АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА
№ 2
Може би личността на учения, с (понякога) неотделимата от нея религиозна вяра, съдържа в себе си черти, чиято уникалност му позволява да допринесе за развитието на науката?
Ще припомним, че взаимната връзка между личността на учения и неговите открития изглежда несъмнена и общоприета догма.
По най-добър начин тази мисъл е формулирал неврофизиологът, лауреат на Нобелова награда, Джон Карю Еклз, който вижда именно във факта на научните открития най-доброто доказателство за свободата на човешката воля и за връзката на човека с надсветовна сила.
Джеймс Дюи Уотсън, също лауреат на Нобелова награда, съоткривател на структурата на ДНК и автор на „Молекулярната биология на гена“, която с право можем да наречем една от най-важните книги на човечеството, предполага, че „всяка стъпка (на науката) напред, а понякога и назад, е често дълбоко лично събитие, в което основна роля играят човешките характери и националните традиции“ („Двойната спирала“).
При Уотсън, както виждаме, ролята на личността за дадено откритие е пределно конкретизирана.
Още по-категоричен е друг нобелов лауреат – Криситан дьо Дюв, който пише, че „създаването на една теория е напрегнат творчески процес, носещ върху себе си отпечатъка на личността на автора“.
Той характеризира теорията за относителността на Айнщайн като „отпечатък на индивидуални, личностни черти, характерни само за нейния създател“.
На пръв поглед тази гледна точка изглежда единствено логична и възможна.
Но само на пръв поглед.
А докоснем ли фактите от това предположение не остава даже loci udi (мокро място).
Работата е в това, че много важни изобретения и принципни открития на природни закони и на свойства на материята са били почти синхронно извършени от учени, които изобщо не са били свързани помежду си, били са съвсем независими един от друг, разпръснати национално, географски, социално и религиозно.
Ще приведем кратка подборка от факти, иначе казано – ще изброим тези открития, които са били извършени „независимо“ и „едновременно“:
Кавендиш и Кулон откриват закона за привличането и отблъскването на електрическите заряди;
Парацелс и У. фон Хутен заявяват за влиянието на сифилиса върху главния и гръбначния мозък;
Ж. Жансен и Локаймер правят спектрален анализ на протуберансите на слънчевия диск;
Рамзай и Лангле откриват свойствата на хелия;
Дарвин и Уолъс формулират теорията за еволюцията;
Адамс и Леверие откриват планетата Нептун;
Маркони и Попов изобретяват радиото;
Опарин и Холдейн откриват принципите на абиогенезата;
Мариот и Бойл измерват особеностите на поведението на газовете;
Август Теплер и Вилхелм Холц изобретяват електрофорната машина; Цезар Скалигер и Цезалпини Арецио изказват хипотеза за съществуването на кинестезията (ставно-мускулните усещания);
Гей Люсак, Жак Шарлем и Далтон извеждат закона за обемите;
Фон Герике и Торичели определят свойствата на вакуума;
Ж. Форнел и П. Форест откриват отровното влияние на живака върху главния мозък;
Галилей, дьо Шезо и Олберс разгадават парадокса на чернотата на Вселената;
Борели и Жюрен откриват капилярните явления;
Херц и Лодж фиксират електромагнитните вълни;
Томсън, Джермер и Дейвисън разшифроват дифракцията на електроните;
Нютон и Хук определят закона за обратната пропорционалност на квадрата на разстоянията; Хюйгенс и Галилей създават часовника с махало;
Котуньо и Можанди изясняват ролята на ликвора и законите за неговото циркулиране между вентрикулите на мозъка;
Декарт и Снелиус откриват ефекта на пречупването на светлината;
Бенет и Еанди моделират електроскопа;
Шееле, Пристли и Лавоазие класифицират водорода;
Малпиги и Г. Баджливи фиксират механизма за поява на хемиплегията;
Майер и Джоул достигат до принципа за еквивалентността;
Галилей и Шейнер откриват петната по Слънцето;
Латур и Фарадей установяват втечняването на газовете;
Далтон и Волта описват поведението на парите;
Менделеев и Мейр откриват периодичния закон;
Вайнберг и Харди доказват закона за генетичното равновесие;
Ръсел и Херцшпрунг съставят диаграмите, класифициращи звездите;
Мюрей Хел-Ман и Дж. Цвайг съставят квантовия модел на елементарните частици (хипотезата на кварките);
Мьобиус и Листер формулират парадокса на „лентата на Мьобиус“;
Лобачемский и Бойяи разработват хиперболичната геометрия.
Списъкът може да бъде продължен, но предполагаме, че изброеното е достатъчно.
Нашият индекс не е, разбира се, безупречен, а в отделни случаи е и дискутивен, но наличието на някаква закономерност е несъмнено.
Има неяснота с авторството на „обратния квадрат“. Двамата му независими „откриватели“ (Хук и Нютон) така и не могли да допуснат, че една толкова специфична задача може да занимава дълго време друг някого и плюс това да бъде решена от друг някого. Хук и Нютон се обвинявали взаимно в плагиатство; през 1680 година в Кралското дружество избухнал красив и обстоятелствен скандал, но след това, като се запознали със своите чернови, писма и разработки, двете страни се примирили удивени. Възможни са съмнения и за първородството при откриването на ефекта на пречупването на светлината, но въпреки прецизното разследване на този случай от Лайбниц, Хюйгенс и много други, никакви доказателства, че Декарт е знаел за разработките на Снелиус, така и не били намерени. Като проучим внимателно списъка и съпоставим датите, ще видим също така, че откритията не съвпадат винаги по календар, година с години, месец с месец. Понякога са отдалечени с няколко години и десетилетия. Въпреки това те са направени самостоятелно, защото по-късният автор е нямало как да знае за някакви разработки в съответното направление на когото и да било. Ще поясня. Не са редки случаите, когато откритието е направено по-рано, но по различни причини не е било публикувано, остава напълно неизвестно за съвременниците и бива открито в архивите едва от правнуците. Добър пример за това са пълните разработки на закона за отблъскването и привличането на електрическите заряди, намерени в архивите на Кавендиш десетки години по-късно от Максуел. Ние не включихме в списъка многобройните и също така почти едновременни изобретатели на далекогледа, иначе казано - Д. Б. Порт, Липергей, Ф. Мавролик, защото освен тях той има още много „бащи“; както и „едновременните“ автори на калейдоскопа, хладилните установки, въздушния балон, вертолета и прочее.
И така, убедихме се в това, че учени, които нямат помежду си нищо общо нито по възпитание, нито по образование, нито по убеждения, напълно непознати един за друг, приблизително по едно и също време са стигали до едни и същи изводи за важни въпроси на мирозданието.
Даже в нашия малък списък са се смесили контета и мрачни отшелници, пламенни фашисти и унили руски инженери, изтънчени академици и пивовари, веселяци и меланхолици, фанатични християни и атеисти, убедени ергени и примерни глави на семейства, плебеи и аристократи, а също така градски управници, комунисти, роялисти, перове, революционери, настоятели на манастири и дуелисти.
Изброеното от нас по-горе е само видимата, официалната част от образите на великите учени.
В повечето случаи деликатността не е позволявала на биографите да се задълбочават в някои особености на техния бит, навици и наклонности.
Но ние знаем, че всеки homo има много живописна „обратна страна“.
И можем да предположим обосновано, че различията между реализаторите на едни и същи открития са били още по-поразителни от представеното в официалните им жития. А ние знаем колко са съществени тези „различия“ за формирането на мирогледа на личността).
С други думи, имаме пълно основание да предположим, че между фон Герике и Торичели, Мариот и Бойл, Маркони и Попов е имало не просто „различия“, а цели „пропасти“.
И въпреки това те са стигнали по едно и също време до едни и същи изводи. Всичките личностни, национални, религиозни, битови и политически различия не са играли никаква роля за научния резултат.
Но може би тази несвързаност на откритието с личността е присъща само на локалните прозрения?
Може би най-грандиозните теории се основават все пак на някакви неповторими черти на техните създатели?
Не. Както можем да се убедим, посочената от нас закономерност се отнася за всички открития, независимо от техния мащаб.
Например:
Чарлз Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс не се били срещали никога и не били общували помежду си. До 1858 година Дарвин изобщо не знаел за съществуването на Алфред Ръсел.
Но през юни на посочената година Уолъс изпратил на Дарвин чернова на статията си „Към тенденцията за независимо възникване на вариации от оригинална форма“.
Като разпечатал плика, потресеният Дарвин видял в редовете на Уолъс собствената си теория, нюанси от която криел даже от толкова близки приятели като Хукър и Лайъл.
„Никога не бях виждал по-поразително съвпадение. Ако Уолъс разполагаше с моята чернова, написана през 1842 година, не би могъл да ѝ направи по-добро резюме“ (Дарвин за написаното от Уолъс).
Разбира се, има теории не по-малко глобални от еволюционната. Това са квантовата теория, абиогенетичната, за относителността, за условните рефлекси и за генетичния код.
Всички те имат доста нееднозначен произход.
При цялото (условно) благоговеене пред имената на Айнщайн, Опарин, Павлов, Крик и Шрьодингер, никой от тях не може да бъде наречен „автор“ на въпросните теории. (В примитивния и еднозначен смисъл на думата „автор“).
Откритията на Айнщайн могат да бъдат маркирани с неговото име много условно. Херман Минковски разработва математическата координатна система, без която специалната теория за относителността никога не би се появила на бял свят, а Гилберт създава цялата математическа основа на общата теория за относителността. Преки съавтори на Айнщайн са Максуел, Фицджералд, Лармор, Лоренц и Поанкаре. По същество специалната и общата теория за относителността са колективна работа.
Абиогенетичната концепция (както помним) била разработена самостоятелно от Александр Иванович Опарин и Джон Холдейн, които били надеждно изолирани помежду си от географията, от различието на научните школи и от най-баналната политика (иначе казано – от „затвореността“ на ранния СССР).
Отначало двамина приели трагично вестта, че имат „конкурент“ на другия континент, но ситуацията (отчасти) била спасена от благородния Холдейн, който признал разработките на Опарин за по-обхватни и мащабни, а съответно и за по-значими.
Тук, по примера с абиогенезата, виждаме ролята на чисто външните фактори. Те ограждат надеждно учените един от друг.
Но покрай външните фактори, имало и други, понякога още по-влиятелни от географските и политическите граници. Те също осигурявали независимостта на откритията, даже тогава, когато учените не само си пишели, но и се намирали в близък научен контакт.
Вероятно тук трябва да се спрем и да конкретизираме понятието „независимост на откритията в науката“.
Какво е това?
Това е термин, с който маркираме някакъв висок научен резултат, ако са го постигнали учени, които не са имали възможност да си заимстват мисли и идеи един от друг.
Но като прекрасни изолатори могат да служат също така гордостта, конфликтността, честолюбието и персоналната научна тежест.
Дадената мисъл не изглежда много проста, но може да се разясни лесно като се даде за пример квантовата теория.
Когато изброяваме всички, които са били причастни към нейното създаване, ние говорим за множество значими, своенравни и свободомислещи персонажи.
Съвсем различните – Планк, Бор, Дирак, Айзенщайн, Хайзенберг, Шрьодингер, Ръдърфорд, Луи дьо Бройл, фон Нойман, Паули и Йрдан - градели заедно теорията за квантите само по тази причина, че наистина виждали еднакво конструкцията на микросвета.
Фактите не им оставяли нито избор, нито маневра. Вероятно пряко волята им. Гарантирано – въпреки самолюбието им.
Абсолютната „изолираност“ в случая се осигурявала не от физическата изолираност, а от адската горделивост, с която в еднаква степен се славели всичките творци на квантовата теория.
Ще напомним, че нито за Хайзенберг, нито за Дирак, да не говорим за Планк, Бор или Айнщайн, прекланянето пред авторитети никога не е съществувало.
Нещо повече. Всеки от тях би дал мило и драго за възможността да нарита красиво именития си колега, уличавайки го в грешка.
Но… както вече отбелязахме, никой от тях не е имал избор. Сумата на фактите „опряла ножа до гърлото“ на всички, приготвяйки ги за (почти) абсолютно (почти) единомислие по квантовия въпрос.
Ще бъдем откровени: мислите за липса на тясна зависимост между научното откритие и личността на учения не са нещо ново.
В малко по-размит и прозрачен вид (не толкова старателно формулирани) те могат да бъдат открити у Тюрго, Кондорсе, Годуин, Вернадский, Шубин, Мертън и Стиглър.
У Кондорсе и Тюрго те са замъглени от непоносимо многословие и романтизма на стила.
Вернадский бил по-конкретен (но при условие, че споменем и за изобщо присъщата „задуха“ и „заплетеност“ на изложението му).
Той почти „напипал“ съществуването на някакъв световно-исторически процес на познанието, малко зависещ от отделните личности и даже от общия „прогрес на човешкото общество“.
„Ние отделяме независимостта на основния тон на историческия ход на научното мислене от историческата обстановка, от единството на процеса. Това очевидно важи за цялото човечество – без оглед на разликите в държавните организации, расите, нациите, обществените слоеве… Изучавайки историята на точното знание, ние виждаме ясно как пред нас се открива нещо цялостно, дълбоко свързано чрез хиляди нишки с всичката история на човечеството“ („Произведения по история на науката в русия“, ч. 1, гл. 1, Москва, 1988 г.)
Нашият съвременник, добре формиращият изказа си Нил Шубин, като се опира на изследванията на Мертън и Стиглър, отбелязва доста всекидневно, че „много велики идеи идват на различни хора практически едновременно“ и че „нито едно научно откритие не е наречено с името на своя първооткривател… Богатата история на откритията не е линеен път от един човек към друг, а продукт на социалната среда с безчислени предшестващи епизоди и като резултат има много автори. Често самият изобретател или първооткривател играе по-маловажна роля от средата, която е подготвила откритието, от това, което, да речем, „витае във въздуха“. (Neil Shubin, „The universe witin“, 2013 г.)
Всичко е много просто. Ако в едно помещение се пусне иприт, хлор или друг токсичен газ, не всички, намиращи се вътре, ще паднат едновременно. Някой ще бъде първи. Така става и с откритията. Постепенно се натрупват обстоятелства и знания, които правят откритието неизбежно. Всичко, както винаги, е детерминирано от средата, обстоятелствата и тяхната нараснала сума.
На заседание на германското физическо дружество Макс Планк формулира това с удивителна простота: „Представете си геолог, който търси с всички сили благородна руда и който попада на жила самородно злато. А пък при разглеждане по-отблизо тя се оказва безкрайно по-богата отколкото би могло да се предположи на пръв поглед. Но! Ако този геолог не се натъкне на жилата, то безусловно ще го направи неговият колега“.
Макс Борн отишъл още малко по-нататък, като пресметнал следната закономерност: „процесът на натрупване и прилагане на знанията като резултат от дейността на целия човешки род в продължение на много време би трябвало да следва статистическия закон за експоненциалното нарастване и не може да бъде спрян“.
(Следва)
ДО ТУК:
1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"
2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК
4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I
5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II
6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III
7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ
8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ
9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС
10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?
13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ
14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ
17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ
18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1
19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2
21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР
28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.