Арменско-руският пъзел

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Това стана толкова ненадейно, че руската пропаганда не разбра веднага как да пише и говори: арменците са уж вечни приятели, а ето ти нова „цветна революция“, която В Русия все още се страхуват да нарекат революция. Арменците учудиха всички – започнаха с безобиден поход по страната, а завършиха със смяна на властта.

Всички очакваха реакцията на Кремъл – от обикновените активисти, които излизаха всеки ден по улиците на Ереван, до управляващата Републиканска партия, отдавна създала си с Русия отношения – ако не робски, то напълно зависещи от благосклонността (в миналото – на Елцин, сега – на Путин).

Републиканската партия на Армения се създаваше на вълната на патриотизма в края на съществуването на СССР и през първите постсъветски години, когато бившите представители на комунистическата номенклатура от Карабах Роберт Кочарян и Серж Саргсян станаха създатели на „карабахския клан“.

С Карабах е свързана цялата история на съвременна Армения, както и съдбата на първия президент Левон Тер-Петросян, който е роден в сирийския град Алепо, а на една година е вече с родителите си в Арменска ССР.

Ориенталистът и филолог Тер-Петросян беше удобен за арменците, на 17 октомври 1991 година избирателите му дадоха 83,4 процента от гласовете си. Новият президент нямаше номенклатурен произход, както и неговия колега Абулфаз Елчибей, също ориенталист и историк, избран за втори президент на Азербайджан половин година по-късно.

Елчибей беше отстранен от властта след военен преврат през 1993 година, Левон Тер-Петросян подаде доброволно оставка през 1998 година, а повод беше все същият Карабах – макар окупиран от арменската армия, той си остана главен проблем на бъдещата Армения. От една страна, арменският народ се вдъхнови от „събирането на земите“, спомняйки си изчезналата през 428 година „Велика Армения“, от друга – независимостта на Карабах не беше призната от никого, въпреки огромната активност на арменската диаспора. През всичките тези години Карабах беше обект на вдъхновения и предмет на дипломатически търг, след като създадената през 1992 година Минска група ОССЕ [1] изобщо не можа да помръдне разрешаването на конфликта.

През 1998 година Левон Тер-Петросян предложи план за регулиране на карабахсикя конфликт. Той включваше демилитаризиране на конфликтните зони и връщане на Азербайджан на редица населени места, завзети по време на бойните действия през 1992-1994 година. Главни противници на този план бяха министър-председателят Роберт Кочарян, министърът на отбраната Вазген Саркисян и министърът на вътрешните работи и на националната сигурност Серж Саргсян, двама от тях станаха след това последователно президенти на Армения, а Вазген Саркисян загина по време на терористичния акт в парламента на 27 октомври 1999 година. Тогава загинаха осем души и повече от тридесет бяха ранени, поводът отново беше Карабахският конфликт, а последствието – укрепване на „карабахския клан“ във властта на Армения и силно привързване на страната към руската геополитика.

„Карабахският клан“ е доста странна формация от различни групировки и криминални личности, които са обединени от два важни ипостаса в съвременното арменско общество: властта и Кремъл. Властта дава възможност за безопасно движение на криминалните пари и за поддържане на дяловете и подкупите, Кремъл си затваря очите за всичко това, като заменя укорително помахващия пръст с безусловна подкрепа. Карабах се превърна за Москва в удобен предмет за търг – Азербайджан може да бъде държан изкъсо за шантаж, Армения е обгърната от кремълско покровителство в замяна на разполагането на 102-ра руска военна база в Гюмри, а също така на участието на Армения във всички постимперски проекти – от ОНД [2] до ОДКС [3] и ЕАИС [4].

Така беше изгодно за Путин, който мечтае да възстанови „великата Русия“, и всичко щеше да си остане в този вид, ако не беше развитието на Азербайджан с невероятно бързи темпове. Нефтът и газта превърнаха „победената“ в карабахския конфликт страна в мощна държава, а отношенията ѝ с Турция помогнаха да се създаде боеспособна армия, която може, както твърдят в Баку, да възстанови териториалната цялост. „Карабахският клан“ на Серж Саргсян продължи да приема всички кремълски проекти, докато не се случи исторически колапс – за президент на Грузия беше избран Михаил Саакашвили. Той се стараеше да има еднакво равни отношения с конфликтните страни, но ако Армения остана само съсед, Азербайджан се превърна в икономически и геополитически партньор. Азербайджан помогна на Грузия да стане независима от руския газ, а Грузия предостави своята територия за азербайджанските магистрални тръбопроводи.

Голяма част от кавказкия политическия и идеологическия живот през последните 200 години е била и си остава свързана с руската мотивация: в Грузия тя е минимална, почти същото е в Азербайджан, но е максимална в Армения. Явно затова в Кремъл не обръщаха внимание на някакъв си поход на някогашния журналист Никол Пашинян в перифериите на Армения. Точно така в Кремъл не се развълнуваха много през 2013 и 2016 година, когато в Ереван протестираха срещу посещението на Путин и Лавров.

Русия и Армения са свързани през последните векове не само поради подкрепата за руската армия от „дружеското християнско население“ в Османската империя, което винаги вдигало въстание, преди Русия да започне поредната война. През 1827 година генерал Иван Паскевич отвоювал част от Персия – Ереванското ханство, което нарекъл „Руска Армения“, а благодарните етнически арменци от многочислената диаспора започнали да се отнасят положително към руската имперска политика, та чак до Първата световна война. Предприемчивите арменци трупали огромни състояния от бакинския нефт. Новата държава Армения успяла да повоюва през 1918-1920 година и с Турция, и с Грузия, опитвайки се за първи път да завземе Карабах. А през септември 1987 година, още при всевластието на СССР и КГБ на СССР, в Армения се създава „движението за освобождение на Карабах“, което през 1991 година стана инициатор на карабахската война.

Помните ли кога престана да съществува СССР? През декември 1991 година. А бойните действия с използване на съвременни оръжия започнаха през септември, когато още формално съществуваше съветска армия и въоръжените сили на СССР са подчиняваха на Кремъл. Когато в началото на 1992 година започва разпределението на съветското военно имущество, конфликтът се разгоря с нова сила. Както си спомня Левон Тер-Петросян, „истинската война започна на 7 декември 1993 година и продължи до 12 май 1994 година. Това беше война, при която и двете страни разполагаха с истински армии“. Какво правеше Русия през това време? Наблюдаваше как двата народа, които са живели столетия заедно, се избиват помежду си. Както наблюдавала, когато турската армия смазвала въстанието на арменците, които били провокирани и призовавани да се бунтуват от руската армия – и през 18-ти, и през 19-ти и в началото на 20-ти век.

Карабах се превърна в символ, вдъхновяващ патриотите, но той стана причина и за геополитическото положение на Армения, която по волята на Кремъл представлява сега проруски анклав в Южен Кавказ. Транспортните ѝ коридори – и автомобилният, и морският – са само през Грузия, частично – през Иран. Армения е на 108-мо място в рейтинга на Индекса за възприемане на корупцията (Corruption Perceptions Index), преди своята покровителка – Русия, но след Монголия и Шри Ланка. Всички опити на опозицията да промени геополитическия вектор и да превърне Армения в проевропейска държава завършваха с увещанията на „карабахския клан“, че всичко може да доведе до загубата на Карабах. Както Путин плаши постоянно руското население с нахлуването на НАТО. Резултат от тази политика е огромната миграция на населението: според твърденията на журналистката Наира Айрумян всяка година повече от 50 хиляди арменци напускат страната безвъзвратно. За държава с 3-милионно население това е огромна цифра.

Много арменци отиват в Русия, където се отнасят благосклонно към „братския християнски народ“, но не правят нищо за спирането на емиграцията. За Русия е важно разположението на военните бази, удовлетворяващи имперските ѝ амбиции, както беше до 2006 година в Грузия, както е до ден днешен в Киргизстан, Таджикистан и Беларус. Вътрешните проблеми на постсъветските страни Русия решава само тогава, когато има изгода да укрепи още повече своето влияние.

Нито в Азербайджан, нито в Грузия има руски военни, затова за Кремъл е толкова важна Армения – там се намира военният ѝ контингент близо до границите с Грузия, Иран и Турция. Ето защо за Русия е толкова неочаквана появата на Никол Пашинян – той се обяви не толкова за борба с корупцията, колкото срещу „карабахския клан“, който държеше в юзда арменското общество през последните двадесет години.

Но това съвсем не означава, че Кремъл ще се успокои и ще наблюдава мълчаливо как новата власт в Армения създава съвременна държава. Историята на взаимоотношенията между Русия и Грузия потвърждава, че на Кремъл това няма да се хареса. Предимството на Пашинян е в това, че е подкрепян от младежите и от диаспората, а и Русия далеч вече не е същата, за да си позволи резки движения. Трябва да се отдаде дължимото на властите в Азербайджан – те чакат търпеливо какво ще стане по-нататък и ще осъзнае ли новата власт в Армения необходимостта от решаването на карабахсия проблем.

-------------------------------------

1. Група от държави, които търсят пътища да мирно регулиране на Карабахския конфликт.

2. Общност на независимите държави.

3. Организация на Договора за колективна сигурност.

4. Евразийски икономически съюз.