Нобелови лауреати – 1960 година

Албърт Джон Лутули (Albert John Lutuli)

30 ноември1897 г. – 21 юли 1967 г.

Нобелова награда за мир

(За ролята му като водач на Африканския национален конгрес в Южна Африка.)

Южноафриканският политически деец Албърт Джон Мвумби Лутули е роден в мисия на свидетелите от седмия ден край Булавайо (Родезия, днес Зимбабве). Лутули принадлежи към знатно зулуско племе, преведено, името му Мвумби означава „Продължителен дъжд“. Родителите на момчето, Джон Бунян Лутули и Мтоня (Гумеде) Лутули са родени в Южна Африка, но отиват в Родезия, където бащата на Албърт е мисионер и преводач. Той умира скоро след раждането на сина си.

Някъде към 1908 г. майката на Лутули се връща в провинция Натал и семейството се заселва във ферма при християнски мисионери. Като възнамерява да даде на сина си добро образование, Мотоня го изпраща да живее при чичо му, който е вожд в Гроутвил. Там той тръгва за първи път на училище. През 1915 г. Лутули постъпва в методисткото педагогическо училище в Ивъндейл и го завършва след една година, а после става директор и единствен преподавател в училището в Блаубосх (Натал). Тогава е ръкоположен и започва да работи като свещеник в методистката църква.

След като получава награда от департамента по образованието в провинция Натал, Лутули продължава да учи в колежа на мисията „Адамс“ (две години), а след това преподава там тринадесет години. Той основава Дружество за език и литература на зулусите, дирижира хор и е секретар на Южноафриканската футболна асоциация. През 1927 г. се жени за Нокухане Бехенгу, местна учителка и внучка на золуски вожд; семейството има седем деца.

През 1933 г. група племенни старейшини се обръщат към Лутули с молба да се кандидатира на изборите за вожд. След две години, като отстъпва пред настойчивостта им, Лутули напуска колежа и през 1936 г. става вожд. В Гроутвил, административен център на резерват, той поема грижите за около пет хиляди души. Но икономическото положение и експлоатацията от страна на бялото малцинство не му дават покой.

През същата година южноафриканското правителство обнародва два закона, които накърняват сериозно правата на негрите. Те са 80% от населението, но са отстранени от избирателните списъци в провинция Кейп. В законодателното събрание черните имат само трима представители (които са бели), докато белите имат сто и петдесет. Земята на негърските семейства обхваща четири-пет акра, а на белите – триста седемдесет и пет акра.

Макар че успява да организира захарен добив и постига от правителството някои отстъпки, Лутули започва да разбира, че при бялата власт успехът е малко вероятен, че племенната система е хитра уловка на управляващите и „цели да създаде у африканците илюзията за автономия“ при запазване на командните позиции на белите. Лутули все още няма ясен план за съпротива, но вярата му в църквата като средство за политически и социални промени се разклаща. През 1945 г. той се присъединява към наталския отдел на Африканския национален конгрес (АНК), организация, създадена през 1912 г. за обединяване на племената в борбата им за избирателни права.

По време на Втората световна война цветното население на Южноафриканския съюз (ЮАС) подкрепя правителството, надявайки се, че неговата лоялност ще бъде възнаградена след победата. Но през 1946 г. министър-председателят Ян Смуте започва политика на апартейд, или на разделно развитие на расите. Черното население е окончателно лишено от избирателни права, въвеждат се пропуски за пътуване на негрите, междурасовите бракове са забранени. Накърнени са правата на мелезите и азиатците.

Лутули навлиза все повече в политическия живот. Той държи речи пред племената, а през 1948 г. пътува до САЩ, за да предупреди за кризата в ЮАС и да моли за помощ. След завръщането си е избран за председател на наталския отдел на АНК, който започва кампания за неподчинение, „за да достигнат чувствата на черните до белите хора“. Чернокожите нарушават съзнателно комендантския час и правилата за сегрегация, без да се съпротивляват при ареста. Лутули също е арестуван в Натал, макар че е освободен за неопределено време. Представители на правителството му предлагат да напусне поста на председател на АНК или на вожда на резервата, но той отказва. По-нататък Лутули е отстранен от задълженията си на вожд. Като поддържа съществуването си с работа на малък земеделски участък, той продължава своята политическа дейност.

Един месец след отстраняването му Лутули е избран за председател на АНК. Той започва да пътува по страната, осъждайки законите за пропуските и за образованието (в съответствие с които се затварят училищата към мисиите) и призовава за ненасилствен протест. В отговор правителството му забранява да се появява в големите градове и по време на митинги в продължение на две години. В края на този срок той възобновява ораторската си дейност. Лутули се готви да оглави протестна кампания срещу изселването на седемдесет и пет хиляди негри, когато сам е изселен в Гроутвил за още две години. През 1955 г. е преизбран за председател на АНК.

Пет месеца след края на второто изселване властите арестуват Лутули и сто и петдесет други активисти за държавна измяна и ги хвърлят в йоханесбургския затвор. Процесът укрепва положението на Лутули като фактически вожд на черното население на ЮАС и му донася международна известност. Даже от затвора той организира протестни кампании, една от които е „седи си у дома“: черните бойкотират работата. В крайна сметка обвиненията на Лутули и на шестдесет и четирима активисти са снети.

Лутули подновява своите речи, като се обръща и към белите, и към черните в провинциите Натал и Кейп. Правителството го изселва отново, този път за пет години, „за разпространяване на вражда между европейските и неевропейските наследници“. След шарпевилския разстрел през 1960 г., когато шестдесет и четирима невъоръжени негри са убити по време на демонстрация срещу закона за пропуските, Лутули изгаря пропуска си и призовава останалите африканци да последват примера му. Правителството обявява извънредно положение и забранява дейността на АНК. Осемнадесет хиляди африканци са арестувани, сред тях и Лутули. Осъждат го на 6-месечен затвор, който е отложен заради слабото му здраве и високото му кръвна налягане.

През следващата година по време на срещата на министър-председателите от Общността на нациите в Лондон Лутули изпраща телеграма до вестник „Таймс“ с молба да се прекрати членството на ЮАС в общността. Без да дочака гласуването, правителството на ЮАС само излиза от организацията. През пролетта на 1961 г. белите ръководители на Южна Африка приемат нова конституция, обявяваща Южноамериканския съюз за независим под името Южноафриканска република (ЮАР).

При завръщането си в ЮАР след получаването на Нобеловата награда (наградата е за 1960 г., връчването ѝ обаче става през 1961 г. – бел. П. Н.), Лутули е посрещнат от ликуваща тълпа, но не му разрешават да произнесе реч; заточението в Гроутвил е подновено. Една година след това се появява автобиографията му „Освободи моя народ“ („Let my People go“). В съответствие със закона за саботажите книгата е забранена, а Лутули е отстранен окончателно от публични изяви. Даже цитирането на книгата е смятано за сериозно престъпление. Зрението и слухът на Лутули се влошават сериозно и на 21 юли 1967 г. при преминаването през железопътен мост той е ударен от влак и умира от получените рани. Девет дена по-късно е погребан в Гроутвил.

Превод от руски: Павел Б. Николов