Уроци по атеизъм. № 44

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34, УРОК 35, УРОК 36, УРОК 37, УРОК 38, УРОК 39, УРОК 40, УРОК 41, УРОК 42, УРОК 43.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 44. Отговор на „Антропогенез“

В цялата наша атеистична история има една загадъчна страна. Съвсем неразбираема. Русия зае формално мястото на Съветския съюз – същият Съюз, където наистина имаше мощна наука. И защо руската наука така покорно и бездарно се предаде на поповете? Защо учените захвърлиха своите бойни знамена и се спуснаха да целуват ръцете на брадати мъже? И защо стана възможно да се сбират хора като стадо заради някакво лакейско, лицемерно освещаване на някаква нова лаборатория?

Дълго време това беше за чене голяма загадка. Аз не разбирах, че има не само планктон в офисите, но и в лабораториите. И че цялото доцентско общество е обезоръжено и безпомощно пред клерикалната заплаха – преди всичко заради своята невероятна сивота. Наистина, ако се замислим, не е само това, че там няма никакви полемични навици. Няма страст. Всеки опитен поп ще схруска всеки така наречен руски доцент без особени затруднения – което, между другото, се прави периодично в ефира. Но е време все пак да преминем към темата, която, честно казано, ме интересува много.

Неотдавна ми разпечатаха и ми показаха забележителен анализа на моята скорошна книга, която се нарича „Произход на личността и интелекта на човека“. И този разбор беше направен именно от много мил, много симпатичен доцентски планктон, които действа или в режима на нещо като ритуално лаене, или се държи наистина искрено. Да прочетем разбора, той заслужава това. Той е блестяща илюстрация към моите думи „защо руската наука е хвърлила бойните си знамена“.

Има един сайт – „Антропогенез.ру“. Рекламирам го подчертано, защото идеята на този сайт е забележителна и хората, които присъстват там, най-вероятно, са също забележителни. Но изведнъж се нахвърлят срещу мене. Кои са те? Какво обединява тези мили, но съвсем различни хора като Александр Борисович Соколов – редактор на портала „Антропогенез.ру“, Станислав Владимирович Дробишевский – доцент, Светлана Анатолевна Бурлак – също доцент, Светлана Александровна Боринская и т. н.?

Мога да ви отговоря какво ги обединява. Обединява ги фееричното, невероятното непознаване на анатомията на главния мозък и едновременното страстно желание да разсъждават по този повод. Решавайки да разгромят книгата, те започват разбора с възхитително живописна, съвършено яростна, невиждана и даже малко шокираща неграмотност. Те са се впили в някаква страница и се учудват защо аз, описвайки черепа на Еразъм Ротердамски според думите на професор Вертеман и според негови материали, казвам, че обемът на черепа на Еразъм Ротердамски е хиляда двеста двадесет и пет кубически сантиметра, а – съответно, обемът на неговия мозък едва ли е надхвърлял деветстотин и осемдесет кубически сантиметра. И ето че доцентите питат: как така? Обемът на черепа е такъв, а обемът на мозъка такъв?

Иначе казано, това не е даже думата „овца“ с четири грешки, а е забележително по-лошо. Това е вече трагедия. Сега ще ви обясня. Вместимостта на мозъчния череп съдържа и малки канали – така наречените диплоидни канали, по които минава част от кръвоснабдяването. Но освен от непосредствения мозъчен субстрат, от субстрата на големите полукълба и от продълговатия мозък пространството на мозъчния череп е заето от множество различни образувания, които нямат никакво отношение към субстрата на главния мозък. Преди всичко това е твърдата и меката мозъчна обвивка. Това е фалкс церебри – доста голямо и заемащо значително място в черепа на човека образувание, това е и tentorium cerebelli, това са и мозъчните вентрикули. Ясно е, че вентрикулите нямат тегло, но имат обем. После не трябва да се забравя, че всичко това трябва да се снабдява с кръв и да живее в специален субстрат от гръбначно-мозъчна течност, така наречения ликвор, а това, макар и да са малки, са все пак образувания. Да добавим и хороидният плексус, който преобразува кръвта на ликвор, и пахионовите гранулации, които играят ролята на канализации, по които се стича отработеният ликвор в кръвта.

Иначе казано, трябва да помним, че обемът на мозъчния череп и обемът на мозъка са принципно различни неща. Аз с удоволствие не бих раздавал шамари, ако тези приятели сами с такъв плам и с такава глупост не се бяха наврели между тях.

А, между другото, това не е мое откритие. Честна дума, не е мое. Може да прелистите от любопитство произведението на невроморфолозите Самуил Михайлович Блинков и Иля Исаакович Глезер “Мозъкът на човека в цифри и таблици”, може даже да погледнете просто във всеки елементарен, примитивен анатомичен справочник. Но с такова недоумение, с такъв патос да питате: “Как така? Обемът на черепа е такъв, а обемът на мозъка такъв?”, това означава, че признавате пълното се непознаване и неразбиране на главния мозък на човека и на неговия череп.

Аз предполагам, че по-нататъшните опити на милите наши антрополози с черепа не представляват интерес. Интерес представлява втората точка: вечната разпра за това какъв е бил, да речем, ранният човек? Мършояд или ловец. Има един мит, при което до голяма степен филологически мит, че е бил ловец. Но съществува и гледната точка на професор Борис Фьодорович Поршнев и на много западни изследователи, която, уви, сочи, че героичният мит не се основава на нищо. Да, приятелите от “Антропогенез” искат да виждат своите прадеди като ловци, но това са техни лични проблеми.

Нека видим как стоят нещата. Ето, имаме саблезъб тигър, глиптодонт, токсодон, космат носорог, мамут, пещерна мечка и мегатерий – тези животни, които са били до една или друга степен съвременници на човека. Този човек, който вече бил способен на нещо. Следователно ни интересуват кости със забити в тях кремъчни или други наконечници. Но такива останки, които да свидетелстват еднозначно за лов, няма.

На една от страниците от разбора милите, очарователните антрополози казват: “Количеството на подобни материали е огромно”. Но засега единствено безусловно свидетелство е, ако не се лъжа, един изкопан по долното течение на Яна мамут, в чиято лопатка намерили дупка и тази дупка веднага била обявена за следствие от удар с каменно копие или стрела. При което, хората, обявили това, също познават много зле остеологията. Те не разбират, че ако е нанесена подобна рана, наконечникът остава забит. Иначе казано, в костта не само се образува някаква дупка със загадъчна форма и със загадъчен вид – там остава забитият наконечник. Именно такава картина показват многобройните открития, направени, ако не се лъжа, от съпрузите Пикар край Сарагаш – Ян-Улаганското скитско погребение. Там веднага виждаме съществено количество различни наконечници, които са забити в кости. Когато говорим за някакъв уж лов на палеоантропите, нямаме на лице никакви наконечници. Ето защо всичко това, което се казва в дадения момент за ранния homo като за успешен ловец, е просто забавна и засега неосноваваща се на нищо измислица. Търсете кости! Търсете забити каменни наконечници! Тогава ще се появи възможност да се говори на тази тема сериозно.

Странно беше да осъзная, че специалистите, заемащи се да разсъждават за черепа и мозъка, нямат понятие за това, че пространството на мозъчния череп е запълнено с множество структури, нямащи непосредствено отношение към мозъчния субстрат. Още повече ме удиви, че те, оказва се, правят опит да атакуват и критикуват също така професор Сергей Вячеславович Савелев. Професор Савелев е ужасен тип, ние с него не можем да се търпим, той има кошмарен характер, но е блестящ невроморфолог и всичките тези дечурлига са толкова далече от него, колкото са далече и от Слънцето. Вероятно затова виждаме това, което виждаме. И това не е просто неспособност да се оказва съпротива на масираната клерикализация – виждаме пълна доцентска непълноценност.

Между другото, в този разбор имаше две разумни забележки по мой адрес, но те потънаха в общата маса от глупости. Забележките засягат спорните, обаче въпреки това много интересни и обсъждани моменти относно това какво е било все пак първично и какво е морфологизирало организмите: дали необходимостта от разширяваща се нервна система, или наличността на някаква сила на генома, почти виталистична от гледна точка на създателите на тази теория. И авторите на разбора представят много спорни теории за безспорни и като цяло се придържат само към това, което им харесва. Така не трябва. Това е много смешно.

И накрая, за да не приключа с този печален момент, ще продължа предходната тема за хомосексуалните в Руската православна църква.

Забравих да разкажа една история – как изясних за себе си, че всичко е пропито от тази хомосексуализъм. Случи се в една от църквите в Петербург, тогава бях певец в църковния хор. Вече отвсякъде, от всички църковни структури ме бяха прогонили, но гласът ми беше здрав, а в църквата плащаха много, затова бучах в хора. И ето че един път трябваше да има архиерейска служба, а едно от момчетата се страхуваше страшно от тази служба – знаеше, че ще дойде един архиерей, който отдавна му беше хвърлил око. Момчето се мяташе из църквата, докато не се обърна към мене: „Глебич, помогни ми“. Аз, разбира се, реших да го спася. Да го скрия от алчния архиерей.

Разбирах, че просто ще качат момчето в черната „Волга“, ще го откарат в архиерейските покои и по-нататък, да речем така, ще носят там вазелин с кофи. Така че го отведох в камбанарията, където обикновено пушех, когато нямаше възможност да пуша на други, по-удобни места. Сцената, която последва след това, запомних за цял живот: дърпам, значи, моя „Беломорканал“, щастлив и необикновено горд, че съм спасил момчето от хомосексуалиста, а момчето ридае и ридае, ридае и ридае, направо като момиче, ридае непрекъснато. Казвам му: „Какво ридаеш, вече те спасих, да те вземат дяволите. Какво ридаеш? От какво се страхуваш?“

А то ми отвръща: „Вече не се страхувам, но толкова се страхувах, че ще трябва да изневеря на владиката…“ – и казва името на друг архиерей, не този, който му имаше мерак. Тогава разбрах, че, разбира се, нямам място там, че трябва да си плюя на петите. По-късно срещнах спасеното от мене момче, то сега е един от големите архиереи в Руската православна църква.

А на „Антропогенез“ поздрав.

(Следва)