СЛУЖБОМЕР

петък, октомври 28, 2016

Григор Пърличев – Автобиография – 9

Григор Пърличев от Охрид, Вардарска МакедТойия - "Автобиография", публикувана в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга XI, София, 1894 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА, ШЕСТА, СЕДМА, ОСМА.

Слушах тези известия тъй безчувствено, като човек, навикнал да слуша постоянно злощастия за себе си и за своите си, но знаете ли как достигах до вратата, за да ги слушам? Трябваше да премина разстояние от шест метра. Колената ми трепереха. Почти на всяка стъпка падах над затворниците, които лежаха (денем спяха). Сам не си вярвах, че тялото ми се е изнурило и че нозете ми не могат да ме крепят. После настана ропот против мене от страна на злодейците и бях принуден да ида при посетителите си на четири крака.

Помня едно събитие, което доказва, че тогава и умствените ми сили бяха отслабнали; не само мозъка ми беше поразила треската - всичкото ми тяло страдаше.

Между другите рамазански увеселения, една вечер, докато спях, един от злосторниците се беше облякъл в женски дрехи. Смеховете бяха общи, от тях се събудих и видях мнозина да докачат притворната жена. Тя уж подбягваше и се оплакваше от докачителите си. Като късоглед, не познах това лице и се захванах със силна проповед за чистотата на нравите, която - особено в Албания - се счита за първа Божия заповед. Циганинът, явно за смях, щипна силно преправената жена и тя извика уж от болка. Тогава се разви у мене донкихотовски дух: станах за защита на невинно угнетената слабост! Како безсилна котка, когато се бори със силен пес, прибягва до дърво или зид и се изправя на задните нозе, опирайки гърба о прибежището си, а предните държи вдигнати и готови в защита и се хвърля решително върху песа, за да наложи на главата му острите си нокти - такъв бях аз пред огромния циганин. Опрях гърба си о зида, вдигнах изсъхналите си ръце за бой и му извиках:

- Лене се дотврас, т.е. остави я, защото ще те убия.

Но само в гласа беше силата ми и като не можех да го нападна, той ме нападна. Спуснах се към него като бездушно тяло: ръцете ми паднаха на рамената му, главата ми - на гърдите му, а нозете ми останаха където си бяха. Мнозина затворници обиколиха чаушина и го молеха да покаже милост към нещастието. А той не само показа милост, но и прекрати играта.

Още няколко дена и аз бих свършил попрището си. На сутринта Наум Кумев ми каза:

- Радвай се, дойдоха от Охрид седем старейшини, от всека махала по един, и носят със себе достатъчно пари и всенародни умолителни прошения за освобождението ви. Ти би плакал, ако да чуеш колко са страдали те по пътя от снегове и виелици. На Антим подариха тридесет и девет лири и един скъпоценен кожух и му обещаха да го възвисят на светиклиментовия престол. Утре е Божик и Антим ще ви освободи: ако ние не уважаваме турските празници, турците уважават нашите... Знаеш ли? Якимовата невеста роди син.

- Слава Богу! Како го кръстиха?

- Григор.

- Да е жив, вековит! (Григор е сега ученик във втори клас).

Вечерта, преди Рождество Христово, чух гласа на Антим. Незабавно се отвори вратата и двама охридчани - Евтим Мушмов и Наум Кумев - дойдоха при мене, взеха ме за мишници и ме извлякоха навън. При излизането ми циганинът не забрави да вмъкне пръстите си, показалеца и средния, в джоба ми тъй изкусно, че едва го усетих. Нищо не му казах, а и в джоба ми нямаше нищо.

Целунах десницата на мнимия си освободител. Казвам го мним, защото той не ме избави заради невинността ми, а заради обещанията и подаръците, а особено защото в “Άρματωλός“ бях похвалил албанците. Както и да е, той ни избави и не е мое право да изследвам приятел ли ни беше той, или враг. Той ме настани в една чистичка стая на митрополията си (която после турците направиха на прах и пепел цялата). Внукът ми отиде на хан. Боже! - си мислех аз, - защо внук ми не е приет тук?... Не може ли Антим с едно кафе да ме отрови?

Там пиех вода, каквато, уверявам ви, няма по целия свят - вода, която аз предпочитах пред баснословния нектар; вода, която нашите химици са длъжни да изпитат; вода, която прави всичките дебряни философи (в Дебър няма идиоти).

Антим не ме лиши никога от собствената си трапеза. Сам наливаше дебърско вино, несравнено по-добро от охридското (Дебър е вулканично място). Аз предпочитах митрополийската вода. Сутрин и вечер заедно с Антим четяхме съответното последование и след завършването му правех три поклони и му целувах десницата.

- Достопохвално е - казваше той - вашето четене и пеене.

- Бог ме порази - му казвах аз. - Έν τω θλίβεσθαί με έκέκραξά σοι Κύριε = когато ми е тежко, извиках към тебе, Господи.

И той се смееше нестихващ смях, уморителен. Той не можеше помисли, че аз му говоря сериозно. Той ме прати на прочутите дебърски топли бани заедно с един от слугите си, който ме уми.

Не помня добре третия ли, или четвъртия ден след Рождество Христово беше, когато Антим направи великолепен пир на всичките влиятелни в Дебър личности. Струва ми се, че тоя пир замести парите, които Антим се обричаше да даде на всеки от тях за освобождението ми. След вечерята, или както Омир би казал, като се задоволиха всички от ядене и пиене, Антим взе да им разправя как съм написал едно добро стихотворение, как в него похвалил съм шкипитарите (соколите), как делото ми предизвикало шум в Гърция, как се венчало и т. н. Особено настояваше да им разясни стиха ινα γνωριση έκαστος ...

- Ей завалли (клетник – бел. П. Н.)! - казваха гостите.

После бях свободен да излизам и на разходка. В чаршията срещнах злодееца Даут, свободен. Вървежът му беше странен: когато трябваше да вдигне десния си крак, накланяше тялото си напред, а крака си движеше назад и го издигаше прекомерно, грозно. Притекох се да го поздравя със свободата. Тъй като бях познат като убиец на десет владици, той ми оказа честта да ме прегърне три пъти.

- Приятел да си ми, Даут, не дигай ногата толко високо.

- Не знаеш ли че петнадесет години съм носил пранги?

- Не можеш ли да го движиш как другия?

- Не мога.

- Кракът е твой, можеш да му наредиш.

- Не мога.

Чудех се - тъй порокът, веднъж вкоренен, вече не се изкоренява.

Един ден, заедно с Георги Манчев, като се връщахме от посещение на болните ми другари, които бяха пренесени у една гостилница, едно дебрянче взе да хвърля камъни по нас и удари даже Манчев по крака.

Като се пооправих малко, потърсих и получих позволение да посетя великолепната общежителна обител на свети Йоан Предтеча. Там ме възхити звучното славянско четене. Чудех се как то се е опазило в Дебър, Кърчово и Прилеп, а в Охрид е изчезнало.

На 15 януари 1869 ми предадоха книгите и ръкописите. Какво да видиш! В тях намерих и чужди книги, способни да компрометират и целия град пред правителството: българска и сръбска истории; разговор на петима офицери, които си разделят Турската империя, и военни упражнения (книга, която знаех, че принадлежи на охридския доктор Вилар, янинец).

На 16-ти същия месец тръгнахме от Дебър, всички заедно, със старците. На 18-ти същия месец, празника на св. Атанасий, домашния ни покровител, стигнахме в Охрид весели и здрави, освен брат ми и внук ми, които бяха болни.

- Виж, майко, св. Атанас и св. Климент ни доведоха живи...

Трапезата беше сложена, но преди да седнем, се прибрахме пред иконата, кланяхме се и плакахме, славещи Бога и светиите му св. Климент и св. Атанас, комуто и паметта почетохме. После седнахме и се веселихме, преди всека наздравица молещи св. Атанас да пази от зло всичките християни, а най-после и нас, да подари здраве на болните (внук ми, болен, не можа да ни дойде на гости).

Стига ли туй? Не. На 20-ти същия месец друга заповед от Дебър - да идем пак аз и внук ми под конвой. Внукът ми не дръзнаха да го вземат, че беше опасно болен и от насекоми изнурен. Вместо него се реши в охридския меджлис да иде майка му, дванадесет години по-възрастна от мене. Със себе тя взе и зълва си, като остави други жени да наглеждат сестриния ми син. Тази нагла обида ме порази повече от всичките мои злощастия, взети заедно. По пътя срещнахме г-н Х. Чудов, който, изнурен от тифа, отиваше в Охрид.

- Със здраве!

Той не отговори, но може би не чу. Исках да сляза от коня, да го прегърна, да го разпитам, но не ми позволиха.

Отведоха ме в казармата, а жените в митрополията: трябвало да платим още двадесет бели меджидии обещани, а неплатени. Платих ги и сестра ми си отиде в Охрид свободна. Мене ме отведоха пак в митрополията под предлог, че трябва да се допълнят разпитите. Разпит изобщо не се проведе, но останах в митрополията още три месеца. Защо ли? За нищо друго, освен за да не се извърши въвеждането на български език в Охрид.

Когато към средата на април се върнах в Охрид, майка не ме позна: бях станал много здрав и двойно по-пълен, отколкото бях преди. Изхвърлихме елинския език, който бяха пак възцарили по времето на мъките ни. Въведохме български. Появи се ново мнение, нов стремеж, нов живот. Антонаки умря от злоба. Изгонихме Мелетий. Жънехме онова, което беше отдавна сеяно. За кратко време от гонителите ни ни един не остана жив: всичките погинаха почти едновременно, както кандидатите за ръката на Пенелопа, на които орисницата обрекла да загинат всичките в един ден. Правдата възтържествува, победата беше съвършена. След победата незабавно се приготвихме на сватба. Поправихме дядовата си къща. Макар да не съм никак подготвен за обществен живот, макар и да знаех, че Исус Христос, и изрично, и със собствения си пример, препоръчва безбрачието, макар и да знаех, че свети апостол Павел казва: “Добро нещо е бракът, но по-добро е безбрачието“, макар и да знаех, че който иска да се посвети на отечеството, трябва да е безбрачен, като напук обаче на мъчителите си, се ожених.

На всеки българин желая да има домакиня како моята, но вярно е, че бих бил по-полезен на отечеството, ако бях останал свободен.

На сватбата, почти за първи път, вкусихме вино, без което после не можехме, нито можем. Моля юношите да помислят колко е опасен навикът.

Понеже в Охрид никоя къща не е без лозе, шест месеца след сватбата изкоренихме старото си лозе и насадихме ново. Според обичая поканихме на гости работниците, които работиха даром. Това е първият път, когато се изпя песента:

Хиляда и седем стотин шестдесет и второ лето

в Охрида от Цариграда дошъл Салаор.

Се представил пред Арсеня наша Патрика честнаго

и му рекъл слово горко, слово жалостно:

“Царска веля е да търгнеш денеска за в’ Цариграда,

на тебе от върли гърци голем поплак е.“

Събрал Патрик свое стадо в църква святий Климентова,

благослов му дал последен, ръце заплетил.

Дълго време хлицал стярец во мълчане всенародно

и по бела брада ронил сълзи горещи.

“Слушайте ме, мили чада, аз ке ида в’ Цариграда:

на мене от върли гърци голем поплак е.

Гръцкий Патрик ке ни строши славна Охридска столица

и мене до смърт ке държи в заточение.

Ке прати владици гърци - лицем светци, сърцем вълци,

ке ви давят, ке ви стрижат, ке мълзят до кръв.

Мегю народа ке сеят несъгласе и раздори,

да се мрази син со татка и со брата брат.

И ке викнете до Бога, и крило не ке найдете,

смирени ке наведете глава до земи.

Ке ми бъдете сираци; така било написано:

елате ми да ви гушна за последен път.“

Чърна тъга поразила старо, младо, мъжи, жени,

вси со ръце заплетени сълзи проливат.

Той ги гушка, тие тъжни му целуват десна ръка,

и от ръка как от извор сълзи се леят.

Вяхнал Патрик бърза коня и неволно упътил се.

Тога гръмккй плач народен небо процепил.

Умилил се честний Патрик, свалил шапка навезана,

погледнал на сино небо, люто прокълнал:

“Ох! послушай, милий Боже! Хаир никога да немат

Стамче бей и Буяр Лигдо, Нейко челеби.“

Милостивий Бог послушал патричка гореща клетва:

слава нихна, семе нихно погубил со шум

и сега во куки нихни ткае паяк паячина

и на пусти стрехи нихни хукат хутове.

Сълзи потекоха из очите на гостите, не толкова от стойността на стиховете, колкото от страстта, с която се изпяха. Тая песен ни помогна за изкореняването на гърцизма много повече от всичките ни предишни подвизи.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.