СЛУЖБОМЕР

вторник, юли 25, 2017

Нобелови лауреати – 1945 година

Александър Флеминг (Alexander Fleming)

6 август 1881 г. – 11 март 1955 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1945 г. (заедно с Ернст Борис Чейн, Хауърд Флори)

(За откриването на пеницилина и лечебния му ефект при различни инфекциозни заболявания.)

Шотландският бактериолог Александър Флеминг е роден в графство Еършир в семейството на фермера Хю Флеминг и втората му жена Грейс (Мортън) Флеминг.

Той е седмо дете на баща си и трето на майка си. Когато момчето става на седем години, баща му умира и майката трябва сама да се оправя с фермата: неин помощник е Томас, по-голям брат на Флеминг по баща. Флеминг учи в малко селско училище, намиращо се недалече от фермата, а след това в Килмарнък академи, като свиква от рано да наблюдава природата. На тринадесет години заедно с по-големите си братя заминава за Лондон, където работи като чиновник и посещава занятията в Политехническия институт на "Риджент стрийт", а през 1900 г. се записва в Лондонския шотландски полк. Флеминг харесва военния живот, той си спечелва репутацията на първокласен стрелец и ватерполист; по това време Англо-бурската война вече завършва и на Флеминг му се налага да служи в презморски страни.

След една година той получава наследство от 250 фунта стерлинги (което е почти 1200 долара - не малко сума по това време) и по съвет на Томас подава документи за националния конкурс за постъпване в медицинско училище. На изпитите получава най-високите оценки и става стипендиант на медицинското училище към болницата "Сент Мери". Флеминг учи хирургия и, като си взема изпитите, става през 1906 г. член на Кралския колеж на хирурзите. Оставайки да работи в лабораторията по патология на професор Алмрот Райт към болницата "Сент Мери", той получава през 1908 г. степените бакалавър и магистър на науките в Лондонския университет.

Най-значителни постижения в лечението на инфекциозните заболявания между двата века са първите ваксини, серотерапията на Емил фон Беринг и учението за фагоцитите на Иля Мечников. Всички те в една или друга степен са свързани с имунотерапията и се основават на мобилизацията на естествените сили на човешкия организъм за борба с болестта. Опирайки се на това, всички лекари и бактериолози предполагат, че по-нататъшният процес ще бъде свързан с опитите да се променят, усилят или допълнят свойствата на имунната система.

Откриването през 1910 г. на салверсана от Паул Ерлих само потвърждава тези предположения. Ерлих е зает с търсенето на това, което той нарича "магически куршум", подразбиращ под този израз средство, което може да унищожи попадналите в организма бактерии, без да уврежда тъканите на организма на болния и даже да си взаимодейства с тях. Салверсанът, първото от съвременните лекарствени препарати, съответства само отчасти на тази цел. Макар че е признат за ефективно средство срещу възбудителя на сифилиса - бледата спирохета, той се характеризира със странично токсично действие. Лабораторията на Райт е една от първите, която получава образци от салверсана за проверка. През 1908 г. Флеминг започва експерименти с препарата, използвайки го също така в частна медицинска практика за лечение на сифилис. Като осъзнава прекрасно всичките проблеми, свързани със салверсана, той въпреки това вярва във възможностите на химиотерапията. В продължение на няколко години обаче резултатите от изследванията са такива, че едва ли могат да потвърдят неговите предположения.

След влизането на Британия във Втората световна война Флеминг служи като капитан в медицинския корпус на Кралската армия и участва във военните действия във Франция. Работейки в лабораторията за изследване на раните, Райт и Флеминг се опитват да определят дали има някаква полза от антисептиците за лечението на инфекциозните поражения. Флеминг доказва, че антисептици като карболовата киселина, употребявана по това време широко за обработка на открити рани, убива левкоцитите, създаващи в организма защитна бариера, което съдейства за оживяването на бактериите в тъканите.

През 1922 г., след неуспешни опити да изолира възбудителя на обикновените простудни заболявания, Флеминг чисто случайно открива лизозима - фермент, който убива някои бактерии и не вреди на здравите тъкани. За съжаление, перспективите за медицинско използване на лизозима се оказват доста ограничени, защото е доста ефективно средство срещу бактерии, които не са възбудители на заболявания, и е съвсем неефективен срещу болестотворни организми. Това откритие обаче подтиква Флеминг да се заеме с търсенето на други антибактериални препарати, които да са безвредни за организма на човека.

Друга щастлива случайност - откриването на пеницилина през 1928 г. - е резултат от стечение на редица обстоятелства, толкова невероятни, че е почти невъзможно да се повярва в тях. За разлика от своите акуратни колеги, които измиват чашите с бактериални култури след края на работата с тях, Флеминг не изхвърля културите по 2-3 седмици, докато в една от своите чаши не открива плесен, която, за негово учудване, забавя развитието на културата от бактерии Staphylococcus. Като отделя плесента, той установява, че "бульонът, върху който се е разраснала плесента... е придобил ясно изразена способност да забавя развитието на микроорганизмите, а също така бактероцидни и бактериологични свойства по отношение на много разпространени патогенни бактерии".

Немарливостта на Флеминг и направеното от него наблюдение са само две обстоятелства в целия ред от случайности, довели до откритието. Плесента, с която се оказва заразена културата, принадлежи към много редкия вид Penicillium. Тя вероятно е пренесена от лабораторията, намираща се на един етаж по-долу, където отглеждат образци от плесени, взети от домовете на болни, страдащи от бронхиална астма, за да се изготвят от тях десенсибилизиращи екстракти. Флеминг оставя станалата по-късно знаменита чашка на лабораторната маса и заминава на почивка. Настъпилото в Лондон захлаждане създава благоприятни условия за развитието на плесента, а последвалото затопляне - на бактериите. Както се изяснява по-късно, стечението именно на тези обстоятелства довежда до знаменитото откритие.

Първоначалните изследвания на Флеминг дават редица важни сведения за пеницилина. Той пише, че това е "ефективна антибактериална субстанция... оказваща видимо въздействие върху пиогенните коки и пръчиците от дифтеритната група... Даже в огромни дози пеницилинът не е токсичен за животните... Може да се предположи, че той ще се окаже ефективен антисептик при повърхностна обработка на участъци, поразени с чувствителни към пеницилина микроби, или при неговото инжектиране". Знаейки това, Флеминг, колкото и да е странно, не прави съвсем очевидната следваща стъпка, която дванадесет години по-късно предприема Хауърд Флори и която се състои в изясняването дали опитни животни ще бъдат спасени от летална инфекция, ако бъдат лекувани като им се инжектира пеницилинов бульон. Флеминг само го предписва на няколко пациенти за повърхностно приложение. Обаче резултатите са противоречиви и обезкуражаващи. Разтворът не само се пречиства трудно, ако става въпрос за големи количества, но и се оказва нестабилен.

Като института "Пастьор" в Париж и ваксинното отделение в болницата "Сент Мери", където работи Флеминг, съществува благодарение на продажбата на ваксини. Флеминг открива, че в процеса на приготвянето на ваксини пеницилинът помага да се предпазят културите от стафилококи. Това е малко техническо постижение и той го използва широко, разпореждайки се ежедневно да се приготвят големи партиди бульон. Флеминг дава образци от култури Penicillium на някои свои колеги в други лаборатории, но нито един път не споменава за пеницилина в нито една от 27-те си статии или лекции, които публикува през 1930-1940 г., даже ако става дума за вещества, убиващи бактериите.

Може би пеницилинът е щял да бъде забравен напълно, ако не е по-рано откритият от Флеминг лизозим. Именно това откритие кара Флори и Ернст Б. Чейн да започнат изучаване на терапевтичните свойства на пеницилина, в резултат от което препаратът е подложен на клинични изследвания. Всичките почести и слава обаче получава Флеминг. Случайното откриване на пеницилина в чашка с бактериална култура дава на пресата сензационен материал, способен да порази въображението на всеки човек.

През останалите десет години след получаването на Нобеловата награда Флеминг е удостоен с 25 почетни степени, 26 медала, 31 награди и почетни членства в 89 академии на науките и научни дружества, а през 1944 г . получава и дворянско звание.

През 1915 г. Флеминг се жени за медицинската сестра Сара Марион Макелрой, по произход ирландка. Семейството има син. След смъртта на жена му през 1949 г. здравословното състояние на Флеминг се влошава рязко. През 1952 г. той се жени за Амалия Кутсури-Вурека, бактериолог и негова бивша студентка. Три години по-късно умира от инфаркт на миокарда.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/fleming.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.