите към безплатното. По-добре да си просят храна, отколкото да се бунтуват. По времето на император Траян социалното осигуряване даже се разширило, а към раздаването на храна се присъединили и паричните конгиариуми. Великата римска формула „хляб и зрелища“ се разширила с един свръхважен елемент: „безплатен хляб и зрелища“.

Минусите на подобни масови подаяния се оказаха познати и на нашето съвременно общество.

Рим създал цяла прослойка от професионални и потомствени получатели на помощи.

За съжаление всичко не се ограничило с това. Заради постоянното раздаване на хляб, на селяните им било просто неизгодно да отглеждат зърно в родната си Италия и в дългосрочна перспектива това станало една от множеството косвени причини за краха на Римската империя.

AERARIUM MILITARE — ВЕЧЕ ИСТИНСКА ПЕНСИЯ. НО САМО ЗА ЛЕГИОНЕРИ


Конгиариумът не бил пенсия, по-скоро представлявал първообраз на съвременните помощи за безработица и всевъзможни подобни подаяния. Но сама по себе си концепцията за конгиариума подтикнала управниците да създадат първите пенсионни реформи.

Отново основна причина била грижата за лоялността на гражданите. И няма нито един слой от населението, чиято лоялност да струва повече от лоялността на военните. Затова не е чудно, че първите в света държавни пенсии били определени именно за легионерите. Наистина, защо да се подкупва неблагодарния и нееднороден плебс, след като може да се купи лоялността на войските, които, ако се наложи, ще поставят плебса на мястото му?

Отначало нямало особена нужда от заиграване с войските. Армията била наборна и след сезонните войни отслужилите граждани се връщали по домовете си. Но когато армията на Рим станала професионална, правилата на играта се променили. Сега, за да се задържи на мястото си, императорът трябвало да обсипва с дарове своите легиони. В противен случай те преминавали на страната на някой по-щедър претендент. С времето нещата стигнали до крайно цинични сделки: преторианците открито предлагали императорската длъжност на търг, все едно продават прасе. Който платял повече, той управлявал.


Такива нередовни, но крайно щедри възнаграждения се наричали донативи и много скоро се превърнали в бездънна яма за бюджета. Марк Аврелий, макар че бил император философ и скромен мъдрец на трона, дарил веднъж на войските си над милиард сестерции, с други думи - повече от годишния бюджет на империята.

Още един начин да се държат войниците в подчинение била заплатата им, наречена стипендиум, по-точно начинът, по който се изплащала. Половината от стипендиума оставала на разположение във военната част и натрупалите се по време на службата пари се давали едва при демобилизирането. Знаейки това, легионерите не дезертирали и мислели за измяна с по-малко въодушевление.

Така че пенсионният фонд, създаден за военните, не бил внезапна инициатива, а еволюция на обичая да се подкупват войските.

Доста иронично е, че първата в историята пенсия, не е толкова продукт на социалното развитие, колкото резултат от декаданса.

Император Октавиан Август, съвсем справедливо смятан за баща на нацията, виждал полза не само от обилните конгиариуми за простия народ. Той мечтаел да създаде система за армейска лоялност, която да бъде много по-стабилна от обикновеното наддаване за любовта на армията сред конкурентите.

Такава система се оказала Aerarium militare, военната пенсия. Но тя била изградена по-хитро от простото възнаграждение за старост. На всеки легионер, служил двадесет години, или преторианец, служил шестнадесет години, се полагало еднократно плащане.


Легионерите получавали дванадесет хиляди сестерции, преторианците - двадесет. За тези времена това били значителни суми, такива, че само заради едната пенсия службата в армията започнала да се смята за източник на богатство. Освен това, и това е даже по-умно, военните пенсионери получавали за награда земя в завзетите територии. Така ветераните се оказвали пръснати из империята и не можели да станат сърцевина на някой метеж.

Очевидно е, че до пенсия успявали да доживеят и да изтърпят малцина. Но призрачната сянка на богатата и безметежна старост вселявала във войниците вярност и, съвсем сериозно, патриотизъм. Защото една от основните причини, които накарали Август да осъществи пенсионната реформа, било желанието му да направи войниците не лоялни към своите командири, а към държавата като цяло и към императора като нейно въплъщение по-специално.

И точно като в наши времена държавата използвала въпроса с пенсиите според обстоятелствата.

В години, когато хазната била празна, императорите просто вдигали пенсионната възраст или издавали безсрочен указ за замразяване на пенсионирането.

Подобни решения не радвали легионерите и преторианците, но и бунт на ветераните нямало - малцина ще поискат да вдигнат императора на копията си, когато им остават година или две до свое имение и богатство.

неделя, юни 24, 2018

Нобелови лауреати – 1951 година

Пер Лагерквист (Pär Lagerkvist)

23 май 1891 г. – 11 юли 1974 г.

Нобелова награда за литература, 1951 г.

(За художествената сила и истинската независимост на ума, с които се стреми да намери в поезията си отговор на вечните въпроси, стоящи пред човечеството.)

Шведският романист, поет и драматург Пер Фабиан Лагерквист е роден в малкия град Векшо в Южна Швеция. Той е най-малкото от седемте деца на Йохана (Блад) Лагерквист и Андерс Йохан Лагерквист. Баща му работи отначало във ферма, а след това е кантонер в железницата. Като ученик Пер чете „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин и други произведения, които формират в него представи, отличаващи се много от консервативните възгледи на лютеранското му семейство. След завършване на училището през 1910 г. той учи две години изкуство и литература в Упсалския университет.

Литературният дебют на Лагерквист е през 1912 г., когато публикува няколко пламенни стихотворения и повестта „Хора“ („Människor“). През 1913 г. писателят заминава за Париж, където му оказва силно влияние съвременната живопис; Лагерквист се възхищава особено от дръзката енергия на фовистите и от интелектуалната подреденост на кубистите. През същата година той публикува есето „Словесното и изобразителното изкуство“ („Ordkonst och bildkonst“), в което отхвърля натурализма, противопоставяйки му скандинавския и гръцкия епос. Това критично есе се оказва първото произведение, което привлича вниманието към Лагерквист, и скоро той въплъщава своите теории в сборника с поезия и проза „Мотиви“ („ Motiv“), който излиза през 1914 г. , а също така и в сборника новели „Желязо и хора“ („Järn och människor“, 1915 г.)

През 1916 г. Лагерквист получава признание, след като публикува поетичния сборник „Безпокойство“ („Ångest“), който се смята за първото шведско експресионистично произведение. Ярката образност на тази книга и нейният равномерен стил отразяват интереса на Лагерквист към фовизма и кубизма. В „Безпокойство“ са изразени също така болката и отчаянието, предизвикани от бедствията на Първата световна война. Американският поет и критик Кенет Рексрот пише в „Американски поетически обзор“, че „Безпокойство“ говори не само за изгубените политически илюзии, но и за душевната раздвоеност на писателя.

Почти през цялата Първа световна война Лагерквист живее в неутралната Дания. По това време той пише много за театъра. Първата му публикувана пиеса „Последният човек“ („Sista människan“, 1917 г.) изобразява дълбоките страдания на последния останал на земята човек и продължава темата за отчаянието, предизвикано от войната. В есе от сборника „Театър“ („Teater“, 1918 г.) Лагерквист се изказва срещу натуралистичната драма и се възхищава от късните символистични пиеси на Август Стриндберг. Именно с влиянието на Стриндберг се обяснява връзката между драматичното творчество на Лагерквист и немския експресионизъм.

През 1919 г., работейки като театрален критик в стокхолмския вестник „Свенска дагбладет“ („Svenska Dagbladet“), Лагерквист публикува поетическия сборник „Хаос“ („Kaos“) и пиесата „Небесна тайна“ („Himlens hemlighet“), най-успешната от ранните му пиеси, в която се отразява дълбокият песимизъм на Лагерквист, убеждението му, че ако животът изглежда за човечеството висша ценност, това е резултат от пълното безразличие към бога. Същата тема писателят развива и в повестта „Вечната усмивка“ („Det eviga leendet“, 1920 г.). В тази повест героите разговарят с бога, като го питат защо ги е създал. Бог отговаря, че не е имал определена цел, но е направил всичко по най-добрия начин. Този отговор оставя хората объркани. Те не намират духовната подкрепа, от която се нуждаят. И това ги кара да търсят духовна опора не в божествената сила, а в себе си.

През 20-те години Лагерквист пътешества много, посещава Франция и Италия, и песимизмът му през тези години се смекчава, а стилът му става по-конкретен и не толкова маниерен. Поезията му от този период - сборниците „Щастливият път“ („Den lyckliges väg“, 1921 г.) и „Сърдечни песни“ („Hjärtats sånger“, 1926 г.) - е изпълнена с простота и оптимизъм, които липсват в ранните му произведения. Освен сборника с къси разкази „Зли саги“ („Onda sagor“, 1924 г.) Лагерквист пише две книги, които мнозина критици смятат за най-личните му произведения: „Гост в реалността“ („Gäst hos verkligheten“, 1925 г.) и „Победеният живот“ („Det besegrade livet“, 1927 г.). В книгата „Гост в действителността“ се разказва за детството на писателя, за това как в ранните му години го преследва идеята за смъртта. „Победеният живот“ е сборник с философски размисли, в които са изложени възгледите на автора за творчеството му и за света. Според американския критик Алрик Густафсън тези произведения утвърждават вярата на Лагерквист в „нерушимия дух на човека“ и в „крайната победа на доброто над злото“. Освен това двете книги разкриват високата повествователна техника на Лагерквист, който пише на прост език, ясно и рядко целенасочено.

Към драматичните произведения на Лагерквист принадлежи и пиесата „Човекът, който изживя живота си“ („Han som fick leva om sitt liv“, 1928 г.). Тази и други пиеси, написани през 30-те години, се отличават с голямата си правдоподобност и с използването на разговорния език. С нарастването през 30-те години на фашистката заплаха творчеството на Лагерквист става все по-хуманистично по дух, писателят подчертава необходимостта от борба със злото. Макар че е обявил своята хуманистична програма в поетическия си сборник „Край огъня“ („Vid lägereld“, 1932 г.) и в пиесата си „Кралят“ („Konungen“, 1932 г.), най-строга присъда срещу тиранията той произнася в „Палачът“ („Bödeln“). Тази повест, написана през 1933 г. и преработена в пиеса със същото заглавие през 1934 г., е изградена върху съпоставката на средните векове със съвремието, потвърждавайки известната мисъл за вечното зло. Политическите и социалните проблеми, появили се в предвоенна Европа, продължават да доминират в творчеството на Лагерквист през 30-те години. В драмата „Човекът без душа“ („Mannen utan själ“, 1936 г.) авторът показва как се преражда след влюбването си един политически терорист, който е служил на злото, а започва да служи на доброто. В „Победа в тъмното“ („Seger i mörkret“, 1939 г.) се открояват двама братя близнаци, единият държавен деец, демократ, а другият - продажен демагог. Нахлуването на Германия в Дания и Норвегия окозва влияние върху много стихотворения на Лагерквист от сборника „Песен и битка“, 1940 г.), публикуван в деня, когато писателят е избран за член на Шведската академия. Лагерквист продължава да пише стихотворения и пиеси, но най-значителното му произведение през този период е алегоричният роман „Джуджето“ („Dvärgen“, 1944 г.) - история за живота на злобно джудже, живеещо по времето на италианското Възраждане, която всъщност е остра критика на фашизма, а също така и на човешката алчност, лицемерие и злоба. В драмата „Нека е жив човекът“ („Låt människan leva“, 1949 г.) пред зрителя преминават съдбите на жертва на нетърпимостта, сред които има и измислени персонажи, и исторически личности като Сократ, Христос и Жана д`Арк.

Романът на Лагерквист „Варава“ („Barabbas“) е публикуван през 1950 година и веднага привлича вниманието на критиците и писателите, сред които и Андре Жид, който го нарича „забележителна книга“. Разказвайки историята на жестокия разбойник, когото за разлика от Христос освобождават от разпятието, писателят говори за опитите на човека да намери бога, за необходимостта да има вяра. Анализирайки романа „Варава“ в „Атлантик монтли“ („Atlantic Monthly“), Чарлз Роло го нарича „истински шедьовър“. Много критици са на мнение, че никога до това време евангелската история не е била разказана с такава достоверност и духовна сила. Преведен на девет езика, романът „Варава“ намира широк отзвук сред критиците и е най-популярната книга на писателя. През 1952 г. по него е заснет филм.

През следващите години Лагерквист продължава да се труди плодотворно; завършва деветия си сборник със стихотворения „Вечерна земя“ („Aftonland“, 1953 г.) и пише още пет романа: „Сибила“ („Sibyllan“, 1956 г.), „Смъртта на Агасфер“ („Ahasverus död“, 1960 г.), „Пилигримът в морето“ („Pilgrim på havet“, 1962 г.), „Свещената земя“ („Det heliga landet“, 1962 г.) и „Маримн“ („Mariamne“). Тези романи са тясно свързани помежду си, в тях е разработена темата за любовта, която се решава в духа на контрастната символика.

Извънредно затворен човек, Лагерквист отделя личния си живот от професионалния. През 1918 г. се жени за Карен Дагмар Йохана Сьоренсон. През 1925-та двамата се развеждат и през същата година писателят се жени за Елен Халберг, вдовица на шведския художник Йост Санделс. Лагерквист умира от паралич в стокхолмска болница на 83 години.

Чувството на отчуждение е основна тема в литературата на ХХ век и в този смисъл Лагерквист е близък до писатели като Франц Кафка и Албер Камю - пише през 1971 г. шведския критик Гункел Малстрьом. - Лагерквист е сред тези, които борбата срещу дехуманизацията на човечеството е довела до търсенето на някакъв скрит бог, до решаването на метафизическите загадки на живота“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/lagerkvist.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, юни 23, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 17

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

Известната фраза „Народ, който не знае своето минало, няма бъдеще“ е само словесна фигура и изобщо не съдържа никакъв смисъл.

Разпадането на големите държави е добро поради това, че наред с различните драми предлага и съвкупност от първоразрядни главоблъсканици. Днес също всичко върви като по ноти. Свила се на кълбо, издъхва безропотно рахитичната икономика. До нея, заврели глава в пресъхналите цицки, умират нейните „кученца“. Иначе казано – всякакви там илюзии, науки, надежди, права, дръзновения и закони. Военните, сияейки с кокардите си и мърдайки мустаци, се строяват за своя „последен и решителен“ канкан. Не ги смущава фактът, че през XXI век ще им де наложи да играят канкана не под звуците на Офенбах, а на Гайгер.

Но освен тези „дребни радости“, типични за смутните времена на XXI век, се оформят, както вече казахме, и доста любопитни главоблъсканици. Напълно достойни за проучване. По-специално към тях принадлежи пристъпът на общонародна злоба, отправена към целия свят наоколо. Тази злоба е ирационална и необяснима, а скоростта на нейното разпространение е зашеметяваща. Обикновено я наричат с красивото име „патриотизъм“, но това не променя същността ѝ. Тя си остава чиста злоба, леко подсладена с национален нарцисизъм и историческа покорност на „началството“. Приблизително същото се случило в Русия преди сто години. Но тогава не успели да изследват този феномен. (Попречили украсените с картечни ленти матроси и други евреи.)

Подобна епидемия от злоба е крайно любопитно явление. Нейният произход и причините за появата ѝ не са много разбираеми. Остава загадка и от какво именно черпи сили за своето триумфално шествие по страната.

Разбира се, известна роля за нейното разпространение играе пропагандата. Но тази роля не е толкова голяма, както е прието да се мисли. Известно е, че едно порнографско списание може да предизвика ерекция, но не може да доведе до поникването на пенис. Не трябва да се записва сред разпространителите на епидемията и църквата. Разбира се, възбуждането на злоба е пряко задължение на въпросната организация, но влиянието на църквата остава нищожно. Нещастният Гундяев [1], както си седеше, така и си седи, прегърнал един-единствен процент „народно доверие“.

Подозрително лек отговор на нашия въпрос за произхода на историческата покорност на руснаците пред своето началство предлага социологията. Наистина, според ВЦИОМ [2], след много години на конвулсии и страсти, през 2015 година руското общество е застинало в познати цифри: 85% покорни и 15% непокорни. Ще напомня, че в продължение на много дълго време долу-горе това е било съотношението между крепостните хора и свободните граждани в Царска Русия.

Съгласете се, че аналогията е многозначителна и доста ласкава за съвременните волнодумци. Но! Тази версия не може да бъде подкрепена от данните на генетиката. По-скоро обратното: ДНК не се занимава с подобни дреболии като предаването на съсловни особености. Така че ще се наложи да отхвърлим тази хипотеза, а сходните цифри да приемем за забавно съвпадение.

И все пак ще опитаме да си изясним този феномен. При това трябва да помним, че нашите „изчисления на причините“ могат и да не бъдат верни. Защото обикновеното мислене е най-лошият вид математика. Като го използваме, сме обречени да заменяме точността на числата с оскъдни думи и размити понятия. Дори ако, следвайки правилата на математиката, махаме добросъвестно от мисленето всичко „лично“, все едно е възможна всякаква досадна грешка. И все пак ще опитаме.

И така. Коя е причината за епидемията от злоба, която се нарича „патриотичен подем“? На пръв поглед всичко е много просто. Съществува ясна взаимна връзка: колкото е по-ниско интелектуалното равнище на индивида, толкова е по-висока потребността му да чувства принадлежността си към силно и многобройно стадо. Това е нормална характеристика на homo, наследена от хиляди предишни поколения. Колкото е по-свирепо и безсрамно стадото, толкова принадлежността към него е по-сладка. Появява се култ към стадото, който е безсмислено да бъде разобличаван. Ще отбележим, че за думата „стадо“ можем да подберем всякаква добавка: „народ“, „нация“, „отечество“. Това няма да промени същността.

Но!

Не винаги всичко става така, както homo иска. По разни причини „родното“ стадо може да бъде злепоставено, отслабено или „понижено“. В такъв случай за индивида би било логично да се присъедини към друго, по-успешно общество и отново да намери „комфорта на съпричастността“. Но това не винаги е възможно, защото езиковите, финансовите и географските нюанси спъват лесното преминаване от едно стадо в друго.

Какво да се прави в такъв случай? Има ли лекарство, позволяващо да се успокои тази „национална болка“, която може да бъде и доста остра? Разбира се, че има. Ако днешните успехи на стадото са доста скромни, на ред идва така наречената „история“. Рисувайки величави картини от далечното и близкото минало, тя, въпреки всяка очевидност, помага на индивида да се почувства отново част от силна и агресивна общност, изпитваща само временни трудности. В това се състои вълшебната сила и привлекателността на историята, а също така и основната ѝ функция.

Работата е в това, че почтителната страст към миналото няма никакво друго рационално обяснение. Нещо повече, от гледна точка на здравия смисъл уважението към миналото може да се характеризира само като странно извращение.

Ще поясним. Когато си спомняме за Наполеон или Суворов, ние можем, разбира се, да се трогнем от блясъка на копчетата по мундирите им. Но едновременно с това не трябва да забравяме, че става въпрос за същества, намиращи се на много по-ниско равнище на човешката еволюция. Защото човекът е само това, което знае. А тези персонажи не са знаели доста много от нещата, които сега са общоизвестни. Съответно тяхното възприемане на света, техните рефлекси и поведение са били съществено по-примитивни от нашите.

Въпреки това култът към историята е силен и популярен. Причината за тази популярност е отчасти разбираема. А сега нека да разгледаме качеството на самия култ.

Дъщерята на Мнемозина и Зевс, тихата девойка Клио, била замислена от гръцките митологисти като строга и благопристойна особа. Длъжността ѝ била да държи грифел и свитък, а също така да изброява с важен девичи глас заслугите на забравените мъртъвци. Разбира се, тя трябвало да изглежда добре, но едновременно с това да не позволява на никого да ѝ повдига мраморната пола. Така вероятно щяло да бъде, ако Клио, като нейната сестра Урания, беше станала богиня на астрономията или се грижеше за трагедията, като Мелпомена. Но за своя беда девойката станала богиня на историята. И веднага се изяснило, че по разбираеми причини я искат всички, защото всички имали нужда от героично минало. Истинско или измислено.

Три хиляди години непрекъснати изнасилвания променили характера на „девойката със свитъка“. Клио се научила, щом ѝ щракнат с пръсти, да заема необходимите пози. А в зависимост от дълбочината на пенетрацията - да издава оргазмени викове в строго съответствие с желанията на насилника.

С известна доза увереност може да се твърди, че почти 99% от така наречената „история“ са просто цитати, които едни фантазьори вземат от други. Историята така и не получила нито един признак на наука: тя не съдържа в себе си проверяеми и повторяеми компоненти и не може да бъде подложена на експериментален анализ. Да, има артефакти, разкопан материал и материални свидетелства. Но, както е известно, те могат да бъдат интерпретирани по всякакъв удобен начин.

По всички параметри историята е само разновидност на белетристиката, специално приспособена за утеха на нациите в трудни за тях минути. А истинското минало на човечеството, изместено от нужни и красиви митове, по всяка вероятност е вече изгубено безвъзвратно.

Да вземем най-близкото до нас мащабно историческо събитие - Втората световна война. Даже тук ще видим, че голяма част от фактите е вече успешно и непоправимо деформирана. Касапи и мародери са превърнати във велики пълководци, реалните герои са подменени с удобни, а най-важните причини за победата са старателно забравени.

Ако се върнем малко по-назад във вековете, ще забележим нарастване на деформацията на фактите. Тук вече присъства пълно преобръщане на самия смисъл на събитията. Например трагичното, но от това не по-малко позорно поражение на руската армия край Бородино се превърнало в „победа на руското оръжие“. Разбира се, тук не минало без Толстой и без други претопители на историческите факти в белетристика. Между другото, това, с което не се справяли историците, винаги се отдавало на литераторите.

Да си спомним Лъжедмитрий. Почти сто години преди Пьотр I той започнал да реформира Русия: отворил границите, разрешил използването на всички валути, узаконил музиката и живописта, довел учени от Полша и Германия, планирал създаването на университети, отнел доходите на поповете, преименувал Думата в Сенат, започнал да реформира армията. Но за поета Пушкин Лъжедмитрий е Гришка [3], нечистоплътен, примитивен авантюрист, който се опитва да обезобрази лика на „свещената Рус“. А Пьотр I, който правел същото като Лъжедмитрий, е герой и гений.

Как е могло да стане това? Много просто. По това време вече се е била оформила „културната традиция“ да се възхвалява Пьотр и да се ругае Лъжедмитрий. Както можем да се убедим, тази традиция е държала поета много изкъсо, карайки го по своя преценка или да лиже, или да лае различни персонажи.

Въз основа на всичките тези христоматийни примери сме в правото си да предполагаме, че с още по-нататъшното „навлизане в миналото“ деформирането на фактите нараства в геометрична прогресия, изкривявайки и пребоядисвайки напълно всичко, което е възможно. И вероятно ние никога няма да научим каква е била в действителност руската история.

Това е досадно, но тук няма никаква трагедия. Ние помним, че знанието за нашите предци не е задължително условие, за да продължи развитието на вида. А за публиката има специфичен мит, успокояващ успешно нейната „национална болка“. Свиреп и примитивен мит, изграден единствено върху кръв, самохвалство, щикове, непрестанно ограбване на съседите и несъществуващо „величие“. Вероятно точно той захранва поредния пристъп на общонародна злоба. Пристъпът може да бъде премахнат. Но за това е необходимо да се премахне или да се промени радикално митът, който руснаците сериозно смятат за своя „историческа памет“. Най-добре е, разбира се, да не правим това, защото вместо този мит няма какво да предложим. Но, щадейки го за пореден път, все пак трябва да помним, че подобно „минало“ винаги има сили да удуши всяко бъдеще.

------------------------------

1. Владимир Гундяев е светското име на руския патриарх Максим.

2. Всерусийски център за проучванен а общественото мнение.

3. Лъжедмитрий се наричат няколко претенденти за руския престол (двама от тях - царе за кратко време), които се представят за Дмитрий Углицкий, син на Иван Грозний. Името на Лъжедмитрий I, за когото става в случая дума, е Григорий (Отрепев), откъдето идва умалителното и пренебрежително име Гришка.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

петък, юни 22, 2018

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 18

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА.

ГЪЛЪБИЦАТА

(LA PALOMMA)

Седма забава от втория ден

ПРИНЦ, ПРОКЪЛНАТ ОТ СТАРА ЖЕНА, ПРЕМИНАВА ПРЕЗ МНОГО ЗЛОЩАСТНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, КОИТО СЕ ЗАДЪЛБОЧАВАТ ОЩЕ ПОВЕЧЕ ОТ ПРОКЛЯТИЕТО НА ЕДНА ОРКА; НАКРАЯ С ВЪЛШЕБНОТО ИЗКУСТВО НА ДЪЩЕРЯТА НА ОРКАТА ТОЙ СЕ ИЗБАВЯ ОТ ВСИЧКИТЕ БЕДИ И СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ.

Когато Антонела свършила, всички похвалили нейната приказка като добър пример за любовта на едно честно момиче. И Чула, на която се паднало ред да разказва, казала:

- Който се е роди принц, не би трябвало да има навиците на уличен хаймана. Важният човек не трябва да дава лош пример на тези, които стоят по-ниско от него, защото малкото магаренце се опитва да дъвче слама, като гледа голямото магаре, и няма защо след това някой да се чуди, че небето му изпраща трудности с излишък. Така станало с един принц, когото за това, че оскърбил една бедна старица, го налетели беди като конски мухи, та се оказал на косъм от смъртта.

Имало някога на осем мили от Неапол по посока на Астрони [1] една гъста гора от смокини и тополи, в която се чупели стрелите на Слънцето, като нямали сила да я пробият. Сред гората стояла наполовина срутена къщурка. А в нея живеела една старица, толкова бедна на зъби, колкото богата на години, с толкова голяма гърбица, колкото малко имала в живота си щастие; със стотици цицини по лицето, но с гладки джобове; с посребрена глава, но без меден грош в ръката, та бродела по колибите на пастирите и по харманите на вършачите, събирайки милостиня, за да може поне още малко да поживее.

Но днес по-скоро ще напълнят торба с торнезе на някой подъл доносник и съгледвач, отколкото да дадат три кавало на нуждаещ се бедняк. Та и старицата, като ходела сред хората през цялото време, докато прибирали реколтата, събрала само една паница боб - и това през сезон, когато в областта всичко било в пълно изобилие и едва ли не във всяка къща мерели боба с томоли [2]. Правилно казват: „Старият котел или е смачкан, или е пробит“ и: „На дръглив кон бог мухи изпраща“, и още: „Падне ли дървото - сечи го, сечи“. И така, бедната старица очистила боба, сложила го в паницата, паницата сложила на перваза на прозореца, а тя отишла в гората, за да събере малко съчки и клонки, та да запали печката.

Но докато ходела и се връщала, минал край къщата ѝ Нардо Анело, синът на краля, отивайки на лов. Като видял паницата на прозореца, дошло му на ум, че може да се позабавлява: хванал се на бас със слугите си и започнал да я цели с камъни. Увлечен от разстрела на невинната паница, той на третия или на четвъртия път я улучил и я направил на парчета.

Старицата се върнала у дома, когато шегаджиите били вече далеч; като видяла горчивото си нещастие, тя започнала да кълне, викайки: „Да е проклет и триклет, да не седне, да не стане, мира да не види този вонящ козел от Фоджи [3], който ми строши паницата, син на баба си, който е разровил гроба, където са заровени костите ѝ, простак и невежа, който зася без време боба ми! Щом не се е намерило у него капка съчувствие към моята бедност, нищо за себе си лошо да не направи, да не захвърли на земята герба на дома си, да не стъпче с крака това, което носи на главата си. Но да стане така, моля небето на голи колене и с кървящо сърце, да стане така, че да се влюби в дъщерята на някоя орка, която да си го сготви за обяд; да му преброи ребрата тъщата, че за него живия като за умрял да плачат, да му вържат ръцете и краката прелестите на девицата и магиите на майка ѝ, за да не избяга никъде, да го разкъсва мерзката харпия с ноктите си, през целия си живот да се мъчи, на въже при нея да виси, хляб от арбалет със стрела да му пращат, та да хълца заради моя боб, който той, подлецът, разсипа по земята“.

И ето че разперили криле проклятията на бедната старица, полетели като птици в небето и макар че казват: „Жената вика, мъжът си свирка“ и още: „На прокълнатия кон козината по-блести“, ударили думите принца точно в целта и едва не му стрували живота. И така, не минали и два часа, когато той спрял насред гората, като поизостанал малко от другите, и видял внезапно една прекрасна девойка, която събирала от земята охлюви и, забавлявайки се, им говорела:

Покажи си рогата,

майка да те вземе,

на балкона да те сложи,

момченце да те види. [4]

Принцът, като видял, че стои пред тази каса с най-висшите драгоценности на Природата, пред тази банка с най-богатите вложения на Небето, пред този арсенал с най-жестоките оръжия на Амур, не можел да разбере какво става с него; защото ослепителният блясък, излъчван от нейното кристално лице, паднал върху фитила на сърцето му и го възпламенило цялото, така че принцът заприличал на пещ, в която се пече варта на мечтите, с която ще се строи къщата на надеждите.

А Филадоро [5], както се казвала девойката, също не белела мушмули [6]: принцът бил личен момък и от пръв поглед ѝ пронизал сърцето, та стоели и двамата, молейки с поглед за милост; и макар че на езиците им все едно били изскочили пришки, очите им тръбели като викариатски фанфари [7], възвестявайки на целия свят тайните на техните души. И дълго стоели двамата, все едно устите им били пълни с пясък, без да имат сили да произнесат даже една дума, докато накрая принцът, като прочистил тръбата на гласа си и въздигнал ръце, не проговорил: „От каква поляна е това красиво цвете? От какво небе е паднала тази грациозна роса? В коя златна мина е намерено това безмерно съкровище на прелестта? О, щастливи гори, о, благословени гъсталаци, в които живее тази разкош, в които проблясва тази илюминация на любовния празник! О, гори, о, гъсталаци, където не секат дръжки за метли, не дялат греди за бесилки, не правят капаци за нощни гърнета, а врати за храма на Красотата, подпори за жилището на Грациите и стрели за лъка на Амур!“

- Свалете ръцете си, мой рицарю – отвърнала Филадоро. – Много е голяма милостта от ваша страна, защото са изцяло дело на вашата доброта, а не са моя заслуга похвалите, които ми отправихте. И аз, като жена, която знае своята мярка, не бих искала да нося рокля, която не ми става; но каквато и да съм – красива или безобразна, черна или бяла, тънка или дебела, чуруликаща или хъркаща, страшилище или фея, кукличка или жаба, - цялата съм на вашите услуги, защото тези прекрасни черти на истински мъж разсякоха сърцето ми, видът на това красиво благородно лице ме прониза цялата и аз ви се отдавам като робиня във вериги, от сега и завинаги.

Това не били думи, а тръбен звук, който възвестил на принца, че е време „за обяд!“ с любовни сладости, който го качил „на коня!“ [8] да се бие под знамената на Амур, и той, като видял, че му протегнали един пръст чувства, хванал го с цялата си ръка, целувайки кукичката от слонова кост, на която се закачило сърцето му. При този жест на принца Филадоро направила лице на маркиз [9], а по-добре би било да кажем, че лицето ѝ заприличало на палитра на живописец, върху която са се смесили карминът на срамежливостта, вишневият цвят на плахостта, медният цвят на надеждата и киноварът на желанието.

Но когато Нардо Анело понечил да продължи, речта му внезапно секнала, защото този черен живот не поднася виното на удоволствието без утайка от неприятности, не налива тлъстия бульон на радостта без пяна от скърби, и в същата щастлива минута като вилица се забола там майката на Филадоро – орка, толкова страшна, че очевидно Природата я била създала нарочно, за да помятат при вида ѝ жените.

Космите на главата ѝ били като метла от сухи клони, но не за да чисти дома си от сажди и паяжини, а да вдига пушилка и да покрива с черно сърцата; челото ѝ било като генуезки камък, върху който се точи ножът на страха, разсичащ гърдите; очите ѝ били комети, предвещаващи треперене на коленете, глисти в червата, мъртвешко дихание, колики за душата и диария за тялото. Лицето ѝ внушавало ужас, погледът ѝ – трепет, стъпките – отчаяние, думите – насиране. Устата ѝ била зъбата като на глиган, огромна като на чудовище, озъбена като на измъчван от тетанус, лигава като на магаре. С една дума, от главата до петите тя била дестилат на безобразието, болница, пълна с уродливост, така че принцът би трябвало да има в джоба си няколко книги за Марко и Фиорела [10], та да погледне там и да остане жив.

Като хванала Нардо Анело за реверите, орката рекла: „Да дойде стражата! Птичка, птичка с желязна ръчичка!“ „Всички са свидетели! [11] – отвърнал принцът. – Назад, каналия!“ Той хванал дръжката на своята стара вълчица [12], но замрял изведнъж като овца, видяла вълк, и не можал повече нито пръст да помръдне, нито дума да обели; и орката го повела като магаре с въже към своето жилище.

Когато стигнали, орката му казала: „Внимавай, служи ми като куче, за да не умреш като свиня. Ето ти първата задача: тази запустяла градина да я прекопаеш и засееш още днес, да я заравниш като под на къща, и се пази, когато дойда вечерта, ако всичко не е готово – ще те глътна!“ Тя поръчала на дъщеря си да наглежда дома им и отишла на преказки с другите орки, които живеели в същата гора.

Видял Нардо Анело в каква миша дупка са го наврели и започнал да лее сълзи, проклинайки съдбата си, че го е отнесла там. А Филадоро го утешавала и му казвала да не унива, и му говорела, че е готова да даде всичката си кръв, за да му помогне. Думите ѝ били: „Не викай злата съдба, защото тя те отнесе там, където намери любовта. Нима изобщо не цениш любовта ми, та си изпаднал в такова отчаяние?“

Принцът отговорил: „Не ми е жал, че от кон се превърнах в магаре, че смених царския дворец с колиба, отрупаните маси с кораво парче хляб, свитата прислужници с робски труд, скиптъра с мотика, но ми е жал, че преди от гласа ми се страхуваха цели полкове войници, а сега аз се страхувам от една воняща грозотия. Успех са, струва ми се, моите горести, щом си до мене, щом те милвам поне с погледа си. Но сърцето ми се свива, че трябва да взема мотиката и да плюя стотици пъти на мазолите си, когато преди не съм плюл и на една пришка; и, още по-лошо, трябва да свърша с голи ръце това, което не бих могъл да направя даже с чифт волове; а ако не съм готов до вечерта, майка ти ще ме глътне. И не страдам толкова, че ще се разделя с моето нещастно тяло, а че няма да видя повече твоето прекрасно лице“. Говорейки това, той изливал ведра ридания и черпаци сълзи.

А Филадоро, като триела сълзите от лицето му, говорела: „Живот мой, не мисли, че ще работиш в друга градина, освен в градината на любовта, и че майка ми ще откъсне от тебе даже едно косъмче. Щом е при тебе Филадоро, няма от какво да се страхуваш; ако не знаеш, аз имам вълшебна сила: мога да направя водата твърда, а слънцето тъмно; каквото кажа, се сбъдва. Радвай се, защото до вечерта цялата градина ще бъде прекопана и засята, а ти и с пръст няма да си докоснал мотиката“.

Като чул това, Нардо казал: „Ако ти си фея, както казваш, красавице неземна, защо не си тръгнем оттук, за да станеш кралица в дома на баща ми?“ А Филадоро отвърнала: „Съчетанието на съзвездията не ни дават да направим това; но скоро то ще се промени и ние ще бъдем щастливи“.

В такива и хиляди други ласкави разговори минал денят, но ето че орката се върнала и викнала отвън: „Филадоро, спусни си косите!“ Защото къщата нямала стълба и тя се качвала винаги по косите на дъщеря си. Филадоро, като чула гласа на майка си, разплела своята прическа и провесила косите си като златна стълба за желязно сърце. А орката, щом се качила, хукнала веднага в градината и като видяла, че всичко е готово, останала изумена, защото ѝ се струвало невероятно един толкова изнежен юноша да се справи с една толкова трудна работа.

И на сутринта, преди Слънцето да успее да изсъхне малко, след като се окъпало в индийските реки, орката, излизайки от дома си, заповядала на Нардо Анело да нареди до вечерта шест големи купчини дърва, като разцепи на четири всичките дънери, струпани в двора. „А ако не свършиш това – заплашила го тя, - ще те нарежа на малки парчета, като сланина, и ще имам вкусно ядене за вечеря“.

Бедният принц, като чул това предписание, едва не предал богу дух; а Филадоро, като го видяла блед и примрял от страх, му казала: “Какъв си дрисльо! Кълна се, че и сянката си да видиш, ще се насереш!“ „Това да не е като да чепкаш вълна - шест купчини дърва, нацепени до вечерта? - възразил принцът. - Всеки дънер - на четири. О, по-скоро проклетата старица ще разцепи мене на две и ще ме сдъвче!“ „Защо се тревожиш? - отвърнала Филадоро. - Без всякакво твое усилие всичките дърва, нацепени подобаващо, ще бъдат наредени на купчини, а ти, бъди така добър, да не ми тормозиш душата с безкрайните си жалби!“

А когато Слънцето затворило работилницата си за лъчи, за да не осветява нощните сенки, орката се върнала вкъщи и като се изкачила горе по същата златна стълба, видяла дървата нацепени и подредени; и се мярнало в ума ѝ подозрението, че може би нейната дъщеря я бие повторно на шах.

А на следващия ден, за да изпита принца за трети път, орката му наредила за изгребе една цистерна, събираща хиляда бъчви вода, защото искала да я напълни отново; ако не направи това, обещала му, че ще приготви от него за вечеря или лютив сос, или пушено месо.

Старицата заминала, а Нардо Анело започнал отново да се оплаква; и Филадоро, като видяла, че нещастията му не свършват и майка ѝ го товари като магаре с все по-нови беди, му казала: „Млъкни и не хленчи; залязоха звездите, които пречеха на магическите ми сили, и днес, преди Слънцето да каже: „Тук съм“ [13], ние ще кажем на тази къща: „Довиждане! И това е: ще си дойде тази вечер майка ми в празен дом, а аз ще замина с тебе, на живот и на смърт“. Чувайки тази новина, принцът се умилил, готов да се разридае, и като прегърнал Филадоро, ѝ казал: „Само ти си попътен вятър за моя потъващ кораб, моя душа; само ти си опора за моите надежди!“

А когато започнало да се свечерява, Филадоро прокопала проход от голямата водоотводна тръба, минаваща под градината, и двамата, като се измъкнали навън, тръгнали към Неапол. Но като стигнали до пещерата край Поцуоли [14], Нардо Анело казал на Филадоро: „Щастие мое, няма да е добре да те заведа в двореца пеш и облечена така. Почакай ме в този хан и аз ще се върна скоро с коне и карета, със свита, дрехи и всичко останало“.

И като оставил там Филадоро, забързал към града. Между другото орката се върнала вкъщи и когато не чула отговор от Филадоро на обичайния ѝ призив, усетила, че нещо не е наред. Хукнала към гората, отсякла дълга върлина, допряла я до прозореца и се покатерила като котка горе. Претърсила цялата къща и когато не намерила никого, открила най-сетне прохода и видяла, че води към града. Тя си оскубала косите от ярост, като не оставила нито един кичур, проклинайки дъщеря си и принца и умолявайки небето при първата целувка, която получи в дома си, да забрави завинаги за нея.

Но да оставим орката да повтаря своите дивашки молби и да се върнем към принца. Идването му в двореца, където вече го смятали за мъртъв, изумила целия дом. Всички го посрещали и му говорели: „ „Най-сетне, добре дошъл! Ето го, цял и невредим! Върна се нашият красавец!“. И множество други ласкави думи.

Той изтичал нагоре, майка му го посрещнала на средата на стълбата, прегърнала го и започнала да го целува с думите: „Сине мой, скъпи мой, зеница на очите ми, къде беше? Как можа да се бавиш толкова, че едва не умряхме от мъка?“ А принцът не знаел какво да рече, защото трябвало да разкаже за своите приключения, но щом майка му го целунала, той, според проклятието на орката, забравил всичко, което се случило с него.

И когато майка му му казала, че е време да остави навика си да ходи на лов и да пилее живота си по горите, и че ще му намери съпруга, той отговорил: „На късмет да е! Готов съм да изпълня всичко, което пожелае моята майка, господарката!“ „Така постъпват добрите деца“ – отвърнала кралицата. И се уговорили, че след четири дена ще му доведат невеста, благородна госпожица от Фландрия, която се намирала по това време в града.

И започнали да приготвят големия празник и пиршеството. А в същото време Филадоро, като видяла, че женихът ѝ се бави много и слушала от всички мълвата за бъдещото тържество, видяла в хана един момък, който бил висок колкото нея, и една вечер, когато той си легнал да спи, взела тихо дружите му от леглото. Свалила роклята си, облякла се в мъжките дрехи и отишла така в кралския дворец, където готвачите, на които им предстояла много работа и не им достигала работна ръка, я взели да им помага.

Настъпил уреченият ден и в часа, когато Слънцето разгръща по масата на небето списъка с привилегиите, дадени му от Природата, подпечатани с печата на светлината, и продава лекарства, проясняващи зрението, под звуците на шалмеи и корнети пристигнала невестата; и всички седнали на сложените маси. Докато разливали напитките, икономът разрязал голяма английска торта, която Филадоро приготвила сама, и оттам внезапно излетяла една гълъбица, толкова красива, че всички забравили за яденето, само се любували и дивили на тази неземна красота, а гълъбицата заговорила с най-нежен глас [15]:

„Дали ти, принце, си се наял с котешки мозък [16], та забрави своите обещания и любовта на твоята Филадоро? Нима не си спомняш нищо за това, което направи тя за тебе, че даже не искаш да си сетиш за нея? Така ли се отплащаш за доброто, което ти стори, неблагодарнико? За това, че те измъкна от лапите на орката? За това, че ти дари живота си и себе си? Това ли е голямата твоя благодарност към нещастната девойка за нейната беззаветна любов? Говори, ти, който даваш и отнемаш! Говори, ти, който осмукваш кокал, преди да са поднесли печеното! [17] О, злочеста е жената, която забременява прекалено лесно от думите на мъжете, които те имат винаги подготвени, заедно с похвалите на неблагодарността, с ласките на късата памет и с подаръците на забравата! Мислеше си нещастницата да изпечете заедно пица в Донато [18], а сега се забавлява с рязане на тесто; искаше да направи с тебе „по-плътно, по-плътно“, а ти ѝ казваш днес: „Отивай си, отивай си!“ [19]; на ум ѝ беше да счупи с тебе чаша, а счупи нощно гърне [20]; хайде, давай по-смело, не се грижи за нищо, като тези, които се наяждат и си тръгват, без да платят, но ако те догонят проклятията, които с болка в сърцето ще ти изпрати нещастницата, тогава ще разбереш какво означава да се подиграеш с девойката, да се надсмееш над нея, да измамиш невинността ѝ! Как можа да скроиш такъв лайнян номер: опозори я пред всички, а тя те носеше в сърцето си; духна ѝ под опашката, а тя те поставяше над себе си; и когато се погрижи за тебе като родна майка, ти я остави там, където ходят курвите! Но ако небето няма превръзка на очите си, ако боговете не са си сложили тапи на ушите, ще разберат за греха, който извърши, и когато не очакваш, ще видиш един много хубав празник, мълнии с гърмежи и температура с диария! Но стига приказки, продължавай да си хапваш вкусно, дай воля на желанията си, весели се и тържествувай със своята новобрачна, а нещастната Филадоро, която предеше толкова тънко, ще скъса нишката на живота си и ще те остави да се наслаждаваш волно на своята съпруга!“

Като казала това, гълъбицата излетяла през прозореца и вятърът я отнесъл надалече.

А принцът, чувайки тези думи, дълго седял като вкаменен; накрая попитал откъде са донесли тортата и като разбрал, че е приготвена от момъка, когото са наели заради събитието да помага в кухнята, заповядал да го доведат. И Филадоро се хвърлила в нозете на Нардо Анело, изливайки от очите си лава горещи сълзи и повтаряйки едно и също: „Какво направи ти, куче такова, какво направи ти?“

Тогава принцът, под въздействието на красотата и вълшебството на Филадоро, започнал да си спомня задълженията, които поел към нея на подсъдимата скамейка на любовта. И накрая, като си спомнил всичко, я вдигнал, сложил я до себе си, започнал да разказва на майка си за огромния си дълг към прекрасната девойка, за всичко, което тя направила за него, и за думата, която ѝ дал и която е длъжен да изпълни.

И майка му, която мислела само за щастието на своя син, отвърнала: „Прави каквото искаш; но, разбира се, като запазиш честта и се съобразиш с желанието на госпожицата, която нарече своя жена“. „Не се безпокойте – казала девойката. – Защото, честно казано, не ми се остава в тази страна. И като виждам, че небето ми посочва пътя, ще се върна с ваше позволение в моята Фландрия, за да се видя с предците на тези чаши, които използвате в Неапол [21], където, надявайки се да запаля голям фенер, едва не загасих малкия светилник на живота си“.

Принцът ѝ дал с голямо удоволствие кораб и свита, а Филадоро облякъл като принцеса. И като махнали масите, пуснали музикантите [22] и започнал бал, който продължил до вечерта. А когато Земята се облякла в траур заради погребението на Слънцето, донесли факли и по стълбите зазвънели звънчета; като ги чул, принцът казал на майка си: „Сега ще започне великолепен маскарад, който ще украси още повече нашия празник. Да, неаполитанските кавалери ще бъдат доволни: те обичат да се забавляват и със сурово, и с печено“ [23].

И докато още говорел, посред залата се появила внезапно фигура със страшна маски, висока около три педи [24], но дебела повече от бъчва. Тя се приближила до принца и му казала: „Знай, Нардо Анело, че твоите игрички и лоши дела те заведоха в гъсталака на нещастията, през които премина. Аз съм сянката на старицата, чиято паница счупи и която умря, изтощена от глад. Аз ти изпратих проклятието да се мъчиш при орката и молбите ми бяха чути. Със силата на една прекрасна фея ти успя да избягаш от това нещастие, но те настигна проклятието на орката след първата целувка, която получиш в родния си дом, да забравиш Филадоро. Твоята майка те целуна и ти загуби любимата си; но ето че пак, със силата на нейното вълшебно изкуство, я имаш до себе си. Само че сега аз дойдох отново за твоята душа: за да помниш завинаги злото, което ми причини, за да виждаш винаги пред очите си бобените зърна, които пръсна по земята, и за да се изпълни пословицата, че който сее боб, му никнат рога“. С тези думи тя се изпарила като капка живак и прашинка не останала от нея.

Като видяла, че принцът пребледнял от тези думи, феята го ободрила: „Успокой се, съпруже мой; чу и забрави [25], аз отменям казаното, ще те избавя от всякакъв огън“. И когато празникът свършил, младите отишли в спалнята, където, за да потвърдят новите си задължения, добавили към договора още две свидетелства [26], като след предишните горести вкусили с голямо удоволствие нови радости; защото така става в топилнята на превратностите на този свят, че

който, спънал се, не падне,

ще направи крачка по-напред.

-------------------------------------

1. Селище на северозапад от Неапол, в местността Кампи Флегреи, известна със своите целебни термални извори.

2. Томол (tomolo) - мярка за обем, в Южна Италия - 52,5 л.

3. Местност в Апулия, където в стари времена, когато в Южна Италия съществувало полуномадско стопанство, зимували докараните от Абруцо стада овце и кози.

4. Детска песничка, съпровождаща игра „на охлюв“. Терасите в Неапол по южняшки обичай се разполагали отгоре на зданията, компенсирайки отчасти недостига на място в дворовете.

5. Златна къделя.

6. Малките кисело-сладки плодове на мушмулата са покрити с твърда, но лесно сваляща се кожица. Беленето на мушмули доставя своеобразно удоволствие, както у нас се развличат, чоплейки слънчогледови семки. Изразът означава: „не се разсейвала“, „не се отвличала с нещо странично“.

7. Заседанията на първа съдебна инстанция в Неаполитанското кралство (Cran Corte della Vicaria) се предшествали от тържествен сигнал с тръба.

8. Военни сигнали с тръба.

9. „Да направя лице на маркиз“ – да почервенея. („Дойде ми на гости маркизът“ – така и до днес неаполитанките говорят шеговито за менструацията си.)

10. Герои на популярния през ХVII век любовен роман "Историята на Марко и Фиорела".

11. Орката и принцът си разменят думи от детска игра.

12. Жаргонен израз, означаващ шпага.

13. В оригинала е употребена маниерна дума, използвана от италианските дворяни: m᾿arrequaquiglio, която означава `връщам се в раковината си`.

14. Тази пещера била превърната в началото на XVI в. от испанците в тунел за бързо придвижване на войски и артилерия. Там минавала границата на града. Поцуоли е малък град на 11 километра западно от Неапол, на брега на Пуцоланския залив.

15. Следва изобличителен монолог в характерен италиански стил, похват, който често се използвал при разясняване на семейни отношения в присъствието на роднини, гости или съседи. Подобни монолози понякога се изпълнявали с не малка артистичност и риторична изисканост.

16. Така се казвало за хора с къса памет, а особено за тези, които не помнят направеното им добро.

17. Намек за използването на една жена в очакване на друга, по-изгодна връзка.

18. Имението на бароните ди Донато се намирало в зелена крайбрежна зона, която контрастирала рязко с намиращия се наблизо кален и пренаселен бедняшки район. „Да се изпече заедно пица“ означавало „да се зачене заедно дете“; да режеш тесто е метафора, означаваща прекъсване на връзка.

19. В оригинала са използвани изразите „serra, serra” (по-плътно, по-плътно!) и “sarva, sarva” (пази се, пази се!), които полицията използвала за сдържане на уличните тълпи.

20. Чупенето на чаша е символичен детайл във византийския венчален обред, метафора на брака; да счупиш нощно гърне (rompere ‘nu càntero) е израз, който означава да провалиш нещо.

21. Някои работилници в Неапол изготвяли кристални чаши по модели, донесени от Северна Европа, които не били съобразени с местните, а с германските мерки за обем.

22. В оригинала: vottafuoche – народно название на музикален инструмент, наричан иначе altobasso или chitarra battente: вид китара с четири двойни струни.

23. Тоест с всякакви удоволствия.

24. В оригинала: tre parme; неап. parma (итал. palmo) означава буквално „длан“. В Неапол – 26,45 см.

25. В оригинала поговорката е римувана: sciatola e matola, а също така е съзвучна с думите „шах“ и „мат“, което придава допълнителен смисъл, фактически противоположен на буквалния: забрави, но няма да можеш, това ще остане с тебе завинаги, като обявена, но неизпълнена присъда.

26. Съзвучие: testemonie, свидетелства - testicoli, тестиси. Намекът идва от комедията на Плавт „Куркулион“.

(Следва)

четвъртък, юни 21, 2018

„Преди да се разсъмне“ („Nim Wstanie Dzień“)

Най-малко използвам телефона си като телефон, а най-много - като музикална кутийка.

Вадя си най-разнообразна музика от руския сайт „Музикальный огонëк“, тъпча я в телефона и я слушам, когато карам колелото или - което ми се случва много рядко - отивам някъде пеш.

И така от време на време правя някои открития.

По-предната седмица, например, ми попадна една полска песен, която ме върна доста години назад.

Бях я позабравил с времето, но сега си спомних не само нея, но и че е от някакъв филм, чието име обаче не можах да върна в паметта си.

Но започнах да търся.

Досега съм търсил и намирал песни по филми, но за първи път ми се наложи да търся филм по песен.

И го намерих.

Филмът се казва „Закон и юмрук“ („Prawo i pięść“, 1964 г.), гледал съм го някъде в ученическите си години, или на големия екран, или по телевизията, но не помня точно кога.

Дръпнах го от интернет и го гледах и сега, по дефиниция минава за култов филм в полското кино (виждаме известните имена на Ежи Хофман - режисьор, и Густав Холоубек - изпълнител на главната роля, на снимката горе, а на едно място прочетох: "najlepszy polski western" - "най-добрият полски уестърн"), но - честно казано - лично аз не видях нищо повече от един треторазряден приключенски филмов киноразказ, позициониран темпорално в следвоенна Полша, затова никак не е чудно, че съм го забравил напълно, даже и името му.

За песента обаче помня, че ми хареса много, като мелодия, разбира се, защото тогава не знаех грам полски и успях да се добера до смисъла само на един стих - „за джен, за два, за ноц, за тши“ (разбрахте какво означава, нали?).

Песента се казва „Преди да се разсъмне“ („Nim Wstanie Dzień“ - по-буквален превод: „Преди да настане ден“), текстът е на култовата полска авторка на текстове на песни Агнешка Ошецка, а музиката - на известния джазов пианист и композитор Кшиштоф Комеда.

Ето я в изпълнение на Едмунд Фетинг, както звучи във филма, защото има и други интерпретации, а отдолу - традиционният мой превод.

Ze świata czterech stron,
z jarzębinowych dróg,    
gdzie las spalony,
wiatr zmęczony,
noc i front,
gdzie nie zebrany plon, 
gdzie poczerniały głóg,
wstaje dzień.
 
Słońce przytuli nas
do swych rąk.
I spójrz:
ziemia ciężka od krwi,
znowu urodzi nam zboża łan,
złoty kurz.

Przyjmą kobiety nas 
pod swój dach. 
I spójrz:
będą śmiać się przez łzy. 
Znowu do tańca ktoś zagra nam. 
Może już
za dzień, za dwa,
za noc, za trzy,
choć nie dziś,
za noc, za dzień, 
doczekasz się, 
wstanie świt.

Chleby upieką się
w piecach nam. 
I spójrz:
tam gdzie tylko był dym, 
kwiatem zabliźni się
wojny ślad, 
barwą róż. 

Dzieci urodzą się
nowe nam. 
I spójrz:
będą śmiać się, że my 
znów wspominamy ten podły czas,
porę burz.
 
Za dzień, za dwa, 
za noc, za trzy, 
choć nie dziś, 
za noc, za dzień, 
doczekasz się, 
wstanie świt.
   
От четирите страни на света,
от пътищата с офиките,
където са изгорялата гора,
изстрадалият вятър,
нощта и фронтът,
където не са прибрани посевите,
където е почернелият глог,
изгрява денят.

Слънцето ще ни прегърне
с ръцети си.
И виж:
земята, натежала от кръв,
ще роди отново зърно,
златно зърно.

Ще ни приютят жените
под своя покрив.
И виж:
ще се смеят през сълзи.
Отново някой ще засвири за танц.
Може би
след ден, след два,
след нощ, след три,
макар и не сега,
след нощ, след ден,
ще дочакаш,
ще се зазори.

Ще се изпекят хлябове
в пещите.
И виж:
там, където доскоро димеше,
с цвете ще се излекуват
следите от войната,
с цвета на розите.

Ще ни се родят деца
отново.
И виж:
ще се смеят, че ние
си спомняме пак подлия час,
бурното време.

След ден, след два,
след нощ, след три,
макар и не сега,
след нощ, след ден,
ще дочакаш,
ще се зазори.

сряда, юни 20, 2018

Петият фалит на предприемача Тръмп

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Той не можа да получи от Ким Чен Ун нищо, освен мъгляви заявления, че КНДР „се задължава да се стреми към пълна денуклеаризация на Корейския полуостров“. В замяна на тази обещана вода в решето Тръмп направи съвсем сериозни отстъпки: отмени съвместните американско-южнокорейски военни учения и де факто призна режима на КНДР. Ким Чен Ун победи Тръмп – получи нещо за нищо.

Само по себе си това не е за учудване. Страните аутсайдери са отдавна майстори на подобни игри. Именно така беше сключена сделката на президента Обама с Иран, именно така се държеше със Запада Моамар Кадафи.

Страните аутсайдери губят в друго: в това, че изостават безкрайно от порядъчния, демократичен и потънал в документи свободен свят. Но в това, което се отнася до злата воля и до безкрайната свобода да дават обещания, които нямат намерение да изпълнят - в това те нямат конкуренция.

Проблемът на президента Тръмп се състои в това, че той се отказа изцяло от бавната, усърдна и в крайна сметка завършваща с провал демократична дипломация. Дипломация, при която президентите правят това, което им казват експертите. А експертите са бюрократи от кариерата, които работят преди срещите хиляди часове и съчиняват хиляди страници документи, и в крайна сметка, след стотици взаимни отстъпки, които кастрират от документите всяко съдържание, се оказват заинтересовани само от едно: техният президент да подпише поне нещо.

Президентът Тръмп водеше всичките си преговори като бизнесмен: или, ако искате, като диктатор. Това беше доста кошмарно, но в същото време и ефективно. Защото диктаторът, за разлика от демократичния политик, има абсолютна свобода при преговорите и може да променя лесно своя курс на 180 градуса.

Именно така Сталин преговарял с Хитлер, именно така Путин делеше Сирия с доскоро омразния Ердоган. Именно така, в зората на времето, някой си цар Давид се договарял с цар Адраазар, а след това прас – поразил го край реката.

Именно така се държеше Тръмп преди срещата на високо равнище с Ким Чен Ун. Той наричаше корейския диктатор „малко тлъсто човече“, плашеше го с ядрен удар и отмени публично срещата, веднага щом Ким започна да се държи дръзко. Либералните средства за масова информация, обявили война на Тръмп, го нарекоха слон в стъкларски магазин. Но точно тактиката на Тръмп даде резултати: Ким Чен Ун допълзя едва ли не на колене в Сингапур, като занесе там и личната си тоалетна чиния.

Това беше тактика на човек, който през цялото време на преговорите даваше да се разбере: той е бизнесмен, не са му нужни документи. Нужна му е сделка. Ако няма сделка, страните не подписват нищо незначещо комюнике. Те се разбягват.

В самото навечерие на срещата с Ким Чен Ун Тръмп отиде на срещата на G7 и там отново се прояви като слон в стъкларски магазин. И отново можеше да бъде разбран. Защото в рамките на политически коректната западна дипломация САЩ и Канада са равни партньори.

От гледна точка на съвременния западен дипломат Канада е забележителна страна на победилия демократически социализъм, с великолепно жизнено равнище, държавна медицина и франкофонски Квебек, където специална държавна служба проверява френските надписи върху внасяните в града стоки да са написани винаги с по-дебел шрифт от английските.

Именно в рамките на вноса във франкофонския Квебек на говорещи френски език жители Канада отвори широк път за алжирските ислямисти. Един от тях, Ахмед Реззам, се озова там през 1994 година с фалшив паспорт и въпреки това поиска политическо убежище. Когато му отказаха убежище, Реззам продължи да стои в Канада, прехранвайки се като мами и ограбва туристите. Реззам беше задържан четири пъти и всичките четири пъти пуснат без присъда, защото хитрите канадски закони не позволяват да бъде съден преследван бежанец за такава дреболия като някакви откраднати портмонета.

В края на краищата през декември 1999 година Реззам пристигна с ферибот в Лос Анджелис в натъпкан с взрив автомобил, за да вдигне във въздуха лосанджелисткото летище, и там беше заловен. Но даже тази дребна неприятност не отказа канадското правителство от горещото желание да помага на угнетените алжирски мюсюлмани.

Иначе казано, от гледна точка на съвременния ляв либерал, Канада е забележителна страна, която осигурява на своите граждани социални помощи и не позволява някакви си терористи да влияят на нейната човеколюбива политика по отношение на бежанците.

А от гледна точка на Тръмп Канада е сателит на САЩ, в който 90% от населението на страната живее на 100 и по-малко мили от границите на САЩ и в който опашките за държавна медицина са такива, че при спешни случаи карат болните през границата в САЩ, след което канадското правителство плаща сметката.

Да се иска президентът Тръмп да уважава министър-председателя Трюдо е все едно да се иска предприемачът Тръмп да уважава собственика на малка фирмичка, която съществува само от това, че доставя в неговите хотели етажерки за баните.

Накратко казано, президентът Тръмп се отказа напълно от всичките правила на тромавата западна дипломация, даваща работа на хиляди бюрократи и водеща до подписването на безсмислени документи. Той даде да се разбере, че му трябва сделка, а не документ. Той даде да се разбере, че може да говори с диктаторите на техния език.

И ето че сега, когато постави много неща на карта с корейската среща, когато заплаши G7 и когато оскърби Трюдо, излезе, че Тръмп също се нуждае от лист хартия. Де факто той капитулира пред Ким Чен Ун и подписа толкова безсъдържателен документ, колкото беше и този, който подписа президентът Обама с Иран.

„Историческата среща“ се оказа празна работа. Дипломацията на слона в стъкларски магазин не даде по-големи резултати от дипломацията на пърхащите бюрократични пеперуди.

Тръмп се държеше не като президент, а като твърд преговарящ предприемач. За него САЩ беше просто голямо парче недвижим имот. Като предприемач Тръмп е обявявал четири пъти фалит.

Изглежда, че преговорите със Северна Корея са петият фалит на предприемача Тръмп, ако, разбира се, той не промени своето мнение на по-следващия ден, както често се случва с него. Оказва се, че Тръмп наруга министър-председателя Трюдо, а на диктатора Ким Чен Ун погледна в душата и откри там любов към родината.

вторник, юни 19, 2018

Какви са правата ми при инцидент с асансьор?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: ПЕТИЛИНА ПЕТРОВА, завършва специалност Право и Правни науки в правния факултет на Вестфалския Вилхелм университет, град Мюнстер, Германия.

Влизам в асансьора. В него вече има четирима човека. Повечко сме, отколкото пише на табелката, дано тръгне (отегчено се молим всички наум). И тръгва. Но само половин етаж по-нагоре асансьорът се разтриса и пропада в нищото. Трясък. Усещам, че съм сериозно ранен/а. При падането телефонът ми се чупи. Има щети и по дрехите ми. Сега кой ще ми плати лечението? Някой ще компенсира ли щетите ми?

Ролята на указателните табели в асансьор

Указателната табела в асансьорните кабини е най-често подценявана, недоглеждана, нехайно пропускана. Груба грешка. При инцидент нейна липса или нарушена цялост могат да ми костват ценно време за реакция. Ето какво трябва да съдържа тя:

- указания за ползването на асансьора и за поведението ми при аварии и злополуки;

- забрана за самостоятелно ползване на асансьора от деца под 7 годишна възраст;

- телефона, на който да съобщя за забелязани неизправности/ аварии или за необходимост от освобождаване на заклещени пътници.

Важно! Откривам липса или нарушена цялост на табелата (като например при наличие върху повърхността й на добре познатите одрасквания, залепени стикери или оцветявания/надписи с перманентни маркери от други живущи/пътуващи). В този случай мога да уведомя незабавно представител на етажната собственост, домоуправителя или лицата, които поддържат асансьорите.

В случай на инцидент в асансьор – първата ми реакция:

Асансьорът е техническо средство, подвластно на всички физични и времеви закони. Инциденти не са изключени, поради което е добре да съм подготвен/а с възможните начини за бързо реагиране:

- Имам съмнение, че асансьорът не работи нормално и не се чувствам безопасно да се качвам в него. Реакцията: Подавам възможно най-бързо сигнал за случая до ДАМТН чрез деловодството на агенцията или на техния имейл (damtn@damtn.government.bg).

- В допълнение мога да попълня и формата за сигнали за нарушения от физически и юредически лица, предвидена за подобни случаи от ДАМТН.

- При инцидент трябва да знам, че асансьорните техници са задължени да пристигнат до час след получаването на сигнал за настъпило събитие.

Преживях инцидент в асансьор. Аз имам право на обезщетение!

Ставам жертва на инцидент в асансьора. Имам ли право на обезщетение и в какъв размер? От кого? Как и в какъв срок да потърся правата си? Ето отговорите накратко:

- При наличие на травми, наранявания, материални щети аз имам право на обезщетение от лицето, проявило немарливост към спазването на по-горе изброените задачи!

- За целта преди всичко запазвам всички документи, с които мога да докажа последствията от преживения злополучен инцидент (като медицински експертизи и документи и разписки за други щети).

- Заради зачестилите случаи на инциденти в резултат на небрежност през 2010г. е основана Българска асансьорна организация. На сайта на организацията мога да открия телефоните за сигнализиране за нередовни асансьори, актуални новини, както и да потърся съвет сред аналогичните случаи след преживян инцидент.

- Следващата стъпка е да се обърна директно към професионалистите. След инцидента мога да потърся услугите на адвокат, специалист в областта, за да не пропусна важни детайли (като срокове и доказателства) при подаването на жалба в съда.

понеделник, юни 18, 2018

Нобелови лауреати – 1951 година

Леон Жуо (Léon Jouhaux)

1 юли 1879 г. – 28 април 1954 г.

Нобелова награда за мир, 1951 г.

(За работата му като председател на Международния комитет на Европейския съвет, заместник-председател на Международната конфедерация на свободните синдикати, замместник-председател на Световната федерация на свободните синдикати, член на ILO Council и делегат в ООН.)

Френският работнически лидер Леон Жуо е роден във френско работническо семейство, баща му работи в кланица. Още в детството си момчето се запознава с радикалните идеи, които въвличат дядо му в революцията през 1848 г., а баща му довеждат на барикадите през 1871 г. Леон няма и две години, когато баща му получава работа в кибритената фабрика в Обервилие край Париж. На дванадесет години момчето напуска местното училище и започва да работи в леярското производство, защото по това време баща му е стачник. По-късно Жуо си спомня, че придобитият опит е оказал значително влияние върху неговото бъдеще.

Начетеността дава на младия Жуо възможност да постъпи в лицея „Колбер“ с надеждата да стане инженер, но девет месеца по-късно нови семейни усложнения го принуждават да започне пак работа, този път в сапунената фабрика „Мишо“. Учи една година в професионалното училище „Дидро“, но след това постъпва при баща си в кибритената фабрика, където става калфа. Цялото си свободно време Жуо посвещава на четенето.

Призован за военна служба през 1900 г., Жуо е изпратен в Алжир с 1-ви зуавски полк, но три години по-късно е демобилизиран, след като баща му ослепява от дългогодишната работа с бял фосфор. Като играе значителна роля в профсъюзното движение с длъжността си на административен секретар на отдела на федерацията на работниците в кибритените фабрики, Жуо участва ентусиазирано в стачен протест срещу използването на вещества, от които е ослепял баща му. Стачката продължава един месец и постига целите си, но Жуо изгубва работата си. Шест години той се намираше в „черните списъци“, докато профсъюзът не постига възстановяването му във фабриката.

През 1906 г. местният съюз избира Жуо за делегат на Общата конференция на труда (ОКТ). Основаната през 1895 г., ОКТ е представител на повечето от френските работници; мнозина от тях са социалисти, чувстващи родството си със своите колеги по цяла Европа. В редиците на ОКТ Жуо се издига бързо, като става касиер през 1909 г. и една година по-късно - генерален секретар. В своите речи и като редактор на списанието на ОКТ „Синдикална борба“ Жуо се застъпва не само подобряването на условията на труд, но и за развитието на международните връзки.

В напрегнатите месеци, предшестващи Първата световна война, Жуо призовава европейските профсъюзи да обединят усилията си срещу войната. През август 1914 г. той изоставя пацифизма и се изказва в подкрепа на военните усилия на Франция. В реч по време на профсъюзната конференция на страните от Антантата в Лийдс (Англия) през 1916 г. Жуо изразява надеждата си, че краят на войната може да донесе „свобода, политическа и икономическа независимост, разоръжаване, задължителен международен арбитраж и забрана на тайната дипломация“ в Европа. Нещо повече, заявява Жуо, „ако в резултат от мирен договор всичко това се осъществи, ще се отвори път към Съединени европейски щати“, където „работническата класа ще може да разчита на ръст на своето благосъстояние и на свободата си“.

Възможност да пропагандира тези възгледи Жуо получава, когато става технически експерт в Международната комисия за работническо законодателство по време на Парижката мирна конференция. Заедно със Самюъл Гомпърс и други работнически лидери Жуо защитата член 13 от Версайския договор, с който се учредява Международна организация на труда (МОТ). Като става член на управителния съвет на МОТ, Жуо е избран за вицепрезидент на създадената наново Международна федерация на профсъюзите, който пост заема до 1945 г. Сред първите си мероприятия федерацията призовава своите 20 милиона членове да помогнат на жертвите от войната, особено в Австрия, където гладът застрашава хиляди.

След войната френските комунисти, вдъхновени от руската революция, се опитват да завземат ръководството в ОКТ. През 1921 г., като опитва всички средства за убеждение, Жуо прогонва комунистите от организацията. Оправдава се мнението за него като човек, който „обича схватките и не губи самообладание по време на решителни действия“. Престижът му е толкова голям, че протестите на комунистите скоро престават.

Периодът между световните войни е за Жуо време на напрегната работа. Той е член на френската делегация в Обществото на народите, изготвя предложения за контрол над въоръжаването, участва в икономически конференции, работи в Комитета по безработицата на Европейския съюз и представлява работниците на Конференцията за ограничаване и съкращаване на въоръженията. В книгата си „Разоръжаването“ („Le Desarmement“), публикувана през 1927 г., Жуо твърди, че военната промишленост трябва да бъде контролирана от отделните страни.

Разтревожен от реалността за нова световна война и изгубил доверие във възможностите на Обществото на народите, Жуо се опитва да насочи общественото мнение срещу италианското нахлуване в Етиопия, гражданската война в Испания и нацистката агресия в Чехословакия и Австрия. Като се среща през 1938 г. с Франклин Д. Рузвелт, той убеждава президента да предприеме санкции срещу Германия. Войната започва една година по-късно и с поражението на Франция ОКТ престава да съществува. Като не приема предложението да се присъедини към „Свободна Франция“, Жуо заминава на юг, участва в Съпротивата и през декември 1941 г. е арестуван в Марсилия. След две години той и съпругата му са изпратени в Бухенвалд, но успяват да доживеят до освобождението от съюзните войски през май 1945 г.

След като се връща в Париж, Жуо започва да работи пак в МОТ, като освен това става председател на Френския икономически съвет (много важна длъжност в Четвъртата република). Отново му се налага да се сблъска с комунистите в ОКТ. Когато опонентите му отказват да подкрепят Програмата за възстановяване на Европа (плана Маршал, наречен така в чест на Джордж Маршал), Жуо спира през 1947 г. дейността на ОКТ. Заедно с други работнически лидери той основава нова ОКТ - „Форс увриер“ („Работническа сила“) и на поста председател на организацията защитава идеите за Съединени европейски щати, за обединяване на работническото движение и за повишаване на жизненото равнище на трудещите се.

След силен сърдечен пристъп Жуо умира скоропостижно в Париж. До смъртта си той продължава своята работа във „Форс увриер“ и в икономическия съвет. Неговият приемник във „Форс увриер“ Робер Ботеро си спомня не един път дните, когато Жуо, „мълчалив млад човек, обикновено седеше на задните редове в националния комитет на ОКТ... Той вземаше рядко думата, но когато това станеше, яснотата и силата на ума му се проявяваха от първите му думи“. „Животът на Жуо - казва Ботеро - е неотделим от историята на профсъюзното движение“.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/jouhaux.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

петък, юни 15, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 16

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН [1]

Иисус Х. се върна в медийното пространство. Благодарение на „Тангейзер“ и „Шарли“ този персонаж от древноеврейския фолклор освежи съществено своя рейтинг и почти догони по разпознаваемост Милонов [2], Гундяев [3] и Кобзон [4].

Във връзка с това стана уместен въпросът: а кой е, между другото, той? И на какво основание неговото име се озова толкова близо до титаничните фигури на „руския свят“ [5]?

Както става ясно, смислен отговор на този прост въпрос не може да даде никой. Разбира се, има канонична характеристика на Исус Х. Тя се състои в това, че едно много свирепо същество на име Йехова по някакъв необясним начин – вероятно заобикаляйки влагалището, фалопиевите тръби и фуниевидното разширение – се вселило в матката на една еврейска девица и по някаква причина прекарало там девет месеца предродов период.

По всяка вероятност Йехова е бил принуден да премине през всичките полагащи се стадии на ембриогенезата. Като се родило по обикновения начин, божеството получило ново „земно“ име – Исус, а след известно време станало по професия равин, иначе казано – учител и тълкувател на Тората, имащ правото да проповядва в синагогите.

Ако се съди по всичко, след като се отчаяло да превъзпита „избрания народ“ с помощта на потопи, огнени дъждове и масови убийства, божеството решило да го вразуми с лични нотации за любов към ближния – като много предвидливо не конкретизирало кой е „ближен“ и кой не е.

След това се разиграла драма, типична за онова екзалтирано време: пирове, предателства, проповеди, изцеления, блудници, ходене по водата, бичуване, багреница и хаотични маршировки от едно село в друго.

В крайна сметка всесилното и проницателното безсмъртно божество разиграло пред своите врагове и поклонници театър със собствената си смърт. То изобщо и по никакъв начин не можело да умре, което му било известно. По силата само на това, че било всемогъщ и безсмъртен бог, създател и управител на целия свят. Като минало известно време, погребаното вече божество възстановило напълно всичките си физиологични функции и застанало в цветущо здраве пред публиката, след което, смятайки своята мисия за завършена, „се възнесло“.

За възнесението, иначе казано – за вертикалното, по всяка вероятност, излитане, нямаме никакви данни. Евангелията констатират пестеливо „излитането“, като не конкретизират даже и с една дума скоростта на божеството, неговата траектория, направлението му и други параметри на полета. Строго погледнато, пред нас имаме добър опит за екстремен туризъм, но и други персонажи от световния религиозен фолклор са показвали не по-малко оригинални фокуси от Исус.

Както виждаме, въпросът кой изобщо е той, засега остава без отговор.

Дълго време Исус Х. фигурирал само в попските заклинания и от него се интересували малцина, като не ес смятат така наречените „вярващи“. Но даже и те не се задълбочавали в подробности за произхода на своя кумир и за неговото търговско значение. Към това, че Исус Х. бивал редовно прехвърлян „през ръцете“ на кинематографисти, естрадни артисти и живописци, всичко се отнасяли спокойно. На Исус му се отдавало да работи като „подправка“, внасяйки без особени усилия трагизъм във всяка безсмислица.

Но сега положението е друго. Църковните дейци започнаха да се досещат най-сетне „кой е той“ и красавецът Чаплин поведе попските полкове да щурмуват един малък провинциален театър, решил да добави пикантности към някаква оперна скучнотия.

Трябва да помним, че попските стенания за някакви „оскърбени чувства“, като всичко на този свят, имат обикновена финансова основа. В действителност Исус Х. е добра търговска марка. Разбира се, не толкова успешна като емблемата на „Кока кола“ или като странната безсмислица на General Electric. Но не можем да отречем, че е разпознаваем и че е съответно доходоносен.

Ще отбележим, че попската обида на режисьорите, естрадните артисти и писателите, които стрижат разгърнатия от църквата образ, е съвършено справедлива. Именно поповете в продължение на стотици години влагали средства в Исус Х., финансирайки създаването на безчислените му изображения, а също така посветените му песни, здания, текстове и представления. Сега те биха искали да използват Исус еднолично, изстисквайки от търговската марка всичко само за себе си.

Тангейзерният скандал показа, че поповете нямат намерение да делят Исус с никого. Това е разбираемо. Неразбираем е само дивашкият стил на църковните дейци. Вместо да оформят юридичиски своето изключително право „на всякакво изобразяване и споменаване“ на Исус Х., те отново започнаха да дращят клевети, да правят скандали и да размахват членове от Наказателния кодекс.

Трябва да им се дадат всичките права върху тази търговска марка. Нека да я ползват еднолично. Те са го заслужили. По всяка вероятност образът на Исус ще се задуши бързо в безвъздушното пространство на църквата. Но това не е голям проблем. Ние знаем добре компонентите, от които е сглобен.

Не е възможно да се намери образ, който да е бил толкова вторичен и събирателен като образа на Исус Х. Безсрамието, с което се кърпела неговата евангелска „биография“ от парчета полузадушени магии и мъртви култове, може да бъде извинено само с бързината, с която се създавала новата вяра, а също така с необходимостта да се съберат поне някакви биографични факти за новото божество.

Нека видим.

От асировавилонския Мардук евангелският Исус е получил като „наследство“ шутовската коронация, багреницата, бичуването, трънения венец, екзекуцията, спасяване на своя народ от гнева на злите духове с цената на живота си, пазачите при гробницата, които се разбягват в ужас при вида на възкръсналия мъртвец и даже влизането в града на магаре.

От финикийския Адонис и тракийския Дионис - цялата история със захвърлените погребални пелени, ходенето по водата, пещерата гробница, а също така някои нюанси на възкръсването.

От фригийския Атис - водното „кръщене“, превръщането на водата във вино, тридневната смърт преди „възкръсването“, прощалната „тайна“ вечеря с учениците и „причастието“.

От гръцкия Асклепий - изцеляването на слепци като се намазват клепачите им със слюнка.

От Хор, Дионис и Хермес - раждането в обор.

От Митра, Хор и Кришна - звездобройците влъхви, посетили новородения бог „в пещерата“, а също така рождественската „звезда“ и цялата история с избиването на младенците и бягството.

„Моралната“ част на Евангелието е изплагиатствана изцяло от египетски и митраистки източници, а фактът на „възнесението“ е само апотеоз на добрата стара левитация, описана още от Лукиан в разказа му за „хиперборейските фокусници“.

Ще отбележим, че всичките споменати богове са били заченати непорочно, родили са се в пещера или в обор от майка девица; на всичките демон или зъл дух им предлага богатство и власт; всичките можели да ходят по водата, да летят и да изцеляват; всичките са умрели, за да „изкупят“ нещо, а не просто така, и всичките, разбира се, са възкръснали.

Идеолозите на християнството отдавна са намерили очарователно обяснение за скандалните „съвпадения“. Според Тертулиан и други „бащи на църквата“ това са, разбира се, „интриги на дявола и демоните“. „За да подиграят Христос и да накарат хората да смятат, че християните само копират вярата в езически богове, демоните се превърнали във вдъхновители на митологията. Те знаели предварително какво ще бъде християнското учение и затова измислили сходни митове и обреди и ги разиграли коварно преди евангелските събития“ (цитат по Джефри Б. Ръсел, „Сатаната: възприемане на злото в ранната християнска традиция“, 1981 г.).

Естествено, всяко от споменатите божества също не е било самостоятелно и оригинално. Атис, Адонис, Митра, Озирис и прочее са на свой ред „сглобени“ от елементи на свои предшественици, още по-ранни богове и вероятно още по-примитивни, чието родословие води началото си от духовете на неолита.

Разбира се, всяко божество има свой „срок на годност“. Понякога той свършва заедно с особеностите на времето, което го е създало и култивирало, понякога божеството губи по естествен начин кредита си на доверие и бива анулирано. А новата епоха разкъсва просрочените богове на парчета, за да ушие от тях нещо модно и ново. Но е ясно, че конструирането на принципно ново божество би било много трудно. Всички парчета са прекалено познати, а количеството им е ограничено.

Но от това трудно положение все пак има изход. Търсещите символи на истински драматизъм оперни режисьори, патетични писатели и културата като цяло трябва да се вгледат в чукотския Пивчунин. Този бог бил знаменит с малките си размери - по различни данни от 3 до 12 сантиметра. Той използвал умело своята миниатюрност, за да проникне под полите и в rima pudenti на девствениците. Оказвайки се там, той извършвал, разбира се, непорочно зачатие. Порочното било за него трудно поради малкия му ръст.

------------------------------

1. Заглавието насочва читателя към настоятелното искане на протойерей Всеволод Чаплин, ръководител на синодалния Отдел за връзки на Руската православна църква с обществеността, да бъде проверена постановката на операта „Тангейзер“ в един провинциален оперен театър за порнография и проповядване на хомосексуализъм.

2. Виталий Миленов – руски държавен и политически деец, известен с крайно ретроградните си възгледи.

3. Владимир Гундяев – светското име на руския патриарх Максим.

4. Йосиф Кобзон – руски певец, фанатичен привърженик на политиката на Путин.

5. Руски свят (русский мир) – съвременна имперска руска концепция.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА