"Flic, tout simplement"

Действието на филма от 2015 година "Flic, tout simplement" (ако искате, го преведете „Обикновен полицай“, още по-точно – „полицайка“, ако искате – „Ченге като другите“, ваша воля) се върти около знаменития парижки адрес „Ке дез орфевр“ 36, но това не е полицейска история с много динамика и обрати на ситуациите, напротив – мнозина от тези, които са го гледали, го определят като провлечен, скучен и далеч от завладяващата интрига, задължителна за „класиката на жанра“.

Тази реакция е нормална, разбира се, защото в случая не става въпрос за „класика на жанра“ и ако търсим нея, няма как да я намерим.

Филмът, създаден по едноименната книга на Мартин Монтей и Мишел Лафон, е автобиографичен, следва до голяма степен действителни събития и – следователно – отразява почти живия живот, а живият живот, за разлика от този в литературата, е в основни линии скучен и провлечен, дори когато центърът му е „Ке дез оврфевр“ 36 (да не говорим, че и повечето литературни истории на Сименон с Мегре от същия адрес са отчайващо безинтересни).

А филмът, изваден от зрителния ъгъл на полицейския или криминалния филмов жанр, е много любопитен, защото обхваща един период от живота на Мартин Монтей, първата жена, която застава (през 1996 година) начело на легендарния парижки Криминален отдел („La brigade criminelle“).

Назначаването на Мартин Монтей е както поради нейната безупречна преди това работа в полицията, така и с един друг подтекст – подобряване на медийния имидж на отдела заради факта, че го ръководи жена: „Интервюта в пресата, най-вече женската, няколко появявания по телевизията…“ – ето препоръките, които ѝ дава нейният пряк началник.

Мартин Монтей обаче не се интересува от подобни въпроси, по едно време дори ще заяви категорично, че изобщо не дава пет пари за общественото мнение.

Намираща се в изключително мъжко обкръжение, тя най-напред дава да се разбере, че няма да има шикалкавене: „Ако играете по правилата, ще ви подкрепя, но ако тръгнете срещу мене, свършено е с вас…“

В процеса на тежко разследване, свързано с издирването на сериен убиец, станал известен в историята на криминалистиката като „Бастилския касапин“, Мартин Монтей си поставя още две съществени задачи, чието реализиране би довело до по-ефективна работа на криминалната полиция.

Първата задача е осъществяването на тясна връзка между различните отдели, които до това време работят самостоятелно и понякога се стига до куриозни случаи да разследват един и същи престъпник за различни деяния, без изобщо да знаят това.

Освен всичкото, че понякога, в съперничеството си, даже и се хващат за реверите.

Втората задача, която си поставя комисар Монтей, е да бъде създадена единна база с ДНК данни на всички заловени и незаловени (по слюнката върху цигарения филтър, както е случаят с Бастилския касапин) престъпници.

До нейното идване, за да не се бавят резултатите, агентите са принудени да прибягват до услугите на външни специалисти по ДНК тестове, което всъщност е на ръба на закона.

Мартин Монтей успява да постигне всичко, което си е набелязала: и Бастилският касапин е заловен, и отделите на „Ке де-з-орфевр“ започват да работят координирано, и ДНК базата е създадена и до ден днешен е изключително полезна при разследванията на френската криминална полиция.

Междувременно, като всеки човек, а не свъхгерой от литературата, Мартин Мотрей преминава и през няколко лични драми, някои от които непреодолими: едва не убиват съпруга ѝ, също полицай, разгаря се конфликт между нея и дъщеря ѝ, а най-добрият и най-близкият ѝ сътрудник се самоубива.

Филмът наистина си струва да се гледа, но със строго предупреждение – не само като криминале.

За да няма разочаровани.

А накрая, като бонус, два портрета на комисар Монтей с прочутата ѝ лампа маузер – от филма и в действителност...