Сутрин е студено. Мога да карам колелото само с дебели ръкавици. Защото от най-лекия студ ръцете ме болят много.
Тези болки са ми наследство от „родната” (някога всичко беше „родно”) казарма.
За казармата се казваше, че подготвя младите момчета за живота, че мъж, който не е ходил в казармата, не е мъж и други подобни абсолютно кръгли глупости. Лично на мене единственото, което ми даде казармата, беше срещата с една невъобразимо колосална простотия. Да, даде ми и болките в ръцете.
Беше през първата ми казармена зима. Изведоха ни на полигонно занятие. Навън – студ, куче да вържеш – ще скъса синджира. За беля точно тогава ми бяха изчезнали ръкавиците. Дали някой „си ги беше познал”, или аз ги бях оставал и забравил някъде – не зная. Казвам на лейтенанта, че нямам ръкавици и го моля да каже на старшината да ми даде други. Отговорът е типично казармен: „Да не си ги губил. Не ти се полагат други.” Отвръщам, че е много студено, и чувам нещо още по-тъпо: „А ако си на фронта и боят е започнал, при старшината ли ще тичаш?” Най-разумното в случая е да му кажа: „Ако съм на фронта, ще се грижиш за мене като за себе си, защото при първата бойна тарапана ще ти светна един куршум отзад…” Но с радио и с „шапкар” не се спори – така че млъквам.
След това - на полигона. Вятърът бръсне, ръцете ми лепнат по бусолата, едва ги движа – зачервени и вкочанени. Така около един час „насочваме” артилерийския огън и „громим” на поразия врага – турската натовска армия (все нея „громяхме”, жив турчин не оставихме за две години!). Когато се върнахме обаче, ръцете ми се подуха и започнаха адски болки…
За лечението в казармата няма да разказвам, това е отделна тема от серията „Зоната на здрача”. Нещата опряха накрая чак до градската болница, но – слава Богу – всичко завърши благополучно.
С изключение на това, че за цял живот ми останаха болките в ръцете. При най-леко застудяване.
Затова днес – с дебелите ръкавици. И преди да съм си изпил кафето на гарата, да не ми се е мярнал някой да ми разправя колко хубаво сме живели някога!..
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.