Защо Путин не се намеси в кадифената арменската революция?

Автор: Лукан Ахмад Уей, професор в University of Toronto

Източник: FOREIGN AFFAS

Превод от английски: Павел Николов

През април Серж Саргсян, проруският автократичен лидер на Армения, се сблъска с масови протести на опозицията, напомнящи за вълната от „цветни революции“, която премина по Източна Европа през първото десетилетие на века. Подобно на миналите политически революции в Сърбия през 2000 година, в Грузия през 2003 година и в Украйна през 2004 година, протестите в Армения блокираха столицата и поставиха акцент върху разочарованите млади хора, както и върху хумора, за да предизвикат утвърдените автократични елити.

Водени от бившия журналист и политически затворник Никол Пашинян, демонстрантите поискаха оставката на Саргсян и на неговата Републиканска партия на Армения (РПА), която господства в арменската политика почти две десетилетия. Саргсян стана президент за първи път през 2008 година, като смени Роберт Кочарян, който дойде на власт през 1998 година. Тъй като мандатът на Саргсян изтичаше, РПА организира преход от президентска към парламентарна система с намерение избере Саргсян избере за министър-председател. Избирането му на 17 април обаче предизвика десетки хиляди хора да излязат на улицата срещу неговото управление.

Тези протести очевидно бяха съществено предизвикателство за руския президент Владимир Путин. Путин се плаши от потенциално разрастване на масови антидиктаторски движения в страната си и отдавна е обсебен от заплахата, която носят „цветните революции“ в региона. Отчасти заради това той се намеси не един път в защита на автократите от съседните на Русия страни. Путин подкрепи диктаторския украински президент Виктор Янукович, който се изправи пред протести в Украйна през 2013-2014 година, и се набърка в широк кръг от избори в региона, включително президентските избори в Беларус през 2006 г. и в Украйна през 2004 и 2014 г. (И, разбира се, Путин се опита също така наскоро да подкопае демократичния процес в САЩ и Западна Европа).

Няколко руски коментатори се обезпокоиха, че арменските протести са част от западна конспирация, целяща да се разпали студентска революция пред прага на Русия, и че опозицията може да обърне Армения срещу Русия. Саргсян е стар сътрудник на Русия. През 2015 година, подложен на руски натиск, той вкара Армения в доминирания от руснаците Евразийски икономически съюз. От своя страна Русия подкрепя отдавна арменското правителство, като доставя субсидиран природен газ, както и необходимата на Армения военна помощ в тридесетгодишния ѝ конфликт с Азербайджан за територията на Нагорни Карабах. Русия има 5 000 войници, разположени в Армения и помагащи да се патрулира границата на страната с Турция. Като се има предвид вложеното от Русия в режима и историята на намесата ѝ в региона, можеше да се очаква, че Путин ще подкрепи изцяло Саргсян и РПА. Наистина, сред като Саргсян беше принуден от протестите да подаде оставка на 23 април, Русия заработи отначало зад кулисите, за да организира прехвърлянето на властта на Карен Карапетян, бивш ръководител на контролирания от Русия „Газпром“ в Армения. Подвластни на Русия медии започнаха да наричат протестите „още един майдан“, режисиран от Запада.

Но кагато РПА не успя да наложи Карапетян заради масовите безредици, Путин неочаквано млъкна. Руските медии спряха усилията си да дискредитират Пашинян и руските власти не се опитаха да окажат натиск върху арменските власти за използване на сила срещу опозицията, както направиха в Украйна в началото на 2014 година. Когато Пашинян беше избран за министър-председател на 7 май с подкрепата и на 13 депутати от РПА, Путин беше сред първите, които го поздравиха, макар че като бивш политически затворник и водач на протестите Пошинян е почти противоположен на лидерите, с които Путин обикновено обича да работи. Как да си обясним това, че Русия очевидно прие последната евразийска революция?

Приоритетите на Путин

За да разберем поведението на Путин, е важно да поправим някои частично погрешни схващания за руската външна политика и за нейното влияние в региона. Първо, въпреки репутацията си на насърчител на автокрацията, Путин се интересува много повече от геополитическото властово равновесие, отколкото от това дали страните извън Русия са демократични или авторитарни. В резултат на това Путин е изключително непоследователен в подкрепата си за автокрациите извън границите на Русия. (В Русия очевидно не е така.)

Русия се опитва да подкопава демокрациите в страни като Украйна, които са доминирани от антируски сили. Путин подкрепяше проруски диктатори, състезаващи се с антируски претенденти, като Леонид Кучма в Украйна през 2004 година, Янукович през 2013-2014 година и молдованеца Владимир Воронин през 2009 година. Но той беше също така доволен да подкрепи избори и дори протести, които целят разклащането на антируски правителства. След като автократичният президент на Киргизстан Курманбек Бакиев наруши през 2009 година обещанието си да не дава достъп на Съединените щати до въздушната база в Манас, руското правителство започна да разпространява за него позорящи истории в руските медии в Киргизстан и увеличи цената на горивата - действия, които доведоха до протести и свалянето на Бакиев през 2010 година. Кремъл подкрепи много по-демократичните президенти Роза Отунбаева и Алмазбек Атамбаев. По същия начин Путин направи почти всичко, за да дестабилизира автократичния и антируски президент на Грузия Михеил Саакашвили и приветства демократичната му замяна с Гиорги Маргвелашвили през 2013 година. Путин очевидно не е привърженик на демокрацията, и ако имаше избор, би предпочел несъмнено да работи с такива диктатури като неговата. Но има малко доказателства, че е готов да полага сериозни усилия за насърчаването на авторитарни управления заради самите тях.

Владимир Путин и Никол Пашинян, Сочи, май 2018 година

Примирението на Путин с Пашинян в Армения е почти сигурно улеснено от факта, че Пашинян е ярко противоположен на опозицията в Украйна през 2013-2014 година и заложи на запазването на геополитическото статукво.(Въпреки факта, че неговият малък избирателен блок „Елк“ призоваваше за по-близки отношения с Европа.) На протестите не се виждаха знамена на Европейския съюз или други символи, показващи, че новите сили биха оспорили регионалната господство на Русия. Освен това уязвимата международна позиция на Армения и зависимостта ѝ от руската военна помощ правят скъпо удоволствието един арменски лидер да напусне руската орбита - факт, който вероятно допринесе за спокойствието на Русия по време на протестите. Паричните преводи от арменци, които работят в Русия, са значителна част от брутния вътрешен продукт на Армения. Руските компании контролират почти цялото енергийно снабдяване на страната. В стремежа си да подчертаят какво ще струва промяната в ориентация на Армения, руските власти предупредиха неотдавна, че могат във всеки момент да спрат вноса на арменски плодове и зеленчуци.

За да разберем поведението на Кремъл, трябва също да поправим една друга обща грешна представа за руската външна политика: че Путин е грасмайстор на външната политика, способен да контролира политическите резултати както в съседните на Русия страни, така и в по-могъщи държави като Съединените щати. Всъщност Путин е одобрил може би кандидатурата на Пашинян, защото е сметнал, че всякакъв опит да се спаси правителството на РПА няма да успее. В края на краищата руските намеси имат относително слаб процент на успеваемост в постсъветския регион. Факт е, че предпочитаните от Кремъл кандидати са загубили седем от единадесетте документирани случаи на изборна намеса след разпадането на Съветския съюз. През 2005 година например Русия се опита да предотврати преизбирането на Комунистическата партия в Молдова и не успя. А след като промени виждането си и реши да подкрепи комунистите през 2009 година, партията се изправи пред протести.

Нещо по-показателно - през 2004 година Путин инвестира огромни средства и собствения си авторитет в Украйна, за да подкрепи украинската президентска кампания на тогавашния министър-председател Янукович. Действията му обаче доведоха да обратна реакция и подтикнаха Оранжевата революция, която завърши със свалянето на Янукович. Десетилетие по-късно широката руска намеса не успя да предотврати идването на власт на ярко антируско правителство в Украйна. Въпреки че Путин придоби контрол над Крим, действията на Русия обрекоха трайно всякаква перспектива за украинско навлизане в руска орбита и маргинализираха проруските партии, които някога доминираха украинския политически живот. Украинската подкрепа за Евразийския икономически съюз намалява драстично от 2014 година насам. След опита на Русия в Украйна Путин би трябвало да се притеснява, че откритата подкрепа на непопулярен в Армения режим би предизвикало подобно всеобщо противопоставяне.

Демокрация под руска хегемония

Могат ли последните събития да предскажат възникващ модел на демокрация под руска външна хегемония? Чрез избягване на открити предизвикателства към руската външна политика дори малките и зависими държави като Армения могат да се демократизират без страх от намеса. Сравнително демократичният и проруски Киргизстан, в който властта се смени мирно и след избори в края на 2017 година, може да ни послужи за още един пример. Този модел, разбира се, лишава страните от правото им да избират външни съюзници. Но това е по за предпочитане от страни, които нямат нито външна автономия, нито вътрешна демокрация.

В крайна сметка съдбата на демокрацията в Армения ще зависи много повече от вътрешните фактори, отколкото от действията на Русия. Провалът на демокрациите в доминираните от Русия държави има всъщност много повече общи неща с вътрешните им фактори, отколкото с всичко, което е направила Русия. Все още не е ясно дали Пашинян ще поведе Армения към демокрация, или ще продължи авторитарните практики на бившата управляваща партия. Но има няколко положителни признака. Първо, Пашинян, някогашен опозиционен журналист, е един от малкото външни хора, които поемат властта в постсъветския регион, където опозиционните лидери обикновено са отцепници от предишния автократичен режим. Второ, Пашинян почти няма партийна организация, която да застане зад него, и така вероятно ще има проблеми с монополизирането на властта, дори и да иска да направи това. И накрая, може би най-важното, бившата управляваща РПА обеща да предаде контрола над правителството и да излезе в опозиция. Все още не е ясно дали партията ще остане непокътната, или в крайна сметка ще бъде кооптирана от новото ръководство. Но за арменската демокрация ще бъде добре да има една последователна и опозиционна Републиканска партия, която да подлага на изпитание възможностите на новото правителство.

Като цяло има малко неща, които Армения или нейните постсъветски съседи могат да направят, за да се избавят от Путин или да намалят военното и икономическото господство на Русия в региона. Но това не пречи на тези страни да станат демокрации в рамките на своите граници.

----------------------

БЕЛЕЖКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ: Тъй като английският език не е моята сила и преводът ми може да страда от някои, надявам се - дребни, недостатъци, ето оригинала на статията, ако някой иска да я прочете такава, каквато е: СТАТИЯ.