Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 1

Както и друг път съм казвал, в Интернет гъмжи от патриоти, ама повечето на думи.

Да вземе някой и да публикува в Мрежата крайно интересните автобиографични бележки на един от най-именитите ни възрожденци Петко Рачов Славейков, няма как да се случи. [1]

Лесно е да се приказва, трудно е да се върши.

Затова реших да си възложа тази малка задача.

Приключвам вече с качването на писмата на Васил Левски, та ще ми се поосвободи време и за следващата, надявам се, полезна работа.

Приятно четене.

(Павел Николов)

I. БЪЛГАРСКИ ПРИТЧИ (ИСТОРИЯ НА СЪБИРАНЕТО ИМ)

На 1843, като излязох от Свищовското училище, през лятото станах изпърво частен учител в къщата на Цончо Казанджията, а три месеца след това услових се даскал в Долна махала. Тогава бях на 16 години. Борбата между гърците владици и българите патриоти беше във възраждането си. В онова време аз бях извадил една песен за гръцките владици в Търново, именно за Панарета, бивший търновский митрополит, и за наследника му Неофита. Песента беше проста, в бели стихове, по духа и размера на народните ни песни [2], но като новост, тя се преписваше и ходеше от ръка на ръка между поборниците на българщината, които състояха в онова време от няколко души из най-долната класа граждани, повечето пришелци от селата, и няколко по-възрастни ученици, които бяха новообръщени от отца Неофита Хилендареца (Бозвелията); от тези ученици аз бях най-малкият. Един мой връстник и съученик от гръцкото училище, син на един доктор гъркоманин, сполучи да открадне собствения ми ръкопис и да го предаде на Неофита или по-право на неговия млад секретар Костакя, за когото се нещо и припяваше в тази песен. Ядосани и двамата, особено последният, виква ме една вечер късно и след едно остро скарване накара митрополийския ясакчия да ме запре в една одая, там, дето били си запирали кокошките, които им носеха тогава от селата доста много. Тая стая стои и днес откъде изток, срещу герана, в който изпосле се удави гъркът владика Атанасий.

До моята тъмница, под същата сая, но в друга, живееше клисарят на черквата и слуга на митрополията, стар един човек, на име дядо Колю. Нещо подир час и половина от запирането ми дядо Колю дойде да ме попита вечерял ли съм и на отговора ми „не съм“ донесе ми малко хлебец и маслинки, защото беше през коледни пости, сложи хляба и маслините и мълчишката излезе. Подир малко той пак влезе, та ми донесе и вода в един оклоцан пръстен съд и една угорешка от вощеница, която запали, залепи я на прозорците и тогаз продума, та ми каза: „Вечеряй скоро, дорде не е догоряла свещта.“ Аз исках да му говоря и казах му нещо, но какво му казах, не помня сега. Помня само, че той излезе из вратата, после се обърна, та през прага отвърна ми сериозно някак и като троснато ми рече: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“, и си отиде.

Какво си потеглих аз през онази дълга нощ в онзи затвор там от глад, от бълхи и кокошинци, „един господ знае“, ако знае господ за теглилата на слабите от силните и за ония пакости, що могат да им направят още бълхите и кокошите гадинки. То беше несносно и нетърпимо, но още по-мъчително беше за мене унижението ми от Костакя и лошите му думи, които беше ми надумал против народността ми. Много пътя изпосле, като съм се усещал за този случай и за претърпяното унижение, плакал съм от яд и досада, и сега даже като се усетя за това, не мога да си го спомня без потръпване. Но и Неофит, вярвам, и любимецът му Костаки много пътя изпосле са имали случай да си припомнят, че са ме обидили и запирали.

Това беше първото ми влязване в затвор. Цяла нощ стоях прав или бях принуден да ходя от стена до стена в тясната стая. Пепелта и студът не ми даваха да седна, а бълхите и кокошите гадове кръстосваха ме на вси четири страни, та ме измъчваха до душа, като че нарочно искаха да направят услуга с това на тираните ми Костакя и Неофита. Идеше ми на полуда, но и в това си стеснение често пак се сещах за думите на дяда Коля: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло.“ Тези думи за пръв път ги чувах, та ми и направиха наистина дълбоко впечатление. Аз усещах, че те бяха за мене едно погълчаване или едно поучаване; но да са думи книжовни, не бяха, а пък и прости не ми се виждаха, тъй щото при всичкото ми несгодно положение този нечакан урок ме занимаваше. Аз преговарях тия думи, за да ги запомня и да отблъсна някак другите безобразни мисли, които наваляха на мене.

Оставям да не разправям тука какво стана по-нататък, как ме пуснаха сутринта и как ме изпъдиха от учителствуването в Долна махала. Пряком ще помена само, и то за свидетелство на това събитие, че дядо Иларйон, сегашният кюстендилски митрополит, по онова време беше архидякон при Неофита и изпълняваше временно службата и на протосингел. На сутринта той ме повика, както казваше, по заповед на владиката, та ме нагълча по-напред доста строго и грубо, а после уж по-благо някак, посъветва ме да бъда занапред по-умен и „мирен“, па извади, та ми даде два бешлнка и заръча ми да се не връщам вече никакъв в училището, а да ида, „където ми видят очите“. Аз бях учителствувал в Долна махала всичко около два месеца и други пари не видях освен двата бешлика на дяда Илариона. Ценен бях за 400 гр. за седем месеца, платиха ми по бешлик на месец. Такава беше цената на учителите тогава, начесто така им и заплащаха, както на мене, или и два бешлика не виждаха, като ги изпъждаха. Прибавям тук да кажа, че това ставаше само с българските учители, защото гърците учители ги покровителствуваха гръцките владици, от които зависеше тогава всичко относително училищата.

Но аз нямам намерение да пиша автобиографията си. Разказах само това събитие, като исках да спомена как съм се запознал най-напред с таквиз едни думи като онези на дяда Коля, какво впечатление ми направиха те и как привлякоха вниманието ми. Аз бях запомнил дядовите Колеви думи, па си ги често преговарях, често ги и подмятах в разговора си, дето прилягаха, даже и дето не прилягаха. Те ми бяха станали като един вид любими думи и употребявах ги до пресищане.

По онова време имаше някой си дядо Начо, габровчанин, билерин, който идеше всяка събота в Търново да продава билките си на сергия пред Дряновския хан, тогаз наричан Габровский. Дядо Начо беше чокчалан, т. е. обичаше много да дрънка, да приказва, да разпитва и да разправя на мющериите си. А кога нямаше мющерии, той задяваше децата, които се беряха около него, привличани от любопитната му стока, па и децата бяха се обиграли с него, та на свой ред и те не му даваха спокойствие. Два-три месеца подир гореразказаното събитие аз минавах край Габровския хан. Дядо Начо беше отворил сергията си и аз се спрях там, та разгледвах разните му билки, бурени и корени.

- Какво искаш, момче? — ме попита дядо Начо.

- Нищо, гледам — му рекох аз.

- Какво гледаш? — попита пак той.

Аз се намерих в затруднение какво да му отговоря и безцелно някак, даже и безсъзнателно, от нямай какво да кажа, продумах почти по детски: „Гледам те хубавец ли си.“ „А че не съм ли я? — каза дядо Начо. — Я виж!“ — и взе да глади с две ръце промесилата си голяма и прилична брада и да указва на главата си, като казваше: „Брада царска, глава воденичарска“, а комшията му на сергията, хаджи Тумтум някой си прекоросван, прибави на подбив: „Хубавец като стамбулец.“

Дядо Начо се обърна към други едни селянки, що се явиха като мющерии, хаджи Тумтум взе да тегли на едното солена риба, пък аз се замислих в новата си находка и повтарях в себе си „Брада царска, глава воденичарска“ и „Хубавец като стамбулец“, особено първата, която ми повече хареса и която преговарях из пътя; после се сетих за любимите ми онези дядови Колени думи и чудех се тогава отде вземат тези стари хора такзпз избрани приказки и как умеят да ги казват навре:.:-:-. кога де приляга и както прилича.

Тези два случая бяха първата ми среща и съзнателно запознаване с народната мъдрост; те възродиха в мене първото желание да записвам, кога чуя такива думи, за да ги имам; но аз не знаех в това време имат ли те особено някакво название и как се наричат у нас. Сам аз си ги нарекох и з б р а н и д у м и или просто и з р е ч е н и я, така и следвах да си ги записвам ту под едното, ту под другото наименование. Тогава, още в началото на 1844 година, аз се услових за учител в ближното на Търново село Килифарево и до пролетта бях вече записал около 40—50 таквиз изречения. Година още подир туй, що поживях като учител в Килифарево, бях събрал около 200 други все таквизи избрани думи.

(Следва)

-------------------------------

1. Успях да намеря само „Майка ми“ в „Моята библиотека“. (бел. П. Н.)

2. Доколкото помия, тя захващаше тъй:

Прославило се Търново

със славни гърци владици

най си се много прослави

със Панарета делия,

делия, делибашия,

лудия гръцки владика.

Като гидия ходеше,

врана си коня яздеше,

окачен топуз носеше,

селата обикаляше,

всякак народа дереше

и грешни пари береше.

Поповете си яздеше,

груби им думи думаше:

де гиди, старци, магарци!

А кметовете псуваше,

псуваше и ги биеше,

калпаците им хвърляше

и тулуми им думаше.

А йощ се повеч прослави

наше велико Търново

със Неофита мъдрия,

мъдрия и лукавия и пр. (бел. П. Р. С.)