СЛУЖБОМЕР

петък, февруари 22, 2019

Изкуството да оскърбяваш - 49

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 19

Ще дадем най-прост пример за повърхностност, допустима за решаването на задачите, които сме си поставили.

Когато говорим за произхода на живота, е трудно да не зададем въпроса за геологическата "развитост" на една или друга планета.

Кой е елементарният индикатор за подобна развитост?

Разбира се, на първо място това е многообразието на минералния състав на кората.

Какво могат да кажат всъщност минералите за планетата, където са се появили?

Доста много неща.

Като знаем приблизителното количество на минералите и химизма, който ги създава, можем лесно и почти безпогрешно да нахвърлим "портрета" на планетата от момента на нейното образуване до наши дни.

Наличието или липсата на сулфати, арсенати, борати, хлориди, флуориди, въглеродни съединения и нитрати дава ясна представа за вулканизма, релефа, наличието и вида на течностите, температурата, възрастта, магнетизма, радиоактивността, масата и даже ъгловата скорост на въртенето по оста на планетата в различни периоди.

Както е известно, колкото по-голяма е скоростта на въртенето по оста, толкова по-полегат става общият релеф. (Палеонтолозите казват, че той се сляга.) А слягането променя донякъде минералогичния портрет на горния слой на планетата.

Разбира се, за да говорим за минералите, трябва да си представим ясно тяхната еволюция.

Тя, като всичко останало, започва с възникването на Вселената.

И ето че произнесохме съдбоносни думи. Отворихме бездна, гъмжаща от астрофизически и космологични теории. Бездна живописна, безбрежна и съблазнителна.

Ще отбележим, че нямаме работа там.

Нещо повече, за да обсъдим спокойно въпроса за произхода на минералите, трябва да избегнем участието в безкрайните спекулации за общия произход на материята.

Ние само трябва да подредим тези факти, които днес изглеждат относително безспорни.

Затова трябва да си спомним наставлението на следващия картезианец, професор А. Д. Сперанский, любимият ученик на Иван Петрович.

"За да може една неподвижна група разединени факти да оживее, не е необходимо да се добавя в нея някакво количество нови факти. Трябва само фактите да бъдат съединени в динамична система. Ако това се постига по отношение на една безпорядъчна група неизползвани факти, то по същия начин и със същия успех може да се постъпи и със стария материал, вече влязъл в състава на едни или други комбинации, защото фактите нямат самостоятелно и изолирано значение".

На нас ни предстои сега да направим една много сложна маневра. За да стигнем до нашите минерали, трябва да се промъкнем между свирепо хапещите чудовища на основните космологични хипотези.

Главната опасност се състои в демоничното обаяние на теоретическата физика и астрофизика. Те поглъщат и изяждат без остатък даже тези, които просто минават покрай тях по своя си работа. Да не говорим за безумците, които са решили да сърфират по горящите вълни на теориите за произхода на Вселената.

Тъй като нашата задача е значително по-скромна от критичното осмисляне на "началото на началата", ние ще вземем за основа така наречения "Стандартен модел", който е общоприет в съвременната астрономия и астрофизика. Именно Стандартният модел има косвено, но силно потвърждение във фундаменталното уравнение на Фридман и в трудовете по космология на Вайнберг, Хабъл, Сейгън и Хокинг.

И така.

Отначало нямало нищо. Нито време, нито пространство, нито материя.

В това "нищо" протекъл взрив. Обикновено го наричат "Голям", с което по принцип можем да се съгласим. Дори и защото определението "Малък" явно не му подхожда.

"След това за миг се появило не просто нещо, а всичко, на което предстояло да съществува, и всичко наведжъж. В този момент обемът на Вселената бил по-малък от атомно ядро". (R. M. Hazen The story of earth 2012)

Във факта, че е имало някакъв взрив, не би трябвало да се съмняваме, защото реликтовото излъчване на Хабъл наистина доказва, че цялата енергия и материя на Вселената е получила в един момент рязко и съществено ускорение, чиято сила не отслабва и до днес.

Всичко наистина се е разлетяло и продължава да се разлита. В това можем да се убедим лесно и самостоятелно, като съпоставим наблюдаемата и абсолютната светимост на звездите или като погледнем известната система на Бъркоф.

Но!

Космологията днес е направила всичко възможно, за да стане произходът на Големия взрив напълно необясним. Взривът се появява като изневиделица. Без всякаква причина и без каквато и да е необходимост.

Разбира се, като добавка към Стандартния модел се прилага и версията за някаква сингуларна точка. Когато тя бъде приложена към хипотезата за Големия взрив, се появява възможността всичко окончателно да се обърка и да се обезсмисли.

Ще я формулираме, като се опираме на известните произведения на Хокинг, Краус, Хайзен, Потър, Хабъл, Хойл, Вайнберг и Сейгън.

И така.

Сингуларната точка е съществувала, когато още не е имало нищо и не е могло да има. Макар че не е имало нищо, все пак е имало нещо и това „нещо“ било затворено в свръхплътен обем с неустановимо малък размер. Въпреки че всичко вече го е имало, нищо не е имало, никакъв размер, че даже и самата точка. Но въпреки това, че нищо не е имало, нещо е имало и то даже гръмнало така, че материята, а също така всякакви дупки и парчета от време и до ден днешен се разлитат от точката, в която никога не ги е имало.

Сингуларната версия, разбира се, очарова със своята абсурдност, на която биха завидели дори бащите на църквата. Взрив е имало и си остава слабото място на космологията и астрофизиката. Между друго, от него намирисва не на бог, а на най-обикновена неразвитост на науката, простима за дивия XXI век.

Вероятно след няколко столетия сингуларността и версията за „изневиделицата“ ще забавляват космолозите приблизително така, както сега ги забавлява „препуциумът на Христос“ в трактовката на професор Леон Алатиус.

Ще подчертаем дебело: съмняваме се не във факта на Големия взрив, а в неговата безродност. В това, че не е бил предшестван от дълга редица квантови и кваркови космологични събития. Да, ние все още не ги знаем и не можем даже да фантазираме за тях. Но те несъмнено са се случили, защото Взривът има всички характеристики на доста сложно, многокомпактно и, ако можем да се изразим така, доста „развито“ събитие.

Отношението към Взрива като към „начало на началата“ е толкова абсурдно, колкото и обявяването на антракозавъра за начало на целия земен живот.

Ще поясня.

Да предположим, че нашите палеонтологични находки са ограничени само до протогеринуса (разновидност на антракозаврите), доста симпатично гущероподобно същество от карбон.

Наистина, определена част от земната фауна води своя род именно от него. Антракозавърът дал еволюционно начало (и) на зверозъбите гущери терапсиди, а на тях се паднал еволюционният жребий да дадат живот на млекопитаещите.

А тези животни, които са предшествали антракозавъра, нямаше да можем да ги открием и нямаше да имаме за тях никакво понятие.

Ние нямаше да имаме класификатори, според които нашият протогущер е бил предшестван от акантостеги, ихтиостеги, латимерии и прочее. Нямаше да знаем тези наименования и нямаше да имаме щастието да се докосваме до скелетите на тези същества.

Разбира се, нямаше да знаем и за по-раншните му предци: за ткрилобитите, аномалокарисите и меките организми от едиакарския период.

Щяхме да имаме само протогеринус. Великолепен, но самотен. И много би му подхождало наименованието „сингуларен“.

Но въпреки това морфологическата сложност и развитието на нашия гущер никога не биха ни позволили да смятане, че с него „е започнало всичко“.

По една проста причина ние сме в състояние да забележим доста съществената разлика между протогеринуса и късните рептилии, неговите преки потомци.

Като сравним нашия „сингулярен“ гущер с диметродона, а след това с доста по-развитите синапсиди, ще видим всички белези на продължаващото усъвършенстване на мозъка, организма, функциите и морфологията.

Тези белези на несъмненото развитие „нагоре“ ни задължават да предположим, че е необходимо и „обратно броене“. От антракозавъра надолу, към все по-прости и по-прости особи.

Пред нас би се изправила задачата да ги търсим и да ги намерим.

Долу-горе същата е и историята с Големия взрив.

Няма никаква възможност да предположим, че в космическата верига той е бил „първото“ събитие, че неговата природа е някаква мистична сингуларност, която няма обяснение.

По всяка вероятност Взривът е бил предхождан от дълга поредица явления, която вероятно ще стане известна някога на астрофизиката. Взривът ще престане да бъде „сираче“, ще се появят не само породилите го фактори, но и понятните причини. Сингуларността или ще бъде предадена в архива, или ще получи ясно обяснение.

Вероятно най-перспективната посока на търсене ще бъде хипотезата за „квантовата пяна“. По-скоро тази нейна част, в която С. Билсън-Томпсън е изказал предположението за възможността субкомпонентите на елементарните частици да се самоорганизират. (Примкова квантова теория).

Тъй като нашият път към минералите преминава през грандиозните етапи на космическата история, ще ни се наложи да уточним още един момент.

Въпросът е в това, че ние не можем да вървим на каишка, дори ако тя е приготвена за нас от Сейгън или Вайнберг.

Да се върнем към Взрива. Същността на работните теории се свежда до това, че преди 13,7 милиарда години протоенергията е излязла от точката на събитието. Но за да излезе от нея, протоенергията е трябвало да се овеществи. (Приблизително същата картина можем да видим, като наблюдаваме през пролетта пъпките на което и да е дърво.)

Астрофизиците говорят за едно такова събитие. Но по логиката на нещата подобни опити (за излизане от точка) би трябвало да са квадрилиони.

Само този опит, при който се е задействал „естественият подбор“, при който, в крайна сметка, се е осъществил начинът на овеществяването, е станал начало на Вселената.

Този начин се състоял в нужната пропорция на слабото и силното ядрено взаимодействие, а също така на гравитацията и електромагнитните сили.

Тогава по всяка вероятност е възникнал и петият фактор (времето), който дал на силите да направят известна маневра и позволил накрая да заработи техният механизъм.

Неуспешни опити за сътворение на Вселената, при които протоенергията е оставала сама в себе си, безсилна да напусне „квантовия мехур“, по всяка вероятност е имало безкрайно много. Може би неуспехи е имало и малко по-късно, когато настъпвал изходът, но неправилният баланс на силите не позволявал на протоматерията да набере необходимата мощ на движението и температурата. Тогава всичко умирало още с раждането.

От всички без изключение примери ние сме се убедили многократно, че всичко в природата става в резултат от секстилиони „проби и грешки“ и само с постепенно еволюционно развитие и старателно подбиране на работещи схеми.

Моментът на успех настъпва като следствие от неизбежна случайност.

Нейната неизбежност е обусловена от неограничената възможност за „експерименти“ и от тенденциите на материята за самоорганизиране.

Това обяснява всичките загадки на „първите мигове“. И точността на подбраната температура, и отгатнатата скорост на разширяване на пространството. И отчасти суперсиметрията.

През нито един етап от еволюцията нищо не се получава от „първи път“, а красивият принцип на „внезапността“ никога не работи.

Ние нямаме никакво основание да предполагаме, че Големият взрив е имал някакъв друг произход от което и да е друго природно явление, подчинено на четирите сили (плюс времето). Разбира се, неговата разгадка е в неговата история. Но тя все още е незнайна.

Но нека с това се оправят астрофизиците, защото към произхода на минералите то няма голямо отношение.

Квантовата теория на полето допуска нарастване на първоначалния квантов мехур до 10-27 степен, което е достатъчно да започне в нея първият процес, изискващ известно „време“, тоест особен вид пространство за възможността от последователни действия на силите. Най-добре го е казал Айнщайн: „Времето съществува, за да не се случва всичко едновременно“.

Какви още „сили“ и фактори, освен тези, са се използвали тогава, но са били бракувани от напиращата да напусне своята точка протоенертия като неефективни за решаването на конкретно този проблем, вероятно няма да научим скоро. С някои от тях вероятно се срещаме в квантовия свят, но „не се поздравяваме“, защото „не се познаваме“, а за тяхното примерно обозначаване в нашия език няма нито думи, нито термини, нито понятия.

Ще се опитаме да обясним още по-разбрано. С още по-прост пример.

Историята на Големия взрив (по всяка вероятност) напомня долу-горе епопеята с възникването на дезоксирибонуклеиновата киселина.

Големият взрив дал някога живот на барионната материя и на пространството, благодарение на което се появила Вселената с квазарите, пулсарите и другите атрибути на космоса.

Всичко се оказало по-сложно, отколкото изглеждало през първите няколко мига, когато „свръхплътният космос се появил във вид на чиста еднородна енергия и никакви частици не нарушавали неговото абсолютно еднообразие“. Тази красива картина, уви, довела до образуването на звездите и планетите, до гравитационния грабеж на черните дупки и до количката на Хокинг.

Приблизително същата история, но в по-малки мащаби, се случила с ДНК.

Някога ДНК създала органиката, проявявайки удивителна ловкост при използването на аминокиселините. По всяка вероятност е имала някакви дълбоко лични причини (в този момент). Но еволюционният механизъм изведнъж заработил и ДНК станала главнокомандващ на доста специфична форма на живот, обречена вечно да изгражда от аминокиселините белтъчини, от белтъчините клетки, а от клетките организми.

До момента обаче, в който ДНК получила своите златни еполети, тя била само дезоксирибонуклеинова киселина, една от многото киселини, които се появили на Земята в резултат от първоначалния химизъм.

Историята на нейната поява не съдържа нищо необичайно или извънредно. Тя, разбира се, е високомолекулярно, но не много сложно изградено съединение на производните на рибозата и фосфорната киселина.

Най-първата епоха, която се нарича Хадейски еон, наплодила голямо количество подобни киселини.

Наистина, нуклеиновата киселина (лежаща в основата на ДНК) има много романтична подробност в своята биография.

В някои метеорити, долетели на Земята от дълбокия космос през последните петдесет години, е открит гликоалдихид. През верига от прости реакции той може да се превърне в рибоза, ключов ингредиент на рибонуклеиновата киселина (РНК). При изваждане от нея на един атом кислород РНК лесно се превръща в ДНК.

Но особена необходимост от космически произход на дезоксирибонуклеиноваат киселина не е имало. Тя била обречена да се появи и в резултат от естествените процеси върху ранната Земя.

Ние помним, че през епохата на нейното раждане всички елементи са имали ежесекундната възможност да осъществят помежду си всякакви реакции.

Хадейският еон бил време на велика химическа оргия, която, уви, няма да се повтори никога.

Цялата планета била една лаборатория, снабдена с ретортите на хиляди вулкани, с екстректорите на хидро- и геотермалните извори, а също така с всякакви видове природни реактори, дефлегматори, дестилатори, хладилници и изпарители.

Да, всичко това се е запазило отчасти и до ден днешен, но интензивността на последователните химическите коитуси тогава е била милион пъти по-голяма от днешната. И толкова пъти по-ефективна.

Защо се решаваме да твърдим това?

Първо, защото вездесъщият свободен кислород, който умее да замърси и „да препъне чрез окисление“ всеки експеримент, още нямал власт на Земята. Просто тогава не го е имало. Следователно не е имало и никакъв защитен озонов слой. Имало е сочна смес от радиоактивни пари и нажежени газове, уловена и задържана от гравитацията на Земята, а всички видове космически радиации правели с нея (а едновременно и с литосферата) каквото им хрумне.

Второ, защото палитрата на енергетичните въздействия върху елементите и техните връзки била значително по-богата.

Тя включвала всичките видове излъчвания, взривната и разрядната енергия, всичките видове нагрявания, охлаждания и налягания. Както вече установихме, нищо не пречело на късовълновия ултравиолет и на метеорния дъжд да горят, облъчват и бомбардират планетата.

Радиоактивността на ранната Гея била безумна. По това време всичките радиоактивни елементи били млади, изпълнени със сила и дори не си помисляли за някакво разпадане или полуразпадане.

По най-груби сметки торият е бил четвърт пъти повече от сега, а уранът 238 и 235 – три пъти повече. Съдържанието на трансурановите елементи (плутония и кюрия) е достигало може би на отделни места 1%. От недрата излизал нажежен водород, който въвличал трансураните в локални термоядрени реакции, а взривното и повърхностното изливане на вулканичните лави издигало нагоре и радиогенен аргон, който добавял пикантност на цялата картина.

Следва да споменем също така, че значително по-голяма е била и електроразрядната (мълнийната) активност, атакуваща с милиони волта адската смес от свободен водород, сероводород, въглероден двуокис, серни хлорни, флуорни пари и вода. В този коктейл се кондензирали и трансмутирали киселините, ту падащи като дъждове, ту покриващи всичко с окиси.

Върху окисите се трупали облаци от космически прах, изпълнени с всякакви видове кристали и молекули на тежки елементи.

Ударите на астероидите и метеоритите осигурявали безкрайни взривове, земетресения, ударни вълни, разпуквания на тънката кора и температурни скокове. Освен това астероидите носели със себе си на планетата все нови и нови елементи. Това, което се раждало само в дълбокия космос, при взривяването на звездите.

Ще напомним, че интензивността на метеорните бомбардировки надвишавала стотици пъти днешната, защото Слънчевата система още не била окончателно оформена и космосът бил изпълнен с остатъци от образуването на планетите.

Милиони квадратни километри реактивни химически маси се пресовали, раздробявали, отново се спичали и изстивали. Коктейлите от радиоактивни пари и газове ги нажежавали пак, а вулканите ги заливали с дълбока магма и ги засипвали с извънредно съдържателна радиоактивна пепел, предизвикваща тънки реакции. Вулканичната пепел, както се знае, е богата (също така) на азот, което в съчетание с множество други фактори просто не би могло да не стартира синтеза на азотни съединения.

Слънцето ту се приближавало, ту се отдалечавало.

В съответствие с това се колебаела и силата на неговото гравитационно въздействие върху Земята, ту забавяйки, ту ускорявайки нейното въртене.

От това започнала да се движи още съвсем тънката тогава кора, която се образувала в процеса на първоначалното изстиване на външния слой на планетата.

Кората се опъвала, пукала се и се гърчела, изпускайки от своите дълбини магмени вълни и диапири. Образували се разломи. А в тях нахлували киселинно-водните океани, които успели да се кондензират на повърхността. Това предизвикало отново взривове от пари със стотици километри дължина и невероятни комбинации и рекомбинации на елементите. Възможно е през този период да са се образували фосфатните киселини, които били така необходими за създаването на ДНК.

По зоните на разломите вървяла и дегазацията на връхната мантия, насищаща първичната атмосфера с уранов, серен и волфрамов хексафторид, а също така и с живачни пари.

В такт с нарушаването на въртенето, както винаги, се активизирали земетресенията. Те смесвали водоносните хоризонти и подземните извори с разтопени магмени слоеве. Всичко отново се взривявало, сливало и смесвало, обогатявайки още повече концентрацията на реагенти и облекчавайки техните връзки.

Но най-главен и най-неповторим фактор на Халдейския еон, по всяка вероятност, е бил именно съюзът на разклонените верижни химически и верижни ядрени реакции. Благодарение на това веществото е можело да премине през всичките мислими стадии на своите промени. Разбира се, при намирането на някаква оптимална форма то „се спирало“, както „се спрели“ в кварцовия кристал „срещналите се“ силиций и кислород.

Цялото великолепие на процесите е невъзможно да бъде описано, както е невъзможно да си представим техния мащаб. Но е важно да помним, че в ядрено-химическите трансмутации милиарди години наред е участвал ежесекундно всеки микрограм от огромното планетно тяло.

Разбира се, ние говорим сега само за щатните, относително спокойни ситуации. Всичко, което ставало в момента, когато Луната се отделила от Земята или когато я бомбардирали особено едри тела, било още по-живописно. По-специално Р. Хайзен предполага, че гравитационните сили на Луната, намираща се първоначално от Земята само на 24 000 километра, са били демонично големи. Под нейното въздействие „всеки няколко часа разтопената магма на повърхността на Зевята се надигала на гигантски вълни с височина повече от километър“.

Сега, като имаме някаква представа за мощта на лабораторията, в която било необходимо да се окислят само няколко фосфата и чрез енергетични въздействия да се получи рибоза, а след това чрез проста N-гликозидна връзка да се обедини фосфорната киселина с производните на рибозата в полинуклеотид, трябва да сме сигурни, че процесът не е бил прекалено сложен, макар че продължил дълго и досадно.

Дезоксирибонуклеиновата киселина губи репутацията си на „сложна“ киселина, когато разгледаме съставните ѝ части. Да вземем за пример пурина. Молекулата му се състои от пет атома въглерод, четири атома азот и четири атома водород.

Артър Корнбърг, разбира се, синтезирал ДНК лабораторно. Не му трябвали нито милиарди години, нито земетресения. Нито попадения на особено големи метеорити в лабораторията му. Но той взел вече образувалите се елементи.

Ние имаме прекалено много примери за образуване на химични съединения, осъществено през този период, които превъзхождат ДНК по сложност.

Вероятно са минали не по-малко от половин милиард години в непрекъснато търсене на краен субстрат, който вече притежава химическа пълнота и може да осъществява ефективни реакции. Даже не била необходима „космическа“ рибоза, донесена от неведоми области на галактиката, макар че за застраховка я имаме и нея предвид.

В резултат от безкрайното множество геохимични събития, в един момент се събрали заедно и се разпределили, най-сетне, в нужните пропорции аденинът, тиминът, гуанинът и цитозинът (+ някакъв протофермент, чието име засега не е установено, но който напълно би могъл да бъде нуклеотид). Дезоксирибонуклеиновата киселина се появила и започнала да функционира.

Ние сме в правото си да предположим, че и първоначалното овеществяване е било доста досаден процес. Но така било само в началото, в епохата на „квантовата пяна“, с други думи - на тези безброй мехурчета, от които се родила вселената.

Нататък всичко се развивало по-живо.

„Протоенергията“ се устремила най-сетне вън от точката и придобила чертите на енергия вече в по-разбираемия смисъл на тази дума.

Всяка следваща стъпка (това, което се нарича „фазов преход“) се диктувала винаги от ежеминутната необходимост и винаги се предизвиквала от някаква конкретна причина.

Те до една в някаква степен са изчислими, но ще се спрем на най-главната и най-простата.

Тя се състои в това, че енергията, озовала се във властта на „сместа“ от ядрени взаимодействия, гравитацията, електромагнетизма и времето, не можела да има никакво друго поведение.

Да, самата „смес“ (вселенската ДНК) още се образувала и формирала (несъмнено е, че и тя имала своята еволюция, скрита от нас в дълбините на квантовия свят). Но нейната интегративна мощ не оставяла никакъв избор за младата материя. „Сместа“ управлявала създалата я среда все по-уверено и по-деспотично.

Но енергията също не стояла със скръстени ръце. Тя получила каквото искала. Най-вероятно това било така нареченото „развитие“, иначе казано – възможността за безгранично разпространение, в резултат от което се появява пространството.

Като следствие от всичките тези събития почти мигновено се образувала така наречената кварк глуонна плазма, състояща се от всички видове кванти, кварки, бозони, глюони и така нататък.

Разбира се, никакви елементи и цели атоми в състава на плазмата още нямало, но „силите“ веднага започнали да подреждат лошо управляемите квантови частици в нещо по-солидно. В нещо, което би им било напълно покорно.

Това не се оказало сложно. Наложило се само да бъдат затворени част от кварките в протони и неутрони, да се моделира ядрото и да му се прикачат електрони.

Именно тогава силното ядрено взаимодействие получило за първи път възможността да се ободри порядъчно и да придобие професионални навици. Но дадените процеси са описани толкова красиво от квантовата хромодинамика (КХД), че да се добави към Фейнман, Алтарели или Индурайн нещо ново засега не изглежда възможно.

Като резултат се появил първият атом. Той бил лек, обикновен, но най-важното е, че вече (почти) напълно се детерминирал от силите.

Пътьом, както свидетелства космологията, ставали множество много важни събития: образуване на антиматерия, суперсиметрия и снижаване на температурата от „температура на Планк“ (1032) до 1027.

(Тук не всичко е много ясно, защото остава напълно неразбираемо на кого именно е била прехвърлена част от температурата, след като около големия плазмен облак, който в този момент представлявал пространството, не е съществувало още нищо, способно „да поеме“ част от градусите. Най-вероятно не е имало никакво „даване“ на на температура, а е настъпило капсулиране, благополучно затворило енергията в атомите.)

Но за суперсиметрията, антиматерията, тъмната материя и енергия, а също така и с „температурния часовник“ на образуващата се Вселената нека се карат все така астрофизиците. Ние не ще позволим да ни въвлекат в това, защото по въпроса за произхода на минералите то не е прекалено съществено.

Така или иначе нашите „генерали“ (силите) получили първия си „войник“ (атома), способен да изпълнява заповеди.

Квантовата анархия, разбира се, не отишла никъде, но тя (частично) се преместила във „войника“ и по груба аналогия може да бъде уподобена на клетъчните и междуклетъчните процеси, опаковани във войнишкия организъм. Те, разбира се, са могъщи и могат да попречат на изпълнението на заповедта на генерала, но могат и да не попречат.

Тези процеси могат например да заставят войника да предпочете седенето в тоалетната пред участието в парада. Подобно нещо е, разбира се, възможно, но върху статистическата картина, както показва историята на вида homo, не влияе чувствително. Паради се провеждат редовно.

И така, появил се първият атом.

Макар че това събитие не било отбелязано с банкет, по силата на известни причини именно този момент можем да смятаме за официалното начало на процеса на общата еволюция на барионната (видимата) материя.

(Малко по-късно историята на възникването на водородния атом ще се повтори отчасти с протоклетката, която ще даде начало на вече следващия етап на еволюцията, органичния).

Но водородът не бил съвсем самотен. Малък процент от общата маса на младото вещество се заемал от атоми на хелия, деутерия и ако се съди по всичко, на лития. Това било вече практически видимо овеществяване.

Отново заработили силите, които отново уголемили обектите на своето въздействие. Появили се първите доста прости по своята конструкция молекули. След известно време част от пространството било обвито от газово-молекулярна мъгла.

Гравитацията завъртяла бойко от мъглите огромни дискове и продължавала да ги върти. Техните центрове все по-силно се свивали, защото все по-силно ги притискали периферните маси. Това били (водородно-хелиеви) сфери от турбулентен газ, осъдени от своето циклопско вещество да изпълнят ролята на ядрен взрив. Но настъпва момент, когато подобна звезда, когато изгори водородния си запас, се превръща в червен гигант и започва да гори своя хелий. Това горене позволява да се образуват въглеродни и кислородни ядра. След това възникват все по-тежки и по-тежки елементи, гори въглеродът, произвеждайки неон, магнезий и още повече кислород. Реакциите отново се променят, новообразуваните елементи започват да си взаимодействат. Но в същото време продължава да работи гравитационната сила, довеждайки атомите и електроните до пределно притискане. После започва да действа принципът на Паули. Най-последните процеси създават вече и железни атоми. Ако това горящо нещо бъде набързо разглобено и изследвано, в него вече може да се открият (освен водород, хелий, кислород, деутерий, въглерод, неон и желязо) още множество различни елементи, включително сяра, магнезий, силиций и азот. А всичко завършва с взрив. За всеобщо удоволствие всичко гръмва по дяволите и изпълва вселената с нови елементи вече във вид на облаци. Малко по-късно взаимодействието на четирите основни сили ще формира от газово-праховите (небуларните) облаци космически тела.

Ние знаем, че литосферата на Земята се състои от няколко хиляди различни минерала. По-голямата тяхна част има собствена вещественост и осезаемост. По-малката присъства във вид на отделни атоми и молекули, намиращи се в други субстрати и породи.

Осезаемите (стабилните) минерали се делят по своя произход на утаечни, хидротермални и магнетични.

Тук е много важно да не потънем в тягостното блато на академичните спорове между научните школи, които броят и класифицират тези минерали малко различно. Да, това „блато“ е възхитително, но то наброява няколко стотици тома и се състои от доводи и контрадоводи на съветската, американската и европейската школа.

Съветската астрогеология, където до ден днешен господства сянката на Катерфелд, признава за „стабилни“ едва 2 000 земни минерала, авторът на теорията за „минералната еволюция“ Робърт Хейзън смята за такива не по-малко от 3 700, а планетологът Анди Ноул защитава съвсем други цифри. При желание можем да съберем още около 30 мнения по дадения повод, които си противоречат, но изглеждат напълно академично и обосновано.

Цялата работа е в това, че Катерфелд брои само „химически чистите“ минерали, образували се в добиологичния период на планетата, а (например) Хейзън признава за минерали и тези, които са се формирали под влиянието на зародилата се органична форма на живот.

Категорично се различават и данните за количеството минерали на Луната и Марс. Катерфелд предполага, че можем да говорим уверено само за 89 лунни минерала. Това е справедливо, защото в 400-те килограма лунна почва, доставена от корабите „Аполо“ в земните лаборатории, те са именно толкова. Американската астрогеология обаче оценява минералния потенциал на Луната още по-щедро.

Съща е историята с Марс.

(Колкото и яростно да се дърпат помежду си геолозите, астрогеолозите и планетолозите от различните школи, всички те са по принцип съгласни както за наличието на съществена количествена, така и на качествена разлика между Земята, Луната и Марс)

Като знаем тези цифри и химизма, който създава минералите, комбинирайки елементите при различни условия, можем лесно и почти безпогрешно да нахвърлим „портрета“ на планетата от момента на нейното образуване до наши дни.

Чрез тези много прости данни ние получаваме представа за вулканизма, релефа, наличието на течна вода, температурите, възрастта, магнетизма, радиоактивността, масата и даже за ъгловата скорост на въртене на планетата около оста ѝ през различните периоди.

Както се знае, колкото по-голяма е скоростта на въртенето около оста, толкова по-плосък става общият релеф. (Палеонтолозите казват, че той се сляга). А слягането несъмнено променя до някаква степен минералния портрет на горния слой на планетата.

Същественият дял на боратите и флуоридите ни подсказва, че планините са сравнително скорошна придобивка на Земята. Следователно някога скоростта на въртене около оста е била значително по-голяма. Разбираме, че земното денонощие е продължавало 4-6-8 часа, релефът е бил плосък, а следователно моретата по-малки и по-горещи.

Тези изводи прибавят живописни подробности.

Разбира се, за да произнесем присъда за развитостта и неразвитостта на едно космическо тяло, ще ни трябват за сравнение още няколко планетни обекта от (примерно) същия тип като Земята.

Да вземем добре проучената Луна.

В онези 400 килограма нейна почва, които са доставили корабите „Аполо“ в земните лаборатории, ще видим само 89 минерала. Да допуснем щедрото предположение, че те са три пъти повече от събраните. Но минералната развитост на Земята и Луната все едно ще остане несъпоставима.

Долу-горе същата ще бъде историята с Марс, където е открит базалт, андезит, дацит, фелдшпат, но няма нито кварц, нито слюда. Внимателни предположения за състава на Йо и Енцелад характеризират тяхната минерална развитост като доста средна в сравнение със Земята.

Всичко това ще ни даде правото вече уверено да определим понятието „развитост“ по отношение на такива свръхсложни тела като планетите и да направим необходимите аналогии.

Разбира се, изброеното от нас е едва една стохилядна от знанията, които науката има за космическите обекти. Ние проявихме възмутително лекомислие, като разказахме за взаимните връзки на минералите и развитието на планетното тяло. Това трябваше да се направи чрез триизмерни диаграми, с изчисляване на хелиоцентрично разстояние от планетните тела и на „съдържанието на силикати в зависимост от близостта до Слънцето“.

В астрогеологията на Катерфелд значението на масата, размера, плътността и вулканизма на планетата се определят по формулите Mk = 6х1022 кг, Dk=3.300 km, dk = 3,25 g/sm. В еволюционната минералогия, която днес се представлява блестящо от професор Хейзън, към същите изводи трябва да се върви по съвсем друг път.

Произходът на минералите може да се определи по Вернадский и по Шопф. Можем да се ръководим от Брайзър или Хайзен. Това са спорещи школи. Те виждат процесите на минералотворенето малко по-различно.

Всичките тези нюанси ще бъдат свръхпринципни за планетолозите. Но на нас те са ни съвсем безразлични.

Ние обрахме своя „каймак“. Получихме инструмент, който ни позволява по отношение на самоорганизиращите се архисложни структури да приложим понятието „развитост – неразвитост“.

В добре разработената наука изводите и формулировките по правило са така очевидни, че може без всякаква деформация да се пренесат в картезианската „тъкан“ на обобщенията. Декартовият метод позволява да оперираме с данни от всякакви дисциплини, като се освободим почти напълно от тях.

Завършвайки тази лекция, следва още един път да си спомним думите на картезианеца Питър Медауар (1915–1987) и неговата блестяща формулировка: „С прогреса на науката конкретните факти се поглъщат от нея и в известен смисъл изчезват в общите твърдения с нарастваща обяснителна сила. На нас не ни е необходимо повече да си представяме в явен вид целия обем от факти. Във всички науки ние се освобождаваме постепенно от товара на единичните примери, от тиранията на конкретното“.

КРАЙ

СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6

37. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 7

38. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 8

39. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 9

40. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 10

41. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 11

42. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 12

43. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 13

44. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 14

45. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 15

46. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 16

47. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 17

48. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 18

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.