Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 2

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1

През пролетта на 1845 Неофит и секретарят му Костаки, кимни още на мене за пустата онази песен, вземаха случай да се вмесят в селските работи и да ме изместят из Килифарево. Като излязох оттам, аз ходих по селата около Търново да търся да се заловя някъде за учител и през лятото на пет места се залавях и заседявах де по две, де по три недели или месец най-много, додето ме разберяха Неофит и Костаки накъде съм и чрез влиянието си върху чорбаджиите и поповете да ме изгонят. Така прибавих аз три или четири недели в Дебелец, две недели в Кованлъка, в Церова кория месец, неделя в една махала в Лясковец и най-после и оттам ме изпъдиха, ударих пешком през селата надолу и срещах нейде учител си имат вече, нейде училище нямат, и тъй от село на село, та се запрях чак на Бяла. Току-що бяха си направили нова черква, която беше разградена и на едина ѝ кът имаше настрана една сламенопокрита стаица за черковни потребици. Отпърво тая стаица направихме за училище.

В Бяла аз се застоях и учителствувах на 13 деца спокойно нещо около три месеца, додето да ме разберат Неофит и Костаки, е съм там. Като ме разбраха, те заинтригуваха от първия час против мене; но село Бяла като по-далеч от Търново и не ходеха в тоя град тъй често ни поповете, ни чорбаджиите на селото, не можаха тъй лесно и тъй за скоро да си изиграят играта, акто другаде. Те подкачиха да пишат писма, за да ме изпъдят, но положението ми беше таквози, щото писмата им не действуваха тъй прямо за изгонването ми. На поповете, които бяха двама и не знаеха нищо от черковен ред, трябвах им за в черква и те си струваха оглушки на владиковите писма. Чорбаджиите не се толкоз месеха, защото от селото нищо не плащаха, тъй като бях някак частен учител на 13—15 деца, които ме хранеха поред. Сегиз-тогиз от черковните дискоси ми даваха по някоя пара за харч, а изпосле кой и как щеше да ми се доплаща за това, малко и мислех. Аз гледах само да се задържа и застоя на едно място, но не така мислел Неофит, а особено писарят му Костаки.

В разстояние на един месец, като видяха, че не може с писма и поръки да ме изгнездят из Бяла, една вечер ето ти че ясакчията Ибриям, същият, който беше ме запирал преди две години, се озова в Бяла с писмо до чорбаджиите и поповете от владиката за мене да ме пратят в Търново със същия ясакчия, защото владиката иска да види тая работа: защо съм се намесил аз да давам вули. Аз се разправях и доказвах, че вули не съм давал, че всичко, дето съм се намесил в работата за вулите е, че съм писал по искането на едното от поповете да разправя на митрополията по гръцки: какъв е родът на някой момък и някоя мома, за които искали вула от попа да ги венчеят. Попът бил забравил да подпише писмото, та и аз не бях го подписал, това и сам попът потвърждаваше; но кой питаше попа или мене!.. Ибриям настояваше, че владиката ме иска, и толкоз. Кон не можах да намеря; намерих най-после един нищо и никакъв, и той самар няма. Оттук-оттам намерих едно седло, и то голямо. Ибриям не чака да търся друго или това някак да направя, като да не утрепва коня. Понагласих го, както можах, възседнах го и тръгнах. Яздихме до Трембеш, дето съгледах, че седлото утрепало коня на предницата и стара някоя рана, що имал, беше се отворила наново. Оставям седлото там, мятам кожухчето от гърба си на гърба на коня и така на разседлица качвам се да вървим, т. е. да яхаме, но едвам със зор можах да стигна до Поликраище, разкиркетен от яздене на разседлица, убъхтан и утрошен от падане като ненаучен да яздя гол кон и да се крепя; оставих коня на Поликраище и оттам, кожухчето на рамо, та пешки до Търново. Това, читателю, не е измислица, но събитие преистинно, и тука аз разказвам едва ли едно на сто от патимите си в тоз поход.

Като се представих на владиката в Търново и като му разправих за работата, за която се виках, той ми каза: „Иди си сега, че ела подир два-три дена, па ще видим да намерим Костаки и писмото.“ Два-три дена деркен [1], че неделя, че две и най-после три недели. Кога владиката спи, кога Костакя няма, кога писмото не е наръки, та чак на трите недели Неофит благоволи да ме повярва, че не съм нито давал, нито писал за вула, и да ми позволи да си ида; но и тоя път нито Костакя, ннто писмото, с което искаха да ме обвиняват, се удостоих да видя. Работата беше очевидна — те искаха да ме отстранят от Бяла, доде си намерят там друг учител.

Щом се отървах от тази беля, още до вечерта тръгнах и през нощта стигнах в Бяла. Доде да събера учениците си и да започнем пак изново, минаха се почти две недели; но не бях още сключил тия две недели, когато Ферат бей, заповедникът на Бяла, по наущение, както нямам съмнение, от Костакя, праща една вечер при мрак, та ме хващат в смирената ми сламена стая и с букаги на краката — мене и едното арбанасчанина, жител в Бяла, с когото седяхме, та приказвахме – по един крак в букагите, отведоха ни, та ни запряха в тъмницата. На сутринта един от селяните, приятел на Ферат бея и баща на едного от учениците ми, с приканването и на други още селяни, дойде да ни моли и измоли ни наистина, та ни пуснаха, и от затвора като излязохме, той ме заведе на къщата си, нагости ме и тогава чак ми каза, че заповедта на бея била да не замръкнувам вечерта в Бяла.

Ти да си, читателю, покоряваш ли се, или не? Аз, хеле, се покорих. Още през деня, без пара, без пул, с една платнена торбичка на рамо, в която нямаше освен малко селски хляб и сол, две глави червен лук, две гръцки книжки за прочитане и един тетрад със записки на избраните ми думи, потеглих за Пиперково и Караманово.

(Следва)

-------------------------------

1. Като каза. (бел. П. Р. С.)