Нобелови лауреати – 1949 година

Егаш Мониш (Egas Moniz)

29 ноември 1874 г. – 13 декември 1955 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Валтер Хес), 1949 г.

(За откриването на терапевтичното въздействие на лоботомията при някои психози.)

Португалският невропатолог и неврохирург Егаш Мониш, чието истинско име е Антониу Каетану ди Абреу Фрейри, е роден в семейството на Фернанду ди Пина Резенди Абреу и съпругата му Мария ду Розарио ди Алмейда ди Соуза в имението Аванка, което родът Абреу притежава в продължение на петстотин години. Първи учител на момчето е неговият чичо, свещеник, който му дава начално образование. През 1991 г. Мониш постъпва в Коимбрския университет, като става член на затвореното общество на бъдещи учени, наслаждаващи се на строго регламентирания бавен ход на студентския живот, останал почти непроменен от времето на средновековието. Там под псевдонима Егаш Мониш, взет в памет на португалски патриот от XII век, той пише политически памфлети в подкрепа на либералите републиканци, борещи се за събарянето на португалската монархия. Скоро се отказва от опитите да скрие истинското си име, но въпреки това в продължение на цялата си по-нататъшна кариера остава известен като Мониш.

Отначало Мониш се затруднява да направи избор между математиката и медицината, но в крайна сметка избира медицината и през 1899 г. получава медицинска степен, като защитава дисертация за дифтерита. През същата година го връхлита първият пристъп на подагра, протичащ със симптоми на артрит, който в крайна сметка обезобразява ръцете му. Две години Мониш учи неврология в Бордо и Париж, а през 1902 г. пише монография за патологичните и физиологичните аспекти на сексуалната активност. През същата година приема предложението да стане сътрудник в медицинския факултет на Коимбрския университет. Тогава се жени и за Елвира ди Маседу Диаш. Семейството няма деца.

Паралелно с научната дейност Мониш се занимава активно и с обществена. Първото десетилетие на ХХ в. е наситено с бурни събития в политическия живот на Португалия. През 1901 г. е свалена монархията, а през 1911 г. е провъзгласена републиката. През тази година Мониш е назначен за професор в току-що откритото отделение по неврология в Лисабонския университет, където работи почти до излизането си в пенсия през 1945 г. Като водещ либерален деец, Мониш полага много усилия за политическото преустройство на обществото. От 1903 до 1917 г. той е депутат в португалския парламент, след това е назначен за посланик в Испания, а в края на 1917 г. - за министър на външните работи. Като представител на Португалия на мирната конференция след Първата световна война Мониш подписва Версайския договор. През 1917 г. публикува книгата си "Военна неврология" ("A neurologia na guerra"), в която обобщава данните за черепните рани по време на войната. Когато през 1922 г. идват на власт консерваторите, Мониш се оттегля от политиката.

Като много невропатолози и Мониш чувства недостига от методи, чрез които би могло да се проучва главния мозък на живи хора. Откритието на Вилхелм Рьонтген позволява да се правят снимки на костите и вътрешните органи, като се отбелязва различната им плътност и се установяват диагнозите на някои болести, но в неврологията рентгеновите лъчи не внасят нищо ново. Тъй като тъканите на главния мозък имат еднаква плътност, рентгеновите лъчи обикновено не могат да разкрият отделните мозъчни структури. През 1927 г. Мониш разработва метод за церебрална ангиография с използване на рентгенови лъчи и рентгеноконтрастен йод, който прави мозъчните кръвоносни съдове добре различими на фона на околните тъкани. Ангиографията, която донася на Мониш славата на водещ невропатолог, остава най-разпространеният метод за диагностика на нарушения на главния мозък като тумори, кръвоизливи и травми.

Като се започне от първото десетилетие на ХХ век, психиатрите, следвайки теориите на Зигмунд Фройд и на други учени, смятат умствените и емоционалните разстройства за психически заболявания и се опитват да ги лекуват, като изследват вътрешния свят на болния с помощта на различни методи на психоанализата. Но през 20-те и 30-те години някои невропатолози започват да разглеждат психическите разстройства като проява на заболяване на главния мозък и се заемат с търсене на физически начини за лечение на психическите болести. През 1935 г. Мониш присъства на Международната неврологична конференция в Лондон, където американските неврофизиолози Джон Фултън и Карлайл Джейкъбсън представят резултатите от свои изследвания, включващи отстраняването на голяма част от челния дял на мозъка на две нисши маймуни. Оперираните животни повече не проявяват безпокойство, каквото обикновено са проявявали по време на експериментите с тях. Макар че след радикалната операция те почти губят съобразителността си и способността да решават поставените им задачи, те не изпитват напрежение и тревога. Резултатите от тези експерименти подсказват на Мониш, че страданията на някои психически болни хора могат да се облекчат, ако им се изолират челни части от главния мозък. Тази процедура би трябвало да бъде особено приложима за болни, хоспитализирани с тежко състояние на безпокойство, или такива, чиято агресивност ги прави социално опасни.

Предишните соматични (с физически методи) лечения на психическите разстройства били разнообразни, но безуспешни; при това лекарите често прибягват до крайности. Хидротерапия, лечение със сън, повишаване на температурата (пиротерапия), използване на кислород, изкуствена хипотермия, използване на арсен, отстранява на ендокринните жлези, зъбите, сливиците и други органи - ето само няколко примера за такива методи. Неуспехите обаче стимулират изследванията. Психотерапията, все още намираща се в младенческа възраст, изисква много време и пари. Затова семействата, в които има душевноболни, като изразходват своите финансови и физически възможности, често дават своите страдащи от недъг роднини в държавните психиатрични лечебници. Болните остават в тях дълги години и много попаднали там млади хора прекарвали целия си живот като затворници. Големите държавни болници, поради липса на средства, често са препълнени и изпитват остър недостиг на медицински персонал. Сеансите с шокова терапия, осъществявани или с дразнение на определени участъци от главния мозък с електрически ток, или с вътрешно въвеждане на високи дози инсулин, лекуват рядко хоспитализираните болни, но ги правят послушни и лесно управлявани. При това положение радикалната хирургическа намеса, предлагана от Мониш, като че ли вдъхва надежда.

Заради подаграта Мониш не може да оперира сам, затова първата хирургическа намеса е осъществена през 1936 г. под негово ръководство от професора по неврохирургия Алмейда Лима. Мониш нарича операцията левкотомия (от гръцката дума "бял"): челните дялове не се повреждат, прерязва се само бялото вещество на невронните връзки - влакната, които свързват тези дялове с другите части на мозъка. (Днес операцията е известна под името "лоботомия".) В следоперационния период седем от първите двадесет болни, подложени на лоботомия, са признати за излекувани, състоянието на осем се подобрява, а на петима остава предишното. Операцията като че ли помага и на болни, страдащи от неизлечимо главоболие. Любопитно е, че болката не изчезва, но пациентът става абсолютно нечувствителен към нея. Мониш публикува своите резултати през 1936 г. и на следващата година ги представя пред Медицинското физиологическо дружество в Париж.

В Португалия лоботомията не става общоприета лечебна практика. Мониш и неговите сътрудници осъществяват не повече от сто операции, преди правителството да забрани тяхното практикуване. Лоботомията има както привърженици, така и критици, сред които са не малко психиатри, предпочитащи да лекуват психическите болести по по-малко кардинални начини.

След Втората световна война лоботомията започва да се прилага в по-широки мащаби. За това до голяма степен съдействат усилията на американския невропатолог Уолтър Фриман, който разработва няколко варианта на оригиналната операция. Макар че повечето болни, подложени на лоботомия, не оздравяват напълно, мнозина могат да водят полусамостоятелен живот, без да бъдат хоспитализирани.

Въпреки разширяващите се протести на психолозите, психиатрите и невропатолозите, броят на осъществените лоботомии нараства бързо. Преувеличените съобщения в пресата, публикувани често със знанието на Фриман и неговите колеги, съдействат за още по-широкото приложение на хирургическата операция, която след присъдената Нобелова награда получава силно разпространение. Между 1949 г. и 1952 г. в Съединените щати се изпълняват ежедневно около пет хиляди лоботомии. Тази цифра обаче намалява забележимо през 1960 г., когато става ясно, че след операцията остават много хора с увреден мозък. Използването на нови психотропни препарати се превръща в проста и евтина алтернатива на лоботомията и процедурата, възникнала като средство за спасение при безнадеждни случаи, губи своята предишна привлекателност.

Мониш е честолюбив човек, последен наследник на старинен и знатен род от португалската аристокрация. Според някои описания той е суетен и иска да остане в историята, като успява да постигне това с помощта на разработената, когато е почти на шестдесет години, радикална операция. Други казват, че е скромен човек, страдащ цял живот от нетърпимата болка, която му причинява подаграта. Един от неговите биографи предполага, че ръцете на Мониш са обезобразени от използването на рентгеноконтрастното вещество, когато разработва метода на церебралната ангиография. През 1945 г. Мониш се пенсионира и се оттегля в родовото си имение в Аванка. Умират след десет години. Човек с широки интереси, Мониш е автор на няколко биографични книги, а също така на книга за историята на игрите с карти. Освен това той се увлича от скулптура и живопис. Член е на Кралската академия на науките в Лисабон и на Американското дружество на невролозите, почетен член на Кралското дружество по медицина в Лисабон. Освен с Нобелова награда е удостоен с почетни степени на университетите в Бордо, Тулуза и Лион.

Превод от руски: Павел Б. Николов