Уроци по атеизъм. № 31

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 31. Руската православна църква отзовава светци, които се оказват бракувани

В японската кухня има едно ястие, което се казва одори. Това е риба, частично сготвена, частично жива. Зрелището, меко казано, не е много приятно: пържено, димящо, изпускащо пара тяло и въртящи се очи, и разтваряща устата си глава. Легендарният готвач Набусато, говорейки за сортовете риба, които се използват за приготвянето на това ястие, отбелязва: Рибата е добра от всяка една гледна точка, но единственият ѝ недостатък е, че не може да се пържи сама“.

Руската православна църква премина тази граница и започна да се пържи сама. Съвсем в края на 2012 година се случи едно много любопитно събитие, което можеше да остане почти незабелязано, а аз не бих искал да остане почти незабелязано, а още повече да бъде забравено.

Работата е в това, че в процеса на отразяване на агресията на църквата и на нейните опити да се намеси във всички сфери на гражданския, политическия, и културния живот бяха проведени няколко набега в тила на неприятеля, резултат от които стана историята с часовниците, с жилищата и прочее (Невзоров намеква за скандални обстоятелства около руския патриарх Кирил – бел. П. Н.). И трябва да кажем, че това имаше някакъв ефект, защото поповете станаха страхливи, но се научиха и да се пържат сами. Какво се случи?

В комисията, която се занимаваше с канонизация на нови мъченици – Синодалната комисия за канонизиране на светци – беше подхвърлена информация, че някаква инициативна група е получила достъп до архивите на ОГПУ, МГБ и КГБ (репресивни органи по време на комунистическия режим – бел. П. Н.). До тези архиви, които непосредствено са се занимавали с новите мъченици, иначе казано – с тези свещенослужители, които са били уж заради вярата изтезавани, разстрелвани, хвърляни в дупките на леда и т. н. Страхът от възможен скандал доведе до това, че от списъка на светците бяха веднага и безследно премахнати такива персони като Ювеналий Рязанский, Василий Кинешемский, Макарий Днепропетровский, Васиан Тамбовский, Пьотр Космодемианский – всичко тридесет и пет души. Те току-що са станали светци, вече са били канонизирани от Руската православна църква и изведнъж ги изхвърлят от състава на светците, смъкват им нимбите без всякакви обяснения, все едно такива светци никога не е имало.

Разбира се, църковните дейци са почувствали, че им дишат във врата и че по всяка вероятност тези нови мъченици ще бъдат инспектирани, поради което са предпочели да се избавят от най-спорните персонажи. Наистина, всичките тридесет и пет души едва ли съответстват на нашите представи за така наречената вяра, които представи е прието да се влагат в това понятие. Някои от тях са сътрудничели на следствието, някои са предавали всички останали, някои са писали доноси, някои изобщо не са имали нищо общо с мъченичеството, а са пострадали заради ярко изразена подривна и антисъветска дейност или други прегрешения. Накратко казано, тридесет и петима светци изчезват безследно – а в чест на някои от тях вече са били построени храмове, нарисувани икони, в тяхно име са кръщавани деца и поповете са събирали не малко пари за свещи по време на мероприятията, посветени на новите мъченици. Единственият, който се добра до тази история, беше вестник „Известия“, ако не се лъжа, от 14 декември 2012 година, но всички опити на журналистите да се обърнат към Синодалната комисия за канонизиране на светци не получиха никакъв отклик, което свидетелства за паника.

Но да оставим новите мъченици. Ясно е, че там наистина всичко е пределно спорно. От този пример обаче виждаме, че само да се появи някакъв дори и малко разбираем и ясен документален материал, който може да бъде проверен, църквата, опасявайки се от скандал, веднага вади от обръщение своите светци – вече прославени, вече канонизирани! – все едно никога не ги е имало и се прави, че е забравила за тях. Лесно е да си представим какво би станало, ако се появи възможност да се ревизират документално всички останали така наречени светци, за които можем да съдим само от заявленията на някакви полуграмотни личности с бурна фантазия, често не много с ума си, плюс това нямащи реална представа за предмета, защото не са били съвременници на светците. Ясно е, че там ще се сринат не тридесет и пет, а сигурно всичките налични имена. И това е много характерно и показателно, а на много православни нека им бъде тема за вътрешни размисли.

Втора точка от днешния ни урок ще бъде продължението на разговора за това, че много учени са били вярващи.

Като начало ще отбележа, че тази формулировка е некоректна. Наистина, когато ни дават за пример някакъв цитат, свидетелстващ за религиозността на един или друг учен, никога не ни казват през кой именно период от живота си този учен е произнесъл или написал дадените думи. Защото, както помните, даже Иван Михайлович Сеченов е бил в ранните си години идеалист, едва ли не вярващ, и напълно си е позволявал различни дуалистични и прочее изказвания. А заключителните, крайните, финалните, поставящи черта под живота думи – били не Дарвин, на Айнщайн и на много други – най-често остават неизвестни и ни се предлагат като плънка някакви реплики, направени под въздействието на младостта, незрялостта или недостатъчното разбиране на ситуацията.

За кого искам да се застъпя сега? Искам да се застъпя за Иван Петрович Павлов, защото много често попските йерарси сочат името му като пример за вярващ човек. За Иван Петрович това би било крайно оскърбително. Аз вече говорих за това, като се позовах на спомените на племенника на Павлов, Сергей Александрович, който е разговарял с Иван Петрович и Мария Капитоновна Петрова, несменяем заместник и помощник на Иван Петрович. А сега да се обърнем към най-авторитетния източник, а именно – към „Павловската енциклопедия“. Цитираните там изказвания, направени от Павлов през последните дни от живота му, са пределно еднозначни: „Хората на науката трябва да бъдат врагове на религията, когато тя отрича науката и оспорва правото ѝ да печели вниманието на хората и да ги ръководи“.

На прекия въпрос в анкета, изпратена от Кентърберийския епископ до много учени по света – „Вярвате ли в бог, или не“, Павлов отговаря: „Не, не вярвам“.

Павлов бил доста непримирим и емоционален по тези въпроси – емоционален до такава степен, че понякога това водело до трагедии. Известни са спомените на академик Евгений Михайлович Крепс, намерили място във всички сборници със спомени на съвременници за Павлов: професор Богоявленский, някогашен другар на Павлов от семинарията, отишъл веднъж при него, потресен от нещо, и попитал: „Ти, Иван Петрович, достигна върховете на науката, разбра как работи мозъка, вместилището на душата. Кажи ми, има ли нещо отвъд, какво ни чака след смъртта? Само на тебе ще повярвам“. Павлов му се присмял, като казал: „Как ти, лекар, естествоизпитател, можеш да говориш такива глупости?!“

Последиците от този рязък отговор се оказали чудовищни. Като си отишъл, професор Богоявленский се обесил. Станало ясно, че предната вечер починала съпругата му и в разговора със своя приятел той се опитвал да намери за себе си надежда, че някога, някъде ще се срещне с любимата си жена отново. След тази трагедия Иван Петрович започнал, разбира се, да се изказва много по-внимателно на тема религия, стараейки се изобщо да избягва подобни разговори, но се отнасял към религията крайно враждебно.

Същевременно не трябва да се забравя, че през 30-те години на миналия век, когато политиката на държавата по отношение на вярващите била наистина, да кажем така, затегната, Павлов се застъпвал за църковни колективи, които се обръщали към него за подкрепа, и се опитвал да пречи на затварянето на храмовете. Просто той, като атеист и абсолютно свободно мислещ човек, винаги признавал правото на другите да мислят така, както те пожелаят. Според Павлов религията имала място в живота на човека, но само някъде редом с хохломската живопис, гжелския порцелан, балалайките и сувенирните лапти.

Това място, между другото, е пределно почетно. И всички претенции към религията, които имаме, се появяват само тогава, когато тя се опитва да се откъсне от това място и да заеме отново пространството, което е заемала обичайно в продължение на двадесет века.

(Следва)