СЛУЖБОМЕР

петък, октомври 07, 2016

Григор Пърличев – Автобиография – 2

Григор Пърличев от Охрид, Вардарска Македония - "Автобиография", публикувана в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга XI, София, 1894 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА.

Дядо, като разбра, че болестта му няма да продължи дълго и че се е приближила кончината му, повика майка и ѝ каза:

- Аз умирам, но Господ няма да ви изостави. Никола и Иван да ги дадеш да учат занаят. Те ще изкарат много, много хляб: така че и за тебе ще остане. Зуграфина я услових за слугиня у доктор Залокоста, който ще я храни, ще я облича и ще ѝ дава 200 гроша на година. Това не е малка сума. На Григор се надявам и ти да се надяваш. Слушаш ли?

- Слушам, ама горко ми, ако ми било писано да се надявам на едно детенце.

- Дай ми клетва, че ще го пращаш на училище

- Така и така ми жалби, така и така мъки, ще го пращам.

- Щом е така, къщата ми, покъщнината ми, лозята ми са ваши.

И едновременно с това ѝ връчи една кърпа, в която беше вързано нещо като пари. В нея беше и худжетът, документ чрез който ни оставяше единствени наследници на имота си.

- Слушай - повтори дядо.

- Слушам.

- Клетва ви оставям да ме погребите само с един поп.

- Господ няма остави децата ми съвсем сираци, тате! Господ ще ти даде здраве.

- Може. Господ всичко може, но аз съм длъжен да си уредя работите. И така, прости ме: много домакинка си ми била, много послушна си ми била, много честна си ми била, много си ми служила. Како свой татко си ме гледала. Много нощи без сън над възглавницата ми си прекарала. А аз, окаяник, за нищо и никакво, хиляда пъти съм те огорчил. Прости ме, снахо ... (дядо заплака).

- Бог да прости; и ти ме прости.

Тъй каза и му целуна десница, и нас застави да я целунем.

- Бог да прости... и да благослови... тебе... и чедата ти... Повикайте... духовника... и ефимерия... с причастието.

С тичане най-големият ми брат ги повика. Изповедта не беше дълга. След нея дядо се причести. Около полунощ издъхна, като праведник, тихо и незабелязано.

Смъртта на дядо ми направи дълбоко впечатление. Майка много пъти ми разказваше за татко, за раните му, за нежността му, за денонощните усилия, които той полагал, за да ни прехрани с иглата си; но аз за дядо повече жалех: него аз познах, от него облага видях. Майка ме утешаваше, ако да имаше и тя велика нужда в утешение. Тя даже, с истинска в Бога вяра, каза, че Господ ще ни помогне тъй, че не само мене, но и Иван ще ни праща на училище.

- Какво ще кажеш ти, синко Никола?

- Нямай грижа, мамо: аз ще работя, много, много.

- И аз не по-малко: усещам в себе сила голяма; ще работя по къщите, работата е здраве и чест.

Тъй като бях слаб и нервен, нищо не ме утешаваше, но майка беше упражнена в домашни и земеделски работи. Тя беше лъвица телом и духом. Мишците ѝ бяха железни, лицето ѝ почерняло от слънцето при полския труд. Братята ми постъпиха в тъкачиня занаят, а сестра ми стана слугиня. Словото мамино беше: “Ще работя по къщите.“ Тъй речено и тъй сторено. Тя още от вечерта сготви ястие за всички ни и ни каза:

- Чакайте ме утре вечерта: ще работя утре у Танчевци (милионерска къща, сега изпаднала), ще ви донеса и хляб, и манджа - каза тя.

Помолихме се Богу и легнахме, но цяла нощ не спах. Сутринта, като се разхлади въздухът, заспах. Всички бяха тръгнали по работата си, а аз не ги усетих. Дойдоха братята ми за обяд и ме намериха още в дълбок сън.

- Стани - каза Николай, - ще ядем.

Станах... ядохве...

- Брате Николай - казах аз, - как ще се живее? Сега ти ни си и татко, и дядо. Даваш ли ми да отида у Танчевци да видя мама.

- Иди, братенце - каза той и ме целуна, - но да не им искаш хляб.

- Не! Не! Аз съм сит, много сит.

- Иди, но е далеко.

- Нищо, аз не се уморявам.

Тръгнах и за неколко минути преминах оная ужасна стръмнина, която отделя бащина ми къща от Танчеви.

- Де е майка? - питам аз.

- Искаш ли хляб - каза ми домакинката.

- Де е майка?

- На езерото... пере.

Спуснах се по стръмната низина като стрела. Преди да достигна ъгъла на Писиновската улица, чух майчините си въздихания: Милата носеше на глава един, още мокър, болярски килим, с грамадна дължина и ширина, сгънат in octavo, килим, който и муле с труд би носило. Разкъса ми се сърцето. Като ме видя, тя спря стенанията си и ми направи една усмивка.

- Защо ти тука, синче?

Но аз плачех, все едно някой бе убил майка. Омир каза:

“Половината благародства бог отнема на човека,

който е изгубил свободата си и на друг е станал роб.“

Майка се спря.

- Защо плачеш, синко?

- Все така ли, мамо, ще робуваме?

- Синко! Казват, че знаеш много книга, а ти си още малък и не знаеш. Знаеш много добре небесните работи, а земните не ги знаеш. Тук на земята всеки е роб. Блазе на онзи, който с труд издига себе си. Горко на онзи, който с дембелство унижава себе си. Виждаш ли оная хубава къща, в която служа? Тя сега бързо ще се продава. А ти, ако се трудиш,ще я купиш за никаква цена.

Тъй тя проповядваше и едновременно с това от четирите страни на килима едри капки падаха на земята (дрехите ѝ отдавна бяха съвършено измокрени). После с нови сили тръгна нагоре по стръмнината.

- Майко! Дай ми килима да го понося.

- Не... не може... виж... килимът не е тежък: ти можеш да го носиш, но ученици да носят, грехота е.

Тъй майчината си неизмерима любов и уважение към нищожното ми учение показваше, а едновременно и ме утешаваше с това: “Килимът не е тежък.“

Майка вървеше боса, с твърди и топотни крачки. Тя искаше да каже: "Не съм уморена“. Като стигнахме у Танчеви, никой не ѝ дойде на помощ да снеме от главата ѝ тежкия товар. Викна майка, никой не отговаря.

- Спят мъртвешки сън - каза тя и бе принудена да се качи по стръмната стълба. Тогава се появи домакинката и ѝ показа место, където да сложи килима. Майка, кое с усилие на жилестите си ръце, кое с навеждане главата напред, сложи килима.

- Господ да ти усили рамената - каза домакинката. - Гледам, че сега килимът е съвсем инакъв, съвсем како нов.

Тъй каза, без да ѝ покаже место да си почине, даде ѝ един огромен пещник и ястие изобилно. Майка каза:

- Господ да ви пази и варди от зло.

Явно, че домакинката не разбра урока: може ли да разбере човек, съвършено опит от нехайство и сладострастия? Това не малко повлия, че после станах най-буен и страстен член на опозицията против аристокрацията. Все едно бях избран за общ отмъстител на бедните, всякога съм мразил, гонил и бил децата на богаташите, на чорбаджиите и на учителите си, когато те постъпваха гордо със съучениците ми. Дойдохме у дома. Бях в униние.

- Яде ли, синко?

- Ядох.

- Сега иди си у даскала.

Аз не исках да ида. И тъй, взех си както обикновено книжките и тръгнах към опустялата крепост, и там си четох, докато разпуснаха учениците, и после се върнах у дома. Съвестта ме гризеше за това, че лъжех майка благородна, неуморна, добродетелна, свещена майка И това увеличи меланхолията ми. Но и всичко, което ме заобикаляше, помогна да я увеличи, тъй като и естествено бях предразположен към нея: нашата собствена и всеобщата бедност, лицата, бледни от глада и нечистота, първенците ни, станали фанариотски сводници, съвършеното унижение на тъй наречената хондрокефалска каналя, която казваше Теос вместо Θеос, катадневните върволици от земеделци, карани в затвор за данък, благочестиви селяни, които се покланяха и с челото си биеха килима пред скверни, немилостиви, сребролюбци, лицемерци, страстолюбци калугери, които (калугери) се ругаеха безчовечно над самите глави на поклонниците си. Конака (хукюмата) беше близо до къщата ни. Там почти всеки ден се използваше фалаката. Нерядко двадесет дрянови се кършеха о стъпалата на унижения българина. Надалеч се чуваха писъците му, стоновете му. Чудех се как може да има на света хора толкова глупави, че да обичат и оценяват такъв живот. Бях разтърсен като поет, който гледа злото по светът и не може го търпи. Ако би ме видял някой психолог, би ме заставил да пиша стихове, но тогава откъде такъв наставник? И така най-цветните години на страстната младост минаха в грубо безвкусие. Поприще нямах. Колкото старателно и да се занимавах с гръцко четене (българското беше неизвестно), почти нищо не разбирах. Меланхолията ми постоянно растеше. Бях постоянно замислен, намръщен, мрачен, како старец, който е пострадал много в живота. В радости, сватби, песни, танци меланхолията ми се усилваше. Видял ли съм беда, каквато и да е, чул ли съм ридание на безсълзна баба над чужд мъртвец, тутакси страстни сълзи потичаха из очите ми. Бях постоянно в раздразненост. Никоя дреха не ми се харесваше, ако не беше съвършено хубава, чиста, благокройна. С трескава ярост съм разкъсвал дрехите, които сметнех за несъвършени. Много страдаше майка от това настроение.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.