СЛУЖБОМЕР

петък, февруари 10, 2017

Родословни бележки и спомени из моя живот - 2

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА

Цели шест седмици двамата са се крили поотделно и най-после, благодарение на приятели, и двамата братя са се прибрали в покоите на католическата църква. И след едноседмичен престой там, предрешени, и с лодка, отишли в Св. гора, дето останали цели три години. Там работили и изучили говоримия гръцки език. Чичо Наум изповядал греха си, за което му била наложена епитимия (тригодишен пост от блажни ястия, като само от Великден на Великден изяжда по едно червено яйце). През това време солунският валия се бил поминал вече и делото против чичо и татко било прекратено, та и двамата живи и здрави са се върнали в Охрид при домашните си. След това време, чичо и татко, вместо за Солун, заминавали на работа чак в Браила, Румъния.

Чичо Наум бил добър майстор-дюлгерин, както и татко, и винаги работили заедно. Те двамата никога, абсолютно никога, не са се скарали помежду си; колкото чичо Наум бил нервен и сприхав, толкова пък татко бил тих и кротък. Обаче и двамата били еднакво правдолюбиви, почтени и родолюбиви.

Чичо Наум до края на живота си останал добър майстор-дюлгер, а татко, след около 30-годишната си възраст, благодарение на своята природна интелигентност, се издигнал до предприемач-строител, ползващ се с добро име, както между нашенци, на които давал работа, така и между браилското общество, състоящо се от българи, румъни и гърци, на които е строял къщи. Той, като самоук, си водеше сметките по строежа на гръцки език. Татко отлично говореше албански, гръцки и румънски.

Татко и майка в продължение на цели девет години след женитбата си не са имали своя рожба, поради което цялата си обич прехвърлили върху Коста, единствена рожба на стрико Наум и стрина Наумица.

И Коста, обичан и гален от всички в къщи, расъл и своевременно бил изпратен да посещава училището във "Варош", дето се преподавало на гръцки. Той бил силен ученик, но физически е бил слабичък и мъничък, та добил прозвището „микре“, което по гръцки означавало „малкия“. В своите грижи по здравето на хилавото дете, татко, по свой почин, в отсъствието на стрико Наум, който бил тогава в Браила, ангажирал една дойна магарица, чието мляко давали на Коста да пие и сутрин и вечер, и то доста продължително време.

Детето расло, закрепвало физически и напредвало в училището. Татко и стрико редовно отивали на печалба в Румъния - в Браила, дето обикновено престоявали две лета и една зима и се връщали у дома на почивка.

Майка ми разправяше, че като идвал у нас стружанинът даскал Митре, у когото учел Коста, те с татко и стрико Наум говорели за народни работи и за онова, що ставало между българите в Браила. Няма съмнение, че тоя „даскал Митре" ще да е бил Димитър Миладинов, който се интересувал, между впрочем, и от културната, и от народополезна дейност на Българското книжовно дружество в Браила.

Едвам след деветгодишен съпружески живот майка добила първа рожба Мария, след което последователно са се раждали Борис, Виктория и Владимир, а последен аз на 26 септември 1869 година стар стил. Наш кръстник е бил Коста Лимончев.

Стрина Наумица се поминала много преди женитбата на Коста. Така той останал изключително под попечителството на майка. Тя, разбира се, с негово съгласие го годила за сестрата на поп Христо и Диме Цветкови-Златареви. Това станало в отсъствието на татко и стрико, които били в Браила.

Около две години след женитбата на Коста, по желание на булката му Пера (Петра), татко и стрико са се разделили. Татко и майка със сестра ми Мария и братчето ми Борис останали да живеят в старата къща, а стрико с Коста и булката му една година живели под наем, след което си построили нова къща на най-високо място в същия квартал.

Стрико Наум бил много огорчен от раздялата на семейството ни. Но, както и по-рано, през пролетта заедно с татко, заминали на работа в Браила и там пак двамата братя живели заедно.

Татко, както по-преди, след всеки две лета и една зима си идвал вкъщи на зимна почивка, обаче, стрико Наум изменил на старата практика и останал в Браила непрекъснато в продължение на цели петнадесет години. Само след като почувствал старческата си немощ, склонил се, по настояване на татко, да се прибере в Охрид при сина си Коста. И там, след петнадесетдневно пребиваване се преселил във вечността, като един праведник!

Понеже родените след сестра ми Мария деца Борис, Виктория и Владимир след две-три години измрели, майка, в отсъствието на татко, на своя глава решила да напусне къщата и толкова повече, че на сън последователно, на два пъти, ѝ се явил тогавашният епитроп на черквата „Успение Богородично“ (Каменско) Теле и ѝ заповядал веднага да напусне къщата, та заченатото в нея дете да се роди другаде и то толкова повече, защото за нея било отредено да живее занапред в килията на Пречиста, т.е. срутената къща, обещана на черквата „Успение Богородично“ (Каменско).

И майка, след повторното съновидение, което се случило в събота срещу неделя, отишла в черквата, отдето след черковния отпуск се отбила на гости у първия си братовчед Стоян Гьорески, комуто подробно разправила за своя сън. Стоян тогава живеел под наем в квартала "Месокастро“ у Байковци в съседство с Коте Чамишов. Стоян посъветвал майка си да се съобрази със съня и веднага с нея отишли при Коте Чамишов, дето наели една стая под наем. И там през есента на 26 септември 1869 година съм се родил моя милост.

Същата нощ една комшийка на име Коца от Ормана сънувала, че един гълъб от прозореца на наетата от майка къща прехвръкнал и кацнал върху развалините на отсрещната срутена къща, която била подарена на черквата „Успение Богородично“ (Каменско).

За притежатели на това място се считали Гелевци и Йовевци, от които майка, чрез посредничеството на Климент Н. Гелев, който бил годеник на сестра ми Мария, го е купила за 20 наполеона. По-късно майка дала още 10 наполеона за черквата в Каменско.

През пролетта на 1870 година бил построен първият етаж на къщата и през есента майка със сестра ми Мария и моя милост, като пеленаче, се пренесли в новата къща. Сбъднал се сънят на Коца Орманова. През есента на 1871 година се върнал татко от чужбина, довършил триетажната къща и през януари 1872 година станала сватбата на сестра им Мария с Климент Гелев. Същия ден след венчавката съм потърсил сестра си, която разбира се, била отведена в дома на младоженеца. Отговорено ми било, че аз съм я дал на зетя ми срещу подарения ми от него фес с голям пискюл. И аз, без да се обаждам никому, съм отишъл в къщата на зетя си, съседна с нашата, качил съм се горе, влязъл съм в стаята, дето е била сестра ми, заедно със сватбарките, захвърлил съм феса и с плач съм казал: „Земете си феса и дайте обратно сестра ми!“

Тази ми невинна детска постъпка разплакала сестра ми и всички присъстващи сватбари. Всичко това ми се е запечатало в паметта, като че ли да е станало вчера.

Не си спомням за пристигането и тържественото посрещане на първия български охридски митрополит Натанаил. Обаче, за неговото изпращане от Охрид в навечерието на Освобождението на България, само това си спомням, как майка плачеше.

Един анекдот от детинството ми с дядо Натанаил. Кръстникът ми Коста Лимончев беше по това време черковен настоятел при катедралната черква „Св. Климент“. Семейството му служеше Димитровден, та по тоя случай, майка ми и аз (татко беше в Браила) бяхме канени на обяд. Там беше и дядо Натанаил. Всички бяхме насядали около кръглата трапеза. По обичая, преди да започне яденето, всички станахме прави, за да се извърши от владиката освещаването на една просфора и на една паница с варено жито. Владиката мен покани да държа в ръцете си просфората, като ми поиска моето ново ножче, за да реже просфората. Това внимание към мен много, извънредно много ме поласка, та после много се хвалех пред роднини и другарчета.

Основното си образование до втори клас включително получих в Охрид. Последователно учители ми бяха Спиро Шанданов, Иван п. Стефаниев, Наум Филев, Георги Снегаров (после дякон), Аргир Маринов, Кузман Шапкарев, Цветко, Константин Нелчинов (по-късно свещеник), Андроник Йосифчев и Григор Пърличев.

Понеже се числях между най-силните ученици, по съветите на Григор Пърличев, Димитър Узунов и братовчед ми Константин Нелчинов, майка ми се съгласи да ме изпрати на учение и в Солун. Неразполагайки с пари, тя взе в заем десет турски лири от Христо Руменин, та по такъв начин аз можах в началото на 1883/84 учебна година да постъпя, с проверочен изпит, неправо в трети клас на Солунската гимназия. Всичко туй стана за една седмица, поради което нямаше възможност да се иска и чака разрешение от страна на татко. Пък и майка беше сигурна, че татко ще одобри извършеното от нея. Тя ми казваше: „Татко ти и аз изучихме братовчеда ти Коста, та тебе ли ще оставим без наука?“ Майка в случая извърши истински подвиг: татко беше в Браила, Румъния, аз в Солун, а пък тя самичка остана в Охрид - трима в три града!. Същата година дойдоха в Солун и постъпиха в 3-и клас съкласниците ми от Охрид Евтим Спространов и Ахил Минджов. Третият ни клас имаше две паралелки: в едната паралелка бяхме по-маловъзрастните ученици - аз, Христо Матов, Тодор Лазаров, Иван Николов (после дякон Йосиф), Петко Сарафов и други. Пак в същата учебна година постъпи в 4-ти клас на Солунската гимназия Антон Кецкаров, който по настояването на баща си, бе напуснал Софийското военно училище.

Една година по-рано съкласниците ми от 1-ви клас Климент Караполев и Георги Ив. Белев бяха приети в същия клас на Солунската гимназия, така че и двамата останаха един клас по-долу от мене.

През 1883/84 учебна година, когато аз вече бях в Солун, се открил и в Охрид 3-ти клас, и в него са следвали Георги Николов и Александър Вельов Христевски.

През следващата 1884/85 учебна година Георги Николов и Александър Вельов са били назначени като основни учители в Охрид, а пък аз, след свършване на лятната ваканция, се върнах в Солун за 4-ти клас.

Всяка лятна ваканция почти всички ученици, които следваха в Солун, прекарвахме в Охрид, дето бяхме учредили хор и пеехме по време на богослужение ту в катедралната черква „Св. Климент , ту в месокастренската черква „Успение Богородично“, дето се черкуваха и кошищани.

През втората ми лятна ваканция - през август 1885 г., се състоя едно събрание в къщата на Антон Кецкаров, на което присъствахме солунските ученици аз, Евтим Спространов, Ахил Минджов, Климент Караполев, Георги Баласчев, Иван Лимончев, Лев Огненов от Роберт колеж и други. Освен учениците присъстваха и учителите: Аргир Маринов, Анастас и Христо Маджарови, Яким Деребанов от Струга и Никола Пасхов. На същото събрание бяха и съгражданите ни Климент Заров (Чучупайков), Климент Шуканов и Климент Малезанов.

Пръв и продължително върху дълга на учениците от горните класове да координират своята просветна и обществена дейност с оная на учителите и ученолюбивите ни съграждани говори учителят Яким Деребанов. За тази цел се образува ученическо дружество „Св. Климент“, което още в своя зародиш имаше, покрай просветно-благотворителната си задача, още и прикритата политическо-революционна подкладка с оглед на постоянно менящите се условия политически и стопански на българското население в тоя най-отдалечен кът на нашето отечество - кът, изложен на постоянните золуми, вършени от местните дерибеи и от съседните албански разбойници.

Душата на това културно-просветно и квазиконспиративно дружество беше съгражданинът ни Климент Заров, който беше неспокоен дух и затова той постоянно сновеше из Охридско и Стружко, отиваше в Ресен, Битоля, Прилеп, Солун и в България. И до края той остана незаподозрян от турците.

А за да тлее и не угасва тоя бунтовнически дух в Охрид и Охридско, пък и даже от време на време да се проявява, това се дължи на спомените за Кузман - капитан, и на родолюбивата и тактична черковно-училищна, нелишена от революционен дух, дейност на охридския митрополит дядо Натанаил, който при обявяването на Руско-Турската война беше отзован в Цариград като неблагонадежден. Той остави в Охрид брата си Златан, който продължи да работи между населението в същия дух. Резултат на тази дейност е аферата през 1881 година в Охрид и в Горна Дебърца, когато бяха арестувани Златан (владиковия брат), у Коста Лимончев, епитроп на черквата „Св. Климент" (мой кръстник), братя Спространови - Ангел и Петре, Коста Манулов и други. След няколкогодишно престояване в затвора, всички бяха освободени, освен Коста Лимончев, който се помина в Диар Бекир - Мала Азия. Така също и нашето ученическо дружество, образувано четири години след аферата, в което членуваха ученици, учители и граждани, покрай просветната си дейност, преследваше и революционна цел в много прикрит вид и уж на местни начала.

През месец юли на същата ваканция, един неделен ден, сутринта, аз и майка ми, заедно със сестра ми Мария и зет ми Климент, отидохме да се черкуваме в кварталната ни черква „Успение Богородично" (Каменско). Като стигнахме пред къщата на Христевци, отсреща ни се зададе едно симпатично момиче на 10-11 години, облечено в бяла изпъстрена рокличка. След разминаването ни сестра ми каза, че това момиче било дъщеря на Вельо Христевски и че добре ще бъде, ако си го вземем за Йончета. Аз тогава бях на 15 години хлапак, та не отговорих нищо. Обаче образът на момичето заседна в паметта ми. Това ме накара още на другия ден да отида в кварталното училище, дето учителстваха Никола Пчелов, Георги Николов и Александър Вельов (Христевски). Измежду тримата учители близък ми беше само Георги Николов, който ръководеше 4-то отделение, в което, по една щастлива случайност се числеше и симпатичното, жизнерадостно момиче Елисавета Вельова Христевска. Аз започнах вече през ден, през два, да посещавам училището, предимно отделението на приятеля ми Георги Николов, като не изпусках понякога да посещавам, по тактически съображения, и отделенията на другите учители.

На годишния изпит, който стана през месец август, ме назначиха за асистент - да поставям изпитните бележки. От само себе си се разбира, че на Елисавета В. Христевска, поставях най-високата бележка (5). Пък и за годишния акт мен задължиха да дам на споменатата ученичка подходящо стихотворение за декламиране. Тогава избрах „Китка цвете". Всичко това ме улесни да завържа приятелство и с учителя Александър В. Христевски, брат на ученичката Елисавета В. Христевска. Даже, по негова настоятелна покана, два-три пъти отидох и в къщи у Христевци. При другаруването ми с Георги Николов и Александър Христевски, аз събудих у двамата желанието да напуснат учителството и да дойдат в Солун, за да продължат образованието си. Със същата цел говорих и на родителите на двамата. И сполучих. И Николов, и Вельов дойдоха в Солун, дето постъпиха в 4-ти клас, а пък аз в 5-ти.

След започване на редовните учебни занятия от дълг и от вежливост изпращах ободрителни и радостни писма у Христевци и у Николовци.

През същата 1885 година стана съединението на Източна Румелия с България, а непосредствено след това Сърбия обяви война на България.

С какъв трепет в душите очаквахме новините от бойното поле! И ученици, и учители не бяхме на себе си, в клас се влизаше само за форма! И получиха се радостните известия за българските славни победи срещу сърбите! Възрастни ученици от най-горния клас напуснаха гимназията и постъпиха като доброволци в българската армия.

Към коледните празници Антон Кецкаров и Иван Лимончев, като по-възрастни измежду охридските ученици, пуснаха подписка в гимназията за събиране волни помощи и пари, и книжки за Охридското ученическо дружество. Самичък аз не помня, що съм дал тогава, обаче Кецкаров твърди, че съм бил дал най-голяма помощ измежду всички ученици - половин наполеон.

И тази учебна година мина нормално и към Петровден, заедно с другите охридски ученици, се прибрах в Охрид при майка ми.

Ваканцията мина весело и с празнично настроение, не само за нас - солунските ученици, ами и за целия град, който ни се любуваше. През тази лятна ваканция, покрай Георги Николов и Александър Вельов, ми се удаде случай да посетя няколко пъти семейството на Вельо Христевски и да се видя със симпатичното момиче, пък и да разговарям с него. И неговият образ, приятен и мил, запазих в сърцето си през цялото ми юношество и ергенуване, където и да бях: в Охрид, Солун или Браила.

След свършване на лятната ваканция в началото на септември 1886 г. всички солунски ученици заминахме за Солун, за да се запишем за новата 1886/87 учебна година. Тогава аз постъпих в 6-ти клас. Към Митров ден, по желание на татко, майка напусна Охрид, за да отиде при него в Браила. На път за там тя мина през Солун, дето престоя с мен два дни, след което продължи пътя - през Цариград. Тя водеше със себе си и 4-5 годишната ми сестрина дъщеря Катерина. До Цариград майка пътуваше заедно с Угрин от селата из Горна Дебърца, който отиваше в Цариград, за да се ръкоположи в свещенически сан, понеже по това време в Охрид нямаше български владика.

За нещастие, след заминаването на майка, аз се разболях от малария, която периодически ме хвърляше на легло, докато най-после господин директорът Георги Кандиларов и учителят Григор Пърличев ме посъветваха да променя климата и да отида в Браила при родителите си, което и сторих в навечерието на коледните празници. По поръка на Кандиларов и Пърличев, ресенецът Ламбо, който имаше син в гимназията и живееше в Цариград, ме настани в първокласна каюта в парахода на гръцкото дружество „Куруджи“, дето се хранех заедно с капитана на парахода. В Цариград отседнах, като гост, в къщата на Ламбо.

На третия ден на Коледа, храмовият празник на българската църква „Св. Стефан“, присъствах на тържествената черковна служба, която в съслужене с други архиереи, извършваше Негово Блаженство Екзарх Йосиф I-ви.

Негово Блаженство със своята импозантна и внушителна фигура пленяваше и подчиняваше и аз бях в неописуем възторг от всичко видяно и чуто в църквата.

На другия ден, пак с грижите на г. Ламбо, бях настанен на един австрийски параход, който ме отведе във Варна, а оттам - с железницата в Русе, дето отседнах при Яким Лалков, който упражняваше занаята шекерджилък. А отидох при него, защото неговата съпруга, докато била мома, като сираче, била под настойничеството на майка ми и тя се погрижила за нейното задомяване. Пък и татко, колчем Яков Люлков се обръщаше към него за подкрепа, отпускаше му заем кога две турски лири, кога три, кога пет. Той беше трудолюбив и честен момък.

На другия ден прехвърлих Дунава, та през Гюргево и Букурещ на 1 януари 1887 година вечерта пристигнах по живо по здраво при родителите ми. С татко тъкмо четири години не бях се виждал. Родителите ми просто сияеха от радост и всички се стараеха във всичко да ми угаждат, разбира се, в кръга на своите средства. Татко беше вече към 70-те години, а майка на 60 години. Тяхната надежда за старини бях аз.

Солунската болест се обаждаше и в Браила от време на време, поради което се подлагах на лекарски преглед. Пръв ме прегледа д-р Евстатияди. След щателен преглед, докторът каза троснато на баща ми на гръцки: „Що си ми докарал това гнило дърво?“ Понеже и аз, като солунски възпитаник, разбирах що-годе гръцки, изтръпнах от този въпрос. След като татко обади на лекаря, че аз съм негов син и че разбирам доста добре френски, последният се обърна към мен на френски и ми даде нужните в случая наставления, и ми каза, че ми предписва три лекарства. Обаче, като излязохме на двора, прочетох рецептата и видях, че е писано само за две лекарства. Татко се върна, за да му каже това, а лекарят му се извини, че бил забравил да запише и третото лекарство. Това опущение ме накара да се усъмня в здравия разсъдък на лекаря. Татко ми съобщи, че тоя лекар бил пръв в Браила, но впоследствие смъртта на единствения му син, който се самоубил, защото бил наказан от баща си със затвор в една от домашните стаи, често изпадал в меланхолия и разсъдъкът му се помрачавал.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.