МЕРИ ПОПИНС: В КНИГАТА И НА ЕКРАНА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Защо Памела Травърс намразила екранизацията на Уолт Дисни и кой бил прототипът на най-известната детегледачка в света?

Памела Травърс, създателката на историята за строгата, но напълно очарователна детегледачка Мери Попинс, изобщо не очаквала, че нейната книга, написана изключително „за себе си“, ще стане световен бестселър и ще завоюва сърцата както на децата, така и на възрастните. И когато на Уолт Дисни, чиято дъщеря била очарована от детегледачката Попинс, му хрумнала съвсем логичната мисъл да екранизира популярната повест, той се обърнал със съответното предложение към авторката. Собственикът на мултимедийната империя трябвало да чака съгласието на Травърс цели двадесет години, но дори и след невероятно дължите и уморителни преговори, по време на които знаменитата писателка правела поправки едва ли не на всеки ред, готовият филм изобщо не бил такъв, какъвто искала да го види Памела.

По време на премиерата на музикалния филм „Мери Попинс“ през 1964 година Памела Травърс плакала, но не от радост и умиление: тя била разстроена и ядосана. Дисни, според писателката, представил съвсем изопачено Мери Попинс, лишил я от онези противоречия и рязкости на характера, които Травърс придала на своята героиня, а също така превърнал оригиналната версия в несериозен филм с песни и рисувани мултипликации.

Истинското име на Травърс е Хелен Линдън Гоф. Тя е родена в Австралия, където протича детството ѝ и част от нейното юношество. Майката на Хелен, Маргарет, страдала от нервно разстройство, на фона на което се развивали и други болести, по-специално депресия (Мргарет опитвала не един път да се самоубие). Бащата на Хелен, Травърс Гоф, починал, когато тя била само на седем години: не много успешен банков служител и хроничен алкохолик, той – въпреки това – бил обожаван от своята дъщеря, която през целия си живот ще пази в своите спомени неговия преукрасен, идеализиран образ.

Младата Памела Травърс в ролятан а Титания в пиесата на Шекспир „Сън в лятна нощ“, около 1924 г.

По-късно писателката ще използва името на баща си като фамилия в своя псевдоним. Името Памела избрала още когато била малка и нейните приятели я наричали именно така, а не Хелен. Бащата придал на момичето любов към културата и историята на келтите, защото предците му произхождали от Ирландия и към всичко ирландско Травърс Гоф се отнасял изключително чувствително. Освен това той бил майстор да съчинява истории и импровизации – талант, наследен от Памела.

След смъртта на бащата семейството се преместило в Нов Южен Уелс, където живеела Морхед, леля на Хелен, на която момичето измислило псевдонима Кристина Сарасет и я наричало съкратено „Сас“. По-късно „леля Сас“ ще стане персонаж в едноименната полуавтобиографична книга на Травърс. Черти на баба Морхед могат да се видят и в Мери Попинс. Травърс казва, че тя обединявала непримиримото на пръв поглед противоречие между суровата външност и меката сърдечна природа: „представете си булдог със свиреп изглед, под който изглед се крие нежно, сантиментално сърце“. Строгата и несклонна към „глезене“, но при това необичайно грижовната, внимателна и по свой начин сърдечна Морхед станала, както се предполага, основен прототип на детегледачката Попинс.

Първото издание на „Мери Попинс“, 1934 г.

По отделни черти детегледачката Мери прилича и на своята „създателка“. Попинс, както и Травърс, е по същество пътешественичка, номадка. Такава била и писателката. Като напуснала Австралия, която никога не смятала за свой истински дом, през 1924 година Травърс се запознала в Англия с представители на писателската бохема, където намерила приятели и своя любим, публициста и редактора Джордж Ръсел. Той станал за младата Памела нещо като „бащин образ“ (Ръсел бил тридесет години по-възрастен от нея), ментор и едновременно с това обект на възхищение.

Травърс посещава Ирландия, родината на предците на своя баща, в която моментално се влюбва. По-късно ще отиде и в Съветска Русия, откъдето ще се върне с бележки, публикувани под заглавието „Московска екскурзия“. Памела трудно може да се задържи на едно място, постоянното местене, промяната на обстановката и опитите да хване „попътния вятър“ – това е целият живот на Травърс. Когато се установява най-накрая в едно английско село, където наема къщичка заедно със своя приятелка, тя започва да работи над отдавна замислена повест. Така се появява Мери Попинс – леко надменна и строга многознайка, която едновременно с това разпространява около себе си вълни на спокойствие и увереност в това, че всичко ще бъде добре. Именно детегледачката Попинс внася в семейство Банкс недостигащата му хармония. С нейното идване животът става по-добър, но – когато изпълни своята мисия, Мери Попинс предпочита да изчезне.

Кадър от филма „Мери Попинс“, 1964 г.

Уолт Дисни мечтаел да екранизира историята за най-известната детегледачка на света още през 1940 година (книгата излиза през 1934-та), обаче едва през 1961-ва получава най-сетне съгласието на Травърс. Вероятно писателката е била подтикната към това решение от финансови затруднения: възнагражденията от продажбата на литературните произведения не стигали за прехраната. Иначе не би могла да се обясни внезапната промяна на Травърс: още преди Дисни да прояви интерес към екранизацията на повестта ѝ, тя се изказва не много ласкаво за пълнометражните му мултипликационни филми, по-специално за „Снежанка и седемте джуджета“. Памела получила сто хиляди долара за продаденото правото за екранизация, а също така 5% от приходите. Една от задължителните точки в договора се отнасяла до задължителното одобрение на сценария от Травърс. Тя критикувала почти всичко: от американизмите, песните, обстановката в дома на семейство Банкс до избора на актрисата за главната роля. Травърс смятала, че Джули Андрюс е прекалено „симпатична“ за ролята на Попинс, но се примирила с кандидатурата ѝ след лична среща: „какво пък, в края на краищата носът ви подхожда“.

Андрюс, Дисни и Травърс по време на премиерата на „Мери Попинс“

Въпреки че писателката се борела за всеки момент от бъдещия филм и като че ли успяла да постигне своето, от крайния резултат останала недоволна. Дотолкова, че когато се появила през 1964 година на американската премиера (на която Дисни не я поканил), към края на филма се разплакала. По-късно Травърс ще си спомня, че по бузите ѝ текли сълзи: „филмът се получи невероятно изопачен… Бях толкова шокирана, че се почувствах така все едно не само няма да напиша нищо повече, но даже няма и да се усмихвам!“ Най-вече писателката била недоволна от анимацията, която веднага след премиерата поискала да бъде изрязана, при което получил отговора на Дисни: „Този кораб вече отплава, Памела“.

Екранизацията на „Мри Попинс“ донесла на студиото на Уолт Дисни слава: филмът получил цели пет „Оскара“. Травърс се примирила с екранната версия някъде в края на 80-те години, когато започнала да работи над поредното продължение на книгата. Тогава за първи път от двадесет години гледала отново филма на Дисни.