СЛУЖБОМЕР

понеделник, ноември 30, 2009

„Островът на мъртвите”

Киното ми е слабост от незапомнени времена. След театъра, но в Ихтиман театър човек може да види от дъжд на вятър. Както се казва: миналата година един път, а тази – по-рядко.

В замяна на това гледам кино на поразия.

Но и друг път съм споменавал – не гледам какви да е филми. Подбирам си ги, може да се каже, направо педантично. Затова почти никога не оставам разочарован от това, което съм гледал.

Вчера например гледах един много стар филм. От 1945 година. Ergo, с десет години по-възрастен от мене.

Някъде бях прочел, че този филм - „Островът на мъртвите” (”Isle of the Dead”) - е класика в жанра „страшно кино” и когато ми попадна пред очите, не му простих.

И пак не останах разочарован.

Видях за първи път Борис Карлофф на екран (за съжаление още не съм го гледал в коронната му роля във „Франкенщайн”). Определено ме впечатли с играта си. Почти до последно си мислех, че той е ворволакас (гръцки вариант на върколак, символ на злите сили).


(Субтитри: "Но има нещо, което е по-страшно от Смъртта...")

Няколко пъти сериозно настръхнах от страх, два или три пъти направо подскочих, което значи, че етикетът „страшен филм” е безусловно заслужен.

Между другото, винаги съм твърдял и ще твърдя, че цветното кино не може да създаде такива визуални „ужасяващи” ефекти като чернобялото.


Тези дни ще взема наистина да потърся „Франкенщайн”. С Борис Карлофф.


П.П. Това са само лични впечатления, а не агитация да се гледа филма. Много мразя, когато кажа, че един филм ми харесва (никога не казвам: „Хубав е”, а „Харесва ми”), някой да го гледа и след това да ми мрънка, че съм го излъгал.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.