СЛУЖБОМЕР

понеделник, май 27, 2019

Зеленский и синдромът Саакашвили


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Седмицата беше гореща за новия президент на Украйна. Той успя да дойде на инаугурацията пеша, да обяви за разпускане на Радата и да получи от Радата отказ да разгледа внесен от него законопроект (за отмяна на мажоритарната система и за въвеждане на праг за влизане в парламента – бел. П. Н.). Всичко като в сериала „Слуга на народа“, който, както знаем сега със задна дата, се превърна в предизборна кампания на Володимир Зеленский, продължила цели три сезона и неоставила на опонентите му никакъв шанс.

Този сериал измисли, постави и игра в него Володимир Зеленский, а игра, ако се съди по всичко, за да се кандидатира за президентския пост, заобикаляйки традиционния политически елит.

Отказът на Радата да разглежда законите на Зеленский е все още нищо. В най-близко време ни предстои на всички да видим в реално време един увлекателен сериал, който можем да наречем „Саакашвили - 2“.

Ще припомня как се развиваха събитията в Грузия по времето на Саакашвили.

Президентът на Грузия Михеил Саакашвили реформира радикално страната си.

Той превърна държавата от инструмент за плячкосване и разграбване в инструмент за защита на собствеността и на живота на гражданите и за осигуряване на правила за равна игра. „Ние – каза ми веднъж Вано Мерабишвили, ръководител на полицията по времето на Саакашвили – разглеждаме нашето ведомство като предоставящо услуги на потребители. Ние всички мислим какви услуги още да им предоставим и как да им облекчим живота“. И наистина беше така.

Резултат от тези реформи на Михеил Саакашвили беше преди всичко единодушната, прекомерната, лишената от каквито и да е рационални черти омраза на целия грузински елит.

Грузинският елит преди Саакашвили се състоеше, в опростен вид, от три пласта хора. Първият – чиновници, които вземаха подкупи. Вътрешни министри, които лично съпровождаха едри криминални престъпници до летището.

Вторият – бизнесмени, всеки от които използваше административни ресурси. Те правеха това не защото бяха големи мръсници, а защото бяха бизнесмени. Бизнесмен, който купува за хиляда това, което може да купи за сто с подкуп, не е честен бизнесмен, а идиот. И при съществуващата в страната атмосфера неизбежно ще се порвали.

И накрая третият пласт от грузинския елит беше интелигенцията. Лекари, музиканти, литератори, професори. Всички те, дори да бяха попаднали на върха благодарение на своя талант, а не с връзки и подкупи, също бяха част от системата. Някой търгуваше с дипломи. Някой получаваше пари от бандитите и беше горд, че познава такива меценати. Нечий син е предизвикал автомобилна катастрофа и са го пуснали, защото „вижте, добро момче е, от толкова добро семейство“.

Всички тези хора – а те не бяха глупави хора, бяха хора с големи връзки, с влияние – се оказаха изведнъж в канавката. Общото благо нарасна изведнъж, но тяхното лично благо намаля. Саакашвили гонеше от работа цели министерства. Тези, които бяха платили по време на приватизацията с жълти стотинки, се оказаха внезапно принудени да си доплатят. „Добрите момчета“ вече не ги пускаха при предизвикана автомобилна катастрофа.

И се получи така, че общото благо имаше абстрактен характер, а щетите, понесени от конкретния Гога или Гиви – конкретни.

В Грузия веднага се случиха две неща. Първо – срещу Саакашвили заработи гигантска машина за лъжи и слухове. Основните слухове бяха два. Първият – обвиняваха го в корупция „по върховете“. Да, казваше опозицията, полицията на Саакашвили не взема подкупи, но затова пък цялата корупция е съсредоточена горе. Минаха много години, след като Саакашвили си отиде, министрите му лежат в затвора по изсмукани от пръстите обвинения, а корупцията по върховете я търсиха, търсиха и не я намериха.

Вторият – обвиняваха го в манипулиране на изборите, в тотално следене и арестуване на политически противници. Саакашвили изгуби изборите, оттегли се честно, а новото правителство се зае точно с това, в което го обвиняваше – подкупване на избиратели, плашене, тотално следене, арестуване на политически противници. И елитът мълчи. Което е още по-ужасно, мълчи и Западът.

Това е още един печален момент. През XIX всеки азиатски реформатор е можел да разчита на подкрепата на Европа. На днешните евробюрократи им е все едно. Единственият въпрос, който зададоха европейските бюрократи на Каха Бендукидзе (министър в правителството на Саакашвили – бел. П. Н.) след пълното уволнение на поредното министерство беше: „Как може да постъпвате така с хората? Това е нарушаване на човешките права! Трябва да им намерите друга работа!“

Още едно любимо занимание на опозицията срещу Саакашвили бяха митингите, които нямаха никаква връзка с обикновените честни митинги на разярени граждани. Тези митинги се правеха с една цел: да бъдат разпръснати.

Протестиращите заграждаха пътищата към летището, преследваха Саакашвили до влизането му в някой ресторант, затваряха се в клетки, за да покажат колко е ужасен неговият режим.

Венец на тези акции беше митингът на 26 май 2011 година, свикан от Бурджанадзе с цел да се призоват на помощ руските войски срещу жестокото потъпкване на демокрацията.

Митингът, според идеята на г-жа Бурджанадзе, трябваше да стане непременно в Деня на независимостта на Грузия на същото място, където трябваше да се проведе военен парад. Всичко се вършеше специално по предварителен замисъл, защото е ясно, че даже най-либералното правителство няма да се съгласи на главната столична улица в Деня на зависимостта вместо парад да се разиграва цирк с „титушки“ (платени провокатори и биячи – бел. П. Н.), наети от политик, чиято популярност беше близка до нулата.

Когато се оказа, че полицията е взела оръжие за разгонване на демонстранти, мирните протестиращи се въоръжиха с пръти от плакатите и се заеха да налагат полицейските коли. Започнаха да ги разгонват, колата на Бурджанадзе прегази смъртоносно двама души (единият от тях полицай), а още двама от опозиционните „титушки“ полазиха по покривите и бяха умъртвени от късо съединение, когато започна буря.

Нямаше нита един „либерал“ на Запад, който да не написа: „По време на разгонването на митинга загинаха четирима“ – все едно ги беше убила властта. Сега Грузия се плъзга обратно в блатото, а западните управляващи кръгове и лявата преса пет пари не дават.

Може уверено да се предскаже, че със Зеленский ще бъде същото. Очакват го предателства на най-близките му съюзници, тотална кампания по дискредитиране и ледено равнодушие от европейските бюрократи.

Впрочем, той го знае. Всичко това го имаше в сериала „Слуга на народа“.

Парадоксът на демократичните държави от третия свят, остро нуждаещи се от модернизация и реформи (било то Украйна, било то Бразилия), се състои в това, че за да подобри живота в страната, президентът трябва да провежда пазарни реформи. Трябва да прави държавата колкото се може по-прозрачна.

А за победа на следващите избори трябва да прави точно обратното: трябва да раздава вкусни парчета от държавата на приятели, които, на свой ред, ще контролират от негово име избирателите. Колкото по-бедни са избирателите, толкова по-лесно ще ги купят приятелите на президента.

При това друг елит в даденото общество няма. Ако елитът на обществото се състои от генералния прокурор Пшонка и олигарха Ахметов, това не означава, че техният антипод – пияният клошар Вакя – има високи морални и делови качества, които не са могли да се появят само заради лошото устройство на обществото. Печалната истина се състои в това, че клошарят Вася, най-вероятно, би бил клошарят Вася при всеки режим и опитът да се опреш на него е безсмислен. В резултат от това обществото иска реформи, а прослойката, която непосредствено и зримо ще спечели от реформите, не иска. (Представяте ли си с какво освиркване биха провалили на следващите избори Пьотр Първи, ако бъде избран за президент?)

Какво да правим? Нищо – да гледаме и да се надяваме, че Зеленский ще отчете грешките на Саакашвили. Защото една процъфтяваща Украйна може да стане в даден исторически момент пример за Русия, както процъфтяващият Сингапур е станал преди време пример за Китай. Никой не е казал, че ще бъде просто. Както е писал някога Клаузевиц за войната: „На война всичко е много просто, но най-простите неща са много сложни“. Същото може да се каже и за реформите в една корумпирана, но свободна и склонна към майдани страна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.