Нечетящият българин

Българинът в по-голямата си част е като чукчата.

Чукча не читател, чукча писател.

Писател - по интернет форуми, естествено.

Не чете масовият българин и последният индикатор, който ни се представи като доказателство за това, беше случаят с Истанбулската конвенция.

Ако я беше прочел нашенецът (имаше я и сигурно още я има в мрежата!), нямаше да се хване на уловките на каракачановци и прочее, които зад фасадата на загрижеността за здравия дух на нацията, си плетат своята далавераджийска кошница, смеейки се вътрешно на глупостта на невежите.

В резултат от всичко това, попитайте сега нечетящия българин какво е „джендър“, дума, която вече е научил покрай дебатите около конвенцията, и ще получите изключително компетентен отговор: „Ами как какво - педерас!“ (без „т“, защото нечетящият българин изобщо не подозира неговото наличие в края на въпросната дума).

Ето това успяха му набият в нечетящата тиква каракачановците.

Защото много труд трябва поне да прескочи човек дори до най-несигурния източник на информация, наричащ се „Уикипедия“, за да прочете там какво означава понятието „джендър“, а то означава (давам съкратения вариант на определението): „Това, което се счита за прилягащо на жените и на мъжете в дадено общество“.

Къде са тук, в това определение, "педерасите", че не ги виждам, къде са уроците в училище как децата могат да си сменят пола, с каквато глупост каракачановците също така замеряха нечетящата публика, къде е третият пол, още една дивотия, която се предлагаше на манипулативния пазар!

А иначе можем да ревем до бога, че „днешните деца не четат, а ние някога как четяхме, четяхме, четяхме...“

Чели сте на баба ми хвърчилото!

Прелиствали сте криминални или захаросани романчета и на това му викате четене.

Истинското четене е не четенето на художествена литература, а на научно-популярна и документална!

Познания за човешкия свят, за света, който ни заобикаля, може да ни даде само научно-популярната и документалната литература, тя може да ни накара да стъпим здраво на краката си и - също така! - да оформим истински съпротивителни сили срещу всякакви шарлатании на всякакви каракачановци.

Художествената литература - уви! - няма тези възможности.

Художествената литература е за развлечение, за удоволствие, тя ни въвежда в свои светове, очарователни, пленителни светове наистина, но всичко това е като песента на сирените - повярваш ли им и слезеш ли на брега, свършено е с тебе.

Мъдрият Мигел де Сервантес се е опитал да ни покаже в „Дон Кихот“ какво става с този, който започне да вярва на художествената литература и да търси в нея истината за живота.

Става това, че се превръща в неадекватно спрямо живота посмешище за околните.

По-късно обаче разни литературни критици, които като повечето историци много обичат да сдъвчат нещо и да го изплюят пред публиката в съвсем префасониран вид, са пласирали несериозната теза, че дон Кихот е възвишен образ.

Да бе - много възвишеност има в това да си нахлупиш на главата бръснарски леген и да викаш, че е златен шлем.

Както и да го погледнем дон Кихот, във всяко нещо е един и същ - неадекватен и печално смешен.

Хубаво е да се чете и художествена литература, разбира се, но винаги с едно наум - че може да ни докара големи поразии...