петък, май 31, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 43

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Христо ханджията [1]

8 януари1873

– Как ти е името, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?

– Христо, на баща ми – Цоньо, ловчанец съм, държа хан в Къкрина, на двадесет и пет-двадесет шест години съм. От седем месеца съм ханджия в Къкрина. Преди се занимавах с кожарство в Ловеч, кръчмарувах малко време край Ловеч.

– Кога се срещна с Дякон Левски и как стана запознанството ви?

– Срещнах се с него през нощта, когато го заловиха. Нея нощ той дойде заедно с моя роднина Никола бакърджията, когото познавам.

– Когато беше кръчмар край Ловеч, Дяконът не идваше ли в кръчмата ти?

– Не е идвал никога.

– Дяконът е бил толкова време в Ловеч, може ли да казваш, че не знаеш?

– Не съм го виждал, не зная.

– Дяконът казва, че когато ти си бил кръчмар край Ловеч, той идвал няколко пъти в кръчмата ти [и е] нощувал там.

– Там не е само моят дюкян, там има четири-пет дюкяна, може да е ходил в кръчмата на другиго.

– Дяконът казва дори: „Известно време не бях виждал тоя човек, видях го тоя път в Къкрина.“

– Нека казва, не го познавам.

Въпроси към Дидьо Пеев в присъствие [на Христо]

– Познаваш ли човека, който седи насреща ти?

– Виждал съм го в Ловеч, но какъв е – не зная.

– Не си ли носил на Дякона писмо в кръчмата на тогова, край Ловеч?

– Виждах го само в Ловеч в Мариновото кафене, но в кръчмата на тогова писмо на Дякона не съм носил.

[Подписал]: Дидьо Пеев

[Въпроси към Христо]

– Как дойде Дяконът в твоя хан и защо те задържаха? Щом ти не се познаваш с Дякона и не си му бил другар, щяха ли да те задържат?

– Втората вечер на коледа, към десет часа [2], те дойдоха заедно с Ни- кола бакърджията [и] отседнаха в моя хан. Аз казах на вуйчо ми Вълчо [3]: „Ако идеш в Ловеч, вземи коня на баща ми“, и си заминах. Когато отивах, аз накарах Никола бакърджията да заключи вратата. Когато се върнах, чух един пушечен изстрел [и] видях, [че] заловили Дякона. „Къде беше?“ ме запита Хюсеин бинбашията. Аз [му] казах. Сетне те ми казаха: „Заключи хана и ела!“ Вземаха ме заедно с Никола [и] ни изпратиха в Ловеч, оттам в Търново, [а] оттам тука. В тая работа аз никак не влизам и нямам нищо общо с нея.

– Не попита ли ти Никола – кой е тоя човек и къде се е намерил с него?

– Попитах го, и той ми каза, [че] бил Петко търновецът, срещнал го из пътя.

– Откога се занимава Никола с бакърджийство?

– Никола от малък, заедно с брата си Станьо, е бакърджия в Ловеч.

– Няма ли Никола друг прякор?

– Казват го Никола Цвятков.

[Подписал]: Христо ханджията

Разпит на Никола бакърджията [4]

12 януари 1873

– Името ти, името на баща ти, откъде си, какво работиш, на колко си години?

– Никола, на баща ми Цвятко, ловчанец съм, занимавам се с бакърджийство и съм на двадесет години.

– Откога се занимаваш с бакърджийство?

– Майстор съм от около три и половина години, преди бях бакърджийски чирак.

– Откога познаваш Васил Дякон Левски, с когото сте отивали заедно в Къкрина?

– Преди не го познавах. Тръгнах от Ловеч, отивайки в Търново да купя бакър. По пътя на един час от Ловеч, аз стигнах до моста „Пази мост“. Дяконът идваше през пътеката отсреща ми; оттатък идеше едно заптие. „Кой е тоя човек?“ ме попита [заптието]. „Не зная“, казах аз. Сетне заптието попита него, какво са разговаряли – не зная. Аз отминах. После, вървейки полека-полека, да имаше след един час, той [т. е. Левски] пак ме застигна. Аз го попитах: „Откъде си?“ Той ми каза: „Търновец съм, да вървим заедно!“ Стана ми спътник. „Къде ще спиш?“ - ме попита той. Аз казах: „В Къкрина имам един роднина, там [ще спя]”. След това той дойде заедно с мене [и] отседна в Христовия хан. Христо, аз и Дяконът, и тримата, спахме в една стая. Призори Христо ме вдигна [и] рече: „Аз отивам в къщата на вуйчо ми за коня.“ Аз заключих след него. После дошли заптиетата и заловили тогова [Левски], той искал да избяга, но те го хванали веднага. Сетне забраха и нас заедно [с него] и ни отведоха.

– Какво говорихте с Дякона по пътя от Ловеч до Къкрина и когато дойдохте в Къкрина, в хана?

– По пътя не говорихме нищо, той само каза: „Търновец съм, отивам в Търново.“ В хана влизаше и излизаше [и ме] попита само: „Не си ли ходил никак в Търново?“

– Ти не го ли попита: „Откъде си, що си, с какво се занимаваш, какво ще правиш в Търново, откъде идеш?“

– Той ми каза само: „Името ми е Петко, търновец съм.“

– Ти казваш, че тоя човек излязъл измежду лозята, не го ли попита ти?: откъде идваш от тая страна?

– Попитах го, той ми каза: „Идвам от тъдява.“

– Имаше ли у него оръжие?

– Той имал два шестака, преди обаче аз не ги видях, видях ги после.

– Когато дойдоха заптиетата, ти къде беше?

– Аз спях, не [ги] чух. После дойде ханджията, заудря по вратата [и] аз станах тогава.

[Подписал]: Никола Цвятков

Зададените въпроси и отговори и показанията на споменатия Христо и Никола са записани в наше присъствие.

25 зилкаде [1 ] 239 [13 януари 1873] година.

Разпит на поп Стефан [5] от село Голям Извор

13 януари 1873

– Как ти е името, как е името на баща ти, откъде си, какво работиш, на колко си години?

– Стефан, баща ми – Дико, изворчанин съм, от една година свещеничествам, на двадесет и седем години съм.

– Какво работеше преди една година?

– Преди дюлгерствах и учителствах.

– Къде се учи и ходил ли си в чужбина? – Учих се в Извор, в чужбина не съм ходил.

– Познаваш ли мухтара Димитър. Ти си заклевал тоя човек, защо и в какво го закле?

– Димитра познавам, обаче аз не съм заклевал тоя човек.

– Заклевал си го да не говори никому за образувания комитет за бунтуване на българското население.

– Аз си гледам свещеничеството, нямам абсолютно [никакви] сведения за такава работа.

– В черквата, в която се намираш [6], има ли друг, освен тебе?

– Освен мене има трима свещеници.

– Защо не се говори за други свещеници, защо се говори така за тебе?

– Аз съм беден човек, гледам си своята работа, защо говорят така за мене – не зная.

– Ако Димитър дойде и ти каже в лицето, ти какво ще кажеш?

– Аз не съм направил нищо, ако той, за да запази себе си, иска да изгори и мене, ще каже може би.

През време на очната ставка на поп Стефан с мухтара Димитър последният каза, че, след като му е дадена отровата, Марин Попов го завел заедно с Герго Стойков в къщата на поп Стефан. Поп Стефан отказа да го е заклел да не говори никому за комитета, [и] че той няма сведения за такава работа, Герго Стойков и Марин Попов заявиха, че не са водили Димитра в къщата на поп Стефана и нямат сведения относно заклеването му от поп Стефана.

[Подписали]: поп Стефан, мухтар Димитър, Герго Стойков Марин Попов.

Зададените въпроси и отговори, показанията и очната ставка на поп Стефана се протоколираха по-горе в наше присъствие.

25 зилкаде [12] 89 [13 януари 1873] година.

Разпит на тетевенеца Тихол Маринов

13 януари 1873

– Как ти е името, откъде си, какво работиш, на колко си години?

– Тихол, на баща ми Марин, тетевенец съм, занимавам се с бояджийство, на четиридесет и пет години съм.

– Какъв ти е хаджи Станьо?

– Мой зет е.

– Вие сте се събирали в къщата на хаджи Станя и сте правили събрания, какво се съвещавахте?

– Аз никога не съм бил, не зная.

– Как казваш „не зная“, [когато] бунтовническият комитет е правил събрания и ти си бил там, има [хора], които знаят!

– Аз такова събрание и комитет не зная.

– Хаджи Станьо е твой роднина, ако това събрание стане в неговата къща, [може ли] да се вярва, че ти не знаеш?

– Аз нямам абсолютно [никакви] сведения за такава работа.

– Ако дойдат [хора], които знаят, и ти кажат в лицето, какво ще кажеш ти?

– Ако кажат, за да ме вкарат в беда, какво да кажа?

Когато се извърши очната ставка на Тихол Маринов с Марко Йончев от Тетевен, даскал Иван, Иван хекимина [7], Лальо Пеев и синовете на хаджи Иван – Станьо и Станчо, от тия Марко Йончев и даскал Иван казаха, че в началото не е ставало дума за комитета, че веднъж бил на събрание, че Тихол Маринов е дал за читалището или училището пари, и че веднъж бил на събрание, и че ако е бил на събранието, когато Левски чел вестник, на друго събрание не е бил.

Иван хекиминът и Лальо Пеев пък казаха, че не знаят дали Тихол е постъпил [в комитета]. Че не знаят Тихол Маринов да е постъпвал в комитета казаха още Станчо и Станьо.

25 зилкаде [12] 89 [13 януари 1873] година.

Подписали: Тихол Маринов, даскал Иван, Марко Йончев, хеким Иван, Лальо Пеев, Станчо, Станьо. Зададените въпроси и отговори, показанията и очната ставка на споменатия Тихол се протоколираха по-горе в наше присъствие.

25 зилкаде [12]89 [13 януари 1873] година.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Христо Ханджията е Христо Цонев Латинеца, съдържателят на Къкринското ханче, член на комитета в Ловеч още от основаването му (Д-р П Стоянов, пос. съч, стр. 15).

2. 10 часа турско време отговаря на 16 ч. след обед.

3. Вълчо Сяров Каранейков, собственик на Къкринското ханче.

4. Никола Цвятков Казанджията.

5. Поп Стефан, член на Изворския комитет.

6. Вместо „в черквата, в която се намираш“, трябва да са каже – „в която служиш“.

7. Даскал Иван е Иван Фурнаджиев; Иван Хекимина е доктор Иван Ибришимов.

четвъртък, май 30, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ

И така, по своето състояние през VIII в. пр. н. е. северният Израил бил много по-могъщ и по-богат от южната Юдея.

Двете царства, естествено, се покланяли на Яхве; всички опити за отстъпничество от Яхве се наказвали жестоко и когато цар Ахав решил да въведе в Израил култа към Баал (вероятно към Баал Хадад), отговорът бил яхвисткото въстание начело с пророк Илия.

Но това поклонение пред Яхве се градяло принципно на други основи. То включвало в себе си поклонението пред Яхве и неговата ашера; то не знаело забрана за изображенията, затова пък знаело небесното войнство и съвета на боговете, то предвиждало съществуването на свещени горички, идоли, стълбове и хълмове. То включвало в себе си царя като син и въплъщение на Яхве и култа към могъщи вълшебници, които, подобно на пророк Илия, умеели да докарват суша и огън и даже да се възнасят живи на небето. Не е изключено тези вълшебници да са можели да виждат лицето на Яхве и в резултат на това самите те да са ставали свръхестествени същества.

При това двете царства се различавали силно в икономическо отношение.

Когато богатите и процъфтяващи царе на Израил от дома на Омрия строели своите фантастични градове – с насипни тераси, с шесткамерни врати, с изкуствени водопроводни системи, пронизващи дебелите скали – Ерусалим си оставал провинциално градче, бедна столица на силно изостаналата Юдея.

Това процъфтяване погубило Израил. През VIII в. най-могъща държава в Близкия Изток била Асирия. Като всички останали близкоизточни държави от времето на Саргон Асирия практикувала това, което може да се нарече политика на контролиран геноцид. Всяко царство, което се оказвало в зоната на нейното геополитическо влияние, или се превръщало в плащащо данъци, или се подлагало на тотално разграбване: градовете се унищожавали, а населението – занаятчии, тъкачи, каменоделци – всички, които можели да послужат за държавни роби, се откарвали в метрополията (освен тези, разбира се, които измирали по пътя).

През 722 г. пр. н. е. подобна участ постигнала и Израил; изостаналата Юдея, която по това време се управлявала от цар Езекия, избягнала унищожението най-напред благодарение на своята инвестиционна непривлекателност. Войната срещу Юдея просто не си струвала усилията.

След разоряването на Израил населението на Юдея нараснало за кратко време няколко пъти. Населението на Ерусалим, колебаещо се дотогава в предела на двадесет-тридесет хиляди, достигнало изведнъж 120 хиляди души. Там се появили изведнъж изкусни занаятчии и планински майстори, които били способни да издълбаят дълбоко в камъка същите водопроводи, които били издълбани в северните Самария и Мегидо. Мъничкото градче Лахиш се превърнало в голям административен център, заобиколен от здрава стена. Броят на селищата от всякакъв тип в Юдея нараснал значително и надхвърлил три стотици [1].

Откъде се взело цялото това население?

Израел Франкелщайн основателно предполага, че това са били бежанци от Израил и че те са донесли заедно със себе си невиждан ръст на брутния вътрешен продукт, популационен натиск и страшната омраза на отчаяни хора, които са видели как пред очите им чужденци горят градовете им и разбиват главите на младенците о камъните.

Цар Езекия трябвало да избира: да се покори на асирийците или да ги предизвика и това предизвикателство означавало капитална реорганизация на неговата патриархална и мъничка държава. То означавало невиждана централизация на силите и невиждано напрежение на ресурсите.

Никога до това време цар на Юдея ни бил употребявал толкова ресурси за война; никога не бил правил това така централизирано. Именно в този момент по цялото царство се появяват гигантски складове: делвите, намиращи се в тях, били запечатани лично с печата на Езекия: скарабей и кратък надпис lmlk, означаващ „принадлежи на царя“ [2]. Ерусалим бил заобиколен с нова стена; в скалата бил пробит водопровод, позволяващ на намиращия се извън града извор Гихон да се излива в подземно Силоамско езеро. Работата протичала с такова изкуство, че двете бригади майстори, които пробили тунела във варовика, излезли почти една срещу друга, а разликата в равнищата на извора и езерото била само тридесет сантиметра.

Печатът на Езекия

Намерен през 2015 г. при разкопките на Офла, в подножието на южната стена на храма. Царят на Юдея Езекия (управлявал през 729-687 г. пр. н. е.) бил първият монотеистичен реформатор на Юдея. Религиозната реформа при него се съчетавала с жестока централизация на властта в името на съпротивата срещу тогавашната свръхдържава на Древния Изток – Асирия.

Паралелно с военната централизация протичала и религиозна централизация. Ерусалимският Храм бил обявен за единственото място, където могат да се принасят жертви на Яхве. Царят изпратил на Ефрем и Манасия (с други думи – в падналия Израил) покана да отпразнуват Пасхата в Ерусалим и много отчаяни, огладнели мъже, останали без земя и семейства, приели с удоволствие неговото предложение.

За тези хора бил организиран разкошен пир. За тях заклали две хиляди телета и двадесет хиляди глави дребен добитък. След края на пира участващите в него отишли „по юдовите градове и изпотрошиха кумирите, насякоха ашерите и събориха високите места и жертвениците из целия Юда и Вениамин, а също и в Ефрем и Манасия“ (2 Летописи, 31:1).

Иначе казано, Езекия събрал от всичките краища на земята отчаяни и озлобени бежанци, нахранил ги до насита и направил от тях щурмови отряд от хунвейбини, които унищожили заради него децентрализираните олтари.

Това била първата празнувана в Ерусалим Пасха, обявена, разбира се, за възстановяване на древния обичай (2 Летописи, 30:26).

Централизацията на държавата чрез централизация на религиозния култ била първата важна част от реформата на Езекия.

Втора важна част от тази реформа станало създаването на свещеническа бюрокрация. До това време жертви на Яхве се принасяли където и да е и от когото и да е. В Дан жертви принасяли потомците на Мойсей. Във Ветил жреците вероятно не са били даже левити [3]. В Библията жертви на Господ принасят, между другото, Авраам, Мойсей, Самуил, Саул, Авесалом, син на Давид, и пророк Илия от Тесвия, за които точно можем да бъдем уверени, че не са били потомци на Аарон.

Но в Ерусалимския храм жертви на Господ принасяли именно потомците на Аарон. Сега, когато Езекия предписал да се принасят жертви само в храма, те автоматично получили монопол върху тях, във връзка с което тяхното материално положение нарастнало силно. „Откакто започнаха да донасят възвишаемите приноси в Господния дом, ние сме яли до насита“ (2 Летописи, 31:10) – заявил на Езекия свещеникът Азария.

С един изящен бюрократичен жест цар Езекия създал влиятелна група по интереси, чиито доходи и най-вече статут зависели именно от централизацията на култа към Яхве.

Тази група по интереси изпитвала не малка конкуренция от страна на другите избягали в Юдея жреци на Яхве и тази конкуренция била забранена от Езекия официално.

Той разделил потомците на Левиевото коляно, към което се отнасял и Мойсей, и неговият брат Аарон, на коени (свещеници) и обикновени левити. Езекия дал монопол да принасят жертви на Яхве само коените - потомците на Аарон. Всички останали потомци на Левиевото коляно се превърнали от жреци в храмова прислуга. Те имали правото за цепят дърва, да мият подовете и да пеят в хора. Езекия направил списък на коените и левитите „според всичките им домове, жените им и синовете им, и дъщерите им“. (2 Летописи, 31:18).

Потомците на Аарон, които до неотдавна били принудени да се конкурират на пазара на ритуалните услуги с голямо множество населени местенца, богове и богини, изведнъж се оказали притежатели на монопол. Потомците на Мойсей, които се лишили от светилището в Дан след асирийското нашествие, трябвало или да живеят гладни, или да станат по списък левити и да получават издръжка от царя в замяна на това, че подкрепят неговия курс.

Какво още направил цар Езекия, първостроителят на тоталитарния монотеизъм?

Той направил още едно важно нещо.

Той поръчал (или благословил) написването на Р – Жреческия кодекс.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Israel Finkelstein, The Bible Unearthed, Simon and Schuster, 2001, p. 235.

2 Пак там, p. 257.

3 Richard Elliot Friedman, Who Wrote the Bible? p. 74.

сряда, май 29, 2019

Уроци по атеизъм. № 14 Коментари към нашумелия молебен

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 14. Коментари към нашумелия молебен

Що се отнася до нашумелия молебен в така наречения храм на така наречения Христос и така наречения Спасител (като безбожник имам право на такива формулировки), мога да кажа, че според мене проблемът е до голяма степен преувеличен.

Доколкото можах да схвана, тези момичета са вярващи – просто се помолиха малко екзотично и необичайно. Но за нас няма никаква разлика дали едни странно облечени хора пеят и танцуват или други странно облечени хора пеят и танцуват. Освен това, както разбирате, в нашия речник няма думи като „кощунство“, каквито обичат да ни навират в очите днешните брадоносци и служители на култа. Тези речеви конструкции са за нас напълно неразбираеми и неизвестни, ние не сме длъжни да знаем какво означават и как трябва да ги разбираме. Това са изцяло проблеми на църквата. Нито в един законодателен акт, нито в един документ няма подобно понятие и ние, повтарям, не сме длъжни да го знаем, а и не искаме.

Относно съдържателната част на мероприятието, проведено от вярващите момичета (както разбирам, християнки, защото се обръщат към определена богиня с определени молби), ще отбележа, че по степента на своя екстремизъм – ако оценяваме нещата от тази позиция – тя отстъпва значително на текстовете, които звучат при щатните мероприятия в подобни молитвени домове.

Пънк молебенът „Богородице, Дево, прогони Путин“ на групата „Pussy Riot“, за който говори Невзоров


Да си припомним, че на практика всички старозаветни четения, множество паремии и множество песнопения не само са изградени от пропаганда на расовата, религиозната и националната изключителност на древноеврейския народ, но и съдържат пределно преки екстремистки призиви да се убива – по специално в тях се казва, че малките деца на друг народ трябва да се хващат за краката и да се разбиват главите им о камъните.

Не съм голословен. Достатъчно е да си спомним 136-ти псалм (в някои преводи е 137-ми – бел. П. Н.), наречен „При реките на Вавилон, там седяхме и плачехме“. Именно в този псалм се намира откъсът, за който говоря в случая. Той звучи така: „О, дъще вавилонска, която ще запустееш, блажен е онзи, който ти отплати за всичко, което си ни сторила! Блажен е онзи, който хване децата ти и ги разбие в скалата!“ Това, ако се съди по всичко, е обръщение към някоя млада вавилонянка, която е станала наскоро майка.

Така че по повод на екстремизма навярно служителите на култа от Руската православна секта не би трябвало да бързат и не би трябвало изобщо да засягат тази тема. Както се знае, този, който живее в стъклена къща, не трябва да хвърля камъни. Мисля, че ако се направят съответни проучвания на техните текстове и се премахнат от богослужението цели фрагменти като екстремистки, на тях ще им бъде много горчиво и обидно – защото са свикнали с хода на своята служба.

Какво видяхме в тази история ние?

Всичко, за което ставаше дума до тази секунда, нас, безбожниците, честно казано, не ни засяга. Ние за пореден път видяхме в тази история преки, документални и много интересни свидетелства за Христос. Защото Евангелието, както и други произведения на ранното фентъзи като Бхагавадгита, „Сказания за Гилгамеш и Енкиду“ или Бардо Тодол (превежда се като „Тибетска книга на мъртвите“), не е документ. Тези произведения не трябва да се разглеждат сериозно и към тях също така не трябва да се отнасяме сериозно. Но след като се опитват да ни внушат, че всичко това, което казват християните, е напълно реално, нека в такъв случай да видим какво за нас е документално свидетелство за Христос. Аз вече говорих за това, но не е грях да го напомним.

Известно е, че главният герой на тяхната митология, непосредствено Христос, казва: „Където двама или трима се съберат в Мое име, там Аз съм сред тях“ – като документира с това простия факт, че той е отговорен за всяко действие на християните и че всяко действие на християните е свидетелство за него. Ние, разбира се, можем да разтворим забележителната книга „Малеус Малефикарум“ („Чук за вещиците“) – много християнски наставления как трябва да се проследяват, разкриват, улавят, измъчват по различен начин и унищожават жените, заподозрени във връзки с дявала. Тази книга била дълго време бестселър и много поколения християни векове наред се ръководели от нейните наставления и постановки.

Можем да кажем, че злобата и дебелащината на телевизионните попове са също пряко свидетелство за Христос. Това са негови ученици, негови служители. Можем да кажем, че за нас документални свидетелства за Христос са доносите, които обичат да пишат християните до прокуратурата, до милицията – навсякъде, където може да се напише донос, вече лежи нещо от обидени или оскърбени християни. Но защо да отиваме толкова далече? Историята с молебена и момичетата ни даде ново свидетелство за Христос. Специално за мене ми го разпечатаха от Интернет.

Хора, това наистина е нещо невероятно. Такова количество злоба, омраза и агресия сигурно не е сънувал никой атеист, никой, даже най-професионалния и злобен простак. Най-малкото, което се предлага да бъде направено с момичетата, е да бъдат остригани до голо, да бъдат изхвърлени на студа, да им се отрежат ръцете, да им се натъпчат микрофоните в гърлата, да се дадат за една нощ на охранителите на храма или да бъдат пребити с лопати. Някакъв побъркан търговец на кефир направо, открито обявява награда за телефоните и адресите на гражданките на Руската федерация, вероятно за да огласи тези телефони, адреси и други лични данни.

Ето това нажежаване на свирепостта е за нас най-доброто свидетелство за Христос. Плюс това си струва да отбележим, че главният герой на тази история, който теоретически би трябвало да бъде оскърбен най-много – техният бог – мълчи. Във всеки случай не сме чули изобщо някоя от участничките в представлението да е сразена от паралич или поне да е хванала диария. Бог мълчи. Заради него по неизвестна причина действа цялата тази фанатично злобна и агресивна публика, която ни демонстрира истинското лице на християнството и това, което може да се случи, ако на тези хора им се даде малко повече свобода и власт.

Между другото, ако се върнем към забележителната история с основите на православната култура, родителите, които още се съмняват дали да пуснат децата си на тези уроци, трябва да се замислят. Ако ви се струва, че заедно с основите на православната култура вашите деца няма да бъдат научени на това, което видяхме по отношение на нещастните скандални момичета, много се лъжете – именно на това ще ги научат. Защото тези, които са написали наставленията за убиване с лопати, за рязане на ръце и за напъхване на микрофони в гърлото, са вярващи хора, християни. Това е техният стил, техният почерк. И това, ако се съди по всичко, е и тяхната същност.


(Следва)

вторник, май 28, 2019

Работодател ми бави заплатата?! Напускам!

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Теодора Доненчева – студентка по "Право" в СУ "Св. Климент Охридски".

Работя от доста години като стругар в едно предприятие. Всичко винаги е било наред, но последните месеци работодателят ми забавя заплатата – понякога с 1-2 дни, понякога с 10. Този месец обаче чашата преля, тъй като получих трудовото си възнаграждение с 2 седмици закъснение и забавих вноската си по кредита, както и плащането на всички сметки. Какво мога да направя? Как да се защитя и мога ли да напусна? А ще получа ли някакви пари след това?

Кога се плаща заплатата?

Заплатата е нещо, което се договаря още при сключването на трудовия договор между мен като работник/служител и работодателя. Начинът ѝ на заплащане също е плод на наши уговорки. Ако не сме предвидили нещо специално (например в договора сме вписали, че ще си получавам заплатата най-късно на пето число всеки месец), работодателят трябва да ми плаща авансово или окончателно всеки месец на един или два пъти.

А когато плащането закъснее?

Най-важното задължение на работодателя ми е именно да ми заплати трудовото възнаграждение.. Съответно, ако той не го спази, аз мога да реагирам, за да защитя правата си. Важно! Няма значение с каква продължителност е забавянето, достатъчен е един ден, за да е накърнен интересът ми. Може да се е забавило както авансовото, така и окончателното плащане. Щом вече не получавам възнаграждението за труда си, законодателят ми е дал възможност да се освободя от тази работа. Мога да прекратя трудовия си договор без предизвестие. Трябва да подам само писмено заявление до работодателя си, с което го уведомявам, че прекратявам трудовото правоотношение на конкретното основание.

И все пак ще получа ли някакви пари?

Разбира се! В случая освен че мога да напусна работата, където така или иначе не ми плащат, ще получа и обезщетение, което да компенсира поне част от вредите, които съм понесъл. Ако трудовият ми договор е бил безсрочен, имам право на брутното си възнаграждение за периода на предизвестието, ако прекратявах трудовия си договор с предизвестие (него го уговаряме още при сключването на договора). (например при предизвестие от 2 месеца и заплата 600 лв., обезщетението ми възлиза на 1200лв.). Това обаче не значи че ще работя след уведомяването на работодателя за прекратяването на договора ми. Още по-добре. Няма да работя, но въпреки това ще си получа парите, които така или иначе ми се полагат и при прекратяването с предизвестие. Ако пък съм работил по срочен договор, обезщетението ми зависи от действителните вреди, настъпили за мен – а именно това, че оставам без прехрана и евентуални забавяния на плащания на сметки, кредити и т.н. например. Те се изчисляват в зависимост от това колко време съм без работа и колко е била заплатата ми. Срокът, за който ми се изплащат, няма как да е по-дълъг от остатъка от времето, през което е трябвало да работя. (Например ако съм сключил договор за 9 месеца и съм работил 4, то обезщетението ще е за останалите 5). Най-хубавото е, че ще мога да получа и обезщетение за неизползван годишен отпуск за 2018 г.

А ако шефът ми даде част от заплатата?

Ако изпълнявам добросъвестно трудовите си задължения, то поне 60% от заплатата ми са гарантирани, но не по-малко от минималната работна заплата. (Ако нормално получавам 800 лв., то ще ми се изплатят 60% от 800 лв., т.е. 480 лв. Но минималната заплата за страната е 510 лв, така че трябва да получа поне 510 лв.). Остатъкът пак ми се дължи, но вече с лихва. В практиката има разногласия по въпроса дали изплащането само на 60% от възнаграждението е достатъчно, за да парира упражняването на правото ми да напусна, защото парите ми се бавят. От една страна, всяко забавяне е основание да напусна, от друга пък, тази норма сякаш препятства това ми право. Във всеки случай по-добре да не оставям нещата така и да потърся защита на правата си, отколкото с прекалено изчакване да допринеса за установяване на порочна практика в изплащането на трудовите възнаграждения от работодателя ми.

Мога ли да се обърна към съда?

Да! Това е най-сигурният начин за защита на правата ми. Моят проблем представлява трудов спор и мога да предявя иск за изплащане на дължимите ми обезщетения. Хубаво е обаче да предявя претенциите си възможно най-бързо, тъй като съм ограничен със срок от 3 години, след което правата ми ще се погасят. Той тече от деня, в който е трябвало да си получа заплатата. Не бива да се притеснявам от това, че въвличането в съдебен спор ще ми коства много. Производството е безплатно за мен. Улеснен съм още и от това, че мога да предявя иска по мястото, където обичайно полагам труда си, т.е. ако работя в офиса в Ямбол на софийска фирма, ще мога да го предявя и пред Ямболския съд

Не бива да се колебая, а трябва веднага да защитя правата си!

понеделник, май 27, 2019

Зеленский и синдромът Саакашвили


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Седмицата беше гореща за новия президент на Украйна. Той успя да дойде на инаугурацията пеша, да обяви за разпускане на Радата и да получи от Радата отказ да разгледа внесен от него законопроект (за отмяна на мажоритарната система и за въвеждане на праг за влизане в парламента – бел. П. Н.). Всичко като в сериала „Слуга на народа“, който, както знаем сега със задна дата, се превърна в предизборна кампания на Володимир Зеленский, продължила цели три сезона и неоставила на опонентите му никакъв шанс.

Този сериал измисли, постави и игра в него Володимир Зеленский, а игра, ако се съди по всичко, за да се кандидатира за президентския пост, заобикаляйки традиционния политически елит.

Отказът на Радата да разглежда законите на Зеленский е все още нищо. В най-близко време ни предстои на всички да видим в реално време един увлекателен сериал, който можем да наречем „Саакашвили - 2“.

Ще припомня как се развиваха събитията в Грузия по времето на Саакашвили.

Президентът на Грузия Михеил Саакашвили реформира радикално страната си.

Той превърна държавата от инструмент за плячкосване и разграбване в инструмент за защита на собствеността и на живота на гражданите и за осигуряване на правила за равна игра. „Ние – каза ми веднъж Вано Мерабишвили, ръководител на полицията по времето на Саакашвили – разглеждаме нашето ведомство като предоставящо услуги на потребители. Ние всички мислим какви услуги още да им предоставим и как да им облекчим живота“. И наистина беше така.

Резултат от тези реформи на Михеил Саакашвили беше преди всичко единодушната, прекомерната, лишената от каквито и да е рационални черти омраза на целия грузински елит.

Грузинският елит преди Саакашвили се състоеше, в опростен вид, от три пласта хора. Първият – чиновници, които вземаха подкупи. Вътрешни министри, които лично съпровождаха едри криминални престъпници до летището.

Вторият – бизнесмени, всеки от които използваше административни ресурси. Те правеха това не защото бяха големи мръсници, а защото бяха бизнесмени. Бизнесмен, който купува за хиляда това, което може да купи за сто с подкуп, не е честен бизнесмен, а идиот. И при съществуващата в страната атмосфера неизбежно ще се порвали.

И накрая третият пласт от грузинския елит беше интелигенцията. Лекари, музиканти, литератори, професори. Всички те, дори да бяха попаднали на върха благодарение на своя талант, а не с връзки и подкупи, също бяха част от системата. Някой търгуваше с дипломи. Някой получаваше пари от бандитите и беше горд, че познава такива меценати. Нечий син е предизвикал автомобилна катастрофа и са го пуснали, защото „вижте, добро момче е, от толкова добро семейство“.

Всички тези хора – а те не бяха глупави хора, бяха хора с големи връзки, с влияние – се оказаха изведнъж в канавката. Общото благо нарасна изведнъж, но тяхното лично благо намаля. Саакашвили гонеше от работа цели министерства. Тези, които бяха платили по време на приватизацията с жълти стотинки, се оказаха внезапно принудени да си доплатят. „Добрите момчета“ вече не ги пускаха при предизвикана автомобилна катастрофа.

И се получи така, че общото благо имаше абстрактен характер, а щетите, понесени от конкретния Гога или Гиви – конкретни.

В Грузия веднага се случиха две неща. Първо – срещу Саакашвили заработи гигантска машина за лъжи и слухове. Основните слухове бяха два. Първият – обвиняваха го в корупция „по върховете“. Да, казваше опозицията, полицията на Саакашвили не взема подкупи, но затова пък цялата корупция е съсредоточена горе. Минаха много години, след като Саакашвили си отиде, министрите му лежат в затвора по изсмукани от пръстите обвинения, а корупцията по върховете я търсиха, търсиха и не я намериха.

Вторият – обвиняваха го в манипулиране на изборите, в тотално следене и арестуване на политически противници. Саакашвили изгуби изборите, оттегли се честно, а новото правителство се зае точно с това, в което го обвиняваше – подкупване на избиратели, плашене, тотално следене, арестуване на политически противници. И елитът мълчи. Което е още по-ужасно, мълчи и Западът.

Това е още един печален момент. През XIX всеки азиатски реформатор е можел да разчита на подкрепата на Европа. На днешните евробюрократи им е все едно. Единственият въпрос, който зададоха европейските бюрократи на Каха Бендукидзе (министър в правителството на Саакашвили – бел. П. Н.) след пълното уволнение на поредното министерство беше: „Как може да постъпвате така с хората? Това е нарушаване на човешките права! Трябва да им намерите друга работа!“

Още едно любимо занимание на опозицията срещу Саакашвили бяха митингите, които нямаха никаква връзка с обикновените честни митинги на разярени граждани. Тези митинги се правеха с една цел: да бъдат разпръснати.

Протестиращите заграждаха пътищата към летището, преследваха Саакашвили до влизането му в някой ресторант, затваряха се в клетки, за да покажат колко е ужасен неговият режим.

Венец на тези акции беше митингът на 26 май 2011 година, свикан от Бурджанадзе с цел да се призоват на помощ руските войски срещу жестокото потъпкване на демокрацията.

Митингът, според идеята на г-жа Бурджанадзе, трябваше да стане непременно в Деня на независимостта на Грузия на същото място, където трябваше да се проведе военен парад. Всичко се вършеше специално по предварителен замисъл, защото е ясно, че даже най-либералното правителство няма да се съгласи на главната столична улица в Деня на зависимостта вместо парад да се разиграва цирк с „титушки“ (платени провокатори и биячи – бел. П. Н.), наети от политик, чиято популярност беше близка до нулата.

Когато се оказа, че полицията е взела оръжие за разгонване на демонстранти, мирните протестиращи се въоръжиха с пръти от плакатите и се заеха да налагат полицейските коли. Започнаха да ги разгонват, колата на Бурджанадзе прегази смъртоносно двама души (единият от тях полицай), а още двама от опозиционните „титушки“ полазиха по покривите и бяха умъртвени от късо съединение, когато започна буря.

Нямаше нита един „либерал“ на Запад, който да не написа: „По време на разгонването на митинга загинаха четирима“ – все едно ги беше убила властта. Сега Грузия се плъзга обратно в блатото, а западните управляващи кръгове и лявата преса пет пари не дават.

Може уверено да се предскаже, че със Зеленский ще бъде същото. Очакват го предателства на най-близките му съюзници, тотална кампания по дискредитиране и ледено равнодушие от европейските бюрократи.

Впрочем, той го знае. Всичко това го имаше в сериала „Слуга на народа“.

Парадоксът на демократичните държави от третия свят, остро нуждаещи се от модернизация и реформи (било то Украйна, било то Бразилия), се състои в това, че за да подобри живота в страната, президентът трябва да провежда пазарни реформи. Трябва да прави държавата колкото се може по-прозрачна.

А за победа на следващите избори трябва да прави точно обратното: трябва да раздава вкусни парчета от държавата на приятели, които, на свой ред, ще контролират от негово име избирателите. Колкото по-бедни са избирателите, толкова по-лесно ще ги купят приятелите на президента.

При това друг елит в даденото общество няма. Ако елитът на обществото се състои от генералния прокурор Пшонка и олигарха Ахметов, това не означава, че техният антипод – пияният клошар Вакя – има високи морални и делови качества, които не са могли да се появят само заради лошото устройство на обществото. Печалната истина се състои в това, че клошарят Вася, най-вероятно, би бил клошарят Вася при всеки режим и опитът да се опреш на него е безсмислен. В резултат от това обществото иска реформи, а прослойката, която непосредствено и зримо ще спечели от реформите, не иска. (Представяте ли си с какво освиркване биха провалили на следващите избори Пьотр Първи, ако бъде избран за президент?)

Какво да правим? Нищо – да гледаме и да се надяваме, че Зеленский ще отчете грешките на Саакашвили. Защото една процъфтяваща Украйна може да стане в даден исторически момент пример за Русия, както процъфтяващият Сингапур е станал преди време пример за Китай. Никой не е казал, че ще бъде просто. Както е писал някога Клаузевиц за войната: „На война всичко е много просто, но най-простите неща са много сложни“. Същото може да се каже и за реформите в една корумпирана, но свободна и склонна към майдани страна.

неделя, май 26, 2019

Нобелови лауреати – 1958 година

Иля Михайлович Франк

23 октомври 1908 г. – 22 юни 1990 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Павел Черенков и Игор Там)

(За откриването и обяснението на ефекта на Черенков.)

Руският физик Иля Михайлович Франк е роден в Санкт Петербург. Той е най-малкият син на Михаил Людвигович Франк, професор по математика, и Елизавета Михайловна (Грациановая) Франк, физик по професия. През 1930 г. завършва Московския държавен университет със специалност физика, където негов преподавател е С. И. Вавилов, по-късно президент на Академията на науките на СССР, под чието ръководство Франк прави опити с луминесценцията и нейното затихване в разтвори. В Ленинградския държавен оптичен институт Франк проучва фотохимичните реакции с оптични средства в лабораторията на А. В. Теренин. В своите изследвания проявява елегантна методика, оригиналност и анализира всестранно експерименталните данни. През 1935 г. въз основа на тази своя работа защитава дисертация и получава степента доктор на физико-математическите науки.

По покана на Вавилов през 1934 г. Франк постъпва във Физическия институт „П. Н. Лебедев“ към АН на СССР в Москва. Вавилов настоява да започне изследвания в областта атомната физика. Заедно със своя колега Л. В. Грошев Франк сравнява прецизно теорията и експерименталните данни, свързани със наскоро открито явление, което се състои в появата на електронно-позитронна двойка при въздействие с гама-излъчване върху криптон.

Някъде по същото време Павел Черенков, един от аспирантите на Вавилов в Института „Лебедев“, започва да изследва синьото светене (наречено по-късно излъчване на Черенков или излъчване на Вавилов-Черенков), появяващо се в пречупващи среди под въздействието на гама-лъчи. Черенков доказва, че това излъчване не е разновидност на луминесценцията, но не може да го обясни теоретически. През 1936-1937 г. Франк и Игор Там успяват да изчислят свойствата на електрона, движещ се равномерно в дадена среда със скорост, надхвърляща скоростта на светлината в тази среда (нещо като лодка, която се движи по водата по-бързо от създаваните от нея вълни). Те откриват, че в този случай се излъчва енергия, а ъгълът на разпространение на възникващата вълна се изразява със скоростта на електрона и скоростта на светлината във въпросната среда и във вакуум.

Един от първите триумфи на теорията на Франк и Там е обяснението на поляризацията на излъчването на Черенков, която, за разлика от случаите на луминесценция, е паралелна на падащото излъчване, а не перпендикулярна. Теорията изглежда толкова успешна, че Франк, Там и Черенков проверяват експериментално някои от нейните предвиждания като наличието на енергетичен праг за падащото гама-излъчване и зависимостта на този праг от показателя за пречупване на средата и от формата на възникващото излъчване (пълен конус с ос покрай посоката на падащото излъчване). Всички тези предвиждания се потвърждават. Като признание за тази своя работа Франк е избран през 1946 г. за член-кореспондент на АН на СССР и заедно с заедно с Там, Черенков и Вавилов е награден с Държавна награда на СССР.

Изследването от Франк за ефекта на Черенков отбелязва началото на продължителния му интерес към влиянието на оптичните свойства на средата върху излъчването на движещи се източници; една от неговите статии за излъчването на Черенков се появява чак през 1980 г. Един от най-важните приноси на Франк в тази област е теорията за преходното излъчване, която формулира заедно със съветския физик В. Л. Гинзбург през 1945 г. Този вид излъчване възниква поради промяната на електрическото поле на равномерно движещите се частици, когато пресичат границата между две среди, притежаващи различни оптични свойства. Макар че тази теория е проверена по-късно експериментално, някои от нейните важни следствия остават непотвърдени по лабораторен път още няколко десетки години.

Освен оптиката сред другите научни интереси на Франк, особено по времето на Втората световна война, можем да посочим ядрената физика. В средата на 40-те години той осъществява теоретични и експериментални изследвания върху разпространението и нарастването на броя на неутроните в уран-графитните системи и по такъв начин допринася за създаването на атомната бомба. Франк обмисля също така експериментално възникване на електрони при взаимодействие между леките атомни ядра, както и при взаимодействие между високоскоростните неутрони и различните ядра.

През 1946 г. Франк организира лаборатория за изследване на атомното ядро в Института „Лебедев“ и става неин ръководител. Като професор в Московския държавен университет от 1940 г. той ръководи до 1956 г. лабораторията за радиоактивни излъчвания в Научно-изследователския институт по ядрена физика към университета.

Една година по-късно под ръководството на Франк е създадена лаборатория за неутронна физика към Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна. Там през 1960 г. е задействан импулсен реактор с бързи неутрони за спектроскопични неутронни изследвания. През 1977 г. е създаден нов, по-мощен импулсен реактор.

Колегите му смятат, че Франк притежава задълбоченост и яснота на мисленето, способност да открива същността на нещата с най-елементарни методи, а също така с особена интуиция по отношение на най-трудните за разрешавани въпроси на експеримента и теорията. Неговите научни статии се ценят извънредно заради яснотата и логическата им чистота.

През 1937 г. Франк се жени за Ела Абрамовна Бейлихис, видна историчка. Единственото им дете, Александр, става специалист по неутронна физика.

Франк получава многобройни награди на съветското правителство, включително и Ленинска награда, два ордена Ленин, орден Трудово червено знаме, орден Октомврийска революция, а също така златния медал Вавилов на Академията на науките на СССР. Избран е за академик през 1968 г.

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, май 25, 2019

Кристофър Бъкстон: „Завръщане“

Прочетох най-сетне книгата „Завръщане“ от Кристофър Бъкстон.

Не, не съм я отлагал поради нежелание да я разтворя, просто си зае преди време мястото във върволицата от книги, които си бях набелязал да чета, а четенето при мене върви бавно, защото нямам много време за четене, освен през ваканциите, когато също нямам много време за четене.

Всъщност моето основно време за четене е във влака – двадесет минути до Вакарел и двадесет минути обратно.

Така прочетох и „Завръщане“ - под тракането на колелетата.

Слаб рецензент съм, затова няма да правя анализ на произведението, а ще приведа по-долу две малки изложения, поместени в края да самия роман - на Алек Попов и на Антони Георгиев.

Дано те ви убедят да потърсите и прочетете книгата на Кристофър Бъкстон.

Уверявам ви, няма да съжалявате.

Павел Николов

ДЪЛБОЧИНАТА НА АВТЕНТИЧНИЯ ПОГЛЕД

Алек Попов

Кристофър Бъкстон е английски писател и преводач, чието творчество е дълбоко, бих казал дори, съдбовно свързано с българската история и култура. Едно от най-ценните качества на неговата проза е, че тя не следва клишетата на повърхностния екзотизъм, до които често прибягват авторите на популярна английска литература, когато разполагат сюжетите си на Балканите. За това допринасят както моралният интегритет на автора, така и задълбочените му познания за България и региона. Той изхожда от една пo-автентична и оригинална гледна точка, която често пъти влиза в конфликт със стереотипите и ги разколебава.

Новият роман „Завръщане“ ни пренася в епохата на Първата световна война и годините след нея - един катастрофичен период в европейската история, сложил отпечатък върху целия ХХ-ти век. Действието се развива в една много широка географска рамка - Балканите, Средиземноморието, Франция, която дава усещане за мащаб и усилва общочовешкото послание на романа. Главният герой на Бъкстон е обикновен човек, който става авантюрист по волята на обстоятелствата, но никога не загубва докрай своята патриархална чувствителност. В съдбата му се оглежда дълбоко хуманният поглед на автора към света, неговата отзивчивост към човешкото страдание и вяра в силата на доброто, независимо от трагичните обрати на живота. Авторът се насочва съзнателно към ситуации, в които сякаш се оглежда и съвременният свят, за да подсили актуалното звучене на разказа. Особено интересни и вълнуващи са моментите, когато писателят пресъздава трафика на хора през Средиземно море до Марсилия след Първата световна война - дейност, в която героят му се оказва замесен и която го белязва за цял живот.

Основно достойнство на романа „Завръщане“ е, че вплита българското в един по-широк европейски контекст не като някаква екзотична кръпка, а като органична част от този контекст, като неотменим елемент от разноликата, но ясно очертана европейска идентичност, която въпреки кризите, а може би точно поради тях, постепенно изплува от водовъртежа на историята, свързал съдбите и на победители, и на победени в битките за надмощие на Стария континент. За българския читател романът предлага не само увлекателен разказ, но и прозорец към една недалечна епоха, разкриващ неосветените й кътчета, където могат да се открият редица паралели с настоящето. Една възможност за себепознание чрез погледа на талантлив и мъдър разказвач, обикнал родината им като своя.

Кристофър Бъкстон

РОМАН ЗА ПРЕДРАЗСЪДЪЦИТЕ, НЕДОВЕРИЕТО, ЛЮБОВТА И ПРОШКАТА

Антони Георгиев

Най-новият роман на Кристофър Бъкстон, „Завръщане“, е привидно исторически. Основното действие се развива в периода след Балканските войни, когато български младеж на име Данчо е пленен от сенегалския корпус на френската армия. Десет години по-късно той се завръща при българската си съпруга Витка само по долни гащи... В серия от повтарящи се кошмари той си припомня как е бил взет в плен от странно приличащи на дяволи негри, как е пътувал до Марсилия и как полуневолно е влязъл в търговията с хора през пристанището на Марсилия. Междувременно красавицата Витка е привлечена от местен хотелиер - връзка, която ще завърши с убийство...

Полутрилър, полусоциално изследване на нравите в България и Европа в първата половина на XX век романът „Завръщане“ е коментар за предразсъдъците, недоверието, любовта и прошката - теми, особено актуални в България, а и в Европа през 2017 г. Написан на великолепен английски и в отличен превод на български, „Завръщане“ се люшка между мрачните трагедии на войните и често неподражаемия български хумор по начина, по който го е усетил един англичанин. Това е роман, който удивлява с проникновенията си и провокира със смелостта на идеите си. Романът е особено актуален във времена на социално, политическо и културно разделение, на истински и фалшиви новини, на недоверие в авторитетите и на възраждане на средновековни суеверия, свързани с различността, като външен вид, религия и битови навици.

Кристофър Бъкстон поддържа връзки с България от 1977 г., когато е учител в Английската гимназия в Бургас. Авторът е на серия романи, повечето, които свързани с България и вече превеждани и издавани на български. Един от най-добрите преводачи от български на английски.

петък, май 24, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 42

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Нов разпит на Васил Дякон Левски

8 януари1873

– Кажи какво беше съдържанието на раздадените от тебе предписания на Ловчанския, Видрарския, Тетевенския и други комитети?

– Колко оръжие, колко мюсюлмани, колко християни, колко животни, колко зърнени храни, колко постъпили в комитета хора има в селските комитети, влизащи в находящия се на всяко място Централен комитет и дали е време [за въстание]. Статистическите сведения ще се прегледат и преценят от Букурещкия комитет. [Щеше] да се предложи веднъж на мюсюлманите [да подкрепят българите], приемат ли, нищо не ще им се случи, не приемат ли, ще се въстане и срещу тях. Щеше да се изготви друг правилник, който да обезсили първия и да определи начина как да стане, и ще се вдигне бунтът. Докато не се даде някому специална заповед да има право да кореспондира с други народи, това право остава на Централния комитет. Заповедта за започване на бунта щеше да се приведе в изпълнение, когато Централният комитет намереше времето за подходящо. Ако един комитетски човек усети, че някой външен желае да постъпи в комитета, той [му] открива отдалече; след като проучи намеренията му, ще [трябва] да съобщи на най-близкия по- малък комитет; в случай че казаният комитет не се усъмни [в неговото] желание да постъпи, както и в неговите способности, той се съгласява на приемането му, но да не се съобщава [за това] на жените и децата. Това ми е останало в ума от съдържанието на устава. Може да има и други някои неща, но не ги помня.

– На Васила от Гложене по едно време били дадени предписания и той бил изпратен в Тракия, придружен от Сава Младенов. Кажи какви бяха тия писма и кои бяха хората, на които се изпращаха?

– В началото, откривайки на някои хора от Тракия комитетския въпрос, аз забелязах в тях предразположеност [към комитета]. Писах в Букурещ, а и те писали много пъти. Аз дадох инструкциите на Сава Младенов и Васил от Гложене да ги занесат в Ловеч и ги предадат по принадлежност. Някои от тях не приели, а някои дори скъсали, а може би са приели една малка част [от тях]. На всеки случай, желаният резултат не можа да се получи. Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.

– През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?

– Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшюрджиите – петнадесет, десет овце се записваха от бегликчиите – петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха на където ги теглехме. Това са моите впечатления [1].

– Не одобри ли ти тия техни мнения? [т. е. мненията на начетените].

– Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път. По едно време бях дори намислил да намеря някакво средство да отида в Цариград и да вляза във връзка с властта, да разкажа теглото на народа, та дано се намери някой лек. Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ. Веднъж в Цариград аз имах дълъг разговор с едного на име Жеко, човек на черногореца Лукович, от Хаджи Димитровата чета. Тоя човек ми беше казал; „Четата на Хаджи Димитра се състои от хайдути и разбойници, които ще предизвикат нещо в България. Явно е, че те са хора, които днес са на едно място, а утре не ги намираш. Българите от едно подобно преминаване на разбойници вместо полза имат вреда, защото ще излезе потеря, която ще унищожи както разбойниците, така и техните неволни помагачи, които нищо не знаят. Освен това и работата ще излезе съвсем наяве.“ След време в Браила думата взема един пълномощник на одеските българи. Без да ме познава, той каза: „Преди известно време Жеко идва тук и донесе един списък на четири хиляди и петстотин души българи, и съобщи, че те били уж готови, аз не можах да се стърпя [и дойдох тука].“ Жеко дойде и стоя в Цариград два деня. Но понеже е невъзможно да се запишат за два дни четири хиляди и петстотин българи, Жеко излъгал, за да изтръгне от Тошков-Миронович [2] от Одеса хиляда-две хиляди гроша. „Жалко, че без да има нещо налице, вие сте повярвали и сте станали причина да се говори за българите,“ бях казал аз.

– Кои са другарите ти, които бяха заловени заедно с тебе, и как ви заловиха?

– От моите двама другари, именуваният Христо [3] държеше преди край Ловеч кръчма. Мене той ме познаваше като търновец. По едно вре- ме Христо остави кръчмата, отдавна не бях го виждал. Тоя път аз отивах от Ловеч за Търново; из пътя Никола [4] от Ловеч, когото тоя път видях, ми каза: „Аз ще остана в село Къкрина, ако искаш остани и ти!“ Той ме заведе в кръчмата на Христа от Ловеч, когото не бях виждал отдавна. Нея вечер ние останахме там. Към десет часа сутринта, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана; после започнах да бягам, обаче държащият ме не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата [и] аз паднах там. Заловиха ме и ме изпратиха в Ловеч, оттам в Търново и оттам тука. Когато ме заловиха, Христо ханджията не беше там. Бяха се загубили добичетата му, [та] отишъл да ги търси. Заловили го после в дома му.

– Когато се откри, че обирът на хазната е комитетска работа, когато Марин ловчанецът и Димитър пашкулджията бяха заловени, [и] когато властта започна да те търси, ти все в Ловеч ли беше и в чия къща се намираше?

– Обикалях из пловдивските села, прекарах малко време в Ловеч из колибите в лозята по една-две вечери, защото в тия колиби нямаше никой.

– Кога дойде в Ловеч и кой ти даваше хляб и ядене?

– Отвреме-навреме влизах в града, вземах хляб от фурната, излизах пак вън и се криех в колибите.

– Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има – къде са?

– Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

Зададените въпроси и показанията на споменатия Васил Дякон Левски от 17 зилкаде до днес са протоколирани в наше присъствие.

21 зилкаде [1]288 [9 януари 1873] година.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Тия редове от показанията на Левски, както и един пасаж от присъдата му, дето те са възпроизведени от съда, са много ценно място от неговите изказвания пред турските съд. органи, защото те ни разкриват по най-ясен начин правилната преценка на Апостола за икономическото положение на българския народ по време на робството и борбата му за освобождение.

2 Николай Миронович Тошков (Никола Мирчов Тошков) от Калофер.

3 Христо е Христо Цонев Латинеца.

4 Никола Цвятков.

четвъртък, май 23, 2019

Уроци по атеизъм. № 13 Съвети към вярващите

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 13. Съвети към вярващите

Какво бих могъл да посъветвам вярващите? Бих могъл да ги посъветвам да се чувстват колкото се може по-добре, колкото се може по-уверено, колкото се може по-спокойно и по-победително.

За съжаление това явно не е възможно. Не е възможно по една проста причина: всеки от тях вероятно си дава сметка, че постоянните разговори за някаква си съвест и за някаква си нравственост се съчетават зле с откровено паразитната роля, която изпълнява сега църквата.

Въпросът е в това, че дали поради воля на случая, дали поради воля на историята, Руската православна църква се е оказала наистина в ролята на паразит. Говоря за това без желание да обидя когото и да е. Просто печално констатирам факта, че и освобождаването от плащане на различни данъци, и освобождаването от необходимостта да се фиксират приходите с касови апарати, и необходимостта и възможността да се поддържа огромна полулегална мрежа за търговия със злато и сребро във вид на всякакви кръстчета, иконки и прочее неща е, разбира се, доста съществен и крайно неприятен финансов фактор, сериозно помрачаващ светлата картина, за която постоянно претендира църквата.

За съжаление именно този стремеж да се избяга от общонационалната финансова отговорност, стремежът да не се участва със свои пари в социалния живот, както правим всички ние, най-вече чрез данъците, превръща църквата в паразит. Което би трябвало по всяка вероятност да тежи извънредно на тези, които принадлежат към нея. Сигурно е адски неприятно да принадлежиш към организация паразит, при това такъв паразит, който на всяка крачка демонстрира своето великолепие, разкош, злато, тонове хайвер, безкрайни черни лимузини, вили в Геленджик и яхти. Това изобщо не съответства на стремежа и желанието да се участва във финансово-социалната схема, която е основа на държавата. Църковните дейци са се сметнали за свободни от това задължение. Но нали църквата не се състои само от попове. Тя се състои и от миряни и тъй като, доколкото зная, тези миряни получават малко хайвер или не получават изобщо, те биха могли изцяло да подемат инициативата за прекратяване на паразитизма. Това може да се направи по всякакъв начин.

Много, много съвместимо с безкрайните разсъждения за съвестта, нравствеността и националната идея би било просто изказаното, точно и разбираемо желание: искаме да плащаме всички данъци! Искаме да плащаме данък от печалбите, искаме да плащаме данък за недвижимото имущество, искаме да направим напълно прозрачно нашето счетоводство, искаме да живеем честно. Това е единият начин.

Вторият начин се състои в това, че все пак църквата трябва да се издържа от вярващите хора. За това е необходимо само да се въведе някаква форма на доброволен данък от вярващите. Такъв данък има в много страни и вариантът, при който именно вярващите се заемат да издържат своята църква, е прекрасно разработен законодателно и финансово. Тогава кой има килограм хайвер повече, а на кого не му достига, е последен въпрос. Важното е, че благодарение на подобно действие, благодарение на подобен данък, който ще е финансова база за съществуването на църквата, всички вярващи ще се чувстват вероятно значително по-добре и по-спокойно.

Днес Руската православна църква се намира в ролята на държанка, а аз не зная до каква степен това може да бъде приятно. Освен това при такъв случай всякакви истерии изглеждат най-малкото странно, защото държанката трябва да може да изслушва критичните забележки и трябва да умее да понася това, което самоосигуряващото се общество изобщо не е длъжно да понася.

Ние – които не искаме да ви издържаме с вашите представи, с вашите вреди, с вашите патриарси, с вашите митове – сме доста много на брой. Но нас ни принуждават да го правим. Принуждават ни чрез не напълно справедливото разпределение на парите, които ни вземат като данъци. Ние ви издържаме.

Избавете ни от това, моля ви. И тогава ще имате всички основания с по-ясен звън в гласа да произнасяте думата „съвест“.


сряда, май 22, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1. МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО" ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ

Както вече казахме, наш основен източник за историята на евреите до разрушаването на Първия храм е Девтерономист/Еремия, иначе казано - водачът на могъщата теократична партия, чийто ставленником (ако не марионетка) бил цар Йосия от Давидовия дом.

Не е за учудване, че той описва историята на евреите така, както била изгодна за пропагандата на Юдея. От двете еврейски царства – Юдея на юг и Израил на север – именно Юдея е изобразена от него като главно.

В Юдея бил разположен Ерусалимският храм, който, според Девтерономист, е единственото легитимно място за поклонение на Яхве. Нейните царе водели своя род от Давид, който, според твърдението на Девтерономист, управлявал двете царства и именно царете на Юдея се удостояват периодично от Девтерономист с похвали за това, че „са постъпвали правилно в очите на Господ“.

Напротив, всичките израилски царе са за Девтерономист дълга поредица от узурпатори, идолопоклонници и изменници. Те се отклонили от Давидовия дом, поставили Златни телци във Ветил и Дан, покланяли се на Баал и изобщо постъпвали неправилно в очите на Господ.

Особено си пати от Девтерономист нечестивият цар на Израил Ахав. Този Ахав се оженил за финикийската принцеса Иезавел, която хранела от масата си „четиристотин и петдесет Баалови пророци, и четиристотин пророци на Ашера“, опитал се да въведе в Израил култ към Баал и отнел на нещастния Навутей лозето. Заради всичко това пророк Илия, с чиито уста говорел Господ, предсказал, че домът на Ахав ще бъде изтребен напълно и че кучета ще лижат кръвта на Израил на същото място, където е била пролята кръвта на Навутей (3 Царе, 21:19).

Именно царстването на Давид и Соломон се описват от Девтерономист като златен век на обединените Израил и Юдея.

Затова, когато през 20-те години на миналия век археолози от Чикагския университет разкопали в Мегидо гигантски двореца, изграден от дялан камък, веднага решили, че са намерили двореца на цар Соломон, плюс това че Девтерономист приписва пряко строителството на Мегидо, а също така на Хацор и Гезер именно на Соломон (3 Царе, 9:15).

Но както доказал един от най-големите археолози на XX в. Израел Филкенщайн, дворецът в Мегидо е бил построен по времето на нечестивия Ахав. Тогава били построени също така Хацор и Самария, столицата на Ахав [1].

Това наистина били необикновени инженерни съоръжения. Всички те се намирали върху гигантски изкуствени платформи. Издигащите се над местността височини и в Самария, и в Мегидо, и в Хацор били укрепени със стена от полегати каменни каземати, а получилото се пространство след това се затрупвало с камъни и пръст, като се образувала огромна строителна площадка. Подобно строителство трябва да се е съпровождало от поголовна национализация на околните землища и лесно можем да разберем откъде се е взела историята за нещастния Навутей и неговото лозе.

Друга особеност на дворците били фантастичните водни тунели: в Хацор вертикален тридесетметров тунел, пробит направо в дебелата скала, водел до наклонена двадесет и петметрова шахта, в края на която имало извор. Подобна водоснабдителна система позволявала на града да издържи всяка обсада.

Археологията опровергава напълно всичко, за което ни съобщава Девтерономист. Творец на първата развита еврейска държава с развита бюрокрация, писменост и дворци не бил домът на Давид, управлявал в южната Юдея, а домът на Омри (Амврий), управлявал в северния Израил, твърди Финкельштейн [2].

Нещо повече, това политическо развитие е било естествено следствие от географията. Юдейското царство се разполагало в сухи неплодородни планини, в труднодостъпни местности, където селското стопанство зависело от непредсказуеми зимни дъждове.

Напротив, северният Израил след разрушителния поход на фараона Шешонк станал хегемон над бившите ханаански градове и плодородни долини; това била мултикултурна, процъфтяваща, изискана държава, имаща към VIII в. пр. н. е. население от около 350 хиляди души – по това време най-голямата гъстота на населението в Близкия Изток.

Подобен разцвет бил свързан на първо място с това, че царете от дома на Омри поели властта над съществуващото ханаанско население, намиращо се на значително по-високо културно равнище, и не пристъпили към унищожаването му. Женитбата на Ахав за дъщерята на могъщия цар на Тир била признание за новия висок международен статус на царството Израил. Всичко, което Девтерономист смята за престъпление на Ахав, било в действителност негово колосално достижение.

Населението на южната Юдея било по това време много по-малко и ние не виждаме никакви археологически следи от строителните достижения на Давид и Соломон. По същото време, когато царете от рода Омри строели фантастичните си дворци, Ерусалим не е бил нещо повече от типично планинско село [3].

Давид и Соломон несъмнено са съществували, но дори и да са имали някога претенции за власт над всички евреи, то тази власт е била доста рудиментарна. В противен случай Давид едва ли би избрал за своя столица планинския Ерусалим, който по-скоро ставал за разбойническа крепост, отколкото за могъща столица на могъщо царство.

По времето, когато Давид превзел Ерусалим, той бил неизвестно на никого градче, чиято опетнена от йевусейците репутация контрастирала рязко с наистина старите религиозни и културни центрове на евреите – Сихем, Ветил и Силом.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Israel Finkelstein, The Bible Unearthed, Simon and Schuster, 2001 p. 186–191.

2 Israel Finkelstein, Посоч. съч., p. 169.

3 Пак там, p. 133.

вторник, май 21, 2019

Получаване на пенсия с пълномощно

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Стела Парушева - завършила "Право" в СУ "Св. Климент Охридски".

След като дядо ми придоби право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, не губи никакво време и веднага си подаде документите за пенсиониране. Сега вече той е пенсионер, но все така носи младежкия си дух. След няколко дни заминава на почивка и ме помоли аз да получа пенсията му този месец. Какви документи са необходими и каква е процедурата, за да взема пенсията му вместо него?

Кога пенсионер може да получава пенсията си чрез някой друг?

Пенсиите и добавките към тях, например добавка за чужда помощ на пенсионерите с увреждания над 90 на сто, се изплащат по правило на пенсионерите чрез пощата или чрез банките. Когато дядо ми не получава пенсията си по банков път, остава вариантът да му я изплащат в пощенската станция по постоянния или настоящия му адрес, или от всяка друга пощенска станция, след като предварително заяви, че иска да му я изплатят там. Възможно е пенсионерът да не може да получи лично пенсията си – да отсъства от страната, какъвто е например и случаят с моя дядо, да е болен или обездвижен и да не може да отиде да си я вземе, или поради друга причина. В този случай пенсията може да бъде изплатена на упълномощено лице или на законния представител на пенсионера, за които ще науча подробности по-надолу в текста.

Изплащане на пенсия без пълномощно

Пенсията може да бъде изплатена без пълномощно, тогава когато пенсионерът е малолетен или е поставен под пълно запрещение. Така например, едно дете може да се окаже пенсионер, ако родителят му е починал, но преди това е получавал пенсия. Детето ще наследи определен процент от пенсията на своя родител и има право да я получава до навършване на 18 години, съответно 26 години, ако продължава образованието си. Все пак, до навършването на 14 годишна възраст детето е малолетно и може да получава наследствената си пенсия само чрез законния си представител. Това може да е родителят, настойникът или в случая на настаняване на дете извън семейството, могат да са близки и роднини, приемното семейство или специализирана институция. От пощенската станция следва да ми изплатят пенсията без пълномощно ако попадам в някоя от тези категории, като разбира се, трябва да докажа това свое качество. Трябва да представя лична карта и удостоверение за раждане на дете, влязло в сила съдебно решение за настаняване извън семейството или удостоверение от общината за назначаване на настойник, в зависимост от качеството ми.

Има още една възможност за изплащане на пенсията без пълномощно. Когато пенсията е за трайно намалена работоспособност или пенсионерът е навършил 68-годишна възраст, той може да поиска със заявление до пощенския началник да получава пенсията си у дома. Заявлението се подава на място в пощенската станция, като в него трябва да се посочи адресът за получаване и причината за изплащането на пенсията в дома. В такъв случай, ако аз съм съпруг/а, пълнолетно дете или родител на пенсионера, пощенският касиер може да изплати и на мен само срещу подпис пенсията му и добавките към нея до двукратния размер от социалната пенсия за старост, т.е. до 251,16 лв. Трябва да докажа семейната или родствената си връзка и да покажа моята лична карта и тази на пенсионера. При същите условия мога да получа пенсията и добавките и на място в пощенската станция.

Получаване на пенсия с пълномощно

Аз, дядо ми и неговата пенсия не попадаме в нито една от изброените по-горе категории, затова за нас остава варианта за получаване на пенсията с пълномощно. Дядо ми трябва да ми направи или нотариално заверено пълномощно или изрично пълномощно.


  • Пълномощно с нотариално заверен подпис

При него няма никакви особености. Дядо ми трябва да отиде при нотариус, да си плати съответната такса и той да изготви или да завери предварително написаното пълномощно и подписа му. Няма задължителни изисквания за съдържанието му, но все пак то трябва да съдържа имена, егн, данните от личните карти и желанието на дядо ми аз да получавам неговата пенсия. Ако дядо ми се намира в чужбина, подписът му може да бъде заверен от българските дипломатически и консулски представителства там.

Когато отивам да получавам пенсията, трябва да предоставя едно копие от пълномощното, което ще се съхранява в пощенската станция и се вписва в електронния изплащателен картон. А всеки път, когато искам да ми бъде изплатена пенсията, следва да нося своята лична карта за проверка и оригинала на пълномощното.

Пълномощното с нотариално заверен подпис мога да използвам и за получаване на пенсията от банката. И в двата случая пълномощното важи до оттеглянето му, за което дядо ми трябва навреме да уведоми пощенската станция или банката.


  • Изрично пълномощно

Изричното пълномощно е малко по-специфично. Използвайки го, мога да получа пенсията на дядо ми само от пощенската станция, в чиито изплащателни документи той е включен. С него могат да ми изплатят както цялата пенсия за месеца, така и за част от месеца, но мога да ползвам такова пълномощно само 3 пъти в рамките на една календарна година. Освен това, всеки път се изисква да представя ново пълномощно, защото то остава на съхранение в пощенската станция. Разбира се, при получаването на пенсията трябва да представя и своята лична карта.

Изричното пълномощно се нарича така, защото трябва да има точно определено съдържание – да посочва изрично за кой месец или за кой пенсионен запис може да се използва. В него също така дядо ми трябва да декларира, че не е използвал повече от 3 пъти за тази година това си право и да впише всичките данни от своята лична карта или паспорт. Мога да изготвя пълномощно за получаване на пенсия напълно безплатно от тук.

С дядо ми решихме, че най-удачният вариант в нашия случай е да използваме изричното пълномощно, за да получа пенсията му за този месец. Но ако и занапред се налага да му я взимам аз, най-добре ще е да направим нотариално заверено пълномощно, за да мога да я получавам без ограничение.

понеделник, май 20, 2019

Каквато църквата – такива и мъчениците


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За мене тази история започна преди много години, когато отидох в селото, където, по стечение на обстоятелствата, прекарах цялото си детство. Там, близо до магазина, някога имаше селско училище – обикновено, тухлено, на три етажа.

Училището се беше порутило, от прозорците му растяха дръвчета. Срещу училището, на четири пъти по-голяма площ, се издигаше огромна изрисувана църква, заобиколена с висока желязна ограда. Вратите на църквата бяха здраво затворени. Колкото пъти оттогава минех – нито веднъж не видях вратите отворени и вътре да има хора.

(Това, между другото, е удивително нещо. Много ли храмове зад ограда сте видели на Запад? Аз не съм виждала нито един. А много ли нови църкви без ограда сте видели в Русия?)

Скоро църквите започнаха да никнат като гъби. Те се реставрираха, преобразяваха се от складове, в каквито ги беше превърнала съветската власт; изграждаха се нови.

Църквата в Переделкино се увенча с огромна камбана с надпис „от солнцевските братя“ (руска престъпна групировка – бел. П. Н.), а след това – с две статуи на светци при входа. (Статуите, ако някой не е наясно, изобщо не са в стила на руската православна традиция. Това да не ви е Рим.) Наблизо, в Баковка, в гора, която е резерват, започнаха да издигат чудовищна ограда, достигаща небесата, увенчана с бодлива тел. Наричаха обекта „скит“ (малък манастир – бел. П. Н.). В действителност трябваше да бъде резиденция на патриарха – поредната.

В Баковка собствениците на къщи се отнасят много внимателно към старите дървета. Даже в много богатите домове, ако дървото се окаже по средата на оградата, не го секат, а му правят малка ограда.

Не като с баковския „скит“. Около оградата на няколко метра в гората изсякоха цяла контролно-наблюдателна ивица – не, не се шегувам! Цялата идея явно се състоеше в това патриархът да живее зад оградата във вековен лес. Природата не понесе предизвикателството, оградата и контролно-наблюдателната ивица нарушиха изконното състояние на почвата, повредиха корените и целият гъст лес – хиляди вековни ели, борове, огромният парк – загина. Унищожи го беловиноядът. Оградата стърчеше глуха, зелена и страшна, като стена на СИЗО (следствен изолатор – бел. П. Н.), и дълго време на никого от служителите на патриарха не му дойде на ум да облагороди някак си ужасяващата пустош, която се образува вместо леса точно под стените. След това до входа посадиха няколко борчета.

Около переделкинската църква направиха огромен платен паркинг. Но пешеходна пътека от Переделкино до църквата нямаше. Не можеше да се покаже по-ясно, че църквата не се интересува от хора, които ходят до нея пеша. Между другото, на паркинга също не съм виждала никога коли, освен по време на Задушница и Възкресение.

Още една църква дигнаха по диагонал, през железопътната линия, в района Ново Переделкино. Още една, здрава – край потресаващия парк „Мешчерский“, който се поддържа с парите на Абрамович. В парка има много народ, защото този парк – десетки километри добре поддържани пътеки – без преувеличение промени там не само социалната атмосфера, но и руския климат. Съмнявам се, че и 1% посетители ще влязат в църквата.

Всичкото това гигантско църквостроителство, невероятно пръскане на ресурси, се извършва в страна, в която се рушат училища, болници, детски градини, а известни спонсори, едри бизнесмени, вместо да дават пари за лечение на болни деца и за обучение на талантливи деца, жертват парите си за нови и нови църкви. Църквите стояха празни. В болниците се мачкаха по опашките.

Даваха – за църкви и за футбол.

Самата църква също не бързаше да дава. В целия западен свят църквите – католически ли, протестантски ли – са известни като благотворители. Те хранят бездомните, приемат бежанци, грижат се за болни хора.

Но не и Руската православна.

Ден след ден наблюдаваме безкрайна върволица от новини с нейно участие. Чуваме за поредния пиян поп, който в поредното БМВ е помел поредните минувачи, за свещеници-педофили, за шикарния протойерей Вячеслав Баскаков, хвалещ се в инстаграм със своите Gucci и Louis Vuitton, за премахнатия с фотошоп часовник от ръката на патриарха, за жената, която живее в неговото жилище (апостол Павел при аналогичен случай използва думата „сизигия“) и за чудовищния по своя цинизъм иск към болния от рак бивш министър на здравеопазването Шевченко.

Но, уви, когато става дума за благотворителност, неизвестно защо хората, чиито имена постоянно чуваме, са миряни: Чулпан Хаматова, Нюта Федерсмесер, Валерий Панюшкин, Митя Алешковский, покойните Лиза Глинка и Антон Носик. А ако чуваме за православни детски домове, по правило е в много страшен контекст – като например при случая в село Мосейцево, където под формата на „православен приют“ действаше детски концлагер, в който фанатично вярващи салтичихи (по лично име, със значение „садистки“ – бел. П. Н.), бяха превърнали детските мъчения в редовна практика: заливали децата с вряла вода, морели ги от глад и в крайна сметка пребиха до смърт една от възпитаничките (през 2014 година – бел. П. Н.).

И макар че ни най-малко не се съмнявам, че има много свещеници, които служат за жълти стотинки, и вярващи, които се грижат за болни хора – не те правят лицето, а поповете с БМВ-та и патриарх Кирил със синята лампа.

Закономерният резултат от това е много прост. Когато Украйна се отдели от Руската православна църква, с какво ли само не плашеха! Едва ли не с православен джихад. И – нищо. Оказа се, че няма желаещи да дадат живота си, за да може поредния божи раб да си покаже в инстаграм обувките „Гучи“.

Стана ясно, че максималното, на което са способни нашите православни шахиди, е да разгонят, при пълно бездействие на полицията, митинга в Екатеринбург срещу строителството на поредната гигантска църква на мястото на градски парк. Редиците на „светите воини“, които храбро, без да жалят живота си, защитиха вярата от посегателството на жени и деца, се състояха от мъже, владеещи бойни изкуства, а сред тях и Магомед Рамазанович Курбанов – световен шампион по бокс за младежи според версия на WBO.

Какво да се прави? Каквато църквата – такива и мъчениците.