Екранизацията на „Щиглецът“ – добър повод да прочетем най-сетне книгата на Дона Тарт

АВТОР: Стас Ломакин, „Disgusting Men“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Когато е на тринадесет години, Тео Декър влиза случайно с майка си в нюйоркския музей „Метрополитън“, а излиза оттам сирак. В музея избухва бомба и майката на Декър загива, а той не само оцелява, но и по чиста случайност отнася със себе си картината на Карел Фабрициус „Щиглецът“. Бащата на Декър е някъде по света, затова Тео казва на социалните служители адреса на родителите на свой съученик – доста заможно нюйоркско семейство. Те не само го приютяват, но с времето и се привързват към кроткия и възпитан Декър. Родният баща на Тео ще се появи и животът не един път още ще му обърне гръб, а всичките му беди така или иначе ще бъдат свързани с прословутата картина.

През 2013 година Дона Тарт получава за този сюжет наградата „Пулицър“; нейният обемист роман „Щиглецът“ и до ден днешен се намира по книжните лавици в раздела за бестселъри. Въпреки своите размери, това е извънредно завладяващо четиво. Стивън Кинг не би хвалил просто така романа – а той го хвали! След шест години „Щиглецът“ е екранизиран от Джон Кроули („Бруклин“) по сценарий на Питър Строгън. Кариерата на Строган познава и полети, и падения – например отличния филм „Мъже, които се взират в кози“ или катастрофалната екранизация на „Снежният човек“ от Ю Несбьо. Неговият сценарий на „Щиглецът“ е някъде между успехите и провалите.

Филмът преразказва доста прилежно сюжета на книгата, като практически обхваща всичките сюжетни подробности. Наистина, това е наложило преструктуриране на историята. Основното, което се е променило в сценария по отношение на първоизточника, е че сюжетът не е представен хронологично. Ние виждаме Декър ту като юноша, ту като младеж. Това не обърква особено зрителя, но работата е там, че в книгата си Трат изгражда не просто така последователна хронология. За нея е важно да води читателя по живота на героя от момента на взрива в музея до неговата зрелост, да покаже този живот в най-дребните му детайли и постоянно да освежава главната тема – отношенията между героя и картината. Ако не знаем сюжета, темата звучи смешно, но просто помислете: вие сте на тринадесет години, вие нямате никого и нищо освен едно произведение на изкуството за милиони долара, което уж сте откраднали, а уж не сте, но как и на кого да кажете тези неща? Благодарение на това, че в книгата се разкрива строго вътрешният свят на Декър, неговият проблем е съвсем разбираем, а във филма към действията му могат да възникнат въпроси; отново у тези, които не познават оригинала.

Най-ярката актьорска игра в „Щиглецът“ е на Оукс Фигли, който играе Тео като дете, на Никол Кидман (първата и най-добрата „мащеха“ на Тео) и на Фин Волфхард. На Волфхард му предстои доста работа, преди да престанат да го асоциират с миловидния ученик от „Странните неща“ и той вече е поставил началото. В „Щиглецът“ Фин играе Борис, руския приятел на Тео (всъщност Борис е украинец – бел. П. Н.). Трябва да се признае, че той наистина прилича външно на Борис, ако се съди по описанието му в книгата.

Волфхард се справя добре с източноевропейския акцент, макар че като цяло изобразяването на руснаците е по традиция странно. Бащата на Борис се появява само в една сцена и по своето поведение прилича на руските войници от видеоигрите.

Що се отнася до Кидман – по-добра актриса за красива, строга, но справедлива майка на семейство днес не може да се намери. Но във филма има явни проблеми с грима. Отначало с този, когато я подмладяват, а след това с този, когато я състаряват: и в двата случая тя изглежда като Никол Кидман, гримирана или като млада жена, или като възрастна, но не и като нейната героиня.

Като полудетективска история за живота на едно сираче със сложно минало екранизацията на „Щиглецът“ няма проблеми, но на тези, които не познават книгата, тя ще им се стори слабовата. Това е, защото детективското в книгата е на втори план – тя е за нещо друго. Преди всичко за дълговечността на изкуството в сравнение с човешкия живот (не случайно героят свързва живота си с реставриране на мебели). Във филма тази мисъл се изговаря нееднократно в смисъл, че картините, виждате ли, живеят векове, докато не попаднат в ръцете на хора като главния герой. Но всичко това звучи като гол упрек и остават куп въпроси. Защо Декър не разказва на никого за картината? Как може да постъпва така с близките си хора? Непременно ли трябва така фанатично да употребява хапчета? Всичките отговори ги има, но не на екрана. И без тях филмът е просто филм за едно хлапе, у което случайно се е озовало едно велико произведение на изкуството. Макар и умно хлапе!

Екранизацията на „Щиглецът“ е отлично допълнение към книгата. Това допълнение изпълнява основни желания на читателя: например, ако иска да научи как изглеждат и действат нейните герои на екрана, без сериозни отклонения от сюжета на първоизточника. Но без книжния контекст киното изглежда не толкова увлекателно, а на места затегнато – иначе да се преведат на езика на киното повече от хиляда страници не е имало начин. А щом е така, какво излиза? Правилно: да се прочете книгата е по-добре. Обърнете ѝ внимание, тя заслужава – а след това и екранизацията няма да ви се стори толкова плоска.