Има ли нужда Европа от Балканите?

АВТОР: РИКАРД ЙОЗВЯК

ПРЕВОД ОТ ПОЛСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИ ДЕСЕТ ГОДИНИ, КОГАТО ОТИДОХ ЗА ПЪРВИ ПЪТ В БРЮКСЕЛ КАТО ЖУРНАЛИСТ, ЕДНА ОТ НАЙ-ГОРЕЩИТЕ ТЕМИ БЕШЕ ДОКЛАДЪТ НА ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ ЗА РАЗШИРЯВАНЕТО НА СЪЮЗА

Моите колеги и колежки започнаха да преследват длъжностните лица от ЕС, опитвайки се да получат обширни части от доклада или пълни негови версии един месец преди официалното му публикуване. В деня на представянето пресрумът в сградата Берлемон, където се намира седалището на Европейската комисия, беше препълнен до такава степен, че трябваше да се резервират предварително места.

Минаха десет години. В навечерието на публикуването на тазгодишния доклад, пресслужбата на Европейската комисия, в своя редовен бюлетин в понеделник, дори не си направи труда да си спомни, че на следващия ден ще бъдат представени стратегията за напредъка и препоръките за шест балкански страни, стремящи се към членство в Съюза: Албания, Босна и Херцеговина, Косово, Македония, Черна гора и Сърбия, а също така и Турция. Очевидно темата не интересува никого, може би само шепа журналисти, специализиращи се в проблемите на този регион. Самото представяне на доклада беше пренесено от Брюксел в Страсбург, а събитието привлече само няколко души.

Липсата на интерес от страна на медиите разкрива фундаменталната истина за становището на Европейския съюз по отношение на Западните Балкани: през по-голямата част от времето темата не съществува. А когато се появи, обикновено е свързана с безкомпромисни заявления като това, което направи в деня на представянето на доклада в Страсбург президентът на Франция Еманюел Макрон. Подобно на много европейски лидери преди него, той подчерта, че Париж не може да подкрепи по-нататъшното разширяване на Европейския съюз със Западните Балкани, докато в самия Съюз не бъдат проведени задълбочени реформи.

Така възниква въпросът: Възможно ли е Европейският съюз да се чувства значително по-добре без шестте западни балкански страни?

Могат да се изтъкнат много аргументи, потвърждаващи тази гледна точка. Всичките са много по-бедни от най-бедните членове на ЕС. Всичките са – в най-добрия случай – много крехки демокрации, а техните граждански обединения и медиите трябва да се справят със силен натиск. В момента няма сред шестте страни нито една, която би могла да внесе в Съюза някаква добавена стойност.

Моят единствен, но силен контрааргумент има обаче значителна историческа тежест: членството в Европейския съюз – и само то – е гаранция за траен мир в Европа. Може би твърдението ми звучи малко бомбастично, но само пълната интеграция на всички тези страни, както и достъпа до фондовете на Съюза, свободата на придвижването, на пазара и равнопоставеното място на масата могат да спрат трагичната история на този регион. Но най-напред да се заемем с фалшивата дихотомия на президента Макрон: не е истина, че Съюзът не може едновременно да се реформира и разширява. Може. От 1995 година броят на страните членки нарасна от 12 на 28. По това време се реформира съществено Шенгенското пространство, появи се еврозоната, която понесе много бури, създадена беше Европейската служба за външна дейност. Това са само три конкретни примера за европейската интеграция. А всички кризи, които преживя по това време Европейският съюз, ни най-малко не бяха предизвикани от неговите нови членове.

Не новите страни членки имаха най-големи проблеми по време на кризата в еврозоната; не те бяха тези, които с най-голямо нежелание се отнесоха към концепцията за обща външна политика. Не страните от Средна и Източна Европа разглобяваха Шенгенската система по време на миграционната криза, дори когато позицията на страните от Вишеградската група относно плана за преразпределението на бежанците беше широко критикувана. Така че приемането на шестте балкански страни в Съюза изобщо няма да спре по-нататъшната му интеграция. И дори популярната теза, че разочарованието от страните членки от Източна Европа – новопостъпили в Съюза, би трябвало да служи за предупреждение, не звучи особено убедително.

Разбира се, мнозина извън Брюксел гледат с раздразнение последните събития в Унгария и Полша, както и – в по-малка степен – в Хърватия, Чехия и Румъния. Само че през последните години Брюксел имаше също така сериозни политически проблеми с Австрия, Италия, Гърция и Испания. Ето защо виждаме, че в случая няма строго разделение на „лоши“ и „добри“, а приемането на шестте балкански страни няма да промени много. Нека да разгледаме и други аспекти. Всичките шест страни имат заедно по-малко жители от Румъния. Никой от служителите в Европейския съюз, с които разговарях, не очаква – ако бъдат приети шестте страни за членки – масови изселвания, „защото тези, които са могли да заминат, вече така и така са го направили“. Друг отбеляза: „И сега ЕС е там най-голям търговски партньор, най-голям инвеститор и най-голям спонсор“. Струва си да помним това, когато четем статиите за нарастващото руско, китайско или турско влияние в региона. Да, европейците са обезпокоени от направения от Русия опит да повлияе на резултатите от президентските избори в Черна гора и от руското влияние в Сърбия, както и от нарастващата ислямизация на части от Босна и Косово. Но никой – поне в най-близко време – не е в състояние да получи там това предимство, което има Брюксел.

Брюксел може и трябва да използва това положение. Както в други части на света, Русия и Китай засилват своето влияние благодарение на разделението. На това може да се противопостави единствено разширяването на Съюза. Заради гранични спорове Словения спъваше години наред приемането на Хърватия. На свой ред Загреб, от първите си дни в Съюза, не забравя жизнено важните си интереси, особено в Босна. Да, в целия регион има неразрешени гранични спорове. Но членството в Съюза ще ги направи несъществени. Именно под егидата на Европейския съюз Сърбия и Косово могат най-сетне да нормализират своите отношения, които затварят пътя към членството и на двете страни. А Гърция ще може в крайна сметка да реши спора с Македония за името ѝ; спор, който от средата на 90-те години не позволява на Скопие да се приближи нито до ЕС, нито до НАТО.

Дипломатите, с които разговарях, се надяват, че в най-близките месеци ще започне да се прави нещо по отношение на Сърбия, Косово и Македония. Фактът, че разрешаването на споровете е все по-близко, заслужава по-голямо внимание от страна на медиите. И макар че само поради тази причина си струва да се разшири Съюза – като политически съюз, с всичките ползи, които носи, това непременно ще остане във времето като историческо достижение.