НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1966 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – ЧАРЛЗ ХЪГИНС

Чарлз Хъгинс (Charles Huggins)

22 септември 1901 г. – 12 януари 1997 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Пейтън Раус.)

(За откритията му, свързани с хормоналното лечение на рака на простатата.)

Американският хирург и онколог Чарлз Брентън Хъгинс е роден в Халифакс (Канада) и е най-големият син на Беси (Спенсър) Хъгинс и Чарлз Едуард Хъгинс, фармацевт. След като получава начално образование в местните училища, той постъпва в университета „Акадия“ в Уулфвил и го завършва през 1920 г. със звание бакалавър. След това е зачислен в Харвардското медицинско училище в Бостън (щат Масачузетс) и след четири години получава медицинска степен.

През следващите две години Хъгинс е хирург в болницата на Мичиганския университет в Ан Арбър. През 1926 г. е назначен за преподавател по хирургия в медицинското училище на Мичиганския университет, а през 1927 г. се премества в новооткритото медицинско училище към Чикагския университет на същата длъжност. От 1929 г. е асистент, от 1933 г. – адюнкт-професор и от 1936 г. – професор.

В Чикаго Хъгинс специализира в областта на урологията и, за да усъвършенства практическите си навици, отива през 1930 г. в института „Листър“ в Лондон, а след това работи в Германия под ръководството на Ото Варбург. Няколко години преди това Варбург открива, че раковите клетки, за разлика от нормалните, получават енергия от анаеробната гликолиза. В процеса на съвместната работа по изучаване на рака укрепва дружбата между Хъгинс и Варбург.

Връщайки се в Чикагския университет след една година в чужбина, Хъгинс започва да разработва заедно със своите колеги експериментален метод за трансформиране на нормални клетки от съединителна тъкан в ракови и продължава тези изследвания няколко години. Но интересът му към болестите на мъжката пикочно-полова система го довежда до проучване на простатата. Нормалната функция на тази жлеза се състои в изработване на секрет, влизащ в състава на спермата. Първите експерименти Хъгинс прави върху кучета, единствените животни, при които, освен при човека, може да се развие рак на този орган.

През 1939 г. Хъгинс и неговите колеги успяват да изолират по хирургически път кучешка простата. Измервайки обема и химическия състав на нейния секрет при различни хормонални условия, те откриват, че тестостеронът, стероиден хормон от групата на андрогените, стимулира растежа и секретната активност на простатата, докато естрогените, хормоните на яйчниците, напротив, забавят нейния растеж.

Тези данни разкриват многообещаващи възможности за лечение на рака на простатата, който се среща често при мъжете над петдесет години. По правило това заболяване се проявява клинично с нарушаване на уринирането и с метастази в костите, черния дроб и белите дробове. През 1941 г. Хъгинс заедно с двама свои студенти публикува три разработки за влиянието на терапията с тестостерон и естрогени, както и на кастрацията върху развитието на рака на простатата. От първите двадесет болни от рак на простатата в групата, чието лечение се провежда с естрогени или кастрация, четирима живеят повече от дванадесет години.

Като измерва равнището на киселата фосфатаза (фермент, отделян от нормалната простата) и алкалната фосфатаза (фермент с високо присъствие в костната тъкан) в кръвта, Хъгинс установява, че концентрацията на двата фермента се повишава значително у болни с метастази на рак на простатата. Въз основа на това той предполага, че равнището на тези ферменти в кръвта е ценен клиничен показател за активността на рака и за ефективността на лечението. Откритието, че терапията с естрогени може да влияе върху развитието и метастазирането на рака на простатата, е първото клинично доказателство за факта, че развитието на някои тумори зависи от хормоните на жлезите с вътрешна секреция. Този лечебен метод, разработен от Хъгинс, става бързо популярен в онкологичната практика. Първи фармакологичен препарат от групата на естрогените, използван при клиничното лечение на рака на простатата, е диетилстилбестролът, синтезиран за първи път в Англия. Резултатите от неговото използване довеждат Хъгинс до две хипотези за биологическото развитие на рака: първо, туморите не винаги са автономни и самовъзпроизводими; второ, развитието на някои форми на рака зависи от хормоналния статут, който трябва да бъде нормален както в количествено, така и в качествено отношение.

През 1951 г. Хъгинс е назначен за директор на лабораторията за проучване на рака към Чикагския университет, където започва да проучва влиянието на хормоните върху рака на млечната жлеза. През 50-те години той и неговите колеги успяват да докажат, че при 30…40% болни с разпространени метастази на рак на млечната жлеза двустранната адреналектомия (отстраняване на надбъбречните жлези) в комбинация с двустранна овариектомия (хирургично отстраняване на двата яйчника) води до обективно клинично подобряване.

За изключителни си достижения в медицинските изследвания Хъгинс получава през 1962 г. професорско звание, а през 1969 г. подава оставка като директор на раковата лаборатория. През последните си години на работа в Чикагския университет той се връща в изследователската лаборатория, където проучва експериментални модели на тумори, включително тумори на млечната жлеза на мишките, акцентирайки вниманието си върху тяхната хормонална и химическа зависимост. През 1971 г. в Дженцано ди Рома (Италия) е създадена лаборатория за проучване на рака, наречена в чест на Чарлз Хъгинс, а през следващата година Хъгинс е назначен за президент на университета „Акадия“ и заема този пост до пенсионирането си през 1979 г.

През 1927 г. Хъгинс се жени за Маргарет Уелман; семейството има дъшеря и син. През 1933 г. ученият получава американско гражданство. Хъгинс обича музиката, особено произведенията на Бах и Моцарт. Колегите му го смятат за високообразован човек, непосредствен в общуването си.

Хъгинс е член на Американската асоциация на хирурзите, на Кралския колеж на хирурзите в Лондон, на Националната академия на науките и на Америкнското философско дружество. Почетен доктор е на много университети. Удостоен е с медала Чарлз Л. Майер на Националната академия на науките (1944 г.), със златния медал на Американското дружество за проучване на рака (1953 г.), с наградата Уолкър на Кралския колеж на хирурзите в Лондон (1961 г.), с наградата Алберт Лакскер за клинични изследвания (1963 г.), с международната награда на фонда „Гарднър“ (1966 г.) и с много други.

Превод от руски: Павел Б. Николов