„Лили Марлен”

Какво знаех някога за „Лили Марлен”?

Че е лоша, много лоша песен. Защото била любима на войниците от Вермахта. С една дума – нацистка песен.

В онези далечни времена беше така. Казват ти, че нещо е лошо, ама нито имаш възможност да го прочетеш, нито да го чуеш. И ти, щеш не щеш, си мислиш, че е лошо.

Много по-късно, когато онези времена си бяха отишли, чух „Лили Марлен” в изпълнение на Марленe Дитрих. И зяпнах от учудване. А зяпна ли от учудване, когато чуя песен на непознат език, веднага хуквам да търся превод на текста. Намерих го. И зяпнах за втори път от учудване. В текста нямаше нищо нацистко. И няма как да има, написан е през 1915 година. Но ме впечатли не по-малко от музиката.

Така „Лили Марлен” влезе в класацията на песните, които винаги ще слушам с голямо удоволствие.

А ето записът на Лале Андерсен от 1939 г. Изпълнението на Марлене Дитрих ми харесва повече, но все пак това е началото на възхода.

И като добавка – един волен превод (но не от немски).

Пред казармата,

пред големите врати

имаше фенер

и още си стои,

така че хайде пак да се видим там.

Да постоим отново до фенера,

както някога, Лили Марлен.

Нашите два силуета

изглеждаха като един.

Колко ни беше хубаво,

можеше да види всеки.

И всички сигурно ще видят

как стоим до фенера,

както някога, Лили Марлен.

Часовоят извика:

„Тръбят за вечерна проверка.

Това може да ти струва три дена”.

„Идвам, приятелю, ей сега!”

Тогава си казахме довиждане.

Как исках да тръгна с тебе,

с тебе, Лили Марлен.

Той помни твоите стъпки,

твоята изящна походка,

всяка вечер той свети,

а мене отдавна ме е забравил.

И ако с мене се случи беда,

кой ще стои до фенера

с тебе, Лили Марлен?

От безметежното място,

от дълбините на земята

ще ме вдигнат като от сън

твоите влюбени устни.

Когато се спуснат късните мъгли,

ще застана отново до фенера,

както преди, Лили Марлен.