Изкуството да оскърбяваш - 8

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ [1]

Всички загинали „за родината“ са дали живота си за глупости, грешки или капризи на режима.

За ветераните от Великата отечествена война, а също така за всички останали реалии на СССР или на Руската федерация този текст изобщо не се отнася. Всички съвпадения са случайни.

През 70-те години на 19 век дагеротипите (първите фотографии) престанали да бъдат нещо екзотично и започнали да се разпространяват в Европа. Именно това обстоятелство позволило на съдържателките на публични домове в Хамбург да повишат многократно доходите на своите заведения. При това без каквито и да е разходи за обновления или подобряване на щата.

По какъв начин?

Много просто. На попийналите моряци показвали снимки на девици с неописуема съблазнителност. Съдържателката се кълняла, че именно това същество ще се падне на щедрия клиент.

Моряците се разпалвали, обръщали джобовете си и заставали на опашката. А стопанката, използвайки сложните системи от врати на бардака, изчезвала някъде.

След известно време се чувал глас на звънче, вратата се отваряла и морякът получавал възможността да се качи върху „гения на чистата красота“. Разбира се, всичко ставало в пълна тъмнина. По правило ролята на „съвършенството от дагеротипа“ играела самата съдържателка, която успявала да притича, да свали вмирисаните си гащи и да се разположи в удобна поза. Тъмнината и краткотрайността на контакта я спасявали от разобличението, а морякът до края на годините си оставал с убеждението, че животът му не е минал напразно.

Както вероятно вече се досетихте, сценката в лупанария [2] илюстрира схемата на отношението на човека с режима и „родината“. Илюстрацията е коректна. Защото и на „родината“ по-голямата част е скрита в тъмнината на историята, което дава на властта възможност да пробута на клиента каквото ѝ е изгодно.

Режимът може да бъде колкото си иска глупав, злобен и пагубен. Той може да се къпе в „кръвта и гнойта на народа“, да насилва, да унижава и да убива милион свои поданици. Но ако умее да покаже един-единствен фокус, убиваното и насилваното население ще му бъде винаги благодарно.

От режима се иска само да успее да се престори на „родина“. Да се направи това не е просто, а много просто. Работата е в това, че понятието „родина“ е толкова абстрактно и илюзорно, че лесно се трансформира във всяка една политическа материя. Образува се забавен конструкт, в който илюзията и реалността са слети без всякакви видими шевове и преходи. Къде свършва едното и къде започва другото, е почти невъзможно да се различи.

Разбира се, 99,9 процента в този конструкт са чист режим. Но не трябва да се преумалява и ролята на илюзията. Тя има важна наркотична функция, която позволява на властта да реже жива плът, творейки „в името на отечеството“ всякакви пакости.

Практически всеки режим преодолява лесно тази подмяна. Разбира се, това е чиста проба мошеничество, но народът жадува да бъде баламосван. Той си иска родината. Да му я откажеш е още по-голяма жестокост от това да го мачкаш в лагерите и да го разстрелваш.

Направо казано, прекрасното понятие „родина“ е чисто мошеничество. Никаква „родина“ никой никога не е имал. Имало е само поредица от режими, които са се разпореждали с населението за свое собствено благо. За да живеят „дълго и щастливо“, режимите тъчели своята митология и я напоявали с отровата на патриотичната романтика. С тази паяжина омотавали поколение след поколение.

Разбира се, понякога подобни паяжини са изтъкани виртуозно, макар че най-често се срещат по-обикновени образци. Най-добрата суровина за тяхното изготвяне са приказките за подвизите на предците. Както е известно, подобни приказки могат да се генерират в неограничени количества. В пределите на своя език и на своята култура никоя нация не се ограничава в тези фантазии. Илюзията „родина“, съставена от такива инградиенти, осигурява прекрасно послушание и длъжната енергичност на баламосаните.

Естествено, от режима се изискват известни усилия, за да бъде патриотичната паяжина здрава, лепкава и отровна. Защото всички загинали „за родината“ са давали всъщност живота си за режима. За неговите глупости, грешки и капризи. (Те, разбира се, са мислели иначе.)

Ще отбележим, че „родините“ не водят войни и не организират репресии. Те са безплътни и съществуват само във въображението. Войните и репресиите са винаги забава на режимите.

Във всичко това няма нищо страшно. Това е обикновен, приемлив за всички ред на нещата. Загиналите по правило са доволни, а осакатените са минимум удовлетворени. Нещо повече, трикът с подмяната действа безотказно, а сама по себе си войната е рядка и приятна възможност за населението да се докосне до величието на историческите процеси, до подвига, до светостта, до жертвеността и до всяка една друга безсмислица.

Дълго време режимите са концентрирали паметта за своето военно величие в парадни портрети и в паметници на властителите. Оживялото в сраженията малцинство било хвърляно да гние в нищета и забрава. След това дошло осъзнаването, че култът към накачени с дрънкулки старички войничета, дали за режима очи и крака, може да работи за него по-продуктивно от всякакви портрети и триумфални арки.

Изиграло своята роля и гениалното изобретение във вид на военни награди. Както е известно, тази древна хитрост позволява на всяка власт да направи много изгоден обмен. Човекът дава за режима слуха си, зрението си, годините си или крайниците си, а в замяна получава лъскава дрънкулка. По правило жертвата на подобно мошеничество се радва много на това, че са я баламосали, и се гордее със символа на своята глупост.

В лупанариите на Рим грохналите любители да подрънкат с медалите си били наричани „апии“, иначе казано целини (от лат. apium). Вероятно това прозвище е дошло от традицията да се украсяват с клонки от апиум гробниците, но може би е по-скоро от приликата на физиономиите на ветераните с корена на целината.

С времето апиумната съставка се превърнала във важен детайл от илюзията „родина“. Започнало възторжено почитание на апиите, въпреки че именно те ставали инвалиди и получавали своите дрънкулки.

Но!

Ние знаем, че има режими, за които дори да умираш, е престъпление. Тези, които превръщат страните си в затвори и напояват всичко с робство, доноси и смърт. Тези, които убиват и тъпчат милиони свои граждани, а недоубитите и недозатворените унижават и насилват.

Но ако се появи външна заплаха, също се използва старият трик, нареден „родина“. И той отново работи. Милиони се строяват и вървят с песни за възможността да живеят и по-нататък в смъртта.

А като защитят режима и се върнат, победителите покорно се напъхват обратно в своите вериги и клетки. И след това дълго още си спомнят как са спасили „отечеството“, макар че в действителност са извоювали само правото си да мизерстват, да пишат един за друг доноси и умират в ямите за разстрел.

Този екзотичен избор може да ни се стори загадка, ако не знаехме за всемогъществото на стария трик. Остава само един въпрос: колко дълго, а вай-важното – защо трябва да се пази спомена за този избор?

-----------------------------------------------------

1. Заигравка със заглавието на песента „Не стареют душой ветераны“ („Не стареят по душа ветераните“).

2. Лупанарий – публичен дом в древния Рим.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ