СЛУЖБОМЕР

сряда, февруари 14, 2018

„Поетът и светът“ и „Мъничко за душата“ – Вислава Шимборска

При Албена, където винаги е интересно, стана въпрос за нобеловата реч на полската поетеса Вислава Шимборска, чийто български превод не може да бъде намерен в интернет. По-късно обаче Албена откри превода във вестник „Култура“ и го публикува. Тук го публикувам и аз, защото откровено смятам, че речта „Поетът и светът“ („Poeta I Świat“) заслужава да бъде разпространявана, четена и препрочитана.

Прибавям също така едно стихотворение на пани Шимборска – „Мъничко за душата“ („Trochę o duszy“), което направих на български език, защото на същото място при Албена стана въпрос, че няма български превод.

Е, вече има.

(Павел Николов)

ПОЕТЪТ И СВЕТЪТ

Казват, че в едно слово най-трудно е първото изречение. Е, то е вече зад гърба ми… Но усещам, че и следващите изречения ще бъдат трудни, третото, шестото, десетото, чак до последното, защото трябва да говоря за поезията. По тази тема съм се изказвала рядко, кажи-речи никога. И винаги с убеждението, че не го правя особено добре. Затова словото ми няма да е много дълго. Несъвършенствата се понасят по-леко, ако ги получаваме в малки дози.

Днешният поет е скептичен и недоверчив дори – а, може би, преди всичко – към самия себе си. С половин уста заявява, че е поет, сякаш малко го е срам от това. Но в нашата шумна епоха е много по-лесно да си признаем собствените недостатъци, ако се демонстрират ефектно, нежели положителните качества, защото са укрити по-дълбоко и сами не вярваме безрезервно в тях… В разните анкети или разговори със случайни хора, когато на поета вече му се налага да посочи с какво се занимава, той казва най-общо „литератор” или съобщава названието на някаква допълнителна работа. Чиновниците или спътниците в автобуса приемат леко недоверчиво и притеснително факта, че общуват с поет. Предполагам, че и един философ би предизвикал същото притеснение. Той, обаче, е в по-добро положение, защото най-често може да украси професията си с някоя научна титла. Професор по философия – о, това звучи значително по-сериозно.

Професори по поезия, обаче, няма. Това би означавало работа, изискваща специализирано обучение, редовно полагани изпити, теоретични студии с библиография и отпратки, накрая получаване на дипломи, които се връчват в тържествена обстановка. Това пък би означавало, че за да бъдеш поет, не е достатъчен лист хартия с най-прекрасни стихове дори – не, необходима е хартийка с печат. Да си спомним, че точно затова беше осъден на заточение Йосиф Бродски, гордостта на руската поезия и бъдещ Нобелов лауреат. Той беше обявен за „тунеядец”, защото не притежаваше административното позволение да бъде поет…

Преди няколко години имах честта и удоволствието да се запозная с него. Забелязах, че той единствен от познатите ми поети обичаше да казва за себе си „поет” и изговаряше тази дума без вътрешна съпротива, дори с някаква предизвикателна свобода. Мисля, че поради спомена за бруталните унижения, на които беше подложен като млад.

В щастливите страни, където човешкото достойнство не е тъй лесно потъпквано, поетите естествено искат да бъдат публикувани, четени и разбирани, ала вече не правят нищо специално или правят съвсем малко, за да се отличават от обикновените хора. А не е толкова далеч времето, всичко на всичко в първите десетилетия на нашия век, когато те обичаха да шокират с ексцентрично облекло и поведение. Обаче това винаги се правеше за пред хората. Идваше моментът, в който поетът се затваряше, смъкваше всички тези пелерини, дрънкулки и прочее поетически аксесоари и се изправяше в тишината в очакване на себе си, пред празния още лист хартия. Защото всъщност само това има значение.

Нещо характерно. Непрекъснато се правят биографични филми за големи учени и големи творци. По-амбициозните режисьори се стараят да пресъздадат убедително творческия процес, който е довел до важни научни открития или до раждането на най-прочутите произведения на изкуството. С известен успех би могло да се покаже работата на някои учени: лабораториите, най-различните уреди и задвижени механизми могат да приковат вниманието на зрителите за някакъв период от време. Много драматично също така изглеждат моментите на несигурност дали повтореният за хиляден път с дребни изменения експеримент най-сетне ще даде желания резултат. Зрелищни са филмите за художници – могат да се възпроизведат всички етапи от раждането на една картина, от първоначалните щрихи до последното докосване на четката. Филмите за композиторите пък са изпълнени с музика – от първите тактове, които творецът чува само в себе си, та до зрялата форма на творбата, разпределена между инструментите. Всичко това си остава наивно и нищо не ни говори за онова дивно състояние на духа, популярно наричано вдъхновение, но поне има какво да се види и послуша.

Поетите са най-зле. Работата им е безнадеждно нефотогенична. Седи някакъв човек на бюро или лежи на канапе, гледа втренчено в тавана или стената, от време на време напише седем стиха, един от които след четвърт час задраска, и минава още един час, в който нищо не се случва.

Кой зрител би издържал да гледа подобно нещо?

Споменах вдъхновението. Съвременните поети отговарят уклончиво на въпроса какво е то, ако го има. Не защото никога не са изпитали благодатта на този вътрешен импулс. Причината е другаде. Не е лесно да обясниш нещо, което ти самият не разбираш.

И аз, когато от време на време ме питат за това, заобикалям отдалеч същността на въпроса. Но отговарям така: вдъхновението не е привилегия, запазена само за поетите или въобще творците. Има, имало е и винаги ще има една група хора, които вдъхновението осенява. Това са всички онези, които съзнателно избират какво да работят и го работят с любов и творчество. Има такива лекари, има такива педагози, градинари и още сто други професии. Работата им може да бъде едно безкрайно приключение, стига само да виждат в нея все нови и нови предизвикателства. Любопитството им не намалява, въпреки усилията и пораженията. От всяка решена задача излита рой нови въпроси. Вдъхновението, каквото и да значи то, се ражда от вечното „не зная”.

Тези хора не са толкова много. Повечето жители на тази планета работят, за да има с какво да живеят, работят, защото трябва. Не те избират по свое желание какво да работят, житейските обстоятелства избират вместо тях. Необичаната работа, отегчителната работа, ценена само защото дори такава пак не е достъпна за всички, е едно от най-тежките злочестия. И няма изгледи това да се промени положително в най-близките векове.

Нека ми е позволено в такъв случай да кажа, че макар да лишавам поетите от монопола върху вдъхновението, все пак ги причислявам към малобройната група избраници на съдбата. Тук, обаче, у слушателите могат да се породят съмнения. Разните палачи, диктатори, фанатици, демагози, борещи се за власт с помощта на няколко само лозунга, стига да са вдигнали достатъчно шум, също си обичат работата и също я вършат усърдно и изобретателно. Да, обаче те „знаят”. Знаят и това, което знаят, им е достатъчно веднъж и завинаги. Не ги интересува нищо друго, защото би могло да отслаби силата на аргументите им. А всяко знание, което не ражда нови и нови въпроси, бързо умира, губи високия си градус, без който няма живот. В най-крайни случаи, каквито са ни добри известни от старата и новата история, може да стане дори смъртно опасен за обществото.

Затова ценя толкова много двете къси думи „не зная”. Къси, но крилати. Те разширяват живота ни в областите, които са вътре в нас, и в областите, в които лежи нашата малка Земя. (…) Поетът също – ако е истински – непрекъснато трябва да си повтаря „не зная”. Всяка творба се опитва да отговори на това, но щом само сложи точката, поета го обземат съмнения, започва да осъзнава, че този отговор е временен и абсолютно недостатъчен. Затова опитва пак и пак, а по-късно литературните историци ще хванат с кламер всички тези доказателства за неудовлетворението му и ще ги нарекат „постижения”…

Понякога си мечтая за разни невъзможни ситуации. Представям си например дръзко, че ми се е удало да разговарям с Еклесиаст, оплакал толкова вълнуващо нищожността на всички човешки постъпки. Бих му се поклонила доземи, защото поне за мен той е един от най-значителните поети. Но после бих го хванала за ръката. „Нищо ново под слънцето”, пишеш, Еклесиасте. Но всъщност самият ти си се родил нов под слънцето. И поемата, която си съчинил, е нова под слънцето, защото преди тебе никой не е написал такава. И всички твои читатели са нови под слънцето, защото как да я четат онези, живелите преди тебе? И кипарисът, под чиято сянка си седнал, не расте там, откакто свят светува. Друг кипарис му е дал живот… И накрая бих искала да те попитам, Еклесиасте, какво ново под слънцето възнамеряваш да напишеш сега? Едва ли ще кажеш: „Всичко вече съм написал, няма какво ново да добавя.” Такова нещо не може да каже нито един поет в целия свят, камо ли някой велик като тебе.

Светът, каквото и да си мислим за него, обезпокоени от необхватността му и нашето безсилие пред него, огорчени от безразличието му към страданията – на хора, зверове, може би и растения, защото откъде сме сигурни, че растенията не страдат; каквото и да си мислим за неговите простори, пронизвани от лъчението на звезди, на звезди, край които вече откриват планети, вече мъртви? още мъртви? – не се знае; каквото и да си мислим за този безмерен театър, за който имаме входен билет, но валидността на този билет е смешно малка, ограничена от двете пределни дати; каквото и да си помислим още за този свят, той е удивителен.

Ала в определението „удивителен” има една логическа клопка. Нали ни удивява това, което е извън някаква известна и общоприета норма, извън очевидното, с което сме свикнали. Но такъв очевиден свят просто няма. Нашето удивление е автономно и не произтича от никакви сравнения с каквото и да било.

Е да, в разговорната реч, която не се замисля над всяка дума, всички употребяваме определението „обикновен свят”, „обикновен живот”, „обикновен ход на нещата”… Обаче в езика на поезията, където е важна всяка дума, нищо вече не е обикновено и нормално. Никой камък и никой облак над него. Никой ден и никоя нощ след него. И най-вече никое и ничие съществувание в този свят.

Май че поетите винаги ще имат много работа.

„МЪНИЧКО ЗА ДУШАТА“ („TROCHĘ O DUSZY“)

Duszę się miewa.
Nikt nie ma jej bez przerwy
i na zawsze.

Dzień za dniem,
rok za rokiem
może bez niej minąć.

Czasem tylko w zachwytach
i lękach dziecińśtwa
zagnieżdża się na dłużej.
Czasem tylko w zdziwieniu,
że jesteśmy starzy.

Rzadko nam asystuje
podczas zajęć żmudnych,
jak przesuwanie mebli,
dźwiganie walizek
czy przemierzanie drogi w ciasnych butach.

Przy wypełnianiu ankiet
i siekaniu mięsa
z reguły ma wychodne.

Na tysiąc naszych rozmów
uczestniczy w jednej,
a i to niekoniecznie,
bo woli milczenie.

Kiedy ciało zaczyna nas boleć i boleć,
cichcem schodzi z dyżuru.

Jest wybredna:
niechętnie widzi nas w tłumie,
mierzi ją nasza walka o byle przewagę
i terkot interesów.

Radość i smutek
to nie są dla niej dwa różne uczucia.
Tylko w ich połączeniu
jest przy nas obecna.

Możemy na nią liczyć,
kiedy niczego nie jesteśmy pewni,
a wszystko nas ciekawi.

Z przedmiotów materialnych
lubi zegary z wahadłem
i lustra, które pracują gorliwie,
nawet gdy nikt nie patrzy.

Nie mowi skąd przybywa
i kiedy znowu nam zniknie,
ale wyraźnie czeka na takie pytania.

Wygląda na to,
że tak jak ona nam,
równiez i my
jesteśmy jej na coś potrzebni.
Душата не е постоянна.
Никой няма душа непрестанно
и за винаги.

Ден след ден,
година след година
можеш да минеш без нея.

Понякога само във възторзите
и страховете на детството
тя се задържа по-дълго.
Понякога само в учудването,
че вече сме стари.

Помага ни рядко
по време на тежки задачи
като местене на мебели,
носене на куфари
или когато на път сме със тесни обувки.

Когато попълваме анкети
или режем месо
тя обичайно е в отпуск.

От хиляди наши разговори
участва в един,
но не е задължително,
защото обича мълчанието.

Когато тялото започва да ни боли и боли,
тихо напуска дежурството.

Придирчива е:
неохотно ни вижда в тълпата,
не обича борбата ни за някаква победа
и деловите ни стремежи.

Радостта и тъгата
не са за нея две различни чувства.
Само когато са заедно,
тя се намира във нас.

Можем да разчитаме на нея,
когато нямаме сигурност в нищо,
а любопитни сме за всичко.

От материалните неща
обича часовниците с махало
и огледалата, които работят усърдно,
дори когато никой не ги гледа.
Не казва откъде идва
и къде след това ще отиде,
но определено чака тези въпроси.

Изглежда,
че както тя на нас,
така и ние на нея
за нещо сме ѝ нужни. 



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.