Блага ми подхвърли един горещ картоф. Да разкажа за своето детство. Не за цялото, разбира се, защото за цялото сигурно ще надмина по обем някогашните десетки томове на другаря Тодор Живков.
Жалко, че снимките от детските ми години са всичките на село, иначе щях да направя един фоторазказ. Може би другото лято, когато си отида пак на село.
А сега, ако трябва да обобщя моето детство, мога да кажа: „Лудории и книги”. За книгите вече писах в „Библиотеката”. А лудориите ми бяха лудешки. Не зная защо, но все кървави истории се въртят в главата ми. Ето, мятам една цигла (защо, вече не помня) и улучвам главата на моя приятел и съсед Гочо. Гочо надува гайдата и хуква към тях, а след малко се появява с бинтована глава. Друг случай: моят приятел Пенко изстрелва от прашката си камък срещу мене (защо, също не помня, играли сме на войници може би) и ме улучва по главата. Аз надувам гайдата и хуквам към нас, а след малко се появявам с бинтована глава.
Вечно ходех с ожулени колене и рани по цялото тяло. Баба ме утешаваше: „Юнак без рана не бива”. Така де, ама аз нито бях много юначен (едно джезве кокали, което реве от най-малката болка), нито раните ми бяха като рани – по цели месеци не заздравяваха.
Между другото, често играех сам. Пресъздавах в игрите си прочетеното от книгите, в което моите приятели не можеха да ми правят компания: не ги бяха чели. Играех на индианци, на пирати (бях си направил на двора цял ветроход от сандъци, три кола за мачти и стари чаршафи за платна), на златотърсачи, на Том Сойер (обясняващ се в любов на Беки). Все едни такива лично мои игри. Иначе заедно играехме не „на книги”, а „на филми”. Не пропускахме филм (на село тогава даваха филми два пъти в седмицата, телевизия нямаше) и след това разигравахме съдържанието му, ако го харесвахме. А го харесвахме, ако не беше любовен, а „боен” (любим ми беше „Двоен обръч”, там имам адаш в изпълнение на Бата Живойнович; „Павле, не пуцай!” – още чувам тази реплика) или приключенски. Веднъж се скарахме с Гочо за разпределението на ролите. Не помня филма, но Гочо настояваше да играя някакъв шофьор (неизвестно защо тогава нямах добро мнение за шофьорите), плюс това отрицателен герой, а той искаше да вземе главната роля, естествено положителна. Аз се опънах, той също, накрая стигнахме до размяна на традиционни любезности. „Дий, Марко!” – виках аз (прякорът на Гочо беше Магарето). „Дядо попе, къде ти е килимявката?” – не оставаше длъжен Гочо (моят прякор беше Попа). Разсърдихме се и развалихме приятелството за около едни час. Толкова долу-горе ни държеше сръднята…
-------------------
Мога да разказвам още, но няма да ми стигне цяла година. Затова спирам до тук, а като си отида на село идното лято, обещавам не само фоторазказ за моето детство, но и цял цикъл от истории, свързани с него. Ще научите защо ме напердаши дядо след едно завръщане от пързалка, как за първи път разбрах, че Георги Димитров не е „добър чичко”, колко сълзи пролях, когато ме оставиха след часовете в първи клас да уча нотите по пеене и разни такива други шантави работи.
А сега прехвърлям топката на Балтазар и Господин И.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.