Страх и омраза в Русия

ИЛИ КОГА РУСНАЦИТЕ ЩЕ ПРЕСТАНАТ ДА СЕ СТРАХУВАТ И ДА МРАЗЯТ ПО УКАЗАНИЕ НА КРЕМЪЛ И ЩЕ ЗАПОЧНАТ ДА МИСЛЯТ БЕЗ ПОМОЩТА НА ТЕЛЕВИЗОРА

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Ако се опитаме да определим основното чувство на средностатистическия руснак, това ще бъде преди всичко страхът. Разбира се, има и индивидуални чувства - любов към любимото момиче, жена или мъж, към децата, някои обичат животните, мнозина говорят патетично за любов към родината, на все пак главен е страхът. Вторично чувство е омразата. Ето защо „руският свят“ е именно такъв и никакъв друг. Ето защо руснаците са сменили опричнината с крепостничество, смениха болшевизма с путинизъм, като периодично с патологична нежност изпитват носталгия по диктаторите и репресиите.

Много поколения хора са възпитавани да мразят и да се страхуват, което е оформило специфичното руско отношение към репресиите – нека хвърлят в затвора жена ми или даже самия мене, както често се е случвало през 30-те години на миналия век, аз ще изтърпя. А ако не мене и не моята жена, а жената на съседа – ще изтърпя с още по-голямо удоволствие.

С изключение на „Левада център“ всичките останали социологически централи в Русия са държавни. Дали манипулират цифрите и общественото мнение е нещо второстепенно, главното е, че те провеждат допитвания, които заздравяват Путин и неговата власт с правилни решения. Ако социолозите казват, че руснаците харесват цензурата, това е добър повод за „затягане на гайките“, за ограничаване на алтернативната информация, която би могла да попречи за „правилното“ възприемане на кремълските лъжи.

Периодично изследванията засягат отношението на руснаците към Запада: доколко те мразят САЩ, европейските страни и „угодниците“ – Грузия, Молдова, Украйна. Ако се види, че не ги мразят достатъчно, в пещта на пропагандата се подхвърля допълнително горивен материал – за това, че бандеровците ядат рускоезични младенци, за фашизоидните грузинци, които се разправят зверски с мирно спящите жители на Цхинвали.

Цялата съветска идеология се държеше на три стълба, като някогашната имперската триада на граф Уваров – само че „самодържавие-православие-народност“ беше сменено с „вожд-комунизъм-армия“. Вождът се разпорежда с всичко, дава ценни указания, защото разбира от всичко – от пубертетния период на подрастващото поколение до ранната реколта от моркови в Смоленска област. Комунизмът е религия, вяра в светлото бъдеще, а какво ще бъде то, знае само вождът, който протяга ръка далече напред, посочвайки откъде ще дойде то, светлото бъдеще. Армията, както учеха в съветските семейства, е школа за живота. Без армията не може да станеш мъж, а тъй като съветската армия постоянно воюваше и убиваше някъде, да станеш мъж, без да си убил някого, стана почти невъзможно.

В резултат от тази чудовищна селекция се е получил подвидът „съвременен руснак“, който гласува за този, когото му покаже телевизорът, мрази този, за когото най-много говори телевизорът, и продължава да обича убийците, които гордо са наречени „защитници на родината“, макар че на територията на Русия нашественици не са идвали от преди 76 години. И понеже освен това не го е грижа за права, закони и свободи, той се оказват идеален материал за Путин. Пластилин, от който може да се направи всичко. А за да се определи как да бъде моделиран по-нататък и накъде да бъде ориентиран, държавните социологически институти правят от време на време „изследвания“. Тези дни например ВЦИОМ (Всерусийският център за обществено мнение)публикува резултатите от допитване „Сталинските репресии: престъпление или наказание?“

Резултатите би трябвало да се харесат на Кремъл: първо, както се оказва, една четвърт от анкетираните млади хора на 18-24 години не знаят нищо за сталинските репресии – това е именно поколението, израснало при Путин, който възстанови традициите на съветската пропаганда. По телевизията сега говорят много малко за престъпленията на Сталин, освен ако някой не ги спомене между другото по време на някое ток-шоу, филми или предавания за случилото се в СССР през 20-те и 30-те години практически няма. В училищните учебници на този кървав период от историята са посветени няколко абзаца. В резултат от това 16% от анкетираните смятат, че присъдите са били справедливи или по-скоро справедливи, а 43%, при 8% затруднили се да отговорят, са избрали този вариант за отговор: „репресиите са били необходима мярка, която е позволила на Сталин да осигури обществен ред“.

Последният въпрос е като подсказка за Путин: именно „обществен ред“ е така необходим на населението, което под „ред“ разбира не закон или правосъдие, а това, което каже вождът. Тогава Сталин, сега – Путин. Това допитване е само междинно в оценката на моралното състояние на руснаците, които четвърта година чакат кога армията ще завземе Украйна, както преди девет години желаеха да видят покорена Грузия, а в първата година от управлението на Путин се радваха на стоящата на колене Чечня. Изглежда руснаците, както и съветските хора, не познават думата „закон“. Те са си изработили здравия навик да се отнасят към нея пренебрежително, преди всичко защото „законът“ е винаги в ръцете на някой повече или по-малко дребен чиновник, в мащабите на страната – на върховния чиновник, иначе казано – на вожда.

Затова руснаците недоумяват, когато им напомнят, че Крим е завзет в нарушение на международното законодателство и ако Русия е член на международната общност, трябва да спазва Устава на ООН. И всякакви референдуми или промени на държавното устройство трябва да бъдат признати от международната общност, а не от шепа руски чиновници.

Пропагандата в Русия замени образованието, образованието стана пропаганда, те се заменят взаимно, всякакви опити да се пробие тази кръгова отбрана не водят до нищо. Когато беше практически завършена работата над новия пропаганден шедьовър – филма „28-те панфиловци“, блогърите отново напомниха, че още през 1948 година главният военен прокурор на ВС на СССР, генерал-лейтенант Николай Афанасев, изпраща на генералния прокурор Григорий Сафонов донесение, че историята за 28-те панфиловци е лъжа. В същата година официалната версия за подвига е проучена от Главната военна прокуратура на СССР и е призната за литературна измислица.

Дали са знаели това режисьорите на „28-те панфиловци“ Андрей Шальопа и Ким Дружинин? Без съмнение, но през октомври 2016 година министърът на културата на Руската федерация Владимир Мединский се изказа критично за скептиците, които се съмняват в „свещената легенда“ за 28-те панфиловци. Защото тя, по неговите думи, е символ на подвига на народа по време на Великата отечествена война, извън зависимостта от историческата реалност. А според оценката на научния сътрудник от Института по руска история към Руската академия на науките кандидата на историческите науки Константин Дроздов боят при железопътното разклонение Дубосеково е изиграл „изключително мобилизираща роля, ставайки пример за твърдост, мъжество и саможертва“. С една дума – лъжата е станала „истина“. И много продаваема, ако се вярва на официалните цифри. А според тях за реализирането на филма са изхарчени 150 милиона рубли, а са спечелени 385 милиона.

Всичко, което предлагат руските историци и кинематографисти е само част от пропагандната машина, която лъже за едно, но крие най-суровата част от войната – неграмотно планираните операции, милионите загинали, хвърлени в несъмнени обкръжения или атаки за незначителни височини. Лъжата винаги цели да замени реалността, а едновременно с това да подхрани омразата и страха като алтернатива на разума и знанията.

Ако социологическите анкети се съпровождаха от допълнителни въпроси как се примирява подкрепата на репресиите с християнските ценности, а пропагандата – с една от заповедите, изследователите рискуват да получат удивителен резултат, който няма никакво отношение към православието. Руснаците отдавна вече приемат равнодушно церемониите по освещаване на оръжието за поредната война на Русия срещу съседите, стрелящите с автомати и гранатомети свещеници, иконите с лика на Сталин.

Омразата отдавна вече е заменила разума на руснаците. Допитванията до общественото мнение, определящи отношението на жителите на Руската федерация към Грузия, се променяха няколко пъти: до войната през 2008 година това беше една от най-любимите постсъветски страни, от 2008 година Грузия стана една от най-вражеските. Завърши вторият президентски мандат на Саакашвили и руснаците отново обикнаха Грузия, макар че новите власти не промениха особено отношението си към Русия, само дето започнаха по-рядко да я наричат страна окупатор.

Като с вълшебна пръчица – както махнат от Кемъл, така се отнасяме, казват да обичаме – обичаме, казват да мразим – с голямо удоволствие. Така беше с Чечня, която изведнъж стана близък приятел на Русия след толкова години вражда, макар че парите, които се изпращат във вид на откуп в Грозний, биха стигнали за строителството на няколко хиляди болници и училища. Така сигурно ще бъде и с Украйна, но само в случай, че бъдат освободени Крим и Донбас, когато руснаците вече няма да имат идеологическа и пропагандна храна да мразят украинците и да се страхуват от тях.

Но докато Русия се намира във властта на страха и машината на омразата не престава да работи. Когато няма алтернатива, има само път напред, някога го наричаха „светъл път към комунизма“ или „марксистко-ленински“ път, а сега това е пътят на путинизма-медведизма. Заедно с НЦИОМ Аналитичният център на Юрий Левада („Левада център“) проведе допитване, в което руснаците се питат „каква линия, според вас, трябва да следва избрания през 2018 година президент“.

Една трета от анкетираните (34%) заявяват: „по-твърда от сегашната“, 42% - същата. Едва 12% от респондентите заявяват за необходимостта от либерализация, още толкова се затрудняват да отговорят. Отговаряйки на въпроса за линията на президента във външната политика, мнозинството от анкетираните (56%) заявява, че тя не трябва да се променя. „За по-твърда конфронтация със Запада“ са 19%, за снижаване на конфронтацията – 13%. Още 12% се затрудняват да отговорят.

Тъй като нямат представа как се развива световната икономика и изобщо не разбират как действат въведените срещу Русия санкции, редовите руснаци не могат да прогнозират своето бъдеще. На Путин му е изгодно да държи руснаците като неразумно стадо, неспособно да зададе на властите елементарния въпрос – къде е „светлото бъдеще“, което им обещават през последните 100 години. В отговор те получават нов заряд омраза – към САЩ, към европейските страни, към Украйна, Грузия, Молдова. А ако има омраза, трябва да се убиват враговете, защото „ако не ние тях, те нас“ – формула, с помощта на която се поддържа страха, а с него и омразата. И краят на това засега не се вижда…