Нобелови лауреати – 1945 година

Хауърд Флори (Howard Florey)

24 септември 1898 г. – 21 февруари 1968 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1945 г. (заедно с Александър Флеминг и Ърнст Борис Чейн)

(За откриването на пеницилина и лечебния му ефект при различни инфекциозни заболявания.)

Хауърд Уолтър Флори, английски патолог и бактериолог, е третото дете и единствен син на Джоузеф Флори, проспериращ производител на обувки от Аделаида (Австралия), и втората му жена Берта Мери (Уодхъм) Флори. Преди Първата световна война бащата на Флори има финансови затруднения, но стипендии позволяват на юношата да учи в университетското училище "Сент Питър" и в Аделаидския университет. Увлечен още като малък от научните изследвания, Флори се интересува отначало от химията, но след това интересите му се насочват към медицината. През 1921 г. той получава степента бакалавър на науките. Блестящата му научна кариера, а също така широтата на интересите му, съчетаващи спорт и политика, му позволяват да получи стипендията "Родес" на Оксфордския университет. Когато пристига в Англия през 1922 г., той започва работа в Магдален колидж.

Изследванията на Флори в Оксфорд са за връзката между нервната система и мускулните влакна по стените на малките кръвоносни съдове. Като работи под ръководството на известния неврофизиолог Чарлз С. Шерингтън, Флори се убеждава, че разбирането на болестта трябва да се основава на представата за нормалния строеж и функциите на организма.

Като получава в Оксфорд степента бакалавър на науките и магистър на изкуствата, Флори продължава заниманията си в Кеймбридж като стипендиант на Джон Лукас Уолкър. Той работи заедно с Фредерик Гоулдънд Хопкинс, като проучва функциите на капилярите. Макар че Флори не е химик и не тръгва по стъпките на Хопкинс, той възприема от по-възрастния си другар убедеността във важността на биохимическите методи за изучаването на клетъчните функции и на техните нарушения. Тази позиция определя научната тематика на по-нататъшните му изследвания.

През 1925 г. Флори получава стипендията "Рокфелер" за чужденци. Десетмесечният престой в Съединените щати изиграва важна роля за бъдещата кариера на учения. На следващата година той се връща в Англия и получава длъжността научен сътрудник в лондонската болница и Кеймбридж. През същата година Флори се жени за Мери Етел Рийд, която учи медицина в Аделаида, семейството има дъщеря и син. През 1927 г. Флори получава в Кеймбридж степента доктор по философия за работата си в областта на кръвообращението.

През 1928 г. Флори проявява интерес към проблема за резистентността на храносмилателния тракт към бактериалните инфекции. От литературата той научава за открития през 1921 г. от Александър Флеминг антибактериален фермент лизозим. Като изследва предварително как се секретира и какви функции изпълнява лизозима в организма на човека, Флори стига до извода, че за постигане на целта, която си е поставил, му е необходима помощта на химици. Макар че за момента не разполага със средства за реализирането на съвместен проект, мисълта за него не напуска Флори през няколко следващи години. Той си спомня думите на Алберт Сент-Дьорди, казани през 1929 г. в Кеймбридж и отбелязва: "Биохимичните методи бяха по това време доста добре развити, за да се осъществи екстракция на всяко срещащо се в природата вещество при наличие на съответен бърз тест за неговото определяне".

През 1932 г. Флори се мести в Шефийлдския университет, където заема поста завеждащ катедрата по патология. След две години става професор по патология и ръководител на Оксфордското училище по патология "Уилямс Дан". Благодарение на тази длъжност той успява да организира изучаването на патология в Оксфорд в направлението, подсказано от Шерингтън и Хопкинс: с акцент върху физиологията и биохимията. Флори моли Хопкинс да предложи някого за длъжността завеждащ отдела за биохимически изследвания. Хопкинс предлага кандидатурата на един от своите студенти дипломанти - Ърнст Б. Чейн, който се присъединява към Флори в Оксфорд през 1935 г.

Ентусиаст и трудолюбив човек, Чейн е умел и оригинално мислещ химик. Флори има безспорен талант, когато ръководи работата на другите изследователи, да избира най-перспективното направление. Този дар в съчетание с енергията на Чейн довежда до дружеско и плодотворно сътрудничество. По-късно обаче заради несходство в характерите съюзът се разпада. Скоро след като Чейн пристига в Оксфорд, Флори му предлага да се заеме с биохимичните изследвания на лизозима. Завършвайки работата си върху този фермент през 1938 г., Чейн проявява интерес към антимикробните вещества изобщо. Като прочита всичко, което може да намери по темата, той се натъква на оригиналната статия на Флеминг от 1929 г. за пеницилина.

Когато открива пеницилина благодарение на случайността и на таланта си на наблюдател, Флеминг се заема с други изследвания, защото препаратът се характеризира с химическа нестабилност и може да се получи само в малки количества. Производството на пеницилин в обеми, достатъчни за провеждането на сериозни изследвания, изисква съвместните усилия на специалисти от редица дисциплини. Такава група изследователи е тъкмо това, което може да ръководи Флори.

Проектът за изучаването на пеницилина се осъществява на три стадия. Първият се състои в това да се преодолеят основните трудности за получаването на достатъчни за по-нататъшните изследвания количества пеницилин. През 1939-1940 г. Флори, Чейн и техните колеги се занимават с търсене на нови методи за отглеждането на големи количества плесен от рода Penicillium, разработват условията, при които плесента създава пеницилин, и техническите методи за екстракцията и пречистването на активния антибиотик. За успешното осъществяване на този стадий особена заслуга има Норман Хитли, който притежава изключителни способности за проектиране и конструиране на лабораторно оборудване.

Работата над втория стадий на проекта започва през май 1940 г., когато учените успяват да получат толкова непречистен пеницилин, че става възможно да се провери неговото действие върху инфектирани мишки. Макар изследователите вече да знаят, че антибиотикът убива бактериите в чашки с култури, без да уврежда здравите тъкани на организмите на млекопитаещите, даже Флори, който се характеризира с крайна сдържаност и е скъп на похвали, е потресен от резултатите и отбелязва: "Това прилича на чудо". Първите клинични изпитания в началото на 1941 г. потвърждават резултатите от експериментите върху животни: пеницилинът се оказва много по-ефективен и много по-малко токсичен от който и да е друг известен антибиотик.

Втората световна война, която се разгаря по това време в Европа, диктува настоятелно острата нужда от пеницилин, но да се осъществи производство на необходимите количества препарат в Англия по време на войната е невъзможно. През юни 1941 г. Флори и Хитли заминават за Съединените щати, за да започнат реализирането на третия стадий на проекта. Във Вашингтон Флори обсъжда възможностите за промишлено производство на пеницилин със селскостопанския департамент на САЩ и няколко фармацевтични фирми. За решението на американците да побързат не малка роля изиграва препоръката на А. Нютон Ричардс, с когото Флори работи в Пенсилвания през 1926 г. Ричардс вече ръководи Комитета за медицински изследвания към Бюрото за изследвания и развитие на науката в Съединените щати. Той подкрепя предложението на Флори и помага да бъде убедено правителството на САЩ да отдели огромни средства за реализирането на проекта. В резултат от това до дебаркирането на войските в Нормандия през 1944 г. американските фармацевтични лаборатории успяват да произведат пеницилин в количества, достатъчни за нуждите на армията.

Като урежда производството на пеницилин в Съединените щати, в края на 1941 г. Флори се връща в Англия. Той и жена му провеждат сериозни изследвания за определяне на най-добрите методи за проверка на антибиотика. След публикуването на втория отчет за тези изследвания лондонският "Таймс" излиза с редакционна статия, разказвайки в нея без споменаване на имена за оксфордските изследвания. Бившият наставник на Флеминг Алмрот Райт съобщава в писмо до вестника, че честта на откривател принадлежи на Флеминг. Когато в пресата се появява интервю с Флеминг, един оксфордски професор информира "Таймс" за заслугите на групата на Флори. Лично Флори отказва да се среща с журналисти и забранява на всичките си сътрудници да общуват с представители на пресата. Според Флори рекламата вреди на учените и на тяхната дейност.

След войната Флори продължава да работи над антибиотиците, най-успешни от които са цефалоспорините. Той се връща също така към по-раншните си увлечения от структурата и функциите на малките кръвоносни съдове и с помощта на електронния микроскоп разширява границите на своите изследвания дотолкова, доколкото позволяват пределите на техническите възможности по това време.

През 1960 г. Флори е избран за президент на Кралското дружество, най-висшия орган на британската наука. Ярък, красноречив и волеви човек, той продължава да използва своите изключителни организаторски способности. За пет години като президент на Кралското дружество Флори го преобразува радикално, броят на членовете му се увеличава, а седалището му се премества. То започва да участва по-активно както в решенията на правителството, така и в живота на обществото като цяло. За своите заслуги към медицината през 1944 г. Флори е удостоен с дворянско звание, а през 1965 г. получава пожизнената титла пер и ордена "За заслуги".

Етел Флори, която от млади години не е добре със здравето, умира през 1966 г. и на следващата година Флори се жени за физиоложката Маргарет Дженингс, с която работи от 1936 г. Една година по-късно умира от сърдечен удар.

Флори е награден с паметния медал Мистър на Кралския хирургически колеж (1945 г.), с медала Копли на Кралското дружество (1957 г.) и със златния медал Ломоносов на Академията на науките на СССР (1965 г.). Удостоен е с почетни степени на много университети и е член на многобройни професионални дружества.

Превод от руски: Павел Б. Николов