СЛУЖБОМЕР

вторник, февруари 21, 2017

Родословни бележки и спомени из моя живот - 5

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА.

Ето как мотивираха те своя жест: „Вие и двамата сте чужденци и живеете на бекярски начала. Днес за Вас е голям празник - Великден. На такива празници мъчно е човеку да бъде самичък, далеч от домашните си. Ето защо, ние двамата, дойдохме тая вечер у вас да прекараме заедно, та колко-годе да ви развлечем и намалим вашата тъга за домашните ви.“ И двамата хубаво пееха и превъзходно свиреха на тамбурчета. Репертоарът им беше все от български народни песни. Да ти е драго да ги слушаш: „Ой девойче девойче, ти бугарско момиче! Дай ми твоите черни очи, за да ги любам аз!“ и пр. и пр. В града и селата югоизточно от Кичево, турците говорят най-чист български език. А на северозапад от града се говори албански. След като се навеселихме и разговаряхме до късно, най-после гостите се сбогуваха с нас при най-добро настроение и с най-голяма благодарност, и възхищение от нас за най-приятната им компания с нас - чужденците.

В състава на общината влизаха: свещ. Димитри, Насте Бунгуров. Кале Стоянов, Цветан Стършинов, Илия Кузманов, Христо Каренков, Илия Божинов и Яким Бабов. А пък Кале Стоянов и Илия Кузманов, освен общински съветници, бяха и черковно-училищни настоятели. Цветан Стършинов беше и черковен певец, ученик на Иван Генадиев, син на владиката Генади. Всички общински съветници бяха добри и почтени хора, ала измежду тях имаше един, който ми правеше впечатление на особено упорит и корав българин, именно Насте Бунгуров. В един разговор по черковно-училищни въпроси го упрекнах, задето местните жители оставили черквата си на няколко придошли от Крушово власи. Тогава той ми се изповяда, че заедно с един свой другар направили опит да подпалят черквата, обаче не сполучили, та черквата продължава и сега да бъде трън в очите на българите и непрекъснат източник за вземане рушвет.

След тази изповед аз настоях да повтори опита, като го уверих, че тоя път ще вземем всички такива мерки, че опитът ни непременно ще бъде напълно сполучлив.

Имахме на разположение един стар черковен ключ, който една вечер проверихме, дали се нагажда на черковната врата. Опитът излезе сполучлив и приготвихме всичко нужно за опожаряване на черквата: една тенекия с газ и барут; укрихме ги под училищната стълба.

На другия ден вечерта останах самичък в учителската стая, която с прозорците гледаше в черковния двор. Там престоях до късно вечерта, докато се изгуби месечината. Пристигна и Насте Бунгуров. Той отключи черковната врата и пренесе тенекията с газ. С газта попръскахме иконостаса, владишкия престол, олтара и пангара. Натрупахме черковните книги на няколко места, като ги попръскахме с газ и поставихме хоризонтално по една свещ. Преди това отворихме няколко от прозорците, за да се образува течение. Най-после, подпалихме свещите. Преди обаче да пристъпим към работа, двамата се прекръстихме и помолихме Богу да ни прости греха, който вършим, защото туй го правим, за да се слави божието име от истинските стопани на черквата - от православните българи, а не от придошлите власи, които не са дали за черквата нито пет пари.

След всичко това, излязохме от черквата, пак я заключихме и бърже-бърже я напуснахме. За да не се дига шум при бързането ни, аз вървях по чорапи, а пък Бунгуров беше с цървули, а моите обуща бях ги мушнал в пояса си. Двамата дойдохме до моята квартира при поп Мицко. Понеже пътната врата бе заключена, Бунгуров се наведе, аз се качих на неговия гръб и прескочих зида, та в двора, а пък Бунгуров покрай калето отиде в дюкяна, където често оставал да спи.

Току-що се бях умил и разсъблякъл и се чуха пушечни изстрели за пожар: поп Мицко беше станал и по посоката на светлината от пожара предположи, че гори или черквата, или училището. Разбира се, че изказах съмнение в неговото предположение. Подир малко дойдоха ученици да искат ключа от учителската стая, та поради това и аз тръгнах с тях по халат, отидох при пожара, който се беше стихийно развихрил. Заедно с другите и аз взех да помагам при гасенето на пожара. Черквата изгоря съвсем, останаха да стърчат от нея само гнили зидища.

Още първия ден след пожара бяха арестувани черковно-училищните настоятели Насте Бунгуров, Илия Подвижанец, Кале Стоянов и Христо Козинков.

На другия ден, подир обед, седейки в учителската стая, аз бях задрямал върху масата и точно тогава дошъл полицаят Ибрахим ефенди, който ме извика, чрез учителката Донка Чешмеджиева да слезна долу при него, което веднага сторих. Същият поверително ме предупреди, че по заповед на каймакамина ще дойде да обискира квартирата ми, ето защо предварително да отида в къщи и да оставя върху масата си само съвсем невинни по съдържание книжки, защото не се знае от кого ще бъде придружаван при извършване на обиска!

Веднага отидох в квартирата ми и се съобразих с препоръките на полицейския. Подир малко пристига самичък и полицейския, който по изрична заповед на каймакамина, ми се извини, задето е принуден, по неволя, да извърши обиск в квартирата ми.

„Прибери от масата, каквито книжа намираш уместно, сложи ги в един голям плик, запечати ги и ми ги предай“. Всичко това се извърши за пет минути време, след което излязохме заедно . Отдалече видяхме каймакамина, че излиза на разходка. Поради това аз се сбогувах с полицейския, който продължи и настигна каймакамина, и се упътих към училището. Обискът у мене целял да установи някаква връзка между мене и отец архимандрит Козма от Дебър, относно опожаряването на черквата. А пък отец Козма нямаше никакъв хабер от тая работа. Освен мен и Насте Бунгуров, абсолютно никой друг не знаеше нищо. След тримесечно престояване в битолския затвор, по недоказаност, всички арестувани бяха освободени.

Настъпи краят на учебната година със започване на годишните изпити, приключени с тържествен годишен акт, в присъствието на всички правителствени лица начело с каймакамина. На заминаване за Охрид изпратихме Мустафа ефенди и Ибрахим ефенди, които ми поднесоха подарък една лъжица и една вилица от чист никел и един килограм цариградски бонбони.

И аз след лятната ваканция се върнах в Кичево, тоя път заедно с цялото ми семейство: татко, майка. Вета, Николче и аз и при особено повдигнато самочувствие за изпълнен към родината дълг.

Започна новата 1893/94 учебна година с едно малко увеличение на заплатата ми от пет турски лири. Отворихме училището и започнах записването на учениците и ученичките. Занятията започнаха с обичайния водосвет.

Всичко вървеше с повишено настроение: общинските съветници и черковно-училищните настоятели се надпреварваха да удовлетворяват всички мои искания относно училищните нужди. Само поп Иван, председателят на черковно-училищната община, продължаваше да бъде изплашен и имаше вид още на изтърван заек. А пък цинцарите бяха съвсем омърлушени и загубени. През есента, след като училищата вече вървяха по своя нормален ход, свиках в неделен ден, след черковния отпуск, общогражданско събрание, в което взехме решение да открием неделно училище за възрастните, в което да се учат на четмо и писмо, неграмотни и полуграмотни. Всеки неделен ден, след черковния отпуск, се държаха сказки и четяха четива от учителите с общополезен характер. Неделното училище нарекохме „Просвещение“ и писах на Христо Матов в София да поръча и ми изпрати печат. Той веднага изпълни поръчката ми, обаче ме упрекна, че не съм именувал неделното училище „Хаджи Йоаким Кърчовски“. А пък аз направих това от недосетливост.

Освен общите редовни заседания, в други празнични дни, подир обяд, свиквах в манастирския хан, чиито наемател бе Насте Бунгуров, по-свестните общинари, на които им четях биографията на Левски и „Под игото“ от Ив. Вазов.

С цел да заинтересувам колкото се може повече гражданите с новосъздаденото неделно училище, избрахме председател-гражданин, именно Насте Куюмджия, аз приех секретарската длъжност, а пък за касиер избрахме гражданина Илия Подвижанец.

Като главен учител, секретар на черковно-училищната община, околийски училищен инспектор и секретар на неделното училище аз бях в постоянен контакт с всички в града и околията: свещеници, учители, граждани и селяни.

През месец февруари и март 1893/4 учебна година ревизирах всичките селски училища, чието число от година на година все се увеличаваше.

След ревизията, която трая по-дълго време от миналогодишната, изпратих в Св. Екзархия обстоен рапорт с всички обстойни сведения.

Както в миналогодишния ми рапорт за състоянието на манастирското училище, което се ръководеше от бившия ми съкласник с мирското име Иван Николов, а сега йеродякон Йосиф, така и тоя път сведенията, неконтролирани, ги предавах в Екзархията, само и само да не накърнят болното честолюбие на отеца дякон! А би трябвало, ако той беше истински учител-педагог, истински божи служител и добър мой приятел-съкласник, самичък да ме покани да посетя и неговите ученици във време на изпитване и преподаване. Това той не направи и по тоя начин утвърди у мен убеждението, че съвършено е занемарил училището си. Наистина, колкото пъти съм посещавал манастира, аз никога не заварих дякона в училището. Нито във време на урок, нито във време на занимание.

Това положение търпеше по неволя и отец-игуменът Софроний, който беше много скромен и благ човек - истински божи служител.

А пък дяконът Йосиф беше много начетен, способен и сладкодумен млад калугер. Обаче за жалост само едно му липсваше - добро сърце. В замяна на това той бе болезнено амбициозен и типичен образ на тартюфщина.

Въпреки всичките ми желания да отбягна разрив с дякон Йосиф, който неминуемо би настъпил, ако аз си позволя да го ревизирам в училището му, обаче угризението на съвестта ми за неизпълнен дълг бе по-силно от всяко друго и ме накара да прескоча Рубикон, та заедно с игумена посетихме манастирското училище тъкмо във време на урок: първо по български език и второ по смятане в 3-то и 4-то отделение.

Той остана като гръмнат от тая наша смелост! Личеше, че прави върховни усилия, за да запази своето самообладание! И бърже-бърже обърна урок по български език на урок по смятане - таблицата за умножение! Учениците отговориха удовлетворително. Той не преподаде нов урок, а накара учениците да прочетат молитва и да отидат да обядват.

Като се завърнах в Кичево, изпратих на отец дякона формуляр-въпросник, по който да ми даде сведения за успеха, дисциплината и изобщо за състоянието на повереното му училище през текущата 1894/5 учебна година.

През зимата дякончето Йосиф бе поканено в Битоля и посветено в тайната революционна организация, от която се разпродаваха и едни малки револверчета. Като се върна оттам, той ме покани в манастира и ми откри тайната, като същевременно ми даде срещу заплащане едно револверче. Снимката, която видях в Охрид при Лев Огненов, се допълваше с това, което ми откри дякончето, при завръщането си от Битоля.

А пък аз, от своя стана, бях посветен вече в делото от моят най-близък приятел Насте Бунгуров. След срещата ми с дякона, посветих и Георги Варналиев, мой колега в училището, и по такъв начин се поставиха основите на ВМОРО и в Кичево. Дякон Йосиф посвети от своя страна в делото и младия и енергичен свещеник поп Стоян, млад вдовец от с. Подвие - Кичевско.

През пролетта на 1894 година обиколих, придружен по мое желание от правителствен стражар, всички селски училища в Кичевско, отидох даже и в Поречието. Ето посетените села: Карбин-ци, манастира „Пречиста“, Свиница, Белица, Бръждане, Подвие, Дъбреноец, Поплец, Елхоец, Ягол, Брод, Локвица, Сланско, Орланци и Вранещица.

През тази ми обиколка, освен училищната ми работа, според хората, зачеквах и общоселската работа, пък и народното дело. По такъв начин създадоха се из Кичевско, па даже и в Поречието, като в с. Локвица, огнища с революционен характер. Пък и в манастира „Пречиста“, в интимен кръг, около огнището, в присъствието на отец архимандрит Козма и отец игумена архимандрит Софроний, дякончето, аз и поп Стоян, пеехме народни и революционни песни с участието на светите старци.

Всичко вървеше добре, само училището в манастира беше съвършено занемарено. То беше поверено на дякончето. А пък последното от своя страна бе поверило всичката си работа на един по-възрастен ученик! В солунската гимназия бяхме съкласници с дякончето и поради туй аз бях особено внимателен към него и отбягвах да го ревизирам в клас, а само исках от него писмени сведения за състоянието на училището.

Всичко това виждаха и разбираха отец Козма и отец Софроний, обаче и двамата се преструваха, че нищо нередно не виждат. И моята дискретност в случая не помогна нищо. И случи се неизбежното в случая: при всяка среща ме удостояваше с братска гореща целувка, а пък същевременно се стараеше всячески да ме представи пред всички съвсем негоден за службата ми - главен учител на градските училища, инспектор на селските училища плюс и секретар на черковно-училищната община.

Лятната ваканция през 1894 година прекарах в Охрид, дето Лев Огненов и Никола Филипчев ми се похвалиха с портрета си „Тет а тет“ с надпис по средата им „Смърт или свобода“, разбира се само с инициалите „С. или С". Като се завърнах в Кичево, съобщих това на моя приятел Насте Бунгуров, родолюбив и упорит българин, който подскочи от радост и ме разцелува. През есента на същата година Бунгуров отиде по своя работа в Битоля, дето приятели го „покръстиха“. Най-после, към края на декември 1894 г. или в началото на януари 1895 г., не помня добре, бе извикан в Битоля дяконът Йосиф от Кичевския манастир, който беше по-свободен от всекидневна работа и можеше свободно да се движи между Битоля и манастира, без да бъде забелязан от полицията. На връщане от Битоля дяконът ми писа писмо стенографически, с което ми съобщи заповедта на битолските приятели да образуваме таен комитет и в Кичево. Тогава четиримата: дяконът Йосиф, който дойде в града, учителят Георги Варналиев, Насте Бунгуров и аз, турихме основа на революционния комитет в Кичево.

Преди една година ние бяхме вече отворили неделно училище, в което всяка неделя, след черковен отпуск, се държаха сказки и се четяха четива с революционно съдържание. Редом с общите редовни събрания, подир обяд, почти всеки празник, свиквах в манастирския хан, чийто настоятел бе Насте Бунгуров, по-свестните общинари, на които им четях биографията на Левски и „Под игото“. Освен главен учител, аз бях секретар на общината, секретар на неделното училище и още околийски училищен инспектор. Всичко това ми даваше възможност да бъда в постоянен контакт с гражданите, селяните, свещениците и учителите - обстоятелство, което най-много ми спомогна да подготвя почва за революционизиране населението в града и селата в Кичевско, па даже и в Поречието, дето пръв аз измежду главните учители успях да посея в Порече Поречкия манастир, Томино село, Манастирец, Грешница, Слатина, Брод, Девич, Суходол, Локвица, Вир, Карпа и Сланско.

След четиригодишно учителстване в Кичево, поради възникнали недоразумения между мен и дякон Йосиф, на които даде ухо и пречистенския архимандрит Козма, екзархията ме премести в Костур, дето през двегодишното ми престояване имах другари в революционното дело поп Филип от с. Дъмбени, Григор Борачев от с. Вишени и впоследствие, по специална препоръка от Даме Груев, и Лазар поп Трайков. В града Костур симпатизираха на делото Ламбо Порязов и Михаил Гегата, двамата баджанаци. Когато обикалях по селата, винаги първият ми даваше безплатно своя хубав кон.

В края на месец октомври 1898 г. по настояването на дебърския митрополит Козма, който след завръщането си в Кичево беше се уверил в моята лоялност и коректност. Екзархията ме върна в Кичево, дето продължих училищно-революционната си дейност до края на 1901 година, когато, поради аферата с дебърските бегове, бях хвърлен в затвора заедно с поп Тома, дякон Йосиф, Лука Джеров, Славейко Арсов и други учители и граждани. След десетмесечно престояване в затвора се установих в родния си град Охрид, дето бях приет за член в Охридското околийско революционно бюро, в което работих през всичкото революционно време, преди и след въстанието.

Илинденското въстание ме завари като член на Охридското околийско бюро. Освен обикновената ми революционна работа, аз бях изпращан на два пъти, с мисия в Струга, за да уреждам заедно с колегите ми от бюрото Наум Цветинов и Наум Чакъров възникнали спорове между някои села, както и някои недоразумения между самите граждани на Струга.

Друг път, през първата половина на месец април 1903 г. отидохме с Наум Цветинов да се срещнем с капитан Тома Давидов, който току-що беше дошъл в Охридската околия. Срещата стана в с. Куратица. Подир нас, същата вечер през нощта дойдоха от Охрид Христо Узунов и Анастас Каневчев. Там намерихме капитан Давидов, поп Тома Николов от Кичево, Тасе войводата с баща си и двамата си братя, войводите Марко и Яким, придружени с отбор левент юнаци. На другия ден ставаше обучение на всички четници и селяни, способни да носят оръжие, когато се получи известие, че войводата Деян с четата си бил заобиколен от аскер в село Ърбино. Обучението прекъсна, обядвахме на бърза ръка и всички четници и селяни, способни на оръжие, начело капитан Давидов и другите войводи, потеглиха за да помогнат на Деян. На третия ден рано-рано Наум Цветинов, Анастас Каневчев и аз, предрешени пак в кюмюрджийски дрехи, карайки овце и товарени с кюмюр коне, потеглихме обратно за Охрид, а Христо Узунов остана в Куротица, отдето щял да отиде в с. Брежани, за да се присъедини към четите.

Пътем ни срещнаха куратичани, които ни дадоха писма от охридското бюро, с които ни се препоръчваше предвид усилената турска потеря, която вървяла към Дебърца да не се връщаме в Охрид, или, ако се връщаме, това да сторим, като заобиколим чак към езерския район. Нито в Охрид, нито ние знаехме за нещастието, което се бе случило с капитан Давидов. После в Охрид узнахме, че капитан Давидов бил убит пътем поради своето лудо геройство, а пък войводата Деян с четата си сполучил навреме да се измъкне от с. Ърбино, без да даде някаква жертва.

След като ликвидирахме с въстанието, поради възникнал още по-рано конфликт между митрополит Методи и мене, владиката искаше, за да се отплати на каймакамина, който запази града, да се отворят градските училища, а пък аз се противопоставях, бях преместен за главен учител в Крушово, дето отидох едва като получих одобрение от Щаба с подписа на Даме Груев.

В конфликта ми с владиката останах самичък, всички ми изневериха от страх да не изгубят службите си.

В Крушово, макар и опожарено, започнахме революционната работа. Съвещавахме се Григор Димитров, Наум Томалевски, Стерпо Блажев, Никола Киров, Методи Койчев и аз. Само Никола Киров неохотно взимаше участие в нашите съвещания по неизвестни нам причини. На другата година пак се завърнах в Охрид, дето се отдадох изцяло на просветно-революционната си дейност като главен учител и член на Околийското революционно бюро.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.