Моят състудент и приятел Дойчо Иванов, който работи като уредник на музея „Димчо Дебелянов” в Копривщица, ми изпрати по пощата едно стихотворение.
Ето го:
Aтанас КАПРАЛОВ
РОДИНАТА
Насън я виждам преродена.
Свободна.
Втурната напред...
Уви! –
от вирус повалена,
Родината душа бере.
С небе помътено...
Излишна,
топи се милата...
Без вик...
И няма кой да ú предпише
магичен антибиотик...
Не вият в нейната посока
линейките...
По навик стар –
отвсякъде наместо доктор
на помощ пращат ú
гробар...
Но твърде рано е за гроба!
Напразно гарвани кръжат...
С юмруче в нейната утроба
пак някой блъска,
търси път.
И вместо да скимти за милост,
тя, с гръд раздрана,
в кръв и пот –
напряга сетните си сили
да се повтори
в друг живот:
Не като днес –
болнава, боса.
И не в живот за срам и мъст.
А в горд живот,
през който носи
с надежда своя вечен кръст.
2009 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.